„Полският мишок и градският мишок“ /басня/ Лафонтен

„Един ден градският мишок, който беше много изтънчен и любезен, каза на полският мишок:
-Приятелю, искам да ми дойдеш на обед в града. За да те накарам да дойдеш, ще ти кажа, че ще можеш да си хапнеш от най-вкусните храни, за които един полски мишок може само да си мечтае.
Полският мишок отвърна:
-Благодаря ти за поканата. Утре ще те споходя.
И тъй, на следния ден двамата приятели се намерили в града пред редица чинии, пълни с какви ли не вкусни неща…“
Полското мишле отива на гости на градското. То го посреща с вкусни и изтънчени ястия. Видно е, че градското мишле се радва на богат и охолен живот. Когато решават да опитат така съблазнителните и вкусни ястия, мишлетата чуват шум и се налага да бягат. Скриват се, а щом опасността отминава, градското мишле подканя госта си да продължат с храненето. Полското мишле отказва и споделя, че ще се върне на село, където въпреки скромния си живот и не така богатата трапеза, има най-важното -спокойствие. Мишлето разбира, че богатството на градският представител на вида няма стойност и че неговият простичък живот е много по-истински. Дали и градското мишле осъзнава, че е в плен на луксозното съществуване, което води и че заплаща с цената на истинската си свобода за него? Би ли могло то да свикне с простотата на полския си събрат? Вероятно не. Всяко едно от тях е свикнало със своя начин на живот. Градското мишле не вижда недостатъците на живота си, а полското мишле пък не придава такава важност на богатството на приятеля си.

Изображение:
На графичната рисунка има две мишлета, които разговарят. Мишлето от ляво е по-високо и стройно, с изтънчен вид и елегантно елече на райе, закопчано с две големи кръгли копчета и папионка. Има малка глава с издължена муцунка и носле като маслинка, на което от двете страни стърчат мустачета. Вдигнало е уши и е насочило кръглите си очи към своя събеседник отсреща, през малки очила които се крепят само върху издължената част на муцунката, придавайки му интелигентен и малко професорски вид. Мишлето е подпряло ръце на кръста си и е изпънало гръд, за да подчертае още повече своята важност. Крачетата му са с три пръста, а опашката тънка и извита. То е с гъста козина, съдейки от множеството къси и удебелени щрихи на художника, само лицето, стъпалата и опашката са не така гъсто окосмени. Градското мишле излъчва надменност и сякаш изпитва снизхождение към по-скромното мишле от село. Другото мишле изглежда някак закачливо и добронамерено, в същото време като че и леко се стеснява от приятеля си. То е по-дребно на ръст и по-пълничко. На върха на главата си, между двете му рошави уши има красив каскет. Полското мишле също е с елече, но с по-скромна кройка. В едната си ръка държи кръгъл плод, а другата е изпънало и явно жестикулира, докато обяснява нещо на приятеля си. Градското мишле е стъпило върху красив килим с дълги реси и вълнообразни шарки, докато полското мишле стои върху голата почва. Така художникът навярно е изобразил материалните различия между гризачите.

ИК „ПАН“
Илюстрации: Мирослава Николова

Описание:
Ивелина Дамянова

„Пешеходецът който си подсвирква с уста“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

 

„Да крачиш пешком по света, като си подсвиркваш небрежно с уста-мигар може да има нещо по-красиво от това! И най нехайно можеш да пъхнеш ръце в джобовете си, и с най-нехаен вид да крачиш по полето. Облак смръщи чело, удари гръм и плисне дъжд, а ти вървиш пешком и си подсвиркваш небрежно с уста, нищо че са ти мокри ушите от дъжда… Трън по пътя някъде клечи, клечи и точи зъби, снишава се и-хоп!-петата ще захапе, пешеходецът обаче, куцук-куцук, върви с убодена пета по пътя и си подсвирква най-небрежно… Върви и все върви пешеходецът по древната земя, върви по своя път предначертан и си подсвирква най-небрежно с уста!… Всичко дотук ни го прочете едно от нашите врабчета и доста гръмогласно заяви, че от днес нататък става пешеходец. Чику се смее: Где се е чуло и видяло врабче пешеходец! Ще се види!-заканва се нашият човек…“

