Принцесата и жабокът

В онези далечни времена, когато все още се случвали чудеса, живял един цар. Всичките му дъщери били красиви, ала най-малката от тях била такава ненагледна хубавица, че дори слънцето, което вижда толкова много хубост по света, се удивлявало, щом огреело лицето й. Близо до двореца на царя имало голяма тъмна гора, а в гората под една стара липа се гушел кладенец. Когато денят бил горещ, царската дъщеря отивала в гората и присядала до прохладния кладенец. И за да не й е скучно, тя вземала една златна топка, подхвърляла я нависоко и я улавяла пак. Това била любимата й игра.

Но веднъж се случило така, че златната топка на царкинята не паднала в ръцете й, протегнати нагоре, а тупнала на земята и се търкулнала право във водата. Царкинята я проследила с очи, но топката се изгубила бързо от погледа й, а кладенецът бил дълбок, толкова дълбок, че дъното му не се виждало. Тогава тя заплакала силно и неутешимо. И както ронела сълзи, дочула нечий глас да вика:

— Какво се е случило, царкиньо, плачеш така, че дори и камъните ще трогнеш с плача си.

Тя се огледала наоколо, за да види откъде ли идел този глас, и тогава съзряла един жабок, вирнал голямата си грозна глава от кладенеца.

— Ах, ти ли си, стари познайнико, дето не излизаш от водата — рекла тя, — плача за златната си топка. Тя падна в кладенеца.

— Избърши сълзите и се успокой — отвърнал жабокът. — Аз бих могъл да ти помогна, но какво ще ми дадеш в замяна, ако извадя играчката ти от водата?

— Каквото си пожелаеш, драги жабоко — рекла тя, — дрехите ми, бисерите и скъпоценните камъни, ако искаш — и златната корона, която нося на главата си.

Ала жабокът отвърнал:

— Не искам нито дрехите ти, нито бисерите и скъпоценните камъни, нито пък златната ти корона. Но ако ме обикнеш и ме приемеш за свой другар в игрите, ако ми позволиш да седя до теб на трапезата, да ям от златната ти паничка и да пия от чашката ти, да спя в леглото ти, ако ми обещаеш всичко това, аз ще се гмурна в кладенеца и ще ти донеса златната топка.

— Да, да — побързала да изрече тя, — обещавам ти всичко, което искаш, само ми донеси топката.

В това време си помислила: „Какви ги дърдори глупавият жабок! Та неговото място е във водата. Той никога не може да бъде приятел на човека.“

Жабокът, след като получил обещанието, се гмурнал надълбоко и не след дълго се появил пак на повърхността, като носел топката в уста, и я оставил в тревата. Царската дъщеря се зарадвала много, щом видяла отново хубавата си играчка, вдигнала я от земята и се затичала с нея обратно към двореца.

— Почакай — извикал жабокът след нея, — вземи ме със себе си, аз не мога да тичам като теб.

Напразно квакал колкото му глас държи! Без да чува думите му, тя бързо се прибрала у дома и скоро забравила за бедния жабок. На него не му оставало нищо друго, освен да се върне в кладенеца.

На другия ден, когато принцесата седнала с царя и всички придворни на трапезата и започнала да яде от златната си паничка, се разнесъл странен шум: шляп-шляп, шляп-шляп — някой се изкачвал по мраморните стълбища. Стигнал догоре, почукал на вратата и извикал:

— Най-малка царкиньо, отвори вратата.

Тя скочила бързо от мястото си, за да види кой стои отвън, ала като отворила, видяла насреща си жабока. Затръшнала бързо вратата, седнала пак на трапезата, но треперела като лист от страх. Царят забелязал тревогата й и попитал:

— От какво се изплаши, дете мое, да не би пред вратата да стои някой великан, който иска да те вземе?

— Ах, не — отвърнала тя, — не е великан, а един отвратителен жабок.

— Какво иска жабокът от тебе?

— Ох, мили татко, вчера, докато бях в гората и си играех край кладенеца, златната ми топка падна във водата. Разплаках се и тогава жабокът ми я извади. И тъй като прекалено много искаше, аз му обещах да го направя свой другар в игрите си, но не мислех, че той може да живее извън водата.

