Етикет: планина

Заледено планинско езеро

Стъпили сме върху заледено езеро. Пред нас то се простира на още няколко метра като стърчат различни камъни. По-нататък има каменен плаж с  разнообразни високи и облени в слънце иглолистни дървета. Зад тях се простира красива планинска верига с един малък водопад, който се стеле от високо. Не стига най-долу, само към средата на самата верига, създавайки лека мъгла. Дърветата  са разположени така, сякаш казват “трябва да минеш през нас, ако искаш да продължиш!”

Снимка на Sam Brockway

Описание:
Антон Десов

Над планината

Намираме се  в планина, но летим леко над върха. Възможно е да е зима, защото е пълно със сняг. Част от него е в тъмнината, а другата е в светлина, която идва от слънцето в далечния хоризонт. То виси над море от облаци и изглежда готово да изгрее. Основният мотив е тишината, създадена от  ефирният вятър, който побутва облаците и нищо друго – прекалено студено е да летят птици тук или да има много животни. Но небето с облаците приканва човек към мистериите, които може би крие.

Снимка на Kilian Schönberger

Описание:
Антон Десов

Хижа Рилски езера през март

Снимката показва хижа „Рилски езера“ през месец март. Заради голямата надморска височина, над 2100 метра, зимата все още плътно е обгърнала околността. Усещането за твърда земя е измамно и човек лесно може да затъне в снега до колене. Мястото не позволява растеж на високи дървета, но все пак над светлата замръзнала покривка се  наблюдават редки струпвания на ниски, иглолистни храсти. Освен тях се чернеят и очертанията на скали, по чиито ръбове не се е задържал сняг.

На няколко стотин метра зад сградата се издига стръмен, почти отвесен гребен от планината, който се снишава в единия си край и достига почти равните хълмове на билото. Към другия му край се подава заснежения покрив на изоставена сграда.

Самата хижа заема средата на изображението. Приземният и първият кат са облицовани в тъмни камъни, а ръбът насочен към зрителя е покрит с дървесина до покрива. От лявата страна на сградата има стълбище, което води до скрита отзад тераса на нивото на най-ниските прозорци. Следващите два етажа са варосани в бяло, а последният, непосредствено под покрива е облицован с дърво както най-близкия ъгъл на сградата.

Покривът е стръмен и покрит с влажни, тъмни керемиди. От него стърчат няколко покрити, метални комина, а по протежението му са разположени три гръмоотводни пръта. От задната част се подава антена за клетъчни сигнали – три тънки, отвесни части, закачени за още по-тънък отвесен стълб.

Входът на хижата е ниска издатина прикрепена към лицевата страна на сградата и пред него са заснети двама души, които вървят в посока на снимащия. До тях има две табели с надписи и карти описващи местността.

Над всичко това, небето е гъсто мъгливо. Трудно забележимо е, но навсякъде върху снега  личат бледи петна с цвят на ръжда. Това е прах, който южните ветрове са успели да довеят чак до билото на планината.

Описание:
Димитър Николов

Снимка:
Димитър Николов

Мермоз от „Земя на хората”

 

ekzuperi

Неколцина другари, между които и Мермоз, основаха френската линия – от Казабланка до Дакар, прекосяваща неподчинената Сахара. Понеже тогавашните мотори мъчно издържаха, една внезапна повреда принуди Мермоз да се озове в плен на маврите; те  не се решиха да го убият, държаха го пленник петнадесет дни, после го върнаха срещу откуп. И Мермоз отново пое пощата над същите области.

Когато се откри линията за Америка, Мермоз, винаги начело, беше натоварен да изучи отрязъка Буенос Айрес – Сантяго и след като бе направил един мост над Сахара, да построи друг над Андите. Поверен му бе един самолет, който се издигаше на пет хиляди и двеста метра. Върховете на Кордилерите са високи седем хиляди метра. И Мермоз полетя да търси проходи. След пясъка Мермоз тръгна срещу планината, срещу високите върхове, които, когато вее вятърът, развиват своето снежно було – онова предбурно побеляване на нещата, с ония сурови люшкания, които принуждават пилота към своеобразна борба с нож. Мермоз влизаше в тия борби без никак да познава противника, без да знае дали човек остава жив след такива схватки. Мермоз „проправяше път” за другите.

Най-сетне, един ден, като „проправяше път”, той попадна в плен на Андите.

