Етикет: пътуване

„Автографи“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Човек никога не знае кога ще стане прочут; просто се събужда една сутрин и още докато се протяга в гнездото, разбира, че е станал прочут… Една сутрин Пиук се събуди в гнездото съвсем прочут. Предния ден той доведе една буболечка, наречена Сече баба дръвца. Никой от нас още не беше хващал такава буболечка… А Пиук, както летял край реката, вижда в едно дърво Сече баба дръвца. Хваща я той за шията, почва да вика: Ура!…Пиук си легна обикновен като всички нас, а на сутринта се протегна в гнездото и вече беше прочут заради Сече баба дръвца. Ние, щом станахме, веднага поехме всеки по своята работа, обаче Пиук наникъде не поема, защото е вече прочут… Прочутият човек нищо не бива да работи, освен да раздава автографи… После той тръгна по света и сума време се губи… Едно само не ни харесваше, че откакто стана прочут, Пиук съвсем ни забрави…Един ден той се завърна при нас и ни разказа как навсякъде раздавал автографи и че светът бил много жаден за автографи…“

В един обикновен ден се случва нещо необикновено… Пиук извършва голям и невиждан подвиг, залавяйки мистичната буболечка Сече баба дръвца, за която всички са чували, но никой не бил виждал, камо ли да улови. Врабчето най-случайно съзира буболечката и без да му мигне окото я хваща. Безстрашното пернато я отнася при приятелите си, стискайки я здраво. Така то изумява всички и печели тяхното възхищение и уважение, поради извършеното геройство. Новината за Пиук бързо се разчува и за миг той става най-известното врабче, а това на свой ред предизвиква желание у всеки научил за случилото се да се срещне и запознае с него. Всички единодушно решават, че след улавянето на тази животинка, нещо което никой не помислял за възможно, Пиук е вече известен и ще трябва да живее като такъв. Но как живеят известните хора, определено никой не знае със сигурност. След дълги размишления на помощ идва начетената Смрадовранка. Тя споделя с останалите мнението си, че ако някой е известен, то той трябва да раздава автографи. Така Пиук започва да дава автограф след автограф на всеки който срещне. Влакове, автобуси, църкви и паметници, изобщо всяко посетено място и всеки срещнат човек или животно, Пиук удостоява с подпис. На където и да тръгне врабчето среща зажаднели за автографи хора и поради тази причина напуска приятелите си и родните места. Дълго време пътува и раздава подписи, а приятелите му тъжат, чувствайки се изоставени. Един ден Пиук се завръща и надълго и нашироко разказва за посетените места и срещите с най-различни хора. То споделя колко много пъти е получило искрена радост и възхищение от околните, но и че се е усетило и неприязън от някои. Затова врабчето осъзнало, че да бъдеш известен не винаги те прави щастлив и че най-хубавото място е да си у дома сред приятелите. Всички врабчета, впечатлени от разказа на Пиук, помечтали един ден да бъдат тъй известни, а сетне продължили живота си по старо му. Защото за да бъдат известни и те на свой ред трябвало да направят нещо уникално, а дотогава приятеля им ще бъде най-известното врабче сред тях.

Изображение 1:
Картинката е черно-бяла. В центъра й има едно масивно, необикновено и триглаво същество. Това несъмнено е страховитата буболечка Сече баба дръвца, която Пиук е вързал със здраво въже около шията. Изглежда я управлява и подчинява, защото е кацнал заплашително върху й и не я изпуска и за миг. Буболечката е с голямо правоъгълно тяло с четири крака и дълга тънка опашка. Никак не е красива. Трите й глави са разположени плътно една до друга и всяка гледа в различна посока. Имат форма на патладжан, отскубнат от дръжката си. В долния край на главите, има нарисувана по една дъга в средата, наподобяваща усмивка. У Фу е застанал право срещу буболечката, облечен в своята фланелка и е видно, че изобщо не се страхува. Над тях се спускат пет врабчета, готови да видят от близо уловената животинка, а защо не и да получат по един автограф от Пиук…

Изображение 2:
В центъра на черно-бялото изображение е нарисувано едно кълбо, което мъничко прилича на издуто врабче. От едната му страна има леко заострена и издължена част, прилична на клюн, а от другата има опашка и две реещи се крачета. През средата на кълбото преминава права линия, както и три напречно на него. Дали това са полюсите и екватора, изобразени върху планетата. От горе Пиук се движи и явно е решен да я обходи изцяло и навсякъде за да остави по един автограф. Някъде зад земното кълбо се е скрил и Краката му стърчат на вън. Дали проучва колко необходени места и нетърпеливи хора остават от другата страна на планетата, които Пиук също ще трябва да посети? Едно врабче лети надалеч, а Луната над тях се усмихва. Дали и тя е научила за геройството на врабчето? Възможно ли е Пиук да обходи всяко кътче не знаем, но е ясно, че дълго време ще бъде един неповторим герой за своите приятели.