В това време на вратата се почукало за втори път и се разнесъл глас:

— Мъничка царкиньо, отвори

и в двореца ме пусни.

Забрави ли какво ми обеща

край кладенеца с хладната вода?

Мъничка царкиньо, отвори

и в двореца ме пусни.

Тогава царят рекъл:

— Трябва да изпълниш това, което си обещала!

Царкинята отворила вратата, жабокът влязъл вътре и скок-подскок, все по петите й, стигнал до нейния стол, спрял се и извикал:

— Сега ме вдигни да седна до тебе.

Тя се колебаела, докато най-накрая царят й заповядал да го стори. Като се намерил на стола, жабокът поискал да се качи на масата, а после рекъл:

— А сега премести по-близо до мен златната си паничка, за да ядем заедно.

Тя изпълнила желанието му, но се виждало, че го прави с неохота. Жабокът се наял до насита, а на царкинята залците й присядали на гърлото.

Накрая той рекъл:

— Заситих се и се уморих. Занеси ме в твоята стая и нагласи копринените завивки, за да си легнем и да поспим.

Царкинята се разплакала, тъй като се гнусяла от студения жабок, когото не смеела дори с пръст да докосне, а сега трябвало да спи с него в хубавото си чистичко легло. Но царят се разгневил и рекъл:

— Не презирай този, който ти е помогнал в беда.

Тогава тя уловила жабока с два пръста, понесла го към стаята си и го оставила в ъгъла. Но като си легнала, той допълзял до леглото и рекъл:

— Уморен съм и искам да спя удобно като теб. Вдигни ме или ще кажа на баща ти.

Тя много се разгневила, хванала го и с все сила го запратила обратно до стената.

— Там ти е мястото, мръсен жабок.

Но като паднал, той се превърнал в прекрасен принц.

След това, по волята на баща й, станал неин другар и съпруг. Тогава й разказал, че бил омагьосан от една зла вещица и никой, освен нея не можел да развали магията и да го избави от злата орисия. На другия ден двамата щели да отидат в неговото царство. После се унесли в сън, а на следващата сутрин, щом слънцето ги разбудило, се появила прекрасна каляска, в която били впрегнати осем бели коня. Главите им били обкичени с щраусови пера, а поводите им били от злато. Отзад стоял слугата на младия цар, това бил верният Хайнрих. Когато господарят му бил превърнат в жабок, верният Хайнрих бил толкова опечален, че поръчал да пристегнат сърцето му с три железни обръча, за да не се пръсне от мъка и жал. Каляската трябвало да отведе младия цар в неговото царство. Верният Хайнрих помогнал на двамата да се качат, настанил се отново отзад на каляската и бил изпълнен с радост.

Били изминали вече част от пътя, когато царският син дочул силен трясък отзад, сякаш нещо се счупило. Обърнал се и извикал:

— Хайнрих, нещо става тука.

Чуй каляската как пука!

— Не е каляската, що пука,

а обръч — стегнал моето сърце,

което вехнеше от мъка, дорде,

изгубил вашето лице,

живяхте в кладенец дълбок,

превърнат на зелен жабок.

Още един път и още един път се разнесъл пукот, докато конете препускали към царския палат, а на царския син все му се струвало, че каляската се пропуква. Ала това били само обръчите, които един подир друг се откъсвали с пукот от сърцето на верния Хайнрих, защото най-сетне господарят му бил избавен и честит.

На картината е изобразена нощна гледка. Небето е синьо, осеяно с хиляди блещукащи звезди. Няма как да не забележим красотата на принцесата, облечена в чудна рокля. На ръцете си има копринени ръкавици, а на главата си –  блестяща тиара. Кафявата и коса е хваната на красив кок. Девойката държи в дясната си ръка един зелен жабок и го гледа в очите. Погледът и е изпълнен с любов. Жабокът  също я гледа. Погледът му е отчаян. вероятно си мисли, колко прекрасно би било да се развали магията и той отново да се превърне в красив принц.

