Когато влязоха в сградата, посрещнаха ги звуците на „Леката кавалерия” от Супе, изпълнявана от оркестрово трио. Никол използва това, за да остане права, и нейната младост и красота така го поразиха, че вълнението, което се бе загнездило в него, се засили и го изпълни целия. Тя се усмихна с трогателна детинска усмивка, събрала цялата загубена младост на света.
…
Когато вървеше, по кремавата й рокля играеха сини и сиви отблясъци, а светорусата й коса заслепяваше Дик – всеки път, котаго се обръщаше към нея, тя се усмихваше, а когато минаваха под крайпътните светлини, лицето й засияваше като ангелско. Тя му благодареше за всичко, сякаш той я бе извел на танци, и докато Дик ставаше все по-малко сигурен какво е отношението му към нея, нейната увереност нарастваще – присъствието й беше тъй възбуждащо, сякаш тя бе събрала в себе си веселието на света.
…
Следващия път, когато се видяха, една седмица по-късно, той закъсня и Никол го чакаше на пътеката, по която той трябваше да мине на излизане от къщата на Франц. Косата й, опъната зад ушите, се разстилаше по раменете, лицето й изглеждаше току- що изплувало изпод косите и като че ли точно в този момент тя излизаше от гора и лунната светлина я обливаше. Излизаше от неизвестността; Дик искаше тя да няма минало, да бъде просто едно загубило се момиче, което няма друг адрес освен нощта, от която е дошло.
…
Лицето й, гладко като слонова кост и позлатено от замъгления от дъжда залез, беше по-обещаващо от всякога; тя беше с високи скули, по-скоро бледа, отколкото трескава, и всичко това напомняше за чистокръвно жребче – създание, обещаващо не само преходна младост върху сивия фон на годините, а истинско развитие: това лице щеше да бъде хубаво и на средна възраст; щеше да бъде хубаво и на старини – личеше си от структурата му и от чистотата на чертите.
…
Розмари реши, че тя е на около двадесет и четири години – лицето й не противоречеше на общоприетите представи за красота и миловидност, но същевременно то създаваше впечатлението, че най-напред е било изваяно като героичен образ – това личеше от волевите линии, от формата на челото й, всичко говореше за темперамент и характер и напомняше на Роден – а след това ваятелят бе решил да му придаде миловидност и бе стигнал точно до границата, когато една малка грешка на длетото би накърнила непоправимо първоначално вложената сила. С устата той бе поел отчаян риск – извивката й беше като лъка на Купидон от корица на списание, но въпреки това тя хармонираше с изяществото на всичко останало.
„Евгений Онегин“
Скот Фицджерълд
Народна култура, 1980
Описанието изпрати:
Валерия Вълева