зима – Be my guide

Фотография: Дървена къщурка сред снега

Фотографията е уловила миг от снежната красота на зимата. На преден план съзираме малка по размер къща, измайсторена изцяло от дърво- груби летви, с прозорец от дървена рамка и красиви отразяващи светлината стъкла. Къщата е снимана странично, вратата е леко открехната, а отвътре през процепа се вижда светлина в топли жълти тонове. Покрива на къщата е настлан с керемиди обилно затрупани със сняг.

Изнесената част на покрива се държи на конструкция от широки дървени летви, като осигурява възможност на обитателите да се любуват на прекрасната гледка без да са изложени на снеговалеж. Така се образува нещо като веранда. В основата на дървената постройка, летвите на места са тъмни и почернели, което вероятно се дължи на съприкосновението с мокрия сняг и влагата, променили естествения цвят на дървения материал. Къщата се намира на равна част, може би поляна, а снегът се е разпръснал по верандата.

Навсякъде плътен сняг покрива земята. Вляво се вижда тънка ограда от сковани клони, която обгражда постройката. Навред е осеяно с гъсто растящи дървета с голи корони, вплетени една в друга, а вдясно високи храсти образуват стена от растителност. Всички клони са покрити със сняг, следващ всяка извивка. На места снегът е по-дебел от самите тях, което подсказва за здравината и устойчивостта им.

В горният край, в близък план, фотографът е уловил клончета, покрити със сняг в причудливи форми, с неизброим брои разклонения и пъпки, всички покрити със сняг. Едва ли не всеки миг ще ни поръсят и ще усетим хладината и нежността на допира с леките снежинки.

Снежната фотография ни потапя в чистотата и свежестта на зимата. Вдъхваме хладният въздух, той изпълва гърдите ни, а снегът се сипе по косите ни, докато се приближаваме към уютната къща, за да се насладим на топлината идваща отвътре…Сетне, вече в близост до огнището, можем да се насладим на чистотата на зимното творение, завити с одеяло и отпивайки от току що запарения ароматен чай.

Изображение:

https://www.damikanyat.bg/blog/24-%D1%81%D0%BF%D0%B8%D1%80%D0%B0%D1%89%D0%B8-%D0%B4%D1%8A%D1%85%D0%B0-%D0%B7%D0%B8%D0%BC%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D0%B5%D0%B9%D0%B7%D0%B0%D0%B6%D0%B8-%D0%BE%D1%82-%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F.html#/

Описание:
Ивелина Дамянова

Описание на картина: „Снежна приказка“ от Радослава Дамянова /акрил/

Картината изобразява снежна зимна гора с дебели, бели преспи и малка къща скрита в далечината насред пухкавия бял килим. Човек сякаш се потапя в бялата чистота на разкриващият се пред нас пейзаж. Снегът ни се струва пухкав и ефирен. Заглеждайки се по детайлно, виждаме как клоните на дърветата се накланят под тежестта му.. На преден план, в средата на картината, преминава заледено поточе. От двете му страни извиват снага красиви дървета. Вляво има висок бор, зад който са се сгушили още представители на същия вид, а вдясно други дървеса с гола корона и покрити със сняг клони. Борът е висок, стъблото му представлява нежна смесица от цветове-кафяво, тъмно кафяво и бели участъци(сняг), които се сливат с естествения му цвят, а по цялата му дължина преминават тънки, тъмни, красиво криволичещи линии, сякаш кората се е напукала и се вижда дълбочината между процепите. Тънки, разкривени клони стърчат странично в основата му – покрити са със сняг, пластът на който изтънява, следвайки дебелината им. Зелената иглолистна корона се извива дъговидно под пухкавата тежест, а цветовете на игличките преливат в различни зелени нюанси – от тъмно, където е най-скритата част на листата, към мастилено зелено и наситено и по-свежо зелено. Белотата по дървесната ефирна корона носи усещането за обединяване на небесните облаци с вечно зеленото дърво. Сякаш то за миг ги улавя и обвива с тях короната си. Всъщност завивката е от сняг – бял, неравномерно покриващ зеленината, тежък и същевременно и въздушно лек. В далечината, насред заслепителната белота, зад бора се вижда още едно дърво. Контрастът е прекрасен.