Врабчетата слушат в захлас. Думите на четящото врабче се леят като песен и сякаш, че всички за миг изживяват радостта и безгрижието на пешеходеца. И досущ като свободен крачещ човек те се носят леко по света, устремени по своя път, недокоснати от студ, мъка, дъжд, непоколебими, с приповдигнат дух, търсещи… За момент те се потапят в мечтателния и лек живот на пешеходецът, а едно от тях чувства, че вече е такъв. Да, след като привършва увлекателното си четиво, то заявява пред всички, че ще бъде пешеходец. Чувайки това, останалите недоумяват, защо едно врабче би искало да ходи пеш, след като има криле с които да лети? Пиук съветва бъдещия пътешественик да си пее докато изпълнява новото си начинание, Мититаки пък препоръчва да използва велосипед, а Драги ми господине мъдро обяснява, че всеки живее тъй както го съветва сърцето му. И тъй, врабчето слиза от дървото и тръгва по света пристъпвайки, без да хвърчи, осланящо се на двете си нетърпеливи крачета. Нищо не спира неговия ход- ни острите камъни, ни наглед непреодолимите възвишения ширнали се пред него. Докато пътува така, врабчето среща високите щъркели, кацнали на тънките си червени кокили, среща още много животни и хора, които живеят тъй-пешком. След като се завръща от това вълнуващо пътуване, врабчето разказва за чудните неща изобретени от пешеходците, които макар и не истински криле им дават възможност да чувстват че летят. Велосипеди, парни машини, влакове, автомобили, параходи, телефони и всякакви изобретения с които хората да се свързват и общуват помежду си, без разстоянията да са пречка помежду им- всичко това видяло врабчето. Всички били впечатлени от разказаното, а разказвачът им се сторил изключително необикновен и смел. Не минало много време и всички решили да прелетят над река Дунав за да посетят Турну Магуреле в Румъния. И така хвръкнали всички натам заедно със Смрадовранката и Краката му стърчат навън, а врабчето пешеходец крачело бодро подир тях. Стигайки до реката врабчетата пренасят своя пешеходец и стигат до румънския град. Кацайки в чуждата страна, те веднага привличат вниманието на околните. Че как иначе като румънските врабци никога не са виждали летящо на обратно врабче, друго пиещо вода със сламка като Мититаки, певец като Пиук или пък врабче пешеходец. Смрадовранката също привлича интереса към себе си с прекрасните си фльонги и френското си списание от 1903 година. Гостите са посрещнати дружелюбно. Домакините им обаче демонстрират гордо чужди привички като говоренето на френски език и изисканото облекло на тамошните врабкини. След като нашите врабчета отлитат за родината си, румънските им побратими са много впечатлени от тях и остават с топли спомени от случилото се познанство. И така врабчетата се връщат в родината си при своите гнезда и отново заживяват простичкия си и щастлив живот. А пешеходецът споделя с Джифф колко леко е на свободната душа, крачеща по своя път, на която не са нужни крила за да лети…

Изображение:

Картинката е черно-бяла. В центъра е нарисуван един кръстопът. Няколко улици се пресичат и се обединяват в една минаваща през средата. Всяка една от тях се разклонява в още улици на ляво и дясно- едни прави, други криволичещи. В долната част на пътя обединяващ останалите стои Запетайчето. Дали е решило да бъде пешеходец? В горната част на кръстовището в точката където се обединяват две от улиците е кацнало едно врабче. Няма спор че това е пешеходецът, решен да изживее своето приключение. Под кръстовището три врабчета размахват крилца и пърхат с опашки. Изглеждат много развълнувани. Единият от тях навярно е У Фу от Китай, носещ юнашката си фланелка. Може би искат да привлекат вниманието на пешеходеца и да го насочат по обратния на него път. Три врабчета летят и от високо наблюдават случващото се докато се наслаждават на своя летеж.

Изображение:

Картинката е черно-бяла и пресъздава срещата на нашите врабчета с румънските си побратими. В центъра на изображението е нарисуван един висок и елегантен врабец. Той е заобиколен от Дебелачко, Запетайчето и Смрадовранката, а от ляво на тях има една врабкиня. Тя е много красива, закичила голяма панделка, досущ като цвете на главата си и надянала обувки с ток. Срещу нея е седнала Смрадовранката, явно изморена от дългото пътуване. Зад тях в далечината се виждат още трима от домакините, които разговарят с Юнашка фланелка и друго врабче. Дали това е Драги ми господине или пък врабчето което ходи пеш? Всички чужди врабчета са много високи, облечени в красиви блузи с жабо и с дълги ръкави завършващи с къдрици. На краката си носят панталони до коляното също с надиплени краища. Румънските врабчета са много красиви и явно са щастливи от неочакваните си интересни гости. Дали Чир ще ги научи да летят наобратно или Смрадовранката ще им разкаже нещо от прочетеното във френското си списание? Сигурно е, че всички са радостни от новото си познанство и приятелство.

Издание:
“Ние, врабчетата“

ИК. „ НИКЕ“

Художник:
Йордан Радичков, Виктор Паунов

Описание:
Ивелина Дамянова