Етикет: Рила

Стобските пирамиди

Стобските пирамиди са едни от най-популярните сред туристите скални пирамиди в България. Намират се над село Стоб, в западния дял на Рила планина. Имат разнообразна форма от пирамидален или конусовиден тип изградени са от земна пръст в резултат на вековна ерозия и изветряне и завършват с каменна шапка от бетонен блок с размери до 120 см на 80 см. Средната им височина е между 7 и 10 метра, но някои отделни пирамиди достигат до 12 метра..

Пирамидите са изваяни в ръждиво обагрен, дебел до 40 м речно-ледников шлейф (споени с глина едрозърнести пясъци), натрупан в полите на планинския слой. Материалът е донесен от топящите се ледници, които някога са покривали високите части на Рила планина. Разнородният състав на пръстта и слабата спойка улесняват бързото рушене. Поройните дъждове, топлината, студът и вятърът продължават своята скулптурна работа – едни пирамиди умират, а други се раждат. Пирамидите са особено красиви при залез слънце или огрени от лунна светлина.

През 1964 г. Стобските пирамиди са обявени за природна забележителност.

Местна легенда разказва за възникването на Стобските пирамиди: Преди много години на мястото на пирамидите се простирала голяма равнина. Когато имало сватба или друго събитие, хората от селото се стичали на мегдана и се веселели. В селото имало двама влюбени млади хора. Майката на момичето не била съгласна дъщеря ѝ да се омъжи за своя любим, но въпреки всичко момичето и момчето решили да вдигнат сватба. В момента, в който майката разбрала, отишла в равнината, забила надълбоко един голям кръст и проклела дъщеря си, когато целуне свекъра си всички гости на сватбата да се превърнат в камъни. Денят на сватбата дошъл. Всички били много щастливи, само майката си останала вкъщи и се молела горещо клетвата ѝ да застигне дъщеря ѝ. Когато хорото се извило чак до равнината и дошъл моментът булката да целуне свекъра си, в този момент всички сватбари се превърнали в камъни. От този ден в село Стоб се издигат приказни пирамиди, напомнящи за една незабравима история.

Снимката изразява красотата и висотата на това прекрасно чудо на природата.

Описание:
Ивайло Димитров

Хижа Рилски езера през март

Снимката показва хижа „Рилски езера“ през месец март. Заради голямата надморска височина, над 2100 метра, зимата все още плътно е обгърнала околността. Усещането за твърда земя е измамно и човек лесно може да затъне в снега до колене. Мястото не позволява растеж на високи дървета, но все пак над светлата замръзнала покривка се  наблюдават редки струпвания на ниски, иглолистни храсти. Освен тях се чернеят и очертанията на скали, по чиито ръбове не се е задържал сняг.

На няколко стотин метра зад сградата се издига стръмен, почти отвесен гребен от планината, който се снишава в единия си край и достига почти равните хълмове на билото. Към другия му край се подава заснежения покрив на изоставена сграда.

Самата хижа заема средата на изображението. Приземният и първият кат са облицовани в тъмни камъни, а ръбът насочен към зрителя е покрит с дървесина до покрива. От лявата страна на сградата има стълбище, което води до скрита отзад тераса на нивото на най-ниските прозорци. Следващите два етажа са варосани в бяло, а последният, непосредствено под покрива е облицован с дърво както най-близкия ъгъл на сградата.

Покривът е стръмен и покрит с влажни, тъмни керемиди. От него стърчат няколко покрити, метални комина, а по протежението му са разположени три гръмоотводни пръта. От задната част се подава антена за клетъчни сигнали – три тънки, отвесни части, закачени за още по-тънък отвесен стълб.

Входът на хижата е ниска издатина прикрепена към лицевата страна на сградата и пред него са заснети двама души, които вървят в посока на снимащия. До тях има две табели с надписи и карти описващи местността.

Над всичко това, небето е гъсто мъгливо. Трудно забележимо е, но навсякъде върху снега  личат бледи петна с цвят на ръжда. Това е прах, който южните ветрове са успели да довеят чак до билото на планината.

Описание:
Димитър Николов

Снимка:
Димитър Николов

Връх Мусала

vruh-musala

Най-високият връх в България на тази снимка е сниман през вечер, от разстояние, така че да се вижда сградата, кацнала на върха му вляво на снимката. Това е метеорологична станция. От сградата излизат антени, железа и комини, които на снимката изглеждат като иглички, тъй като е снимано от далеч. Вдясно се виждат по-ниски върхове и долини. 2/3-ти от снимката е заета от планината отдолу нагоре, а останалото пространство  – от небето.

Това е зимен пейзаж. Планината е покрита със сняг, който на места, поради острите, отвесни скали не може да се задържа и е паднал. В откритите пространства на планината – върховете също няма сняг, най-вероятно защото е ветровито. Там където снегът липсва, в средата на снимката и в дясно, скалите са черни и тъмни. Останалата част от планината е бяла.

Сниман от тази точка върхът прилича на човек, завил се с одеяло, полегнал наляво, който се вижда от гърдите нагоре. Главата е върха, с метеорологичната станция най-отгоре – всичко останало е одеялото на полегналия човек.

Прозорците на станцията светят и е огрята от залязващото слънце, обагрено в златно-жълто.

В дясната част, разположени в планината като малки точки, се виждат още 2 светлинки, може би на хижи или други сгради.

Небето е с многообразни цветове. Над планината цветовата гама прелива в лилаво. Залязващото слънце го оцветява в бежаво, розово, кафяво, оранжево червено. Тъй като слънцето залязва зад метеорологичната станция, точно над нея небето е най-тъмно. Колкото по-надясно се вгледаш се появяват още и още цветове.

Описание:
Ренета Богданова