приказки – Be my guide

„Пиленцето и патенцето“ – приказка от Владимир Сутеев

Владимир Сутеев е автор на текста на приказката и на илюстрациите към нея.

На заглавната страница са изобразени героите на историята – пиленцето и патенцето, които са подали глава от току що пропуканите яйца. Пиленцето се намира вляво на картинката. Източило силно вратле нагоре, то се подава наполовина от бялото и леко напукано яйце. Пиленцето е жълто с оранжево на бузките, а човката му е малка и остра. На главата си носи бяла шапка, част от счупеното яйце. То гледа с интерес към патенцето и неговото яйце, което също е бяло, но все още няма пукнатини.

Изображение 2

Патенцето е отдясно на картинката, то също е подало главица от бялото яйце и гледа с любопитство към пиленцето. Неговият цвят е в зелени и жълти нюанси, а човката му е по-голяма и заоблена. Двете животинки сякаш нямат търпение да се опознаят. Над главите им лети нежна пеперуда с две разперени крила, които в горната си част са по-големи, а на долу се стесняват. Те тръгват от двете страни на тънко черно телце. Главата на пеперудата е малка и кръгла, с две подаващи се къси антенки. Крилата са прозрачни и са пресечени от светло сини черти. В горната си част в самия си край са червени. Всяко от крилата има по една черна точка в краищата.

Яйцето на пиленцето е по-изправено, докато това на патето е полегнало. Около тях се виждат цветя – високи и с тънки зелени стъбла и листа. Самият цвят представлява няколко малки светло сини колелца наредени в две редици. Едното цвете е почти до главата на пилето, а другото е зад него и е малко по-високо.

Заглавието на приказката (на руски) е разположено под яйцата и в превод на български е „Пиленцето и патенцето“. Пиленцето е оцветено в синьо, а под него малко вдясно съюзът „и“ е в черно, а патенцето в червено.

Самите яйца са разположени върху оранжево-жълта повърхност, напомняща на изсъхнала земя.

Изображение 3

Приказката за „Пиленцето и Патенцето“ започва с излюпването на патенцето. На илюстрацията вдясно са изобразени цветя, които са доста високи и имат големи и назъбени листа. В основата им изникват стръкове трева – тънки дълги лентички. Самият цвят напомня на хризантема – множество малки оранжеви листенца. Насред цветята е полегнало едно бяло яйце. Срещу него, вдясно на илюстрацията се намира друго – наполовина счупено. От него се е подало Патето. Изпъчило се е нагоре, отворило е голямата си човка и гледа намръщено и учудено, казвайки: „Излюпих се“

Зад Патето като далечен фон се вижда нещо синьо, за което скоро ще научим че е река.

Изображение 4

На следващата илюстрация яйцето насред цветята вече се е пукнало и от него се подава наполовина Пиленцето. На главата си има бяла шапка, част от счупеното яйце. Проточило силно нагоре тънкото си вратле, Пиленцето гледа с интерес към Патенцето и възкликва: „Аз също“.

Патенцето от своя страна вече не изглежда уплашено, а напротив, има миловидно изражение, затворило е човката си и сякаш се усмихва на току що излюпилото се пиленце. Почти цялото се е подало от временния си дом, стъпило с двете си крачета здраво върху земята.

Илюстрация 5

На следващата илюстрация героите са изобразени в профил, в момент когато се отправят на разходка. Отпред крачи Патето, а зад него на много малко разстояние върви Пилето. Земята е изсъхнала, тук таме осеяна с малки камъчета. Зад Пилето, вдясно на илюстрацията са разположени високи треви, някои от които извиват тънки стъбла над него. Завършват с малки цъфтежи, приличащи на ситни кафяви топчици. Тук отново е показана водата, която заема малко по-голяма част от картинката, тоест двамата герои се приближават към нея.

Какво си казват те:

„Отивам на разходка“, казало Патенцето

„Аз също“, добавило и Пиленцето

Илюстрация 6

„Изравям си яма“, казало Патенцето.

„Аз също“, казало Пиленцето.

Пиленцето и Патенцето са в центъра на илюстрацията. Вдясно е застанало Патето. Ококорило е очи и е забило човката си в рохката пръст сякаш търси нещо. Едното му краче е издадено напред почти до човката, а другото е малко по-назад. Встрани от Патето от дясната страна на илюстрацията се издигат високите зелени треви от предишната илюстрация, от което разбираме, че при разходката двамата приятели са ги заобиколили.

Точно срещу Патето, от лявата му страна е Пилето. С единия си крак е стъпило здраво върху пръстта, а другия е зад него, вдигнат нависоко. Над него са изобразени камъчета и пръст във въздуха. Пиленцето се е навело съвсем леко и е насочило малката си човка към пръстта. Водата този път е от лявата страна на илюстрацията.

Илюстрация 7

„Намерих червейче“, казало Патенцето.

„Аз също, казало“ Пиленцето.

Двамата герои са ровили в пръстта и са намерили червей.

Отляво е застанало Пиленцето. Стъпило е стабилно с крачетата на земята. С човчицата си е захапало здраво единия край на дълъг червей и сякаш го дърпа към себе си.. Срещу него е Патето, което е захапало другият край на червея. Телцето му е обърнато напред, но е извърнало глава назад към Пилето и го гледа намръщено. Между Пилето и Патето има малка купчина пръст, която е затрупала червея по средата. Самият червей е доста дълъг и прилича на верига от залепени цилиндърчета с червеникаво-кафяв цвят.

Илюстрация 8

„Хванах пеперуда“, казало Патенцето.

„Аз също“, казало Пиленцето

Този път героите са успели да хванат една пеперуда. Отдясно е Патето, все така намръщено. Държи долния край на едното крило и дърпа пеперудата към себе си.

Срещу него разбира се е Пилето, което съвсем леко е прихванало с човката си горния крайна другото крило и също я дърпа към себе си. Пиленцето изглежда по-спокойно, защото е изобразено със затворени очи.

В далечината между Патенцето и Пиленцето отново е изобразена вода, но този път тя съвсем ясно прилича на криволичеща река.

Илюстрация 9

„Искам да се изкъпя“, казало Патенцето.

„Аз също“, казало Пиленцето.

