Първите стъпки в един напълно нов, мистичен, скрит от погледа свят- свят, криещ се в недрата на земята, спящ спокойно, оставащ непознат за случайно минаващите над зелената покривка хора, събуждащ се само от стъпките на любопитните посетители. Един свят, потънал в безвремие и все пак продължаващ да диша на пресекулки, все още оформящ нови форми, извивки и вдлъбнатини. Пещерата Алистрати- едно от най- важните и значими за историческото наследство, културата и туризма на южната страна на мрамора и маслините- Гърция.
Линията, отделяща входа на пещерата, бе граница между два свята, между забързаното настояще и потъналото като че ли в дълбок сън минало. Веднага щом прекрачих гостоприемния вход на Алистрати, почувствах влажния и задушен въздух, мокрите стени и под, капещите в точно определени интервали капчици- напомнящи дишането на масивното скално тяло. Гласът ми се изстрелваше напред, обхождащ стените на пещерата, нетърпеливо започващ предварително пътешествие, връщайки се на равни вълни, намаляващ с всяка следваща, разказвайки сам по себе си за вътрешните недра на пещерата.
Нищо от това, обаче, не може да се сравни с изключителността на същинската гледка. Разделена на три главни коридора, пещерата приканваше посетителите да се потопят в магията на тайните, които са били част от нея преди хиляди години. Сталактити и сталагмити в червен цвят, на фона на проблясващ, чист мрамор, подобно на пламъци в тиха бяла нощ, огнени езици на огнедишащ дракон или огнени вадички стичащи се от току-що изригнал вулкан. Всичко това не променяше постоянните ниски температури и кожата ми продължаваше да посинява и настръхва, но топлеше приятно сърцето ми и запечатваше красотата на природното чудо, което съвсем скоро щеше да се превърне в спомен.
Навлизайки навътре в пещерата, червеният и белият цвят непрекъснато играеха, преливаха, изместваха се един-друг съвсем натурално, правейки обстановката разнообразна, наситена и триумфална.
Скалните форми, издигайки се величествено или надвисващи злокобно, прави и остри като копия, или дисковидни и плоски, тънки, промъкващи се в процепи или масивни, създаващи си път сами – всички те оформяха различни фигури и изображения, които всеки човек, използващ въображението си би видял по различен начин. Дългият тунел водеше през огромна медуза, заплашваща с огромните си сталактични пипала, водопади от хеликтични образования, срещащи се единствено в пещерата Алистрати растящи в различни посоки, създаващи усещането за истинско движение и живост на водата, ангелски крила, които всеки момент биха закръжали, разпънатият Иисус Христос, Отец-пазител, множество замъци, кули, порти, планети – разкриващи тайни за цялата Вселена, част от миналото и бъдещето. Цялата обстановка напомняше царството на Хадес, създаващо усещане за всички герои от гръцката митология, чиито имена ще останат вечно в историята, странстващи из тунелите на пещерата, чиито души са били, а може би и още са част от душния въздух.
Дългата пътека криволичеше, слизайки все по-надълбоко и все по-навътре в недрата на скалното чудовище- напомнящо леговище на всяващата страх и ужас в митологията, Горгона, вкаменяваща всичко, докоснало се до погледа й. Така й тук, множеството форми, образувания и изображения, напомнящи ни за най- различни неща, може би някога са били жертви на изпепеляващия поглед на змийската жена.
Пред нас се откриха множество други забележителни, изящни и пищни образувания- колони, формирали се от сливането на сталактити и сталагмити, стена, наподобяваща напукани пуканки- забележителност, характерна единствено и само за Алистрати, образувана от кондензацията на капчиците, попаднали в дълбините на пещерата, единственото естествено езеро, на територията на пещерата, чиято история е доста вълнуваща – независимо от количеството валежи и времето, което минава, то поддържа постоянна дълбочина от два сантиметра и половина- факт, който учените все още не могат да изяснят напълно. По време на малкото ни пътешествие, минавахме покрай различни изваяни в скалите човешки фигури- някой път многобройни, като цяло племе, друг път- усамотени мъж и жена, вплетени в любовна прегръдка, трети- единични, самотни, наслаждаващи се на вечната тишина.
Стъпките, които оставяхме върху влажната настилка, гласът, който ехтеше из най- непроходимите и мистериозни участъци на пещерата, въображението, което играеше из скалните образувания – всичко това щеше да избледнее веднага след нашето напускане, но щеше да остане вечен отпечатък в застоялия въздух в пещерата, щяхме да останем запомнени в историята на сякаш остарелия скален град.
Описание:
Патриша Господинова
