„Ястребът“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

 

„ Зимата наближаваше, листата на дърветата капеха, почнаха да падат често мъгли, а сутрин виждахме как всичко около нас е покрито с дебела слана. В такива дни повече се скитахме из града, рядко някой от нас ще иде до полето да потърси храна…Избягвахме по това време да излизаме на открито и затуй, че ястребът ставаше много настървен, нападаше ни изневиделица, а ние трудно можехме да се укриваме, защото и листата на трънките бяха опадали…“

Късна есен е! Врабчетата живеят в града, напуснали пустото и оголяло поле, заедно с градския си приятел Гаврош. Те дори не помислят да се завърнат в полето въпреки че често са подтиквани от глада или пък от безсмислието и монотонността на градския живот. Не им се нрави на нашите врабчета ни киното, ни телевизията, ни всичката забързаност и суетност на този град, но са решени да останат там докато настъпи пролетта. Полето е опасно, а над него често лети хищният и безпощаден ястреб, който навремето бе погубил Ю. Тц. Един ден, при тях идва Чир изпълнен с радост и им споделя, че е видял много суха храна в един харман насред полето. Настойчиво убеждава всички, че няма никаква опасност да бъдат нападнати, защото никъде не срещнал ястреба. Всички се колебаели дали да се отправят към полето, но накрая решили да отидат и да заситят гладните си стомаси. И така  врабчетата и Смрадовранката отлитат към полето без да се вслушват в непрекъснатото мърморене и предупреждения на Драги ми господине. Щом стигат полето, разбират колко прав е бил той в настойчивостта си да летят по-ниско и бдително. Изневиделица ястребът ги връхлита. Всички се разлитат в отчаян опит да избегнат безпощадните му, криви нокти и клюн. Докато ястребът кръжи над реката близо до полето и врабчетата се мъчат да избегнат неминуемото нападение изведнъж прозвучава силен гърмеж. Той идва от ловната пушка на един ловец, който се разхожда край полето. Хищната птица пада стремително в плитките води на речния бряг и започва отчаяно да пляска с останалото си здраво крило в опит да полети отново. Това обаче е невъзможно. Всички притихват, осъзнавайки края на ястреба и дори изпитват жал към него. От своя страна птицата, дори предчувстваща гибелта си не престава да гледа със злоба и жестокост към врабчетата. Не минава много време и една сврака, станала жертва на ястреба го вижда. Осъзнала, че това е моментът в който би могла да му отмъсти за погубените си рожби тя го напада с тежки думи, а сетне вика и останалите свраки. Всички се скупчват над ястреба и започват да го кълват ожесточено, докато не го разкъсват. За миг от силния, всяващ ужас и страх ястреб не остава нищо. Наблюдавайки случващото се, врабчетата изпитват съжаление към хищника. Смъртта му не им носи задоволство, въпреки че той убива Ю.Тц, защото имат добри сърца. А доброто сърце никога не би могло да се радва на чуждото нещастие, дори то да сполети най-големият му неприятел. Така врабчетата стават свидетели на края на ястреба и са спасени от неговите набези.

 

Изображение:

Картинката е черно-бяла. Нарисуван е моментът в който ястребът напада врабчетата. Птицата е в пъти по-голяма по размер от тях. Извитото тяло и изпънатите крака подсказват, че хищникът се стреми всеки миг да улови врабчето под него. То от своя страна е извило мъничкото си телце и се спуска право към земята. Ястребът изглежда много силен, с гъсто оперение от дълги здрави пера. Има малка глава и много голям извит и остър клюн. Крилата му са вдигнати високо и приличат на назъбени перки. Насочил е острият си поглед към беззащитните врабци, прелитащи край него. Над тази страховита сцена лети Юнашка фланелка, но дори неговата безстрашна дреха не би могла да го спаси от този жесток нападател. Дебелачко и Запетайчето също ужасени наблюдават седемте врабчета над тях, които размахват учестено и припряно с крилца за да се спасят. Дали врабчетата се чувстват отмъстени, щом виждат грозния и безмилостен край на птицата? А свраките биха ли проявили съчувствие, ако не бе нападал рожбите им? Едно е сигурно-животът е изпълнен с непредсказуеми моменти и нищо което имаш не ти принадлежи завинаги. Затова смисълът на съществуването се крепи на обичта, помощта и приятелството. Така както си помагат врабчетата, откакто нетърпеливо пробиха своите черупчести затвори. Ястребът на свой ред е прекарал живота си като хищник и също става жертва на хищните свраки. Дали, ако бе оцелял ястребът би отхвърлил своята жестока природа? Едва ли, но пък врабчетата разбраха, че ако си лош един ден и ти ще страдаш, защото животът мери всекиго според делата му.