На илюстрацията е изобразен речен песъчлив бряг под наклон, който свършва във водата. Пиленцето и Патенцето крачат към нея. Както и на другите картинки, Патето е винаги първо. То пристъпва към водата като едното му краче е във въздуха, сякаш всеки момент ще го потопи. Извърнало е глава назад и гледа с любопитство към своя приятел, като че ли се чуди дали ще го последва и този път. Може би това е и предизвикателство. И пиленцето, явно без да се страхува, вдигнало наперено глава, върви малко след приятеля си, без да изостава. Над него, от дясната страна на картинката са изобразени високи зелени треви с дебели и извити стебла, някои от които достигат почти до Патето.

Илюстрация 10

„Аз плувам“, казало Патето.

Тук вече Патето се носи доволно във водата. Доста се е отдалечило от брега и зад него се виждат образували се вълнички. Извило е леко вратлето си назад, а на главата му се вее перчемче. Под водата съвсем леко прозират краката му.

На брега точно до самата вода е застанало Пилето, стъпило с единия си крак на земята, а другият е във въздуха, готов да влезне във водата. Пиленцето е протегнало шия, гледа ококорено към гърба на Патето и е отворило острата си човка, сякаш иска нещо да извика.

Илюстрация 11

„Аз също“, извикало Пиленцето.

Отново виждаме същия песъчлив бряг под наклон, който свършва в реката. Пиленцето е изобразено в полет, в центъра на илюстрацията, над самата вода, готово да цъмбурне в нея. От брега тръгват извити черни черти, които достигат до Пиленцето и показват неговия скок. То е нарисувано с изпънати назад два крака, с крилце, сочещо нагоре и широко отворено око и човка. Под Пилето, в самата вода, като жълто петно се вижда неговото отражение.

Илюстрация 12

„Помощ“….

Почти цялата илюстрация е запълнена от вода. От дясно се вижда едно малко парче песъчлив бряг под формата на триъгълник.

В средата на водата се подава главата на Пиленцето. То гледа уплашено напред с отворена широко човка и сякаш вика за помощ. Току що е скочило във водата и около него са се образували кръгове, по-малки в центъра и по-големи в далечния край. Над главата му са изобразени пръски вода.

Вдясно от Пилето е Патето, изобразено как плува към приятеля си. Смръщило вежди, то бърза да помогне.

Илюстрация 13

На тази рисунка Патето е изобразено на брега. Стъпило е почти до самата река. Изпънало е тяло назад, а главата му е над водата. С човката си, е хванало здраво перчема на Пиленцето, явно за да го издърпа.

Пиленцето е във водата, със затворени очи и отпуснато тяло. Малка част от него е под водата..

Илюстрация 14

„Отивам пак да се къпя“, казало Патенцето.

„А аз не“, казало Пиленцето.

На последната илюстрация от приказката за „Патенцето и Пиленцето“ отново е изобразен песъчливият бряг, заобиколен отпред и отдясно с река.

За пореден път Патето отива към водата. То е изобразено как крачи напред, но с извита назад глава към своя приятел. Този път обаче той не тръгва след него. Пилето е приклекнало под високите зелени и извити треви, а стичащата се от перушината му вода, е образувала цяла локва около него.

Изглежда тъжно и примирено.

Описание:
Йорданка Евтимова

Бременските музиканти /приказка/

Приказките на братя Грим – вълнуващи, завладяващи и вечни, пренасят читателя в различен свят изпълнен с вълшебства, приключения и мечти.

Едно красиво дългоухо магаре… дълги години на служба при своя стопанин – мелничар и един ден, в който старостта заела своето почетно място в живота на отруденото животно. А то, то било вече неспособно да носи тежки товари, както навремето. Но не заслужена почивка, а непознатият и пуст път се ширнал пред него – така го дарувал стопанинът му.

И тъй, магарето решило да дири препитание по света, а в сърцето му се зародила една мечта – да стане музикант и да отиде в град Бремен.

Докато пътувало към новозародената си надежда, съдбата го срещнала с побратим по участ – едно старо ловджийско куче. И неговото сърце страдало, и неговата съдба била ясна, защото не можело вече да дири дивеч за стопанина си. Сприятелили се бързо и продължили по пътя си към града, докато не срещнали един котарак.

Голяма беда!- казал котаракът и разказал за своята несполука.

Същият бил ненужен, защото не успявал веч да улови ни една мишка. Разбрали мъката му, магарето и кучето, го поканили да се присъедини към тях. И тъй те продължили към мечтата си въодушевени докато не ги спряло едно раздрано и измъчено кукуригане, идващо от един петел, кацнал на една висока ограда. Запитали го другарите, защо така неистово кукурига и разбрали, че и на него старостта му отредила незаслужен край – щял да загуби живота си на следващото утро.

Избягай!- рекло магарето. Ако дойдеш с нас в Бремен, какъвто си гласовит ще станем чуден оркестър!

Така и станало. Тръгнали всички и вървели ли вървели, докато в гората се смрачило и настанало време за сън. Изморени те спрели и видели в далечината светлина от една къща. Приближили се до къщичката и надникнали вътре, където група страшни разбойници пирували. Бързо решили да прогонят тези бандити и да се настанят в дома им на топло. Тогава магарето се изправило срещу прозореца, на предните си копита, върху му се качило кучето, на свой ред скочил котаракът, а на върха на образувалата се кула кацнал петелът, като разперил крила заплашително. И тъй, всички заревали, залаяли, замяукали и закукуригали, с което предизвикали ужас у разбойниците и те хукнали бързо навън. Смелите другари си намерили топъл дом и без колебание се настанили в него, а сетне заспали.

В това време прогонените обитатели на горската къща умували, какво било това страшно чудовище, което така ужасно нахлуло през прозореца и ги прогонило. Един от тях се осмелил да провери и тихо се вмъкнал в тъмната вече къщурка. Не минало много време и той, отново ужасен, хукнал презглава, след като получил ритник, ухапване, кълване и какво ли още не. И нали все разбойнически живот бил водил, чуло му се- „ Дръжте крадеца! Дръжте крадеца!“ Разказал на останалите за страшното чудовище и таласъма, които според него били в къщата и за страшната вещица, която викала подир него. Никой вече не искал да остава там и бързо се разбягали.

Така бедните животни заживели в мир и спокойствие насред гората в малката къщичка, без да чувстват старостта като неотменима и гибелна присъда.

