Беше млад човек, на двайсет и седем години, или там някъде, малко по-висок от средния ръст, с рядка руса, доста дълга коса и едва наболи тук-там на фъндъци брада и мустаци. Облечен чисто и дори по модата, но не контешки; на пръв поглед сякаш попрегърбен и тромав, но всъщност не беше нито прегърбен, нито тромав, а точно обратното. И уж че чудак, обаче впоследствие всички намираха маниерите му за твърде прилични, а приказките — винаги на място.
Никой не би казал, че е грозен, но лицето му не се хареса на никого. Главата му е удължена към тила и сякаш сплесната отстрани, тъй че лицето му изглежда остро. Челото му е високо и тясно, но чертите на лицето са дребни; остър поглед, носле — малко и заострено, дълги и тънки устни. Изразът на лицето му е сякаш болезнен, но това е само външно. Има някаква суха гънка на бузите и около скулите, което го прави да изглежда като оздравяващ след тежка болест. Той обаче е напълно здрав, силен и дори никога не е боледувал.
Ходи и се движи твърде бързо, но за никъде не бърза. Изглежда, като че ли с нищо не може да бъде смутен; при всички обстоятелства и в какъвто и да било кръг си остава все същият. Самодоволството му е голямо, но самият той просто не го забелязва.
Говори бързо, припряно, но същевременно самоуверено и не си търси думите. Въпреки припрения му вид мислите му са спокойни, ясни и категорични — и това особено бие на очи. Изговорът му е удивително ясен: думите му се ронят като едри, добре заоблени зрънца, винаги подбрани и винаги на услугите ви. Отначало това се харесва, но после почва да отблъсква, и именно заради тоя прекалено ясен изговор, заради тоя низ от вечно готови думи. Започва някак да ви се струва, че самият му език в устата трябва да има някаква особена форма, да е някак необикновено дълъг, тънък, ужасно червен и с изключително остро връхче, което непрестанно и съвсем неволно се върти.
Фьодор Достоевски
„Бесове”
Цитатът е изпратен от:
Александър Велков