Раднали на височина четири хиляди метра върху едно високо плато с отвесни страни, механикът му и той цели два дена се мъчиха да се измъкнат. Но бяха здраво хванати. Тогава изиграха последния си коз, насочиха самолета към празното пространство, подскочиха силно върху неравната почва чак  до пропастта и там се спуснаха надолу. Падайки, самолетът придоби достатъчна скорост, за да може отново да бъде управляван. Мермоз го издигна точно срещу един връх, досегна върха и с вода, течаща от всички пукнатини, Имаше чилийската равнина като обетована земя.

На следния ден той отново полетя.

Когато Андите бяха добре изследвани и техниката на прелетяванията – овладяна, Мермоз повери тая линия на другаря си Гийоме, а той тръгна да изследва нощта.

…

Когато нощта беше овладяна, Мермоз опита океана.

…

Така Мелмоз преодоля пясъка, планината, нощта и морето. Неведнъж той е бил в опасност сред пясъците, планината, нощта и морето. И когато се връщаше, то беше винаги, за да тръгне наново.

Из „Земя на хората”
Антоан дьо Сент-Екзюпери
Издателство МАРАШ, 1994

Описание:
Валерия Вълева

Витоша през моя прозорец

Vitosha

Живея близо до планината Витоша и всяка сутрин и се любувам от прозореца си. Обичам просто да я съзерцавам с чаша кафе в ръка. Гледам я и не мисля за нищо, а се опитвам да чуя нейните звуци. Обичам я всякаква – и мрачна, и тучно зелена, и гола и пуста. Просто я обичам.

Обичам я през лятото, когато е тъмно зелена и те приканва да я посетиш и да се насладиш на тишината и прохладните ѝсенки. Дапоседнешна някоя поляна и да се оставиш слънчевите лъчи да те галят.

Обичам я през зимата, когато изглежда като поръсена с пудра захар след първите снегове. Или когато е потънала в мъгли и облаци и е обвита от вихрушки и само от време на време показва заснежените си върхове. Тогава те са силни, стройни и могъщи и те карат да се чувстваш някак малък и незначителен.

Обичам я и през есента, когато сякаш за броени дни тъмно зеленото се сменя с топлата палитра на жълтото, червеното, кафявото и охрата. Тя плъзва по склоновете й и уверено си проправя път към самият връх.

Обичам я и през пролетта, когато от тъмна и посивяла започва да се раззеленява и да се обвива с мирис на нов живот и ново начало.

Описание:
Десислава Боева

Върба

v

„Върбата е едно от най-нежните и красиви широколистни дървета, които виреят в България. Обича влажни местности, затова се среща най-често край реки и други водни басейни. Има голяма коренова система, която се заплита в почвата и не позволява на бурните води да изронят речните корита и бреговете. Вирее и във високите части на планините, като може да се срещне до 1600 м. надморска височина. Живее до 100 г. а когато стеблото й изсъхне в него се образуват кухини, които са идеално убежище за различни птици и животни.

На височина върбата достига 30 м., а в диаметър 1,5 м. Листата й са силно продълговати и заострени, дълги 5-12 см., широки 1-3 см., като по краищата са ситно назъбени. Цветовете й са събрани в цилиндрични реси, които се появяват заедно с листата и привличат отрано всякакви насекоми, тъй като издават приятна миризма и имат сладък сок. Мъжките цветове са жълтеникави, а женските – зелени. Намират се на различни дървета и се опрашват чрез вятъра.

Снимката е заснета в планината. На преден план се вижда вода – най-вероятно езеро или заблатена част на река, понеже по повърхността са се образували зеленясали петна. Няма вълни, само вятърът леко е размътил повърхността, защото не се забелязва огледалният образ, типичен за напълно спокойна вода. Централно на снимката има върба, чиито листа са развети от вятъра, който духа отляво. Клоните са наведени надясно и надолу, сякаш танцуват. По дървото падат различни сенки, които се дължат на слънцето и отражението на водата. Цветовете на дървото са в различни нюанси на зеленото, като листата, огрени от слънчевите лъчи са най-светло зелени.

Вдясно и вляво от върбата има други дървета. Всички са широколистни, с големи и гъсти корони. Най-вероятно снимката е направена през пролетта, защото се усеща свежестта на новопораслите листа. На заден план има два планински хълма, които се пресичат и образуват плътна стена. Склоновете им са обрасли нагъсто с дървета, напомнящ плътен зелен килим. В горния десен ъгъл има малко парче тюркоазено небе. Не са заснети животни или птици, но снимката излъчва живот, младост, чистота и спокойствие.

