приятелство

„Човекът и сатирът“-басня от Езоп

„Разказват, че някога човекът и сатирът* решили да се сприятелят. Но ето че настъпила зимата, стегнал студ и човекът все си духал на ръцете, вдигал ги до устните си. Сатирът го попитал защо прави така, човекът отговорил, че си топли ръцете в студа. После седнали да обядват, а ястието било много горещо. Човекът си вземал по малко, вдигал късчето до устата си и го духал. Сатирът отново го попитал защо прави така и човекът отговорил, че охлажда ястието, защото е прекалено горещо. Тогава сатирът казал:

-Няма да излезе нищо от нашето приятелство, друже, щом от едни и същи устни излиза ту топлина, ту студ.

Баснята може да се тълкува по различен начин, в зависимост от възприятията на читателя. Може би Езоп е искал да ни каже и това, че никога не може да се доверяваме на някой, който е различен и се мени според ситуацията. Трябва човек да доказва чрез действията си принципност.

*Сатири- горски божества, придружители на бога на виното и веселието Дионис.“

Изображение:

Рисунката е графична и пресъздава срещата между човекът и сатирът. Те стоят един срещу друг и явно си говорят. Човекът е слаб, висок и добре облечен. Видно е, че му е доста студено. На главата си има голяма шапка с периферия, изпод която се подава надиплен шал, минаващ покрай ушите и усукан около врата му. Отпред на гърдите си е закопчал наметало, спускащо се върху гърба и покрай ръцете, с дължина до коляното. От вътрешната част то е изрисувано с множество дребни щрихи и точки, което подсказва, че е меко и обемно за да го топли. Изглежда и доста вехто, пораздърпано в краищата. Под наметалото мъжът носи богато надиплена риза със свободно падащи ръкави, красиво извезана с орнаменти в края й. Върху нея, през кръста, има привързан пояс на който от дясната си страна, човекът е закачил делва. Обут е в плътен панталон, а на краката си носи цървули от мека кожа. От глезените до коляното върху крачолите на панталона са привързани тънки платнени ленти, които се кръстосват. Те придържат панталона плътно към краката, вероятно за да запазят топлината и да не пропускат студения въздух. От позата на човека –леко прегърбен, с присвити в коленете крака и събрани ръце с длани пред гърдите, насочени към устните, се разбира, че му е много студено. До лицето му има фини линии, образуващи леко облаче. Това е парата от дъха на мъжа, докато издува бузи и издиша топлия си дъх към премръзналите си ръце. Срещу него стои сатирът. Той е изправен и една глава по-висок от човека. Лицето му е грозновато, с човешки черти, а тялото подобно на коза. Има малко чело, дълъг и гърбав нос, тънка плътно затворена уста и дълга брада. Две големи остри уши стърчат, а между тях има гъст рошав сноп коса или козина и чифт рога извити като куки. Цялото му тяло е покрито с козина, падаща на снопове- по гъста по краката и гърдите. Ръцете му са също така покрити с козина, но дланите и пръстите са му човешки. Краката му са като на двукопитно тревопасно животно. С едната си ръка сочи към човека, а с другата държи една тънка и крива пръчка, опираща в земята. Намират се на гола полянка, а в далечината зад тях има няколко високи дървета.

ИК „Пан“

Илюстрации:
Мирослава Николова

Описание:
Ивелина Дамянова

„Пешеходецът който си подсвирква с уста“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Да крачиш пешком по света, като си подсвиркваш небрежно с уста-мигар може да има нещо по-красиво от това! И най нехайно можеш да пъхнеш ръце в джобовете си, и с най-нехаен вид да крачиш по полето. Облак смръщи чело, удари гръм и плисне дъжд, а ти вървиш пешком и си подсвиркваш небрежно с уста, нищо че са ти мокри ушите от дъжда… Трън по пътя някъде клечи, клечи и точи зъби, снишава се и-хоп!-петата ще захапе, пешеходецът обаче, куцук-куцук, върви с убодена пета по пътя и си подсвирква най-небрежно… Върви и все върви пешеходецът по древната земя, върви по своя път предначертан и си подсвирква най-небрежно с уста!… Всичко дотук ни го прочете едно от нашите врабчета и доста гръмогласно заяви, че от днес нататък става пешеходец. Чику се смее: Где се е чуло и видяло врабче пешеходец! Ще се види!-заканва се нашият човек…“