Изображение:

На изображението в преден план има едно прекрасно кафяво магаре, захапало жълто глухарче. На главата на магарето, между дългите му уши има красива червена шапка със синя панделка и лилаво перо. Магарето е повдигнало дясното си предно копито, готово да продължи по пътеката и е обърнало големите си кафяви очи към гърба си. Върху него, на зелено покривало, са се настанили пъстрият петел и котаракът. Една красива дървена китара с метални струни е закрепена чрез тънко въже отстрани на магарето. Върху китарата е поставил задните си лапи, седналият на магарето котарак. Той е с дълги мустаци и червено носле, а меката му козина прелива от златно жълто към червеникаво бежово, целият изписан с тънки черни ивици. С едната си лапа, котаракът е посегнал към китарата, докато в другата държи красив тромпет. Пред котарака на гърба на магарето е седнал и един пъстроцветен петел с голям, килнат на една страна гребен. Той е с жълта глава и красиво разперена зелена опашка и държи пред себе си син акордеон. До тях върви едно голямо сиво куче, също вперило поглед напред в далечината. Върху гърба на кучето има оранжево покривало на жълто каре, по края на което има пискюли. Върху гърба на кучето е закрепен красив барабан в син цвят. От двете страни на барабана към вътрешността му има розови триъгълници, съединени чрез три златни халки. Към барабана, с помощта на въже са закрепени две дървени палки. Опашката на кучето е вдигната нагоре и изпъната, както и лявото му ухо. Зад всички тях се простира широка зелена поляна, край пътеката има три червени гъбки, а в далечината храсти и високи, зелени борове.

Слънцето бавно се спуска над боровете, готово да даде път на нощта, докато рисува небето в жълто лилави цветове. Настъпващата нощ не тревожи никого, защото е видно, че те продължават към своята мечта – Бремен …

Издателство “Златното пате“

Художествено оформление на книгата и илюстрации: Галин Георгиев, Светлана Князева

Описание:
Ивелина Дамянова

Щурчово конче

В тази книга са събрани най-хубавите приказки, стихотворения, залъгалки и гатанки от Асен Разцветников.

„Имало едно време една врана – и с това приказката се захвана.“

Така сладкодумният приятел на децата Асен Разцветников повежда малчуганите на среща със щурки и щурчовци, с храбри юнаци и мустакати котараци, с хитри лисани, рунтави мецани и жаби-бърборани. А веднъж попаднали във веселия водовъртеж на неговите приказки, стихове, гатанки и залъгалки, на читателите не им се излиза оттам.

Изображение: На картинката е изобразена весела сцена. На слънчева и зелена полянка, хора и животни вият кръшно хоро. Начело на хорото е черна мравка с червен пояс на кръста и жълт калпак на главата. До нея червена калинка с големи черни точки. За калинката се е хванала млада жена с тъмно зелен сукман. Прибраната и на плитка дълга коса е покрита със светло зелена забрадка. До момата, весел момък с големи черни мустаци, облечен в народна носия е вдигнал високо крак. И той, като мравката на кръста си има широк червен пояс и калпак на главата. Над ухото си има бяло цвете. От другата страна на селянина се е хванала Мецана. Тя изглежда весела. Облечена е с бяла риза и синя пола, а на кръста си има шарена престилка. Редом до мечката хванати за ръце са Лисан, малкото сиво мишле и накрая напереният Петльо с червен пояс на кръста. Лиско е облечен с бяла риза, кафяв панталон и зелен пояс.

В далечината, зад тази весела сцена се вижда малко китно селце.

Описание:
Малинка Александрова

Принцесата и жабокът

В онези далечни времена, когато все още се случвали чудеса, живял един цар. Всичките му дъщери били красиви, ала най-малката от тях била такава ненагледна хубавица, че дори слънцето, което вижда толкова много хубост по света, се удивлявало, щом огреело лицето й. Близо до двореца на царя имало голяма тъмна гора, а в гората под една стара липа се гушел кладенец. Когато денят бил горещ, царската дъщеря отивала в гората и присядала до прохладния кладенец. И за да не й е скучно, тя вземала една златна топка, подхвърляла я нависоко и я улавяла пак. Това била любимата й игра.

Но веднъж се случило така, че златната топка на царкинята не паднала в ръцете й, протегнати нагоре, а тупнала на земята и се търкулнала право във водата. Царкинята я проследила с очи, но топката се изгубила бързо от погледа й, а кладенецът бил дълбок, толкова дълбок, че дъното му не се виждало. Тогава тя заплакала силно и неутешимо. И както ронела сълзи, дочула нечий глас да вика:

— Какво се е случило, царкиньо, плачеш така, че дори и камъните ще трогнеш с плача си.

Тя се огледала наоколо, за да види откъде ли идел този глас, и тогава съзряла един жабок, вирнал голямата си грозна глава от кладенеца.

— Ах, ти ли си, стари познайнико, дето не излизаш от водата — рекла тя, — плача за златната си топка. Тя падна в кладенеца.

— Избърши сълзите и се успокой — отвърнал жабокът. — Аз бих могъл да ти помогна, но какво ще ми дадеш в замяна, ако извадя играчката ти от водата?

— Каквото си пожелаеш, драги жабоко — рекла тя, — дрехите ми, бисерите и скъпоценните камъни, ако искаш — и златната корона, която нося на главата си.

Ала жабокът отвърнал:

— Не искам нито дрехите ти, нито бисерите и скъпоценните камъни, нито пък златната ти корона. Но ако ме обикнеш и ме приемеш за свой другар в игрите, ако ми позволиш да седя до теб на трапезата, да ям от златната ти паничка и да пия от чашката ти, да спя в леглото ти, ако ми обещаеш всичко това, аз ще се гмурна в кладенеца и ще ти донеса златната топка.

— Да, да — побързала да изрече тя, — обещавам ти всичко, което искаш, само ми донеси топката.

В това време си помислила: „Какви ги дърдори глупавият жабок! Та неговото място е във водата. Той никога не може да бъде приятел на човека.“

Жабокът, след като получил обещанието, се гмурнал надълбоко и не след дълго се появил пак на повърхността, като носел топката в уста, и я оставил в тревата. Царската дъщеря се зарадвала много, щом видяла отново хубавата си играчка, вдигнала я от земята и се затичала с нея обратно към двореца.