Издание:
Братя Грим. Приказки. Том 3
Художествено оформление на книгата и илюстрации: Борис Стоилов
ИК „Хермес“, Пловдив, 1998

Описание:
Малинка Александрова

Спящата красавица

Живели отдавна един цар и една царица, които всеки ден си казвали:

— Ах, защо си нямаме дете!

Но дете все не им се раждало.

Веднъж царицата се къпела в реката и ето, че от водата на брега изскочила една жаба и й рекла:

— Няма да мине година и желанието ти ще се сбъдне; ще родиш дъщеря.

Станало както предрекла жабата. Родила царицата момиче и то било толкова хубаво, че царят от радост не можел да си намери място и дал голяма гощавка. Поканил не само роднини, приятели и познати, а и орисниците, за да бъдат благосклонни и добри към детето.

Тринайсет орисници имало в царството му, а златните блюда, от които щели да ядат, били само дванайсет, така че една от тях трябвало да си остане у дома.

Гощавката била разкошна и шумна, а накрая орисниците дарили детето с чудните си дарове: една с добродетелност, друга с хубост, трета с богатство и тъй нататък — с всичко, каквото човек може да си пожелае на света.

След като единайсетте орисници изрекли пожеланията си, неочаквано влязла тринайсетата. Тя искала да си отмъсти затова, че не я поканили, не поздравила и не погледнала никого, а викнала високо:

— Навърши ли петнайсет години, нека царската дъщеря да се убоде на вретено и да умре!

И без дума повече да каже, врътнала се и напуснала залата.

Всички се изплашили, но тогава напред излязла  дванадесетата орисница, която още не била пожелала нищо на детето. Тя нямала власт да отмени лошата орисия, ала можела да я смекчи и рекла:

— Но нека това не бъде смърт, а стогодишен дълбок сън да обори принцесата.

Царят от все сърце искал да предпази свидното си чедо от тази беда и заповядал да изгорят всички вретена в цялото царство.

А пожеланията на другите орисници се сбъднали и момичето станало толкова хубаво, добродетелно, приветливо и разумно, че всеки го обиквал от пръв поглед.

В деня, в който навършило петнайсет години, случило се царят и царицата да заминат и момичето останало самичко. Тръгнало на воля да обикаля из двореца, надничало във всички стаи и накрая стигнало до една стара кула. Изкачило се по тясна вита стълба и видяло една малка врата. В ключалката имало ръждив ключ; отключило вратата и пред него се разкрила малка стая. Вътре седяла старица с хурка и вретено и предяла усърдно лен.

— Добър ден, стара майчице — казала принцесата. — Какво правиш?

— Преда — отвърнала старицата и кимнала с глава.

— Какво е това, което тъй забавно се върти и подскача? — попитало момичето, взело в ръка вретеното и се опитало да преде.

Но щом докоснало вретеното, думите на лошата орисница се сбъднали: момичето си уболо пръста. И в същия миг паднало на земята — оборил го дълбок сън.

Този сън обхванал целия дворец. Царят и царицата, които току-що били се завърнали и влезли в залата, веднага заспали, а заедно с тях заспала цялата придворна свита. Заспали конете в конюшнята, кучетата на двора, гълъбите на покрива и мухите по стените. Дори огънят, който горял в огнището, почнал да тлее и заспал, месото, което било сложено да се пече, престанало да цвърка. Готвачът, който тъкмо замахвал да удари плесница на чирачето, защото сбъркало нещо, отпуснал ръката си и също заспал. Вятърът утихнал и по дърветата пред двореца не трепвал листец.

Около двореца лък почнал да расте жив плет от тръни, който всяка година ставал все по-висок; накрая оградил целия дворец и израснал тъй високо, че го закрил съвсем, не се виждало дори знамето на покрива.

Преданието за спящата красавица се разнесло из цялата страна и от време на време пристигали царски синове, които се мъчели да си пробият път през трънливия плет и да стигнат до двореца. Но те не успявали, защото преплетените тръни се държали здраво, като че ли имали ръце и не пропускали момците.

Минали много, много години. Един ден в тази страна пристигнал един царски син и чул някакъв старец да разказва за трънливия жив плет, зад който се издигал дворец, където преди сто години била заспала и още спяла прелестна принцеса, а заедно с нея спели царят, царицата и цялата им свита. Старецът пък бил слушал от дядо си, че и по-рано идвали мнозина царски синове и се опитвали да си пробият път през трънливия жив плет, но никой не успял.