Врабчетата слушат в захлас. Думите на четящото врабче се леят като песен и сякаш, че всички за миг изживяват радостта и безгрижието на пешеходеца. И досущ като свободен крачещ човек те се носят леко по света, устремени по своя път, недокоснати от студ, мъка, дъжд, непоколебими, с приповдигнат дух, търсещи… За момент те се потапят в мечтателния и лек живот на пешеходецът, а едно от тях чувства, че вече е такъв. Да, след като привършва увлекателното си четиво, то заявява пред всички, че ще бъде пешеходец. Чувайки това, останалите недоумяват, защо едно врабче би искало да ходи пеш, след като има криле с които да лети? Пиук съветва бъдещия пътешественик да си пее докато изпълнява новото си начинание, Мититаки пък препоръчва да използва велосипед, а Драги ми господине мъдро обяснява, че всеки живее тъй както го съветва сърцето му. И тъй, врабчето слиза от дървото и тръгва по света пристъпвайки, без да хвърчи, осланящо се на двете си нетърпеливи крачета. Нищо не спира неговия ход- ни острите камъни, ни наглед непреодолимите възвишения ширнали се пред него. Докато пътува така, врабчето среща високите щъркели, кацнали на тънките си червени кокили, среща още много животни и хора, които живеят тъй-пешком. След като се завръща от това вълнуващо пътуване, врабчето разказва за чудните неща изобретени от пешеходците, които макар и не истински криле им дават възможност да чувстват че летят. Велосипеди, парни машини, влакове, автомобили, параходи, телефони и всякакви изобретения с които хората да се свързват и общуват помежду си, без разстоянията да са пречка помежду им- всичко това видяло врабчето. Всички били впечатлени от разказаното, а разказвачът им се сторил изключително необикновен и смел. Не минало много време и всички решили да прелетят над река Дунав за да посетят Турну Магуреле в Румъния. И така хвръкнали всички натам заедно със Смрадовранката и Краката му стърчат навън, а врабчето пешеходец крачело бодро подир тях. Стигайки до реката врабчетата пренасят своя пешеходец и стигат до румънския град. Кацайки в чуждата страна, те веднага привличат вниманието на околните. Че как иначе като румънските врабци никога не са виждали летящо на обратно врабче, друго пиещо вода със сламка като Мититаки, певец като Пиук или пък врабче пешеходец. Смрадовранката също привлича интереса към себе си с прекрасните си фльонги и френското си списание от 1903 година. Гостите са посрещнати дружелюбно. Домакините им обаче демонстрират гордо чужди привички като говоренето на френски език и изисканото облекло на тамошните врабкини. След като нашите врабчета отлитат за родината си, румънските им побратими са много впечатлени от тях и остават с топли спомени от случилото се познанство. И така врабчетата се връщат в родината си при своите гнезда и отново заживяват простичкия си и щастлив живот. А пешеходецът споделя с Джифф колко леко е на свободната душа, крачеща по своя път, на която не са нужни крила за да лети…

Изображение:

Картинката е черно-бяла. В центъра е нарисуван един кръстопът. Няколко улици се пресичат и се обединяват в една минаваща през средата. Всяка една от тях се разклонява в още улици на ляво и дясно- едни прави, други криволичещи. В долната част на пътя обединяващ останалите стои Запетайчето. Дали е решило да бъде пешеходец? В горната част на кръстовището в точката където се обединяват две от улиците е кацнало едно врабче. Няма спор че това е пешеходецът, решен да изживее своето приключение. Под кръстовището три врабчета размахват крилца и пърхат с опашки. Изглеждат много развълнувани. Единият от тях навярно е У Фу от Китай, носещ юнашката си фланелка. Може би искат да привлекат вниманието на пешеходеца и да го насочат по обратния на него път. Три врабчета летят и от високо наблюдават случващото се докато се наслаждават на своя летеж.