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Драги ми господине отива с питане до Цариград“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

 

„ Драги ми господине един ден ни разказа за своето пътуване до Цариград. Дали точно така е станало пътуването, или пък не е така, не зная, затуй аз ще разкажа историята, както е, а читателят нека сам да реши кое е истина и кое не в това забележително пътуване на Драги ми господине. Ето и неговия разказ според както съм го запомнил: Един ден си викам: Я да отскоча аз поне до Цариград…Тогава зрееха слънчогледите, избрах си една хубава слънчогледова пита край пътя, седнах кръстато върху питата като турчин, чопля слънчогледови семки и чакам да се зададе някой, за да го питам къде е пътят за Цариград… Нямате си представа що народ, що нещо мина него ден по пътя и аз никого не пропуснах, без да го питам къде е пътят за Цариград…

Един ден Драги ми господине споделя с приятелите си за своето пътуване до Цариград. Той разказва за желанието си да посети Ориента, Божи гроб и Индия за да се запознае с тамошната култура и вярвания. Така се ражда идеята му да посети града, защото е по-близо, но същевременно също тъй екзотичен и загадъчен като самия Ориент. Историята на Драги ми господине става още по-интересна, след като описва начина по който стига до там. Той решава, че за да се отправи на това пътуване, ще му е нужна достатъчно информация относно посоката по която да поеме. По тази причина, врабчето каца на един слънчоглед, откъдето обсипва с въпроси всеки преминаващ. Много хора се изнизват покрай него, всеки тръгнал по своя път, и никой от тях не остава незапитан за Цариград. Врабчето вижда приближаваща се към него шумна свита и търпеливо чака върху слънчогледовия си цвят да го наближи. Бият тъпани, свирят дейрета, танцьорки танцуват, войници крачат заплашително, а носачи носят носилка върху която седи пищен султан. Всичко това вижда врабчето, щом те го застигат. След като се запознава с всички се оказва, че се намира в самия Цариград. Срещата е вълнуваща. Драги ми господине се представя на султана и на великия везир… Така увлекателният разказ е към края си, а врабчето заявява колко полезно и необходимо е на всеки, решил да пътува, да общува с хората които срещне по своя път за да черпи от тяхната мъдрост. Дали е истина и как точно се озовава в Цариград, докато просто си седи на слънчогледа на никого не става ясно, но определено всички са завладяни от историята. Впечатлени, приятелите на Драги ми господине го съветват да посети и Божи гроб, щом това е все още несбъдната негова мечта, както е направил с Цариград. Смрадовранката е на мнение, че това пътуване не би било тъй леко и може би Божи гроб е много по-далеч. Но това разбира се не е причина да бъде прекършен стремежа на пътешественика към нови далечни и интригуващи страни и градове, които да види в бъдеще.

Изображение:

Картинката е черно-бяла. В центъра има една висока табела, като стрелка, сочеща надясно, прикрепена чрез здрава и дълга тръба. Вероятно е от дърво и доста стара, защото едната й страна е пропукана. Отгоре е кацнало едно врабче и е напълно възможно това да е Драги ми господине. Той е вдигнал наперено опашка и съсредоточено гледа пътя пред себе си. Отляво до знака стоят Запетайчето и Смрадовранката. Тя е разперила крилца и гледа към стоящата крава срещу й. Тревопасното животно е много красиво. Има голяма глава с две дълги, извити като куки рога, чифт вирнати уши, голяма муцуна, едро тяло и дълга опашка. Наблюдава ни с дълбоките си очи. Между рогата на кравата има гъст сноп козина приличащ на бретон и по-обемна козина по края на опашката й. Това явно е необикновена крава, защото на четирите си крайника носи обувки и сякаш им е надянала жартиери, също като румънските врабкини. Дали това значи, че е по-изискана или специална от останалите представители на вида й? Възможно ли е да е от Индия, където е свещенна и на почит? До нея стои едно врабче и явно разговарят. Четири пернати се спускат към мястото, където се намират Драги ми господине и кравата, докато други две са готови вече да кацнат в близост. Колко ли още пътувания предстоят на нашите врабчета? Пред тях е огромният свят, който ги очаква, изпълнен с вълнения, а крилата им трептят от нетърпението да го превземат.