— Почакай — извикал жабокът след нея, — вземи ме със себе си, аз не мога да тичам като теб.

Напразно квакал колкото му глас държи! Без да чува думите му, тя бързо се прибрала у дома и скоро забравила за бедния жабок. На него не му оставало нищо друго, освен да се върне в кладенеца.

На другия ден, когато принцесата седнала с царя и всички придворни на трапезата и започнала да яде от златната си паничка, се разнесъл странен шум: шляп-шляп, шляп-шляп — някой се изкачвал по мраморните стълбища. Стигнал догоре, почукал на вратата и извикал:

— Най-малка царкиньо, отвори вратата.

Тя скочила бързо от мястото си, за да види кой стои отвън, ала като отворила, видяла насреща си жабока. Затръшнала бързо вратата, седнала пак на трапезата, но треперела като лист от страх. Царят забелязал тревогата й и попитал:

— От какво се изплаши, дете мое, да не би пред вратата да стои някой великан, който иска да те вземе?

— Ах, не — отвърнала тя, — не е великан, а един отвратителен жабок.

— Какво иска жабокът от тебе?

— Ох, мили татко, вчера, докато бях в гората и си играех край кладенеца, златната ми топка падна във водата. Разплаках се и тогава жабокът ми я извади. И тъй като прекалено много искаше, аз му обещах да го направя свой другар в игрите си, но не мислех, че той може да живее извън водата.

В това време на вратата се почукало за втори път и се разнесъл глас:

— Мъничка царкиньо, отвори

и в двореца ме пусни.

Забрави ли какво ми обеща

край кладенеца с хладната вода?

Мъничка царкиньо, отвори

и в двореца ме пусни.

Тогава царят рекъл:

— Трябва да изпълниш това, което си обещала!

Царкинята отворила вратата, жабокът влязъл вътре и скок-подскок, все по петите й, стигнал до нейния стол, спрял се и извикал:

— Сега ме вдигни да седна до тебе.

Тя се колебаела, докато най-накрая царят й заповядал да го стори. Като се намерил на стола, жабокът поискал да се качи на масата, а после рекъл:

— А сега премести по-близо до мен златната си паничка, за да ядем заедно.

Тя изпълнила желанието му, но се виждало, че го прави с неохота. Жабокът се наял до насита, а на царкинята залците й присядали на гърлото.

Накрая той рекъл:

— Заситих се и се уморих. Занеси ме в твоята стая и нагласи копринените завивки, за да си легнем и да поспим.

Царкинята се разплакала, тъй като се гнусяла от студения жабок, когото не смеела дори с пръст да докосне, а сега трябвало да спи с него в хубавото си чистичко легло. Но царят се разгневил и рекъл:

— Не презирай този, който ти е помогнал в беда.

Тогава тя уловила жабока с два пръста, понесла го към стаята си и го оставила в ъгъла. Но като си легнала, той допълзял до леглото и рекъл:

— Уморен съм и искам да спя удобно като теб. Вдигни ме или ще кажа на баща ти.

Тя много се разгневила, хванала го и с все сила го запратила обратно до стената.

— Там ти е мястото, мръсен жабок.

Но като паднал, той се превърнал в прекрасен принц.

След това, по волята на баща й, станал неин другар и съпруг. Тогава й разказал, че бил омагьосан от една зла вещица и никой, освен нея не можел да развали магията и да го избави от злата орисия. На другия ден двамата щели да отидат в неговото царство. После се унесли в сън, а на следващата сутрин, щом слънцето ги разбудило, се появила прекрасна каляска, в която били впрегнати осем бели коня. Главите им били обкичени с щраусови пера, а поводите им били от злато. Отзад стоял слугата на младия цар, това бил верният Хайнрих. Когато господарят му бил превърнат в жабок, верният Хайнрих бил толкова опечален, че поръчал да пристегнат сърцето му с три железни обръча, за да не се пръсне от мъка и жал. Каляската трябвало да отведе младия цар в неговото царство. Верният Хайнрих помогнал на двамата да се качат, настанил се отново отзад на каляската и бил изпълнен с радост.

Били изминали вече част от пътя, когато царският син дочул силен трясък отзад, сякаш нещо се счупило. Обърнал се и извикал:

— Хайнрих, нещо става тука.

Чуй каляската как пука!

— Не е каляската, що пука,

а обръч — стегнал моето сърце,

което вехнеше от мъка, дорде,

изгубил вашето лице,

живяхте в кладенец дълбок,

превърнат на зелен жабок.

Още един път и още един път се разнесъл пукот, докато конете препускали към царския палат, а на царския син все му се струвало, че каляската се пропуква. Ала това били само обръчите, които един подир друг се откъсвали с пукот от сърцето на верния Хайнрих, защото най-сетне господарят му бил избавен и честит.

На картината е изобразена нощна гледка. Небето е синьо, осеяно с хиляди блещукащи звезди. Няма как да не забележим красотата на принцесата, облечена в чудна рокля. На ръцете си има копринени ръкавици, а на главата си – блестяща тиара. Кафявата и коса е хваната на красив кок. Девойката държи в дясната си ръка един зелен жабок и го гледа в очите. Погледът и е изпълнен с любов. Жабокът също я гледа. Погледът му е отчаян. вероятно си мисли, колко прекрасно би било да се развали магията и той отново да се превърне в красив принц.

Издание:
Братя Грим. Приказки. Том 3
Художествено оформление на книгата и илюстрации: Борис Стоилов
ИК „Хермес“, Пловдив, 1998

Описание:
Малинка Александрова

Дядо вади ряпа

Чували ли сте за дядото, който почнал да вади ряпа, ама не можал да я извади? Викал бабата, внучката, кучето, мишката… и чак тогава всички със задружни усилия успели да я извадят.

Любимата детска приказка съдържа в себе си много интересна поука. Всички ще се досетите – със задружни усилия се постига всичко. Ако се вгледате малко по-навътре в детайлите ще откриете и друго – мишката, тя е последния помощник.

Виждали сме мишка. Тя е едно малко беззащитно сиво животинче. Ако бяхме на мястото на кучето, дали щяхме да я повикаме? Как при толкова много помагачи, точно пък тази нищо и никаква мишка ще помогне да се извади тази тоооолкова голяма ряпа? Но явно понякога малко не ни достига, за да постигнем желанието си. Точно толкова малко, колкото силица може да има в една мишка. В такъв случай дори и тя може да ни бъде от помощ.