Изображение:

Картинката е черно-бяла и пресъздава срещата на нашите врабчета с румънските си побратими. В центъра на изображението е нарисуван един висок и елегантен врабец. Той е заобиколен от Дебелачко, Запетайчето и Смрадовранката, а от ляво на тях има една врабкиня. Тя е много красива, закичила голяма панделка, досущ като цвете на главата си и надянала обувки с ток. Срещу нея е седнала Смрадовранката, явно изморена от дългото пътуване. Зад тях в далечината се виждат още трима от домакините, които разговарят с Юнашка фланелка и друго врабче. Дали това е Драги ми господине или пък врабчето което ходи пеш? Всички чужди врабчета са много високи, облечени в красиви блузи с жабо и с дълги ръкави завършващи с къдрици. На краката си носят панталони до коляното също с надиплени краища. Румънските врабчета са много красиви и явно са щастливи от неочакваните си интересни гости. Дали Чир ще ги научи да летят наобратно или Смрадовранката ще им разкаже нещо от прочетеното във френското си списание? Сигурно е, че всички са радостни от новото си познанство и приятелство.

Издание:
“Ние, врабчетата“

ИК. „ НИКЕ“

Художник:
Йордан Радичков, Виктор Паунов

Описание:
Ивелина Дамянова

„Кормилото“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„ Бях ви споменал, че имаше при нас един котарак, дето по цял ден предеше прежда на жена си, защото жена му бе голяма канапчийка и мустаците си дори не искаше да помръдне. Освен преждата котаракът също тъй се грижеше и за прехраната на леневата котка. Тя се припича на слънце, протяга се и мърмори под нос, че много й се яде птиче месо… Драги ми господине го поучава: Ти, драги ми господине, вместо да натупаш жена си и да я пратиш да си изкарва прехраната, се бъхтиш в тая прежда и хвърляш око на врабците… Нашият врабец се разхожда по керемидите, прави забележки на гръмоотвода…“

Денят е слънчев и спокоен. Врабчетата играят безгрижно по покрива, всеки отдаден на любимото си занимание. Мититаки почиства с гордост пръстена си, а Чир се опитва да усъвършенства летенето си наобратно, но по гръб. Това не му се отдава особено, но пък Драги ми господине майсторски се кара с гръмоотвода, защото не улавя достатъчно добре гръмотевиците. През цялото време врабците са наблюдавани от котарака и в първия удобен момент са изневиделично нападнати. Настава истински хаос и всички ужасени се разлитат в различни посоки. След като опасността преминава те разбират, че Драги ми господине не може да лети, защото проклетият котарак е отскубнал опашката му. А кое врабче би летяло без опашка? Все едно да управляваш кораб без рул, което си е невъзможна задача! Китайският им приятел У Фу също липсва, но скоро го виждат изпод една паднала на улицата шапка. Собственикът й е уведомен, че врабчето я е опазило от набезите на котарака и съответно награден с една троха. Навсякъде около крилатите летят ядните забележки на котката, караща се заради неуспеха на мъжа си. Драги ми господине прави опити да полети. Уви, това е невъзможно и той прилича по-скоро на пеперуда с измокрени крила… Другарите му помагат да се качи на дървото и го успокояват, че ще се сдобие с нова опашка след време. У Фу дава на Драги ми господине трохата си и с този жест предизвиква всеобщото желание на останалите да помагат на мърморкото. Времето минава неусетно и новата опашка на Драги ми господине пораства. Е, новата опашка не е тъй изкусна в летенето, но е опашка!

Изображение:
Рисунката е в черно-бели цветове. В центъра се откроява големият котарак, настъпил отскубнатата опашка на Драги ми господине. Котаракът е много едър, с извито тяло, вдигната рошава опашка и две къси щръкнали уши. Сякаш се усмихва доволно изпод дългите си мустаци. Тялото му е нашарено с ивици. Зад него две врабчета са вдигнали крилца, като че готови на люта кавга. В същото време Драги ми господине и още едно врабче стоят лице в лице с похитителя, явно спорещи. Изглежда че Драги ми господине ще трябва да почака доста за да се сдобие с нова опашка. Четири врабчета са извили телца и се носят в безгрижен полет над тях далеч от хищния нападател. Дали Драги ми господине е разбрал, че мърморенето му пречи на неговата бдителност? Вероятно в бъдеще ще бъде по-внимателен след тази неприятна случка.