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Пешеходецът който си подсвирква с уста“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

 

„Да крачиш пешком по света, като си подсвиркваш небрежно с уста-мигар може да има нещо по-красиво от това! И най нехайно можеш да пъхнеш ръце в джобовете си, и с най-нехаен вид да крачиш по полето. Облак смръщи чело, удари гръм и плисне дъжд, а ти вървиш пешком и си подсвиркваш небрежно с уста, нищо че са ти мокри ушите от дъжда… Трън по пътя някъде клечи, клечи и точи зъби, снишава се и-хоп!-петата ще захапе, пешеходецът обаче, куцук-куцук, върви с убодена пета по пътя и си подсвирква най-небрежно… Върви и все върви пешеходецът по древната земя, върви по своя път предначертан и си подсвирква най-небрежно с уста!… Всичко дотук ни го прочете едно от нашите врабчета и доста гръмогласно заяви, че от днес нататък става пешеходец. Чику се смее: Где се е чуло и видяло врабче пешеходец! Ще се види!-заканва се нашият човек…“

Врабчетата слушат в захлас. Думите на четящото врабче се леят като песен и сякаш, че всички за миг изживяват радостта и безгрижието на пешеходеца. И досущ като свободен крачещ човек те се носят леко по света, устремени по своя път, недокоснати от студ, мъка, дъжд, непоколебими, с приповдигнат дух, търсещи… За момент те се потапят в мечтателния и лек живот на пешеходецът, а едно от тях чувства, че вече е такъв. Да, след като привършва увлекателното си четиво, то заявява пред всички, че ще бъде пешеходец. Чувайки това, останалите недоумяват, защо едно врабче би искало да ходи пеш, след като има криле с които да лети? Пиук съветва бъдещия пътешественик да си пее докато изпълнява новото си начинание, Мититаки пък препоръчва да използва велосипед, а Драги ми господине мъдро обяснява, че всеки живее тъй както го съветва сърцето му. И тъй, врабчето слиза от дървото и тръгва по света пристъпвайки, без да хвърчи, осланящо се на двете си нетърпеливи крачета. Нищо не спира неговия ход- ни острите камъни, ни наглед непреодолимите възвишения ширнали се пред него. Докато пътува така, врабчето среща високите щъркели, кацнали на тънките си червени кокили, среща още много животни и хора, които живеят тъй-пешком. След като се завръща от това вълнуващо пътуване, врабчето разказва за чудните неща изобретени от пешеходците, които макар и не истински криле им дават възможност да чувстват че летят. Велосипеди, парни машини, влакове, автомобили, параходи, телефони и всякакви изобретения с които хората да се свързват и общуват помежду си, без разстоянията да са пречка помежду им- всичко това видяло врабчето. Всички били впечатлени от разказаното, а разказвачът им се сторил изключително необикновен и смел. Не минало много време и всички решили да прелетят над река Дунав за да посетят Турну Магуреле в Румъния. И така хвръкнали всички натам заедно със Смрадовранката и Краката му стърчат навън, а врабчето пешеходец крачело бодро подир тях. Стигайки до реката врабчетата пренасят своя пешеходец и стигат до румънския град. Кацайки в чуждата страна, те веднага привличат вниманието на околните. Че как иначе като румънските врабци никога не са виждали летящо на обратно врабче, друго пиещо вода със сламка като Мититаки, певец като Пиук или пък врабче пешеходец. Смрадовранката също привлича интереса към себе си с прекрасните си фльонги и френското си списание от 1903 година. Гостите са посрещнати дружелюбно. Домакините им обаче демонстрират гордо чужди привички като говоренето на френски език и изисканото облекло на тамошните врабкини. След като нашите врабчета отлитат за родината си, румънските им побратими са много впечатлени от тях и остават с топли спомени от случилото се познанство. И така врабчетата се връщат в родината си при своите гнезда и отново заживяват простичкия си и щастлив живот. А пешеходецът споделя с Джифф колко леко е на свободната душа, крачеща по своя път, на която не са нужни крила за да лети…

Изображение:

Картинката е черно-бяла. В центъра е нарисуван един кръстопът. Няколко улици се пресичат и се обединяват в една минаваща през средата. Всяка една от тях се разклонява в още улици на ляво и дясно- едни прави, други криволичещи. В долната част на пътя обединяващ останалите стои Запетайчето. Дали е решило да бъде пешеходец? В горната част на кръстовището в точката където се обединяват две от улиците е кацнало едно врабче. Няма спор че това е пешеходецът, решен да изживее своето приключение. Под кръстовището три врабчета размахват крилца и пърхат с опашки. Изглеждат много развълнувани. Единият от тях навярно е У Фу от Китай, носещ юнашката си фланелка. Може би искат да привлекат вниманието на пешеходеца и да го насочат по обратния на него път. Три врабчета летят и от високо наблюдават случващото се докато се наслаждават на своя летеж.