Цялата снимка е в зелените тонове, като планините са по-тъмно зелени, дърветата около върбата по-ярко зелени, а самата върба е бледо зелена, което е типично за нейния вид, заради сребристите власинки по листата й. Водата отразява различните зелени окраски и събира в едно целия пейзаж зад нея.“

Описание:
Емилияна Ангелова

Планината дъга

TheRainbowMountain-Peru

(Рейнбоу Маунтин) или буквално преведено планината дъга е спираща дъха, многоцветна планинска верига в Перу. Тя е едно от многото места по света изпълнени с магнетизъм и същевременно обвита в дълбока тайнственост. Все още непопулярна за масовите туристи дестинация, за която може да се намери изключително оскъдна информация дори в интернет. Място, на което човек може да преоткрие себе си!

Това, което виждаме на картинката е сам човек, седнал на заоблен скален блок с гръб към нас и разперил широко ръце в еуфория. Човекът е вперил взор към планината, която се простира толкова надалеч, че създава илюзията, че е безкрайна.  Хребетът и е остър и назъбен като гръбна перка на митично, морско чудовище, което сякаш изплува от дълбините току пред нашия герой. Размерът на планинския масив е толкова мащабен, че изпълва целия хоризонт, но не това го прави толкова впечатляващ. Истинското очарование на планината дъга, както подсказва  и името и ,се крие в нейната пъстроцветност. Оскъдната растителност я прави да изглежда гола и набраздена по склоновете от редуващи се в разнообразни пастелни тонове ивици. Започвайки със светло зелен мъх преливащ в охра и аквамарин, цветът изведнъж рязко преминава в керемидено червено, което също така ненадейно се сменя със зелена маслина. Последва нова ивица от шоколадово кафяво и горчица прекъснати на свой ред от мандаринено оранжево и червено бордо. Прелюдията продължава в далечината по върхове и била, създавайки впечатлението за спираща дъха вакханалия на цветове и колорит и единствено светлосините висини и купестите бели облаци чертаят ясната граница между това море от багри и небесния склон.

Човекът от своя страна, изведен на преден план, но облечен изключително подходящо за момента с пуловер и вълнена шапка – и двете на шарени райета, остава почти незабележим и сякаш се слива в перфектна хармония с разстилащия се пред него изумителен пейзаж. Макар, че е сам, присъствието му не създава усещане за самота, а по-скоро за свобода на духа и ума.

Колкото по-дълго съзерцава картината, толкова по-дълбоко човек може да се потопи в магията на планината, да забрави за света, който го заобикаля и сякаш да заеме мястото на щастливеца, седящ на скалата с разперени ръце в опит да прегърне планината.

Подобен на Vinicunca Mountain, както е истинското име на планината дъга в Перу, природен феномен съществува и в провинция Гансу в северозападен Китай.  По  същия начин начин, в продължение на хиляди години, притиснатите един към друг разноцветни слоеве на пясъчни скали и минерали са били изложени на действието на стичащите се дъждовни потоци и силни ветрове. Образувалите се причудливи формации не престават да изумяват посетилите ги, а през 2010 г.  са добавени и в списъка на ЮНЕСКО на световното културно и природно наследство.

Описание:
Атанас Гаджев

Торес дел Пайне, Чили

Торес дел Пайне

Огромна планинска верига с изход към китно езеро. Водата сияе игриво и е толкова бистра. Пухкавите облаци плуват в лазурното небе. Слънцето не се вижда, но по-сияещия оттенък на няколко меки облачета, присъствието му не остава незабелязано. Озарява високите планински гребени в топли прасковени багри. В контраст с топлото слънце, ледените върхове блестят на пряка светлина, а в сенките изглеждат още по-митични и приказни. Малкото горско хълмче срамежливо се подава в кадър. Вижда се стар дървен кей, където стремглаво се разбиват вълните. Движението на снимката се забелязва в лекия вятър. Вълнението по езерната повърхност, леката маска от четката на някой художник по облаците в небето…

Автор:
Виолета Димитрова

Зимен преход към хижа Плевен

Хижа Плевен

След около 60 минутен преход из полите на Стара Планина, с тежките раници на гърбовете вече изморени стигаме до хижа Плевен. Където ни се открива приказна гледка към връх Ботев. По това време на годината неговите зъбери са покрити с пелена от пухкав сняг. Изглежда ти толкова близо, че имаш усещането, че ако протегнеш ръка ще го достигнеш. Облаците се спускат ниско около планината и почти я обгръщат, а слънчевите лъчи се прокрадват през тях. Пред нас се извисяват три величествени бора. Въздуха е студен и се вижда пара при издишване, но това не пречи да се възхищаваш на природата, която изглежда е заспала зимен сън под снежната покривка. Не знам дали заради дългия и изморителен преход, или заради величествената гледка, но имаш усещането, че си на едно райско кътче, което успокоява душата и те изпълва със желание за живот.

Описание:
Десислава Захариева