Пред бора скрити под снега , сякаш искат да се измъкнат навън, се подават свежи зелени треви. С бледата си зеленина, прозираща под дебелия слой сняг, те финно загатват за своето съществуване. В близост до боровите дървета са изобразени ниски храстовидни растения. Храстите са с голи тънички клончета по които има жълто-кафеникави участъци, отново покрити със сняг. Навсякъде из снежната белота са изобразени и снопчета с тревисти растения с дълги и тънки листа, гъсто растящи. От другата страна на поточето, скрито зад голите дървесни корони и на по-заден план се вижда отново зелено иглолистно дърво с неясни очертания. Зад него по белия сняг има малки тъмни следи, сякаш някой е вървял към къщичката в далечината на картината. Художникът я е изобразил в перспектива, вижда се че е малка, с кафяви стени и червен покрив, два бели прозореца сякаш надничат към пътеката от следи, а под тях има наредени дълги дървета отново посипани със сняг. Красивото заледено поточе, изглежда тясно в далечината и се разширява идвайки към нас, а под ледената му покривка се виждат зелени водни растения усукани около три едри камъка с обла форма. Растенията сякаш нашепват, че снежната приказка за миг дава почивка и отмора на природата, но и че животът и процесите продължават, както тече и водата по естествения си път, скрита под прозрачния леден слой. Творбата носи усещане за чистота, покой, нежност и игра на пролетните и зимни нюанси-зелената свежест и бялата хлад.

Описание:
Ивелина Дамянова

„Писател до прозореца“ – картина на Робин Вете Алтман

Млада жена, седнала на бюро води кореспонденция. Пейзажът на вън е зимен. Земята е неравна, ниските хълмове са покрити с пухкав сняг. Дърветата са голи. На фона на залязващото слънце по клоните и в небето се забелязват силуети на птици. Селският път пред дома на жената е пуст. Освен птиците и къщата в далечината не се забелязва никакъв признак на живот, което обаче навява усещане не за самота, а за уединение.

До прозореца се вижда клон, на който е кацнало врабче. Самият прозорец е обсипан със сняг.

Вътре обстановката е топла и спокойна. Светлината е мека и златиста и огрява младата жена в профил. Бюрото е в дясната страна на картината. Прозорецът се намира точно срещу нас, а част от друг се вижда на стената срещу бюрото. В дъното на дървеното писалище съзираме редица писма, а пред тях малка лампа, която хвърля светлина върху бели листа подредени в кутия и чаша пълна с химикали.

Младата жена пише с дясната си ръка. Вниманието и е съсредоточено в писмото. Облечена е в бяла блуза с навити ръкави и закопчан, черен елек. На врата и е заметнат жълт шал, а панталоните и са в червено. Черната и коса е вързана на висок кок, за да не и пречи. Тя седи върху дървен стол с орнаменти по облегалката.

В близост до нас се вижда част от диван, отстрани на който е заметната дантелена кърпичка. Под прозореца личи нисък, широк шкаф – библиотечка с томове. Страничният държач за книги до тях, орнаментиран като глава на кон в профил е познат от други две картини на художника, където музата му е същата жена. Върху него има снимка в рамка на която се забелязват силуетите на двама души. В ляво на прозореца, над шкафа е изобразено закачено за стената малко огледало. Декорирано е с листа и с малка стойка пред него, на която гори свещ. Най- долу вляво се вижда удобно заспала в кош, рижава котка, допълваща представата за комфорт.