Изводът от руската народна приказка за дядото и ряпата е, че не бива да пренебрегваме малките неща и хора, никого не трябва да пренебрегваме, защото не знаем кога и по какъв начин някой може да влезе в живота ни и да ни бъде полезен.

Дядо белобради ряпа взе да вади.

С две ръце я хваща, силно се напъва, пъшка и опъва, тя не се поклаща.

Дядо баба вика.

Тича баба Мика, тича, дяда хваща. Двамата напъват, ряпата опъват, тя се не поклаща.

Баба внучка вика.

Малката Иглика припва, баба хваща. Трима се напъват, ряпата опъват, тя не се поклаща.

Внучка Шарка вика.

Шарко за Иглика се юнашки хваща. Четирима напъват, ряпата опъват, тя се не поклаща.

Шарко Маца вика.

Маца от зимника тича и се хваща. Петима напъват, ряпата опъват, тя се не поклаща.

Най-после Писана вика и Гризана.

Гризана се хваща. Здравата подхваща. Дружно се напъват, пъшкат и опъват, ряпата измъкват, в къщи я замъкват.

И там всички с нея сладко се гостили. Три дни яли, пели и се веселили.

На изображението е показана една пролетна, цветна и слънчева градина, изпъстрена с разнообразни цветя. В градината са дядото, бабата, внучката, кучето, котката и мишката. Дядото е с дълга бяла брада, традиционна народна носия и голяма шапка. Бабата носи зелена рокля и ярко червена кърпа завързана на главата. Внучката е много красива, с руса дълга коса, сини очи и бяла блуза на точки. Мишката е застанала на ръката на дядото. Всички са наобиколили ряпата. Щастливи са защото са успели след дълъг труд и упоритост да извадят огромният и много вкусен зеленчук.

Описание:
Малинка Александрова

Червената шапчица

Червената шапчица е приказка, пресъздадена от Шарл Перо във Франция и братя Грим в Германия

В различни версии тази приказка е позната в устното народно творчество на редица европейски страни.

Имало някога едно малко сладко момиченце. Всеки го обиквал от пръв поглед, но най-много го обичала баба му, която всеки път се чудела какво да даде на детето. Веднъж му подарила шапчица от червено кадифе, която му стояла тъй хубаво, че то не искало да носи друга и затова хората почнали да го наричат Червената шапчица.

Един ден майка му рекла:

— Червена шапчице, ето ти малко козунак и едно шише вино. Занеси ги на баба си, защото тя е болна и немощна и трябва да се подкрепи. Тръгни, докато слънцето не е почнало да прежуря, върви мирно и тихо и не се отбивай от пътя, защото може да паднеш, да строшиш шишето и да оставиш баба си без вино. А щом влезеш в стаята й, недей забравя да поздравиш с „Добро утро“ и не любопитствай да видиш какво става край тебе.

— Ще направя всичко така, както ми поръча, мамо — рекла Червената шапчица и подала ръчичка на майка си за сбогом.

Бабата живеела чак в гората, на половин час път от селото. И когато Червената шапчица навлязла в гората, срещнал я вълкът. Но Червената шапчица не знаела, че той е свиреп звяр, и затова никак не се изплашила.

— Добър ден, Червена шапчице — рекъл той.

— Добър ден, Кумчо Вълчо.

— Къде си се запътила рано-рано, Червена шапчице?

— У баба.

— Какво носиш в престилката?

— Козунак и вино. Козунака месихме вчера за болната ми и немощна баба — да похапне и да се подкрепи.

— Къде живее баба ти, Червена шапчице?

— Още четвърт час път навътре в гората: къщата й е под трите високи дъба, а малко по-надолу е лещакът, сигурно го знаеш — рекла Червената шапчица.

„Малкото и крехко момиченце е добра хапка, сигурно е по-вкусно от старицата — рекъл си на ума вълкът, — но трябва да подхвана хитро работата, та да излапам и двете.“

Повървял малко редом с Червената шапчица, а после рекъл:

— Червена шапчице, я виж какви хубави цветя има наоколо! Защо не поглеждаш какво става край тебе? Струва ми се дори, че не чуваш как сладко пеят птичките. Вървиш право напред, като че си тръгнала на училище, а тука, в гората, е толкова весело!

Дигнала очи Червената шапчица, видяла как слънчевите лъчи се провират игриво Между листата на дърветата и как земята е осеяна с хубави цветя и си рекла: „Ще зарадвам баба, ако й занеса китка свежи цветя; още е толкова рано, че пак ще стигна навреме“.

Отбила се от пътя и влязла в гората да подири цветя; но щом откъснела някое, зървала по-надалеко друго още по-хубаво, спускала се към него и така навлизала все по-навътре и по-навътре в гората.

А вълкът отишъл право към къщата на бабата и похлопал на вратата.

Кой е там?

— Аз съм, бабо, Червената шапчица, нося ти козунак и вино. Отвори!

— Натисни ръчката! — викнала бабата. — Съвсем без сили съм, не мога да стана от леглото.

Натиснал вълкът ръчката, вратата се отворила и той, без дума да продума, отишъл право към леглото на бабата и я нагълтал цяла. После облякъл нейни дрехи, сложил нейна домашна шапчица на главата си, мушнал се в леглото и дръпнал завесата пред него.

А Червената шапчица все тичала за цветя и когато набрала толкова много, че не могла да носи повече, сетила се за баба си и отново се запътила към нея. Позачудила се, че вратата е отворена, а като влязла в стаята, всичко вътре й се сторило някак странно, та си помислила: „Друг път ми е толкова приятно у баба, а днес, кой знае защо, ми става страшно!“

— Добро утро! — викнала тя, но никой не й отговорил.

Отишла тогава до леглото и дръпнала завесата. Бабата лежала в леглото, но била нахлупила шапчицата ниско над лицето си и имала много чудноват вид.

— Ой, бабо, колко са ти големи ушите!

— Да те чувам по-лесно.

— Ой, бабо, колко са ти големи очите!

— Да те виждам по-лесно.

— Ой, бабо, колко са ти големи ръцете!

— Да те сграбча по-лесно.