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Юнашка фланелка“ из „Ние, врабчетата“ /разкази/ от Йордан Радичков

Вече достатъчно пораснали, врабчетата напускат старото си гнездо и заживяват в короната на едно дърво. То ги закриля от вятър, предпазва ги от дъжд и неприятели. В един мрачен и мъглив ден, накацали из клоните му, врабчетата забелязват към тях да приближава едно непознато и немощно врабче, облечено във фланелка. Приет гостоприемно, новодошлият им разказва, че е от далечната страна Китай, а сетне им описва тежките изпитания и трудности, през които преминава за да стигне до тази нова за него земя. У Фу, както се казва врабецът, разказва за миналия си живот из оризовите ниви и за щастливото съжителство между неговото семейство и хората по тия места. Те живели и си помагали взаимно- врабчетата се хранили с насекомите, които вредяли на растенията, а пък хората се сдобивали с богата реколта. С мъка продължава историята си, описвайки спомените си от един изпълнен с жестокости ден. Докато живота си тече в преследване на насекоми из нивите, изневиделично той и всички останали врабци са безмилостно подгонени от местните хора. Това ги принуждава да отлетят, с желанието да открият нов и спокоен дом, но силите им не позволяват да летят на далечни разстояния. Затова те кацат в друго оризище, с надеждата да съберат нови сили и да продължат бягството си, но отново са застигнати от хората и подложени на несекващите им до смърт удари. Много от събратята му загиват, а У Фу успява да се скрие дали заради своята юнашка фланелка, дали заради съдбата отнесла се благосклонно към него през този ден… Останал сам, той преминава през Великата китайска стена и се отправя на дълъг и мъчително неизвестен полет. Така завършва тъжната си история врабчето от Китай, която буди негодувание в смелото сърце на Чир, който предлага да го научи на изкусното летене наобратно. Всички съчувстват и споделят мъката на новия си приятел и го приемат сред тях.

Изображение: Картинката е черно-бяла и пресъздава момента, в който врабчето У Фу от Китай се среща с тукашните врабци. Той е с къса фланелка на райе и тъмно оцветено тяло, с раздалечени крилца, сякаш обзет от вълнение докато споделя нещо с околните. Може би споделя несгодите, които е преживял. Новопристигналото врабче е заобиколено от другите, из които се откроява един по-висок, също облечен във фланелка с райета, която достига до глезените му. Запетайчето също е насочило погледа си към китайския си събрат, а над всички високо в небето кръжат три врабчета. Видно е, че У Фу се е сдобил с нови приятели, щастлив, загърбил мъката и изпитанията, намерил нов, спокоен дом. Възможно ли е неговата юнашка фланелка да му е дала кураж и надежда, за да успее да премине през дългия път? Колко ли радост изпълва мъничкото му сърце?

„През води и гори“ – повест от Емилиян Станев

Емилиян Станев е роден на 28 февруари 1907 г. в град Търново.

Докосвайки се до творчеството на автора, читателят открива трептящата красота на заобикалящия го свят, която е тъй сладкодумно и живо изрисувана, че никак не е трудно да се пренесе в млада дъхава гора, заскрежени върхове и високи житни полета сред хитри лисици, дългоухи зайчета и грациозни, тревожни кошути…

„Всред полето, в една долчинка, обрасла с дребни храсти и тръни, се криеше таралеж-нито много голям, нито много малък. За другар той имаше една костенурка…“

Така започва една история, изпълнена с приключения и опасности през която преминават двамата мънички герои, без колебания или страх, преодолявайки много несгоди и разстояния, сплотени от истинско приятелство, надежда и упоритост.

Неразделни таралежът Бързоходко и костенурката Повлекана живеят спокойно в една долчинка в полето. И въпреки че често са обект на присмех, идващ от високомерните полски птици, заради не дотам бързият си ход, те са истински щастливи, радвайки се на голямото си приятелство. Но един ден слогът, който обитават е изоран от селяните, заради което на другарите се налага да си потърсят нов дом. Така започват вълнуващи и опасни приключения за Бързоходко и Повлекана, които изминават немислими разстояния за скромните си размери и устояват на големи трудности, винаги изпълнени с вяра и отдадени на грижата за своя спътник…

И тъй, таралежът и костенурката си намират нов дом в един слог край полето, където живее една огромна и хищна змия, наречена Червената уста. Змията напада нежеланите заселници, но безстрашният и остроумен Бързоходко я побеждава и с помощта на мравките, които живеят наблизо, змията е убита. На слога настава мир и спокойствие, което е причина за заселването на множество диви патици и един заек. Никой не се вслушва в думите на Бързоходко, който ги моли да бъдат предпазливи, а напротив, всички бързо забравят смелостта му и пренебрегват неговата съобразителна природа. Слогът бързо е забелязан от зоркия орлов поглед…. Един голям орел се спуска над слога, грабва Повлекана и Бързоходко и ги понася стремително из небесните висини, а сетне ги изпуска от здравите си нокти, докато се бие с негов побратим- Брадатия орел.