Описание:
Натали Платнарова

„Човекът и сатирът“-басня от Езоп

„Разказват, че някога човекът и сатирът* решили да се сприятелят. Но ето че настъпила зимата, стегнал студ и човекът все си духал на ръцете, вдигал ги до устните си. Сатирът го попитал защо прави така, човекът отговорил, че си топли ръцете в студа. После седнали да обядват, а ястието било много горещо. Човекът си вземал по малко, вдигал късчето до устата си и го духал. Сатирът отново го попитал защо прави така и човекът отговорил, че охлажда ястието, защото е прекалено горещо. Тогава сатирът казал:

-Няма да излезе нищо от нашето приятелство, друже, щом от едни и същи устни излиза ту топлина, ту студ.

Баснята може да се тълкува по различен начин, в зависимост от възприятията на читателя. Може би Езоп е искал да ни каже и това, че никога не може да се доверяваме на някой, който е различен и се мени според ситуацията. Трябва човек да доказва чрез действията си принципност.

*Сатири- горски божества, придружители на бога на виното и веселието Дионис.“

Изображение:

Рисунката е графична и пресъздава срещата между човекът и сатирът. Те стоят един срещу друг и явно си говорят. Човекът е слаб, висок и добре облечен. Видно е, че му е доста студено. На главата си има голяма шапка с периферия, изпод която се подава надиплен шал, минаващ покрай ушите и усукан около врата му. Отпред на гърдите си е закопчал наметало, спускащо се върху гърба и покрай ръцете, с дължина до коляното. От вътрешната част то е изрисувано с множество дребни щрихи и точки, което подсказва, че е меко и обемно за да го топли. Изглежда и доста вехто, пораздърпано в краищата. Под наметалото мъжът носи богато надиплена риза със свободно падащи ръкави, красиво извезана с орнаменти в края й. Върху нея, през кръста, има привързан пояс на който от дясната си страна, човекът е закачил делва. Обут е в плътен панталон, а на краката си носи цървули от мека кожа. От глезените до коляното върху крачолите на панталона са привързани тънки платнени ленти, които се кръстосват. Те придържат панталона плътно към краката, вероятно за да запазят топлината и да не пропускат студения въздух. От позата на човека –леко прегърбен, с присвити в коленете крака и събрани ръце с длани пред гърдите, насочени към устните, се разбира, че му е много студено. До лицето му има фини линии, образуващи леко облаче. Това е парата от дъха на мъжа, докато издува бузи и издиша топлия си дъх към премръзналите си ръце. Срещу него стои сатирът. Той е изправен и една глава по-висок от човека. Лицето му е грозновато, с човешки черти, а тялото подобно на коза. Има малко чело, дълъг и гърбав нос, тънка плътно затворена уста и дълга брада. Две големи остри уши стърчат, а между тях има гъст рошав сноп коса или козина и чифт рога извити като куки. Цялото му тяло е покрито с козина, падаща на снопове- по гъста по краката и гърдите. Ръцете му са също така покрити с козина, но дланите и пръстите са му човешки. Краката му са като на двукопитно тревопасно животно. С едната си ръка сочи към човека, а с другата държи една тънка и крива пръчка, опираща в земята. Намират се на гола полянка, а в далечината зад тях има няколко високи дървета.