— Ой, бабо, колко е голяма устата ти!

— Да те изям по-лесно.

Още не издумал всичко, скочил вълкът изведнъж от леглото и нагълтал клетата Червена шапчица цяла-целеничка.

Уталожил вълкът глада си, мушнал се пак в леглото, заспал и захъркал тъй силно, че се чувало чак навън. Точно по това време край къщата минал един ловец и си рекъл: „Старицата хърка много силно, трябва да видя да не й се е случило нещо лошо“. Влязъл в стаята, спрял се до леглото и видял в него вълка.

— Тук ли трябваше да те намеря, стари злосторнико? — викнал той. — Отдавна те диря.

Дигнал пушката и се прицелил, но му минало през ума, че вълкът може да е нагълтал бабата и едва ли ще му се удаде да я спаси. Не гръмнал, ами взел една ножица и почнал да разпаря търбуха на вълка. Като го поразпорил малко, пред очите му светнала Червената шапчица; рязнал още малко и ето че момиченцето изскочило и рекло:

— Ой, колко бях се изплашила! В корема на вълка беше ужасно тъмно.

После излязла жива и бабата, но едва-едва дишала. Червената шапчица донесла няколко едри камъни и напълнили с тях търбуха на вълка. Събудил се той след малко, рекъл да скочи от леглото и да побегне, но камъните били толкова тежки, че той се строполил на земята, пребил се и умрял.

Зарадвали се тримата много. Ловецът одрал кожата на вълка и си отишъл у дома, бабата изяла козунака и изпила виното, които й била донесла Червената шапчица, и се подкрепила, а Червената шапчица си рекла: „Докато съм жива друг път няма вече да се отбивам от пътеката и да навлизам в гората, щом мама не ми позволява“.

Някои разправят, че веднъж Червената шапчица пак тръгнала да носи нещо печено на старата си баба, заговорил я друг вълк и искал да я отбие от пътя. Но Червената шапчица не го послушала, продължила все напред и казала на баба си, че я срещнал вълк и й рекъл „добър ден“, но в очите му святкала злоба.

— Ако не бяхме на главния път, сигурно щеше да ме изяде.

— Ела да заключим вратата, та да не може да влезе — рекла бабата.

След малко вълкът похлопал и викнал:

— Бабо, отвори! Аз съм, Червената шапчица, нося ти нещо печенко.

Ала двете се спотайвали вътре и не отворили вратата. Повъртял се сивокожият звяр около къщата, повъртял се, па накрая скочил на покрива: решил да почака, докато привечер Червената шапчица тръгне за дома си, та да се примъкне подире й и да я изяде в тъмното. Ала бабата разбрала какво си е наумил.

Пред къщата имало голямо каменно корито и бабата рекла на момиченцето:

— Червена шапчице, вчера варих наденици. Вземи ведрото и излей водата от тях в коритото!

Носила Червената шапчица вода, носила, докато напълнила голямото, много голямо корито чак догоре. Миризмата от надениците блъснала вълка в носа, той почнал да души и да гледа надолу, и накрая вратът му се източил и станал толкова дълъг, че вълкът не можел вече да се задържи и почнал да се пързаля. Плъзнал се от покрива, паднал право в голямото каменно корито и се удавил.

И после Червената шапчица тръгнала весело назад към къщи и никой не й сторил нищо лошо.

Изображение: Червената шапчица е весело момиченце, което е облечено в червена пола и синя блузка на бели точици. Русата и косичка е скрита под червена шапчица и само бретона и няколко непослушни кичури се показват под нея. Крачейки по горската пътечка обута в бели чорапки и сини обувки,с кошничка пълна с плодове в дясната ръка и букет цветя в лявата, усмихната и щастлива. Есен е. Дърветата в гората вече са с пожълтели листа. Покрай пътеката има червени, сини, лилави цветя. Малкия поток тече точно пред къщичката, която е в десния горен ъгъл, кокетна с червен керемиден покрив, бели стени и прозорчета с цветни пердета. Зад къщата в далечината се вижда гората. Небето е синьо и тук там има есенни сиви облаци. Червената шапчица се е спряла преди моста и разговаря със Зайо Байо. Той се е изправил на задните си лапички и с предните я поздравява. Козинката му е пухкава и светлосива, а муцунката и коремчето му са бели, а опашката – черна. Зад дървото в левия долен ъгъл се е скрил Кумчо Вълчо облечен в моряшка фанелка на сини и бели ивици. Дебне с хитър и коварен поглед Червената шапчица.

Описание:
Малинка Александрова

Хитър Петър

Хитър Петър е герой от българския фолклор. Както името му подсказва той притежава хитрост, както и остроумие и дори лукавство. Главен съперник в разказите за него е Настрадин Ходжа, олицетворение на типичния турчин. След Освобождението на България негово място заема по-съвременният му вариант – Бай Ганьо. За разлика от Бай Ганьо, който понякога се смята за вулгарен, прост и притежаващ други негативни качества, Хитър Петър е останал в съзнанието на българина като положителен герой.

Изображение: Хитър Петър е изобразен на картината възседнал сивото си магаренце крачещо весело. Пътят криволичи между планинско възвишение обагрено в цветовете на есента- жълто кафяво зелено. Зад опашката на магаренцето върви хитрото коте което разглежда пейзажа наоколо. Хитър Петър е облечен в традиционна българска носия, кафяви потури бяла блуза, препасани с широк червен пояс, а отгоре има синьо везано с шевици елече. На главата си носи калпак, вероятно от овча кожа. Яздейки магаренцето, засукал дългия си мустак, той свири на кавал.

Описание:
Малинка Александрова

Спящата красавица

Живели отдавна един цар и една царица, които всеки ден си казвали:

— Ах, защо си нямаме дете!

Но дете все не им се раждало.

Веднъж царицата се къпела в реката и ето, че от водата на брега изскочила една жаба и й рекла:

— Няма да мине година и желанието ти ще се сбъдне; ще родиш дъщеря.

Станало както предрекла жабата. Родила царицата момиче и то било толкова хубаво, че царят от радост не можел да си намери място и дал голяма гощавка. Поканил не само роднини, приятели и познати, а и орисниците, за да бъдат благосклонни и добри към детето.