Тогава момъкът казал:

— Аз не се страхувам, ще отида да видя спящата красавица.

Добрият старец се помъчил да го отклони от намерението му, но момъкът не го послушал.

Ала стоте години били вече изтекли и дошъл денят, в който спящата красавица трябвало да се събуди. И когато царският син наближил живия плет, не видял тръни, а безброй прекрасни цветя; те сами се отдръпнали, направили му път да мине невредим, а зад него пак се доближили и се превърнали в трънлив плет.

Влязъл царският син и видял на двора конете и ловджийските кучета налягали и заспали на земята, а на покрива спели гълъбите, мушнали главици под крилцата си.

После влязъл в двореца, а там мухите спели по стените, готвачът в кухнята още държал ръката си така, като че ли искал да плесне чирака, а помощницата му седяла с черна кокошка в ръцете, която скубела, но не доскубала.

Продължил царският син пътя си, влязъл в залата и заварил цялата придворна свита налягала и заспала на пода, а царят и царицата спели на троновете си.

Минал през другите стаи и навсякъде било така тихо, че той чувал собственото си дишане; накрая стигнал до кулата и отворил вратата на малката стая, където спяла принцесата. А тя била тъй хубава в съня си, че той се навел и я целунал.

Щом я целунал, принцесата отворила очи, събудила се и го погледнала радостно. После слезли заедно долу и тогава се събудили и царят, и царицата, и цялата свита и почнали да се оглеждат смаяни наоколо си.

Конете в двора се изправили на нозете си и взели да се отърсват, ловджийските кучета скочили и замахали с опашки, гълъбите на покрива извадили главици изпод крилцата си, поогледали се и литнали над полето, мухите запълзели по стените, огънят в огнището лумнал с игриви пламъци и гозбите закъкрили, месото пак зацвъркало и готвачът залепил такава плесница на чирака, че той се разревал, а помощницата започнала пак да скубе кокошката.

После вдигнали голяма сватба и царският син и принцесата живели щастливо чак до смъртта си.

Изображение:  Преминавайки към картината прави силно впечатление точното пресъздаване на кулминационния момент – разваляне на злата орисия и събуждането на спящата красавица от принца. Действието се е развило точно в деня, в който спящата красавица трябвало да се събуди. Картината изобразява спящата красавица и принца в стаята, близо до кулата на двореца. Малка част от картината с изобразените сиви тухли на стената създава усещане за застоя, който е обхванал целия дворец, потънал в стогодишен сън. Красавицата е с дълга руса коса, с корона на главата, с червени алени устни, облечена в синя рокля, върху гърдите си има червена роза, положила ръка върху нея. Момичето лежи безжизнено и неподвижно със затворени очи върху легло покрито със синьо покривало. Багрите и цветовете на картината са наситени, ярки и светли. Принцът е също така красив- с кафява коса, с червено наметало, притворил очи, наведен над принцесата, изпълнен с надежда, че ще спаси момичето.

Описание:
Малинка Александрова

РАПУНЦЕЛ

rapuntsel

Автор: Братя Грим

Много висока каменна кула, скрита навътре в недостъпната гора. Кулата няма нито стълба, нито врата, а само едно малко прозорче най-горе. На прозореца на кулата стои чудна красавица с дълги, разкошни коси, същински златни нишки. Тя е развързала плитките си, преметнала ги през една кука на прозореца и те се спуснали надолу. Красивият царски син се хванал здраво за косите на Рапунцел и се  катери нагоре по кулата, за да стигне до любимата си. Бели птици летят волно сред пухкави облачета и стават свидетели на срещата. Принцът е облечен с дрехи предназначени за лов, кафяв панталон, синя риза на черни райета, лилав елек, шапка с перо и кафяви кожени ботуши. На колана му виси нож.

Картината е изобразена в рамка от клонки украсени с розови цветя,  а в горната лява част на тази рамка близо до прозореца виси кафез с птичка, долу в дясно сив котарак дебне две бели гълъбчета.

Описание:
Ирена Янакиева