ИК „Пан“

Илюстрации:
Мирослава Николова

Описание:
Ивелина Дамянова

„Рисувани врабчета“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Щом падне сняг по полето, вече никакво насекомо не се среща, нито пък Сече баба дръвца може да се намери от някъде, затова ние лека-полека се преместваме към селцата…Где с фърчене, где пешком, добрахме се до някакво селце… Пообиколихме тук и там и се настанихме накрая в една плевня…Първата нощ не ни беше много удобно, криво-ляво преспахме и още на съмване бяхме готови за работа. Снегът спря да вали, кога погледнахме навън, всичко бе равно и бяло. Не помня кой пръв се подсети, че е време за рисуване…Тогава всички слязохме от плевнята в двора и един през друг почнахме да рисуваме…Като изрисувахме целия двор, излязохме и на улицата да рисуваме врабчета…“
Зимата настъпва и покрива всичко с красива бяла пелена. Врабчетата търсят подслон. Отсядат в плевнята на едно близко село. С тях е и приятелката им Смрадовранката. В ясното утро снегът блести с нежната си красота, а врабчетата решават да му придадат още по-голяма хубост и да го изрисуват. Скачат, пърхат с крила и творят върху снега, кой както може. Дебелачко рисува дебелачета, Смрадавранката фльонги, другите правят различни по вид фигури. Всички са много щастливи и се впускат в истинско творческо забавление. Но веселата глъчка, която вдигат става причина при тях да дойде една патица. Виждайки рисунките на врабчетата и тя на свой ред решава да направи. Започва да тъпче с големите си и груби плавници и дори не забелязва, че така унищожава красивите рисунки на врабчетата. Всички са много разочаровани, защото цялата красота на творението им е на път да бъде съсипана. Не стига това, ами след мъничко пристига и една огромна крава. И тя започва да рисува, по кравешки. Врабчетата се прибират в плевнята и оставят кравата да гази по белия сняг без да се притесняват повече за рисунките, защото знаят, че снегът отново ще завали. А до тогава има толкова неща които да си разкажат и да си споделят…

Изображение:
Картинката е черно-бяла. Има седем големи стъпки, оставени от патицата стояща в ляво на изображението. Големи са, в триъгълна форма, с три остри и тънки върха- отпечатъци от пръстите на плавниците. До една от тях е кацнало едно врабче и я гледа. Вероятно е разочаровано от грубите и не красиви патешки следи, които заличават фините им рисунки. И Запетайчето оглежда нагазения от новодошлата натрапница сняг. До тях стои и самата патица. Има дълго и слабо тяло, малка глава и дълъг заоблен клюн. Сякаш е облечена в гащеризон с дълги крачоли, завършващ с надиплени къдрици. Отгоре в небето летят Юнашка фланелка и едно друго врабче. Дали с нетърпение очакват патицата да си отиде за да продължат приятното си занимание? Е, дори и да унищожи създадените им картини се знае, че през зимата често вали сняг и те отново ще имат възможност да се забавляват рисувайки.

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Чири“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Едно наше врабче, Чири, отиде да живее на село. През зимата се топлеше в сламената стряха на плевнята, беше си направил дупка в нея и колкото и студено да беше, не му подвяваше отникъде, защото входът бе тъй тесен, че щом влезеше, го запушваше целия. Прехранваше се край кокошките…Всяка година то почиства свинските кожи на Илия, а за сметка на това Илия му позволява да живее безплатно в сламената стряха на плевнята. Врабчето никога не е повдигало въпрос, че кожата е голяма и че много работа има да падне по нея. Ето и сега с ушите си чу, че кожата е три декара, но нито изрази недоволство, ни нищо, ами обиколи да я разгледа от всякъде, да види дали е добре опъната и дали е натъркана равномерно с трици и сол. Като огледа и одобри, Чири се залови за работа… Всяка зима то бързаше да приготви свинската кожа преди още да е цъфнал кукурякът. Щом почисти кожата, Илия изправя сенарската ритла и изважда пироните. Сега ще обуя децата и жената!- вика Илия, отнася кожата, размерва я, реже я на ивици, прави цървули и кога тръгват на гости, врабчето ги вижда всички до един с нови цървули… Врабчето подтичва босо подир тях, къде пешком, къде подхвръкне, и му е кеф, кеф…Защото и врабчето има заслуга да са стегнати всички в нови цървули…“