Тринайсет орисници имало в царството му, а златните блюда, от които щели да ядат, били само дванайсет, така че една от тях трябвало да си остане у дома.

Гощавката била разкошна и шумна, а накрая орисниците дарили детето с чудните си дарове: една с добродетелност, друга с хубост, трета с богатство и тъй нататък — с всичко, каквото човек може да си пожелае на света.

След като единайсетте орисници изрекли пожеланията си, неочаквано влязла тринайсетата. Тя искала да си отмъсти затова, че не я поканили, не поздравила и не погледнала никого, а викнала високо:

— Навърши ли петнайсет години, нека царската дъщеря да се убоде на вретено и да умре!

И без дума повече да каже, врътнала се и напуснала залата.

Всички се изплашили, но тогава напред излязла дванадесетата орисница, която още не била пожелала нищо на детето. Тя нямала власт да отмени лошата орисия, ала можела да я смекчи и рекла:

— Но нека това не бъде смърт, а стогодишен дълбок сън да обори принцесата.

Царят от все сърце искал да предпази свидното си чедо от тази беда и заповядал да изгорят всички вретена в цялото царство.

А пожеланията на другите орисници се сбъднали и момичето станало толкова хубаво, добродетелно, приветливо и разумно, че всеки го обиквал от пръв поглед.

В деня, в който навършило петнайсет години, случило се царят и царицата да заминат и момичето останало самичко. Тръгнало на воля да обикаля из двореца, надничало във всички стаи и накрая стигнало до една стара кула. Изкачило се по тясна вита стълба и видяло една малка врата. В ключалката имало ръждив ключ; отключило вратата и пред него се разкрила малка стая. Вътре седяла старица с хурка и вретено и предяла усърдно лен.

— Добър ден, стара майчице — казала принцесата. — Какво правиш?

— Преда — отвърнала старицата и кимнала с глава.

— Какво е това, което тъй забавно се върти и подскача? — попитало момичето, взело в ръка вретеното и се опитало да преде.

Но щом докоснало вретеното, думите на лошата орисница се сбъднали: момичето си уболо пръста. И в същия миг паднало на земята — оборил го дълбок сън.

Този сън обхванал целия дворец. Царят и царицата, които току-що били се завърнали и влезли в залата, веднага заспали, а заедно с тях заспала цялата придворна свита. Заспали конете в конюшнята, кучетата на двора, гълъбите на покрива и мухите по стените. Дори огънят, който горял в огнището, почнал да тлее и заспал, месото, което било сложено да се пече, престанало да цвърка. Готвачът, който тъкмо замахвал да удари плесница на чирачето, защото сбъркало нещо, отпуснал ръката си и също заспал. Вятърът утихнал и по дърветата пред двореца не трепвал листец.

Около двореца лък почнал да расте жив плет от тръни, който всяка година ставал все по-висок; накрая оградил целия дворец и израснал тъй високо, че го закрил съвсем, не се виждало дори знамето на покрива.

Преданието за спящата красавица се разнесло из цялата страна и от време на време пристигали царски синове, които се мъчели да си пробият път през трънливия плет и да стигнат до двореца. Но те не успявали, защото преплетените тръни се държали здраво, като че ли имали ръце и не пропускали момците.

Минали много, много години. Един ден в тази страна пристигнал един царски син и чул някакъв старец да разказва за трънливия жив плет, зад който се издигал дворец, където преди сто години била заспала и още спяла прелестна принцеса, а заедно с нея спели царят, царицата и цялата им свита. Старецът пък бил слушал от дядо си, че и по-рано идвали мнозина царски синове и се опитвали да си пробият път през трънливия жив плет, но никой не успял.

Тогава момъкът казал:

— Аз не се страхувам, ще отида да видя спящата красавица.

Добрият старец се помъчил да го отклони от намерението му, но момъкът не го послушал.

Ала стоте години били вече изтекли и дошъл денят, в който спящата красавица трябвало да се събуди. И когато царският син наближил живия плет, не видял тръни, а безброй прекрасни цветя; те сами се отдръпнали, направили му път да мине невредим, а зад него пак се доближили и се превърнали в трънлив плет.

Влязъл царският син и видял на двора конете и ловджийските кучета налягали и заспали на земята, а на покрива спели гълъбите, мушнали главици под крилцата си.

После влязъл в двореца, а там мухите спели по стените, готвачът в кухнята още държал ръката си така, като че ли искал да плесне чирака, а помощницата му седяла с черна кокошка в ръцете, която скубела, но не доскубала.

Продължил царският син пътя си, влязъл в залата и заварил цялата придворна свита налягала и заспала на пода, а царят и царицата спели на троновете си.

Минал през другите стаи и навсякъде било така тихо, че той чувал собственото си дишане; накрая стигнал до кулата и отворил вратата на малката стая, където спяла принцесата. А тя била тъй хубава в съня си, че той се навел и я целунал.

Щом я целунал, принцесата отворила очи, събудила се и го погледнала радостно. После слезли заедно долу и тогава се събудили и царят, и царицата, и цялата свита и почнали да се оглеждат смаяни наоколо си.

Конете в двора се изправили на нозете си и взели да се отърсват, ловджийските кучета скочили и замахали с опашки, гълъбите на покрива извадили главици изпод крилцата си, поогледали се и литнали над полето, мухите запълзели по стените, огънят в огнището лумнал с игриви пламъци и гозбите закъкрили, месото пак зацвъркало и готвачът залепил такава плесница на чирака, че той се разревал, а помощницата започнала пак да скубе кокошката.

После вдигнали голяма сватба и царският син и принцесата живели щастливо чак до смъртта си.

Изображение: Преминавайки към картината прави силно впечатление точното пресъздаване на кулминационния момент – разваляне на злата орисия и събуждането на спящата красавица от принца. Действието се е развило точно в деня, в който спящата красавица трябвало да се събуди. Картината изобразява спящата красавица и принца в стаята, близо до кулата на двореца. Малка част от картината с изобразените сиви тухли на стената създава усещане за застоя, който е обхванал целия дворец, потънал в стогодишен сън. Красавицата е с дълга руса коса, с корона на главата, с червени алени устни, облечена в синя рокля, върху гърдите си има червена роза, положила ръка върху нея. Момичето лежи безжизнено и неподвижно със затворени очи върху легло покрито със синьо покривало. Багрите и цветовете на картината са наситени, ярки и светли. Принцът е също така красив- с кафява коса, с червено наметало, притворил очи, наведен над принцесата, изпълнен с надежда, че ще спаси момичето.