 

Изображение:

Картинката е черно-бяла и пресъздава момента в който всички врабчета се снижават към три големи камъка. Големите камъни са сгушени един до друг и са чудесно прикритие от очите на ястреба. Дали биха се спасили шестте врабчета зад прикритието им няма как да разберем, защото ловецът вече е изстрелял смъртоносният си куршум в ястребовото крило…

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„В гнездото кукувица“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

 

„Рано през пролетта птичият свят се разшета-кой подкърпваше старото гнездо, кой правеше ново, само Драги ми господине се колебаеше дълго време, дали да си направи ново гнездо, или да ремонтира старото и да изкара в него още една година…Ку-ку!…Ку-ку!-чухме викове от гората и Пешеходецът който си подсвирква с уста ни съобщи, че видял рано сутринта кукувицата. Тя не била сама, ами водела от Индиите много кукувици със себе си… Ние веднага оставихме своята работа и отидохме в гората да разберем откъде се взеха толкова много кукувици. Там видяхме нашата стара кукувица, която по най-хитър начин миналата година измами свраката и пъхна яйцето си в нейното гнездо. Заедно с нея от Индия бяха надошли много кукувици… Дни наред ние ги шпионирахме, както това сме правили и друг път…Много скоро ние разбрахме, че те искат да снесат яйцата си в чужди гнезда, затова обикалят навсякъде из гората и се мъчат, ако могат, да заблудят някоя сврака. Не се минаваше ден някой от нашето ято да не се прибере привечер и да не каже, че еди-коя си кукувица успяла да снесе яйцето си в еди-кое си свраче гнездо… Кукувиците покукаха и се пръснаха из гората, а свраките съвсем успокоени продължиха да лежат в гнездата си и да мътят. Те мътиха три седмици, в края на третата седмица почнаха да се хвалят една на друга, че чуват как малките им писукат в яйцата, а някои дори бяха успели да пробият твърдите черупки с човки. Щом гарджетата се излюпиха, всичките до едно голи и грозни, от всяко гнездо мъжката и женската сврака тръгнаха да търсят храна…За седмица време се облякоха, почнаха да ядат много, по цял ден писукаха и искаха храна. По това време забелязахме, че във всяко свраче гнездо си показваше човката и разтваряше голяма уста прилично на гардже пиле, само че по-едро от останалите. Разбрахме ние, че тези лакоми пилета са пилетата от кукувичите яйца… Аз наблюдавах гнездото на моята ланска познайница, освен кукувичето в него имаше още пет гарджета. Лакомото кукувиче до такава степен стана нахално, че почна да изяжда цялата храна, ни троха не оставяше за гарджетата… Един ден свраката, като погледна в гнездото, видя, че едно гардже лежи на дъното на полога нагоре с крачката си. Беше умряло…Без много да се двоуми, свраката се наведе, взе го в човката си и го изхвърли от гнездото. Лисицата, която обикаляше под гнездото на свраката, излезе привечер, намери мъртвото гардже и го изяде. Подир два дни мъжката сврака, щом донесе вода, намери също тъй гардже, обърнато по гръб на дъното на гнездото, хвана го с човка и го изхвърли навън…Така ден подир ден едно по едно гладните гарджета измираха и свраките ги изхвърляха от гнездото…“