Студената и наглед безкрайна зима преминава в упорита работа и почти неусетно за врабчето Чири. Докато всичко спи под пухкавата снежна завивка, то се труди упорито и припряно над свинската кожа на стопанина на плевнята. Там прекарва зимните нощи Чири, а денем упорито подготвя за нови цървули кожата. Врабчето е добро и признателно за предоставения му подслон и всяка зима с радост помага на Илия, без да се оплаква, а напротив щастливо и гордо от възможността да бъде полезно. Кожата, която трябва да обработи и почисти е огромна, но това не му пречи да свърши тази трудоемка работа. Напротив, то с още по-голям ентусиазъм се труди, знаейки и очаквайки радостта на илийчовото семейство щом се сдобият с нови цървули. От ранно утро до здрач кълве врабчето по кожата, а накрая тихо споделя радостта на стопаните. Нито за миг то не се плаши от работата, нито пък му се струва твърде трудоемка. Не изпитва и капка съмнение, че ще се справи, а напротив продължава с хъс и желание. И преди зимата да е свършила Илия се сдобива с нова чанта, която му ушиват от тазгодишната кожа. А сърцето на врабчето прелива от радост и гордост, че е успяло да се отплати на стопанина за топлата стряха и през тази зима.

Изображение:
На черно-бялата рисунка е пресъздаден момента в който Чири започва с почистването на свинската кожа. Тя е много голяма и здраво изпъната, като от всяка страна е закрепена с по два дълги, здрави пирони. В горната част на кожата в дясно е кацнало врабчето и вече кълве по нея. Има малък участък с дребни точици. Дали това са триците и солта, които ще трябва да отстрани? В средата на кожата от долната й част има цепнатина в тъмен цвят. Възможно е кожата да не е изцяло бяла, а на черни петна. Срещу изпънатата кожа стои прав един таралеж. Той не прилича на такъв съвсем, понеже е с много издължена муцуна, която прилича по-скоро на клюн, но пък има множество бодли. Обут е в панталон на ивици и сочи с ръка към кожата. Не става ясно какъв образ е нарисувал художникът, но е сигурно, че наблюдава работата на Чири, заедно със Запетайчето, стоящо до него. До тях У Фу и още един врабец явно си говорят и изглеждат озадачени. Дали смятат, че тази задача е трудна, дори невъзможна за едно врабче? Дебелачко и още едно врабче също са там, а Чири продължава да се труди. Колко ли разсъдливо и сърцато трябва да е врабчето за да иска да се отплати на Илия? Нима не би могло да нощува в сламената стряха, кой би му попречил? Разбира се стопанина не би го прогонил… Но какво по-хубаво от това да дадеш нещо от себе си на някого без да чакаш да ти бъде поискано в името на общото благо… Тогава животът ти добива истински смисъл.

„Страшилище за снежните човеци“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„За малко да пропусна да ви разкажа за себе си… Зимно време, щом падне снегът и усетя, че ми е студено, ставам свиреп като тигър, истински фантом и страшилище за снежните човеци… Щом снежният човек се появи на хоризонта, надавам боен вик и се втурвам стремглаво в най-открит бой. Снежният човек, добре въоражен, стои важно и войнствено, но щом ме зърне, го виждам как целият започва да трепери, втриса го и не само сърцето му, ами целият замръзва от ужас. Пък аз само и това чакам- да замръзне от ужас, и като захвана:фрас!, та му отсичам носа. Неговият нос обикновено е от морков, а пък ние, врабчетата, много обичаме морковите през зимата…“

Зимата е много труден период за врабчетата. Няма летящи насекоми, всичко е покрито със снежна пелена, а студът върлува и щипе с ледената си ласка. Но не и за нашите врабчета! Джифф е смел, безстрашен и не се крие около димящите комини, а търси големи снежни човеци с които се изправя в люта битка. Бързо победени, те остават без носове, защото са от морков и извънредно вкусни, особено споделени с приятелите. Така Джифф открива всеки новопоявил се снежен човек и го лишава от оранжевия му нос, а всички са доволни и сити от неговите победи. Щедър, безстрашен и грижовен към другите е Джифф, затова се радва и на голяма обич.