Така приятелите попадат в едно страшно и гъсто тръстиково блато изпълнено с причудливи, странни птици и риби, далеч от дома. На това недружелюбно и страшно място, Бързоходко и Повлекана, откриват двама нови приятели – костенурката Желтунка и водният плъх Остроноско. Те им помагат да преминат през високите тъмни тръстики из които живеят диви патици, зеленоноги водни кокошки и хищни щуки. Благодарение на хитростта и разсъдливостта на водния плъх, двамата приятели преминават благополучно през блатото и се отправят към своя дом, от който така жестоко ги откъсва грабливият орел. Една нощ, докато търси храна, Повлекана се губи в гъстата гора и е грабната от една прегладняла лисица. След като не успява да я изяде, лисицата я запраща с един силен удар в едно речно корито, където бедната костенурка отчаяно страда за своя приятел. Разбирайки за липсата на костенурката Бързоходко се изправя пред много предизвикателства, трудности и страховити врагове, докато я открие, но и намира нови приятелства и помощ в осъществяването на тази трудна задача от семейство катерици и сърдечните пойни птички. Таралежът открива Повлекана и заедно преодоляват една висока планина, където срещат красиви кошути и величествени елени, страшна мечка и пъргави диви кози.

Всички изпитания на двамата, преминават благодарение на безкористната подкрепа на много горски обитатели и така те пристигат в родното си поле. Нито една опасност не е в състояние да раздели Бързоходко и Повлекана, поради силното им приятелство и взаимна подкрепа, а тяхната смелост става причина за почит и уважение сред всички обитатели на полето и гората. Така двамата приятели посрещат зимните снегове, отдадени на сладък сън под топлата снежна покривка, за да посрещнат животворящата и тучна пролет, готови за нови приключения.

Изображение:

В центъра на картината са нарисувани таралежът Бързоходко и неговата приятелка Повлекана.

Бързоходко е красив таралеж с гъсти бодли в цветове от черно-кафяво към ръждиво- жълто. Той е изправен на задните си крачета, и е готов да пристъпи с дясното по ширналата се пред него песъчливо жълта пътека, осеяна с дребни бели камъчета. Бързоходко е навел леко меката си бежова муцунка и е докоснал с показалец черното си носле в жест, който подсказва, че вероятно говори на Повлекана, която стои, до него да бъде тиха. Таралежът е отправил прекрасния си син поглед към пътеката, която се вие пред него. До него е застанала Повлекана с изпънати дебели крака и вирната глава. Тялото на костенурката е в жълто-кафяв цвят, а корубата й е. здраво, в зеленикаво-кафява окраска. Пред тях, встрани на пътеката има зелен сноп от високи, остри папурови листа и едри, кичести цветя в лилаво-розови цветове. Зад двамата другари се простира гъста растителност и високи зелени стебла над които е синкавото небе, осеяно с пухкави бели облаци.

Издателство “Златно перо“

Художествено оформление на книгата и илюстрации: Борис Николов Стоилов

Описание:
Ивелина Дамянова

Използвано изображение:
https://images.search.yahoo.com/

Бременските музиканти /приказка/

Приказките на братя Грим – вълнуващи, завладяващи и вечни, пренасят читателя в различен свят изпълнен с вълшебства, приключения и мечти.

Едно красиво дългоухо магаре… дълги години на служба при своя стопанин – мелничар и един ден, в който старостта заела своето почетно място в живота на отруденото животно. А то, то било вече неспособно да носи тежки товари, както навремето. Но не заслужена почивка, а непознатият и пуст път се ширнал пред него – така го дарувал стопанинът му.

И тъй, магарето решило да дири препитание по света, а в сърцето му се зародила една мечта – да стане музикант и да отиде в град Бремен.

Докато пътувало към новозародената си надежда, съдбата го срещнала с побратим по участ – едно старо ловджийско куче. И неговото сърце страдало, и неговата съдба била ясна, защото не можело вече да дири дивеч за стопанина си. Сприятелили се бързо и продължили по пътя си към града, докато не срещнали един котарак.

Голяма беда!- казал котаракът и разказал за своята несполука.

