Другият беше свещеник или монах, със светла дълга коса, с дълго расо – косата изрусяла, та побеляла, а расото посивяло, та позеленяло по плещите от слънце и дъждове.
…
Две сини, огромни от светлината очи сияеха на лицето му. Изглеждаше още млад, пълен с радост към света.
Аз минах с коня си покрай него и той затвори очи, може би от облекчение. Светлината по лицето му изгасна и както щом слънцето се скрие зад планина, се виждат по-добре горите, дотогава замъглени от лъчисто було, тъй и аз видях лицето му. Хлътналите очни кухини, бръчките край очите, напуканата, обгоряла сякаш кожа, бледите устни на страдалец. Попът беше вече немлад и уморен човек.
Из „Време разделно”
Антон Дончев
Издателство „Слово”, 2000