Изображение:

Изображението е черно-бяло. Нарисувани са три снежни човеци. До тях има една стъпка върху белия сняг, към която наднича Запетайчето. Над него лети Джифф и като че се снижава към снега по който личат множество дребни отпечатъци, приличащи на дребни точици. Те се извиват и образуват пътека продължаваща надалеч. В далечината се вижда силуета на един снежен човек, който сякаш се е сдобил с крака и бяга неистово. Дали е хукнал така стремглаво в опит да спаси морковния си нос? Както се вижда на изображението, Джифф е решен да го настигне и да се нагости. Останалите на мястото си снежни човеци изглеждат ужасени. Единият е вдигнал ръце и сякаш се предава пред заплашителното врабче, а другите са ги скръстили пред себе си в жалък опит да се опазят. Явно и дългата метла, стърчаща пред единия от тях не би сплашила врабчето. Всички снежни човеци имат по две черни очи, дълъг морковен нос, а единият и ред черни копчета с които сякаш е закопчал снежната си дреха. Картинката предизвиква усмивка. Снежните човеци са в пъти по-едри по размер от врабчето, а изглеждат толкова изплашени… Две врабчета летят над тях. Дали искат да разберат накъде отива бягащият снежен човек?

„Къщичка под снега“ – разказ за деца от Емилиян Станев

„Дойде есента. Заваляха дъждове. Задухаха ветрове. На заека му омръзна да студува. Дощя му се под покрив да живее. Тръгна из гората да си дири подслон…“

Зайо, остана без подслон, той нямаше дом, топла сигурна стряха и беше изложен на хладния вятър. Отвсякъде дебнеха опасности страшни и зъби проблясваха на зверовете опасни. Реши да потърси за себе си стряха и тръгна да дири в гора, из полята… Почука на стария дъб откъдето показа се катеричка и сетне му рече да станат съседи. И Зайо загриза със зъбките остри дървото, но жилаво бе, а да гризе той трябваше много дълбоко. Разбра Зайо, че тъй не ще стане и тръгна да дири къде да остане. При таралежа покана получи засмяна, но сетне там нахълта Лисана и Зайо стремително в нивите хвана. Отседна за кратко при совата нощна, пещерата тъмна да делят по братски, но там Мецана страшна пристъпи ръмжейки и Зайо с ужас избяга от хладната скална дупка. Язовецът не бе тъй гостоприемен, но строител бе най-начетен. На Зайо бързо заръча дом да построи и къде му препоръча. Щастлив Зайо за работа се захвана и къщичка си построи от основа до тавана, а приятелите горски му идваха на гости. Изтъкаха му килимче, изплетоха завеска, а кълвачът-майстор дърводелец му направи закачалка и на вратата сигурна ключалка. Но лошият и стар пор, намери зайовия дом, през вратата здрава нахълта и едва не го разкъса. Бяга той уплашен през гората, през полята, та стигна чак до селата. Намери сигурна колибка и реши там да се прикрива, но едно лошо куче почти да съдере неговото меко кожухче. Не си намери Зайо подслон, ни в хралупа, ни в дърво, ни в тъмен скален склон… Навсякъде чакаха врагове и заплаха дебнеше от къде ли не… Догдето скиташе уплашен, есента приветства зимата-своята сестра и едър мокър сняг заваля. Бързо всичко побеля и бял килим над поля се разстла, а Зайо уморен заспа с края си страшен, явно примирен. Но как се чудно изненада и каква радост в сърцето му настана, щом отвори сънени очи и видя свойта бяла къщичка под снега. Набързо прозорче си той издълба, вратичка направи сам под снега и в светлия топъл дом заживя. Похапваше нощем, а денем почиваше сладко и тъй той остана в новия дом, а щом напролет снегът се стопи на воля играеше и гризеше вкусни треви.