Същият бил ненужен, защото не успявал веч да улови ни една мишка. Разбрали мъката му, магарето и кучето, го поканили да се присъедини към тях. И тъй те продължили към мечтата си въодушевени докато не ги спряло едно раздрано и измъчено кукуригане, идващо от един петел, кацнал на една висока ограда. Запитали го другарите, защо така неистово кукурига и разбрали, че и на него старостта му отредила незаслужен край – щял да загуби живота си на следващото утро.

Избягай!- рекло магарето. Ако дойдеш с нас в Бремен, какъвто си гласовит ще станем чуден оркестър!

Така и станало. Тръгнали всички и вървели ли вървели, докато в гората се смрачило и настанало време за сън. Изморени те спрели и видели в далечината светлина от една къща. Приближили се до къщичката и надникнали вътре, където група страшни разбойници пирували. Бързо решили да прогонят тези бандити и да се настанят в дома им на топло. Тогава магарето се изправило срещу прозореца, на предните си копита, върху му се качило кучето, на свой ред скочил котаракът, а на върха на образувалата се кула кацнал петелът, като разперил крила заплашително. И тъй, всички заревали, залаяли, замяукали и закукуригали, с което предизвикали ужас у разбойниците и те хукнали бързо навън. Смелите другари си намерили топъл дом и без колебание се настанили в него, а сетне заспали.

В това време прогонените обитатели на горската къща умували, какво било това страшно чудовище, което така ужасно нахлуло през прозореца и ги прогонило. Един от тях се осмелил да провери и тихо се вмъкнал в тъмната вече къщурка. Не минало много време и той, отново ужасен, хукнал презглава, след като получил ритник, ухапване, кълване и какво ли още не. И нали все разбойнически живот бил водил, чуло му се- „ Дръжте крадеца! Дръжте крадеца!“ Разказал на останалите за страшното чудовище и таласъма, които според него били в къщата и за страшната вещица, която викала подир него. Никой вече не искал да остава там и бързо се разбягали.

Така бедните животни заживели в мир и спокойствие насред гората в малката къщичка, без да чувстват старостта като неотменима и гибелна присъда.

Изображение:

На изображението в преден план има едно прекрасно кафяво магаре, захапало жълто глухарче. На главата на магарето, между дългите му уши има красива червена шапка със синя панделка и лилаво перо. Магарето е повдигнало дясното си предно копито, готово да продължи по пътеката и е обърнало големите си кафяви очи към гърба си. Върху него, на зелено покривало, са се настанили пъстрият петел и котаракът. Една красива дървена китара с метални струни е закрепена чрез тънко въже отстрани на магарето. Върху китарата е поставил задните си лапи, седналият на магарето котарак. Той е с дълги мустаци и червено носле, а меката му козина прелива от златно жълто към червеникаво бежово, целият изписан с тънки черни ивици. С едната си лапа, котаракът е посегнал към китарата, докато в другата държи красив тромпет. Пред котарака на гърба на магарето е седнал и един пъстроцветен петел с голям, килнат на една страна гребен. Той е с жълта глава и красиво разперена зелена опашка и държи пред себе си син акордеон. До тях върви едно голямо сиво куче, също вперило поглед напред в далечината. Върху гърба на кучето има оранжево покривало на жълто каре, по края на което има пискюли. Върху гърба на кучето е закрепен красив барабан в син цвят. От двете страни на барабана към вътрешността му има розови триъгълници, съединени чрез три златни халки. Към барабана, с помощта на въже са закрепени две дървени палки. Опашката на кучето е вдигната нагоре и изпъната, както и лявото му ухо. Зад всички тях се простира широка зелена поляна, край пътеката има три червени гъбки, а в далечината храсти и високи, зелени борове.

Слънцето бавно се спуска над боровете, готово да даде път на нощта, докато рисува небето в жълто лилави цветове. Настъпващата нощ не тревожи никого, защото е видно, че те продължават към своята мечта – Бремен …

Издателство “Златното пате“

Художествено оформление на книгата и илюстрации: Галин Георгиев, Светлана Князева

Описание:
Ивелина Дамянова

ГРИЖОВНИТЕ МЕЧЕТА

грижовните мечета

„Грижовните мечета“ е анимационен филм, чието действие се развива в страната наречена Грижландия, скрита сред пухкави облаци, усмихнати звезди и пъстроцветни дъги. Там царува безкрайното щастие, блаженство и доброта.

Пухкавите мечоци и техните братовчеди – лъвчета, пингвини, маймунки, котета и други си имат своя специална грижовна мисия. Те винаги задружно осуетяват плановете на злия Сърцемраз да помрачи света.