Описание:
Малинка Александрова

Снежанка

Снежанка в приказката е единствена дъщеря на краля, останал вдовец скоро след раждането й. Наречена е така, защото въплъщава идеала за красота – лицето ѝ е „бяло като сняг“, устните ѝ са „алени като кръв“, а косите ѝ са „черни като абанос“. Баща ѝ се жени повторно и изключителната красота, с която е надарена принцесата, разпалва убийствена завист у втората му жена – нейната мащеха магьосница, която също е много красива. Магьосницата има вълшебно огледало, което вижда навсякъде и говори истината, чрез него мащехата прави многократни опити да унищожи Снежанка. Добросърдечна и работна, Снежанка привързва към себе си хора, животни и приказни създания, което ѝ помага в края на краищата да преодолее покушенията на злата мащеха. Кралицата успяла да я приспи завинаги с отровна червена ябълка, и поставената в кристален ковчег на върха на планината Снежанка се съживява и оженва за принца, който я събужда с целувка.

Изображение: От картината е видно, че е лято. Поляната е зелена и отрупана с цветя червени и сини. Листата на дърветата също са зелени, стеблата им са в мек кафяв цвят, а небето е синьо и безоблачно. От картината лъха спокойствие. Снежанка облегната на каменен кладенец е облечена в жълта пола и синя блуза с висока яка, косата и е черна и захваната с червена панделка, устните и са червени и полуотворени, като че пее, очите и са големи и черни. В дясната си ръка държи птиче, което чурулика с приятен глас. Заслушана в птичата песен тя е замечтана и малко натъжена. От лявата и страна е застанало джудже. Облечено е в костюм – кафяви панталони и дълга червена риза препасана с колан и е с кафява шапка на главата. Облегнало се е на своя копач за скъпоценни камъни и злато. Джуджето е със сърдит поглед, така че е ясно-да това е Сърдитко.

Описание:
Малинка Александрова

Сливи за смет

„Сливи за смет“ е една от най-известните български приказки, съчетала в себе си мъдростта на народа ни от минали времена до днес. Тя продължава да се разказва на нашите деца, запазвайки своята автентичност, но в същото време напълно отговаряща и на идеалите на съвременното общество. Няма как да не се възхитим на тактиката, към която прибягва умния селянин. И да не се замислим върху глупостта и желанието за лесна печалба на повечето от момите и жените занесли своя боклук на селянина в стремежа си да получат по–голямо количество сливи. В минали времена добрата домакиня, трудолюбието и честността са били на висока почит. Мъжката сила е била тази, която се е грижела за прехраната на семейството, за топлината и съграждането на дома. Работата на жената не е била по-лека и много повече като количество. Работела е на нивата, отглеждала е децата, грижела се е на трапезата нищо да не липсва, всички да са облечени и дома да е чист и подреден. При тези обстоятелства изобщо не е за учудване защо стареца в стремежа си да намери най-доброто и качествено момиче за своя син и снаха която ще се грижи за самия него е прибягнал до тази стратегия. Момиче, което не само е активно, здраво, грижовно и добра домакиня, но и отзивчиво, готово да помогне на съседите и близките си с каквото може.

Въпреки, че едва ли има някой, който да не знае тази приказка, нека отново да я прочетем за да си я припомним в детайли. Нейната мъдрост е вечна и непреходна.

„Един селянин намислил да ожени сина си за добро и работно момиче. Натоварил кола със сливи. Тръгнал по селата да ги продава.

— Хайде сливи за смет, сливи за смет! — викал селянинът и карал колата по улиците.

Разбързали се жени, моми, баби да метат къщите. Надпреварвали се коя повече смет да събере, та повече сливи да вземе. Една носи цял чувал, друга — крина, трета — престилка. Носят и се хвалят:

— Я погледнете колко смет събрах из къщи! Добре, че дойде такъв глупав сливар, да му я дадем за сливи!

Селянинът вземал смет, давал сливи. По едно време дошло хубаво момиче. То стискало смет в кърпа.

— Е-е, хубава девойко, много малко си събрала — казал сливарят. — За толкова смет какви сливи ще ти дам!

— Нямаме повече, чичко, никак нямаме. Тая смет не е от нашата къща. Дадоха ми я съседите, задето им помагах да метат.

Сливарят като чул това, много се зарадвал.

— Такова чисто и работливо момиче, което не държи смет в къщи, ще бъде най-добрата къщовница за моя син — рекъл си той и го взел за снаха.“

Преминавайки към картината, прави впечатление невероятно точното пресъздаване на приказката. Лято е. Старецът е спрял на селски път лъкатушещ сред зелено поле. Седнал в своята каруца пълна с чувалчета сини сливи той изглежда развеселен и точно в този момент много доволен. Наблюдава видимо притесненото момиче, спряло се до каруцата, което повдига престилката си с малко смет вътре в нея. Облечена е в скромен син сукман и бяла риза. Червена кърпа обгръща косата й. Погледът и е сведен надолу от неудобство, вперен в трите чувала до каруцата пълни със смет. По някакъв начин се усеща желанието и тя също да получи сливи. Може би само една слива за боклука който носи. А може би не ги иска и за себе си. За разлика от широката усмивка на стареца, нейното лице е загрижено и на него не грее усмивка. Тежък е живота на селянина и на селската жена. Труден за издържане. До тях, малко по-нататък върви жена с голям кожен мех на гърба. Превита е на две от неговата тежест. В близост има кладенец, а водата е нужна за всичко в дома и домакинството. Нужно е да си здрава и силна, да се справяш с всички предизвикателства, да носиш на плещите си целият дом. Багрите в картината са ярки и цветни. Усеща се идването на есента, върховете на зелената трева вече са започнали да пожълтяват. Старецът е облечен в бяла риза, кафяв елек, потури и червен пояс на кръста. Носи шапка която прикрива побелялата коса, но пък бялата брада която се спуска към гърдите му придава достолепен вид. Смее се от сърце, сочейки с пръст престилката с малко смет на красивото и притеснено момиче. Усмивката озарява лицето му, но в очите му прозира учудване и възхита.

Описание:
Пенка Влахова