Изображение:

Изображението е графично, в черно-бели цветове. Зайо е изправен и едва се държи на лапите си, сякаш готов да бъде отнесен от силния вятър, фучащ около него. Той с усилие пристъпва по пътеката, обсипана с полегнали треви, изсъхнали и почти изгубили живинка, докоснати от есента, застинали пред зимата и мокри от дъжда. Зайо е изправен, свил предните си лапи пред гърдите си, с изплашено изражение и вдигнато нагоре черно носле, под което се подават две дълги, остри зъбчета, може би потракващи от студа. Дългите уши на Зайо са силно изпънати назад, както и дългите му мустаци. Главата на заека е силно защрихована, като по-тъмните участъци са над муцуната, където покрай очите му козината сякаш се е спластила и изгубила пухкавината си, вероятно слепила се за челото му, заради ударите на силния вятър. Цялото изражение на Зайо подсказва, че едва пази равновесие и полага големи усилия да устои на студения порив на вятъра. Той е облечен в палто в края на което се подава рошавата му опашка и е обут в панталон. Около врата на заека има омотан шал, който изпънат хвърчи назад. Палтото и панталонът на Зайо са силно защриховани, вероятно заради сдиплената част на дрехата, която се е събрала зад раменете, а панталонът му е изпънат в коленете с летящи крачоли назад. Сякаш дрехите на горкия заек няма да издържат на този вятър, примесен с едри дъждовни капки и ще бъдат отнесени на някъде, както листата от храстите, които се носят с въздушната маса. Пред Зайо има един висок бук с дебели стари кори, грапави и напукани и с тънки клони по които тук там виси по някое листо, а зад ствола на бука се веят клоните на бор, паднали почти до земята и ронещи тънки иглички. Зад боровия клон стърчи шипков храст. Той е с криви и тънки клончета, с дребни листа, между които стърчат дълги, остри бодли и шипкови плодове. Зад Зайо стърчи едно немного високо дърво с изпочупени клони, почти останало голо с нищо не подсказващо за зелената си красота преди да бъде обрулено от есента. До дървото стои самотна една гъба, заобиколена от гъсти треви. Покрай дърветата и храстите има множество нарисувани гъсти пресечени линии, които се струпват пред Зайо и се разпръскват зад него. Това вероятно изобразява посоката на силната буря, развихрила се в гората, в центъра на която се намира той. Гледайки изображението, на всеки би му станало доста мъчно за Зайо, дори бихме изпитали лек студ и дискомфорт, визуализирайки себе си сред неприятната и мокра буря, носена от силен и студен вятър, без място на което да се скрием и подслоним.

Ако използваме нашето въображение, ще си представим изображението така: Красив кафяв заек върви изправен по една пътека насред гората. Пътеката е покрита с мокри и покафенели снопове трева и изсъхнали листа от дървета, влажни, оставящи неприятна лепкава хладнина по босото ходило на заека. Пред Зайо дървото е с кафяви кори и красиви листа в жълто-оранжеви цветове, на места с леко зелен цвят, а други с червеникави цветове. Отзад на него се вее наляво надясно тежък зелен клон на близкия бор, паднал почти до земята. Зад него стърчи шипковия клон със червени, дребни плодове и тук там жълто-зелени листи. Небето е тъмно синьо със сиви и тежки облаци, мрачно, без никаква слънчева светлина. Силният вятър носи откъснати листа, които бързо прелитат край Зайо, а по него падат едри студени дъждовни капки – първият признак на разразяваща се буря. Зайо е сложил около врата си червен, плътен шал, облечен е в дебело кафяво палто и сини панталони.

ИК „Хермес“

Художествено оформление на книгата и илюстрации: Борис Николов Стоилов

Описание:
Ивелина Дамянова

„Пролетна тревога“ – разказ от Емилиян Станев

„Какво ли прави в тия тежки времена моята леля, желвата? Тя е стара, болнава, може да се е простудила. Щом се стопли ще отида да я видя…“

Студът обхваща старата гора, а леденият вятър върлува из голите клони и препуска над заскрежените земи. Всичко живо спотаено чака настъпването на топлия пролетен вятър, само един тревожен кълвач не спира да мисли за своята леля. Скрит от студените ласки на вятъра, в хралупата на стария дъб, в гората, той е обхванат от безпокойство. Ден из ден той пита стария дъб свършва ли зимата, а сетне прелита край дряна в очакване на неговите цветове-първите вестители на пролетта…