Изображение:

Картинката е черно-бяла и пресъздава срещата на нашите врабчета с румънските си побратими. В центъра на изображението е нарисуван един висок и елегантен врабец. Той е заобиколен от Дебелачко, Запетайчето и Смрадовранката, а от ляво на тях има една врабкиня. Тя е много красива, закичила голяма панделка, досущ като цвете на главата си и надянала обувки с ток. Срещу нея е седнала Смрадовранката, явно изморена от дългото пътуване. Зад тях в далечината се виждат още трима от домакините, които разговарят с Юнашка фланелка и друго врабче. Дали това е Драги ми господине или пък врабчето което ходи пеш? Всички чужди врабчета са много високи, облечени в красиви блузи с жабо и с дълги ръкави завършващи с къдрици. На краката си носят панталони до коляното също с надиплени краища. Румънските врабчета са много красиви и явно са щастливи от неочакваните си интересни гости. Дали Чир ще ги научи да летят наобратно или Смрадовранката ще им разкаже нещо от прочетеното във френското си списание? Сигурно е, че всички са радостни от новото си познанство и приятелство.

Издание:
“Ние, врабчетата“

ИК. „ НИКЕ“

Художник:
Йордан Радичков, Виктор Паунов

Описание:
Ивелина Дамянова

Мермоз от „Земя на хората”

 

ekzuperi

Неколцина другари, между които и Мермоз, основаха френската линия – от Казабланка до Дакар, прекосяваща неподчинената Сахара. Понеже тогавашните мотори мъчно издържаха, една внезапна повреда принуди Мермоз да се озове в плен на маврите; те  не се решиха да го убият, държаха го пленник петнадесет дни, после го върнаха срещу откуп. И Мермоз отново пое пощата над същите области.

Когато се откри линията за Америка, Мермоз, винаги начело, беше натоварен да изучи отрязъка Буенос Айрес – Сантяго и след като бе направил един мост над Сахара, да построи друг над Андите. Поверен му бе един самолет, който се издигаше на пет хиляди и двеста метра. Върховете на Кордилерите са високи седем хиляди метра. И Мермоз полетя да търси проходи. След пясъка Мермоз тръгна срещу планината, срещу високите върхове, които, когато вее вятърът, развиват своето снежно було – онова предбурно побеляване на нещата, с ония сурови люшкания, които принуждават пилота към своеобразна борба с нож. Мермоз влизаше в тия борби без никак да познава противника, без да знае дали човек остава жив след такива схватки. Мермоз „проправяше път” за другите.

Най-сетне, един ден, като „проправяше път”, той попадна в плен на Андите.

Раднали на височина четири хиляди метра върху едно високо плато с отвесни страни, механикът му и той цели два дена се мъчиха да се измъкнат. Но бяха здраво хванати. Тогава изиграха последния си коз, насочиха самолета към празното пространство, подскочиха силно върху неравната почва чак  до пропастта и там се спуснаха надолу. Падайки, самолетът придоби достатъчна скорост, за да може отново да бъде управляван. Мермоз го издигна точно срещу един връх, досегна върха и с вода, течаща от всички пукнатини, Имаше чилийската равнина като обетована земя.

На следния ден той отново полетя.

Когато Андите бяха добре изследвани и техниката на прелетяванията – овладяна, Мермоз повери тая линия на другаря си Гийоме, а той тръгна да изследва нощта.

…

Когато нощта беше овладяна, Мермоз опита океана.

…

Така Мелмоз преодоля пясъка, планината, нощта и морето. Неведнъж той е бил в опасност сред пясъците, планината, нощта и морето. И когато се връщаше, то беше винаги, за да тръгне наново.

Из „Земя на хората”
Антоан дьо Сент-Екзюпери
Издателство МАРАШ, 1994

Описание:
Валерия Вълева

Вечерна снимка от автобус

Вечерна снимка от автобус

Снимката, която ще опиша е моя – аз я правих преди две години, връщайки се от морето и поради скуката, която ме бе обзела, снимах през прозореца на автобуса, който се движеше по магистралата. Може би поради това, че снимах от скука, снимката е диагонална, тоест ако снимката е правоъгълна, то линията, която разделя небето и земята е по диагонал на правоъгълника, като частта на небето е повече от тази на земята.

Времето е преди смрачаване, небето има този характерен цвят за това време на деня, а именно тъмно с червеникави оттенъци, но те тепърва се появяват, още е сравнително чист син цвят. Има 3-4 малки облачета  на небето сякаш разкъсани малки парчета памук. Линията, която разделя небето от земята е вълнообразна, защото се виждат  леки хълмисти райони, а там –  на тази линия се вижда слънцето, което леко се прибира зад хълмистите части и се готви да залезе. Около него небето вече е порозовяло и колкото и свежи да са описаните цветове, снимката навява мисъл за самота. Но не тази, която изпълва с тъга, а такава, която оставя усещане за красота, тишина, спокойствие и вътрешен мир.

Описание:
Илияна Кръчмарова