Дребосъчковците в най-различни цветове имат различни символи на коремчетата и при нужда излъчват лъч, а щом лъчите им се съберат в едно се образува дъга.

Те пленяват със своята непринуденост и доброта. Приключенията им са вълнуващи и поучителни. Грижовните мечета ни помагат да изразяваме обикновените емоции като любов, щастие, приятелство, радост и дори недоволство.

Изображението:Върху бели, пухкави облачета са се подредили грижовните мечета. Най-отпред е седнал Сърдитко-синьо, усмихнато мече, на бялото му коремче е нарисуван символ: синьо облаче от което падат три капки дъжд и три червени сърчица. До Сърдитко стои малкия Тръб. Той е светлосиньо мече, облечено в бебешки гащички, а на бялото си коремче има символ спяща звездичка завита с облаче. Тръб се е пипнал за муцунката с дясната си ръка, а лявата е отпуснал свободно надолу и е обърнал китка към братовчеда маймунка. Маймунката е оранжева, леко е присвила крака, вирнала опашка ес-образно. Тя също има бяло коремче, а нейния символ е сърчице. На втория ред е Смелчан, той е лъв и на бялото си коремче носи символ сърце. Малката розова Пухи с подава весело над главата му, стиснала здраво лъвската му грива. До Смелчан е катеричката Лъчко. Тя е виолетово-лилава с малки наострени уши, а на бялото си коремче има жълто сърце очертано със светло кафяво, сякаш са две сърца в едно. Зад Сърдитко и Тръб се подава розовата Веселушка, нейния символ е дъга. Тя обича да се грижи за външния си вид. До нея се подава Добродушко, кафяво мече с голямо червено сърце на бялото си коремче. В ляво до опашката на Смелчан от пухкавите облаци излиза цветна дъга, а на нея се е разположила усмихната звезда. В дясно зад грижовниците има шатра със жълти пръчки и покривало на бели и розови триъгълници. На фона на копринено синьото небе греят усмивки и лъха доброта.

Описание:
Ирена Янакиева

Снежанка и седемте джуджета

7143_big

Изгонена от злата си мащеха и изоставена от ловеца изпратен да я убие, Снежанка намира своя нов дом насред гората, в дома на седем малки, трудолюбиви джуджета. Добросърдечна и работна, девойката привързва към себе си хора, животни и приказни създания.

Над зелената гора обсипана с пролетни цветя и малки гъбки, наднича копринено синьо небе. Подпряна на бял мраморен кладенец на сред цветната поляна стои приказната красавица, с кожа бяла като сняг, с бузи алено червени като кръв, с коси черни като абанос. Облечена е с прекрасна рокля, нежно галеща зелената трева. Роклята е широкопола – синя в горната си част и жълта в долната. На ръката на Снежанка е Кацнало птиче. То пее своята вълшебна песен. Две зайчета, катеричка и сърничка ококорили очи, наблюдават тази красота и слушат песента. Две от седемте джуджета, малки белобради човечета, току що са пристигнали от работа. едното със замислен поглед се подпира на кирката, с която до скоро е копало в мината, а другото усмихнато, крие зад гърба си кошница с лилави цветя и подава срамежливо едно от тях на младото момиче.

Рисунката е направена по приказка на Братя Грим.

Описание:
Ирена Янакиева

Пипи дългото чорапче

pipi

Първата книга за Пипи дългото чорапче излиза през ноември 1945 г.

Читателите по цял свят са израснали с приказните разкази за луничавото момиченце Пипи. Независима, с бунтарски дух, самостоятелна и с чувство за хумор.

Косата ѝ е с цвят на морков, сплетена на две стегнати, стърчащи плитки. Носът й, като мъничко картофче е обсипан с лунички. Под него аленее голяма широко усмихната уста, изпълнена със здрави бели зъби. Роклята е странна. Ушита е от самата Пипи. Смятала да я направи цялата синя, но синият плат не стигна и Пипи е пришила тук-там по някое червено парче. Дългите й тънки крачета са обути в дълги чорапи — един жълт и един син. Освен това черните й обувки са два пъти по-големи от стъпалата й.

В малките си но силни ръце е гушнала любимото си животно – макак, облечен в зелени панталони.

Рисунката е направена по роман на Астрид Линдгрен.

Описание:
Ирена Янакиева