И пролетта идва, отпращайки студа, което изпълва с радост сърцето на кълвача и с мисли за очакваната среща. Тревогата за леля му не остава скрита и за останалите горски птици, които с радост му помагат да открие дома й. Кълвачът намира лелиния дом в хралупата на една стара черница. Тогава разбира от един таралеж, който пази пустите домове на обитателите докато ги няма , че безпокойството му е било неоснователно. Таралежът разказва на кълвача, че желвата е отлетяла на юг още когато короните на дърветата са се обагрили с есенните цветове и, че скоро ще се завърне. Дните на тревога отминават и кълвачът се прибира в своята хралупа успокоен, с олекнало сърце, очакващ срещата с леля си, щом тя се прибере от непознатите,топли страни.

Изображение:

Изображението е графично в черно-бели цветове. Нарисувана е хралупата на дъба във формата на купол. Дългите, къси, вълнообразни и пресечени черти по стените пресъздават части от възрастовите вътрешни кръгове на дървото. Светлината е променлива в хралупата, частите на стените които остават в сянка са по-тъмни, а грапавите стени на дървото пресъздават допълнителни съчетания на светлите и тъмните тонове. В средата на хралупата, със загрижен поглед насочен към малката дупка през която навлиза, и светлината, и леденият полъх на студения вятър стои кълвача. Той е с дълга и здрава човка с която успява да кълве под дебелите кори на дърветата. Главата на птицата е в черен цвят, а от двете й страни има по един елипсовиден бял кръг. Красив е. Очите му са кръгли и мънички, като зрънце от пипер. Гушката, корема и гърдите му са в бяло оперение, меки и нежни мънички перца, които стигат чак до самата му опашка. Крилата му са прибрани плътно към тялото опитвайки се да съхранят топлината, а дългите му красиви и пъстри пера на гърба достигат чак до самата му опашка. Над нежния светъл пух в основата на крилата стоят здрави, силни и лъскави големи пера, създавайки пъстро съчетание от малки бели точици върху черния му като цяло гръб. Колко ли са прекрасни, когато кълвача ги разпери и полети? Опашката на птицата е с прави, дълги пера, също в тъмен цвят, а краката са тънки и фини, леко свити с четири дълги пръста-три дълги пръста с остри, изкривени нокти в предната му част и един отзад, по-къс, също с извит нокът. Това разположение на пръстите на кълвача, му дава възможност да стои здраво хванат за дънера на дървото, като със предните пръсти се захваща, а задният, заедно със подпряната опашка му дават здрава опора на тялото. Под кълвача графичното изображение е с множество гъсти тъмни черти, което вероятно е сянката на птицата, получена от светлината идваща през прозорчето. Ако изображението бе цветно, вероятно хралупата щеше да е в кафяви цветове с по-тъмни кафяви оттенъци, там където има неравности и пукнатини, а кълвачът ще е в мастилено черно оперение, рязко контрастиращо с искрящо бялата му нежна и фина лека перушина. Клюнът му ще е черен и лъскав. Мастилените му очи ще отразяват блясъка от уловената слънчева светлина проникваща през прозореца.

Издание:
Безценни камъчета. Къщичка под снега.

ИК. „ФЮТ“

Художник:
Антонина Бабукчиева.

Описание:
Ивелина Дамянова

Сврака

Свраката е лесно отличаваща се от другите видове птици с контрастно черно-бяло оперение и дълга (20-30 см.) насечена опашка, както и със силните си резки крясъци, които издава. Тя е немигриращ вид, разпространен в Европа, Азия и Африка.

На снимката се вижда сврака кацнала на полянка покрита със сняг. Главата, шията и гръдната област на птицата са лъскаво черни с метално зелен и виолетов блясък. Раменната и коремната област са чисто бели. Крилата и опашката са черни със зеленикав блясък. Клюнът и краката също са черни.

Цялостното усещане е за студ и самота през един зимен снежен ден.

Описание:
Ивайло Димитров