Люляк

Люляк, Обикновен люляк (Syringa vulgaris) представлява многостволен, листопаден храст, цъфтящ в изключително ароматни цветове. Отнася се към семейство Маслинови (Oleaceae). Имена с които още се нарича са Аргафан, Оргон, Слабинки. Известни са 30 вида люляк. В някои страни по света люлякът е символ на младостта, любовта и природната виталност, а в други на тъгата и несподелената любов. За пръв път в Европа люлякът е донесен през 16-ти век като подарък за Фердинанд, първите люлякови храсти е Европа са прорасли в замъка на кралица Елизабет. Във Великобритания люлякът се приема като символ на несподелената любов и разочарование, както и поднесен на един от бъдещите съпрузи за тактично отказване на бракосъчетанието. За разлика от британците, за руснаците и французите цветето е онова, което събужда и вещае любов. Градът на люляците в България е Ловеч.

Люлякът достига до 6-7 метра височина. Оформя се като храст, а понякога бива поддържан като малко дърво. Кората на младите стволове и клони е гладка и оцветена в сиво-кафяво. При стареене на дървото тя става надлъжно набраздена и лющеща се. Листата на вида са прости, сърцевидни, с дълги дръжки. Имат дължина от 4 до 12 см и ширина от 3 до 8 см, а дръжката им е около 4 см дълга. Върхът им е заострен, а листният ръб непрекъснат. Разположени са срещуположно на клончетата. Растението има дребни цветове, събрани в дълги 20 см терминални съцветия. Те могат да бъдат бели, лилави в различни нюанси или тъмновиолетови, розови, сини, а понякога и жълти.

Изображението разкрива пред нас прекрасен букет от люляк, потопен в прозрачна стъклена ваза, която се вижда отчасти. Цветовете са гъсти и свежи, като тежко се прегъват и накланят към вазата, заради по-слабата част на  дръжката на цветоноса към края си. Ароматното цвете представлява красива и пищна гледка от два тона на лилавото- светло и тъмно. Всяко клонче от люляка е окичено с по няколко вретеновидни цвята, всеки от който е съвкупност от неизброим брой малки цветчета, гъсто наредени едно до друго.  Всяко едно от тях прилича на цилиндър, който се отваря и  завършва с четири или пет капковидни продължения на цветното листо, разположено красиво и симетрично. Между тях от дълбочината на цветния цилиндър наднича красивата жълта тичинка на цветчето.  Така едно гъсто вретеновидно клонче, прилично по форма на захарен памук в бледо лилави цветове сякаш срамежливо се обръща настрани, докато този в по-тъмно лилаво като че по-гордо стои във вазата. Тук -там се подават зелените листа, накичени по клончетата сред  дъхаво лилавата омая. Те са широки в основата на дръжката и се стесняват към края образуващи остър връх, на места прегънати също издават своята нежност и крехкост. Прозрачността на съда в който са потопени позволяват да видим здравото клонче, покрито с тъмна кора. Може би още едно дребно нещо, съобразено от природата – – за да може да се задържи цялото великолепие на гъстите, кичести цветове на цветния храст, докато радва погледа, докосвайки нежно обонянието ни.

Описание:
Ивелина Дамянова

Още за Люляк, Обикновен люляк (Syringa vulgaris) | Ботаника от Framar.bg: https://medpedia.framar.bg/%D0%B1%D0%BE%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%B0/%D0%BB%D1%8E%D0%BB%D1%8F%D0%BA-%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D0%BA%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BD-%D0%BB%D1%8E%D0%BB%D1%8F%D0%BA

Улрике от „Малка северна сага”

jordan radichkov

             Обръщам се – няма я Улрике. Улрике, това е спомен от лятото, който нося постоянно в себе си. През лятото Улрике падна от небето с една нога боса, с една нога обута в синьо сабо. Далеко е момиченцето сега, много на юг е, там сега есента събира своята есенна жътва. По-нататък ще разкажа за Улрике, когато зимата започне да става тягостна. Спомените за лятото правят зимата по-поносима, към тях ще се върна, когато почувствам, че започвам бавно, спокойно и монотонно да изстивам и самата ми душа и сърце започват да студенеят.

Храстите се раздвижиха,  от тях се показа тясното личице на момиченцето.  То хълцаше задавено, по бузите му се стичаха сълзи, жена ми го хвана за ръка и го изведе от храстите. В очите на детето се четеше болка, страх, безпомощност и оскърбление. Жена ми опипа главицата му, сред русата коса напипа подутина, разтриваше я леко, питаше, боли ли, много силно ли се удари, от върбата ли падна, мъчеше се да успокой детето, но детето нищо не разбираше от езика й. Тя изтича до кухнята да донесе чаша вода, заедно с нея от кухнята излезе и чичо Ерик с голяма риба-лосесина върху дървен поднос и с нож за разрязване на рибата. Детето отпи вода, жена ми изми лицето му, към нас приближиха Ана, увита в знамето и кучето Тролсон. Чичо Ерик попита детето нещо, то му отговори, чичо Ерик се засмя. Каза ни, че Улрике била паднала от небето. Засмяхме се и ние, засмя се и Ана, на края и едно подобие на усмивка премина по лицето на падналата от върбата Улрике. Изглежда, че усмивката е език, който всички народи разбират помежду си. Тролсон пъдеше комарите от влажния си нос и като кимаше с глава, сякаш казваше: Именно така! Ана хвана детето за ръка и го поведе със себе си.

Тогава видяхме, че едното краче е в синьо сабо, другото краче – босо. Влязохме в жасмина да търсим сабото, нямаше го там, намерихме го в тревата край храстите. Ето го и сабото и сега вече няма защо Улрике да плаче!

 

Из „Малка северна сага”
Йордан Радичков
Издателство „Български писател”, 1980

Описание:
Валерия Вълева