Настъпва дългоочакваната пролет и птичият свят се изпълва с живот. Настава трескава подготовка за създаването на нови гнезда. Едни ремонтират, други майсторят съвсем нови, а трети като градското врабче се отказват от тази скучна и старовремска работа. Докато врабчетата прехвърчат, носейки сухи сламки и всичко необходимо за новите си гнезда, забелязват, че около тях се навъртат кукувиците. Те са наясно, че подлите и безотговорни птици отново ще се опитат да снесат яйцата си в чуждите гнезда. Врабчетата решават да бъдат изключително бдителни, за разлика от глупавите свраки, и така скоро разбират, че са били прави в предположенията си. Кукувиците дразнят свраките и използват моментите в които разярените птици се впускат в люти спорове с тях, за да имат възможност набързо да снесат яйцата си в оставените без надзор гнезда. Обаче всичко случващо се, не убягва от зорките и бдителни очи на врабчетата. Скоро пилетата се излюпват, а свраките погълнати от грижата за своите рожби дори не забелязват, че във всяко едно от гнездата им има по едно по-различно пиле. Така ден след ден родителите летят неуморно и носят храна на пилетата си без да съзнават, че почти всичко донесено от тях се озовава в човката на едно и също пиле. Това разбира се е кукувичето, което е по-едро от техните родни пилета и вного по-нахално. Ден след ден то поглъща цялата храна, едрее и става още по-жизнено и ненаситно, докато сврачетата започват да умират едно подир друго. Родителите така и не забелязват това, а по-усърдно и неуморно продължават да отлитат и да се връщат в гнездото носейки храна, която отново изяжда кукувичето. Скоро всички сврачета са мъртви от глад и изядени от лисицата, която се навърта под гнездата им. Така с хитрост, кукувиците без да полагат грижи се сдобиват с пилета, а свраките ги отглеждат, погубвайки неосъзнато собствените си рожби. Свраките, непрестанно заети да се карат с всички наоколо или пък да бърборят празни приказки, не успяват да осъзнаят хитрите кукувичи номера, нито пък разбират как отглеждат убиец в гнездата си. Разсъдливите и умни врабчета виждат и осъзнават всичко. Дълго време те се чудят, как глупавите свраки не могат да различат своето пиле от чуждото. А когато порасналите кукувичета чуват старите кукувици да кукат из гората отлитат без да се колебаят и оставят празни и безнадеждни сврачите гнезда. И въпреки че свраките са безпощадни и биха могли да разкъсат дори ястреб, те са безсилни пред хитростта на кукувиците. И така година след година те отглеждат чуждите птичета с много труд, обич и непрекъсната грижа, а техните сврачета загиват, победени от натрапниците.

 

Изображение:

Рисунката е черно-бяла и пресъздава жалкия край на сврачите пилета.От дясно на изображението е лисицата, която е настъпила с предните си лапи мъртвото свраче. Тя е със слабо и издължено тяло,завършващо с дълга и рунтава опашка, вирната нагоре. Две остри уши стърчат, готови да доловят и най-малкият шум. Под нея изпънато и безжизнено лежи сврачето. Разперило е крилца и опашка, и е затворило очи. Вероятно то е мъртво и всеки момент ще се озове в устата на лисицата. Над нея друго свраче като че пада право към хищната лисича муцуна, също загубило крехкия си живот. Отстрани Дебелачко наблюдава с ужасен вид. Други четири врабчета също са свидетели на смъртта на сврачетата. Едно от тях е Юнашка фланелка и изглежда не може да повярва как може глупавите свраки да отредят такъв край на децата си. Дали ако не бяха тъй-свадливи, приказливи и импулсивни, свраките щяха да са по-бдителни и отговорни към гнездата си? Може би тогава наглите кукувици нямаше да успеят да оставят яйцата си в полозите им. Дали са осъзнали, че отглеждат чуждо птиче, или отговорността им на родители дотолкова ги е погълнала, че не виждат очевидното? Глупави ли са, щом не разбират, че погубват живота на собствените си птичета, докато обгрижват чуждото? Но за тях всички излюпени пилета в гнездата им са родни деца…, а във всяко едно от тях, кукувичето писука гладно и настойчиво, докато останалите загиват тихо…

 

Изображение:

Картинката е черно-бяла. В центъра й има едно черно яйце от което се показва новоизлюпеното кукувиче. От всяка страна стоят по три свраки, които го гледат и вероятно му се радват, защото мислят, че то е свраче като тях. Свраките са високи и слаби, с тънки и остри човки. Всички са облечени в гащеризони, а една от тях дори се навежда към малката кукувица. Явно се радват на птичето и са щастливи да го видят и да чуят писукането му след дългото и непрестанно мътене през изминалите седмици. А край тях две врабчета стоят едно срещу друго и е видно, че разговарят развълнувани. Може би мислят как да споделят с тях, че това е птичето на кукувицата или пък се ядосват на глупостта им?

 

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова