Съдбата пазеше Евгений –
мил палавник с очи засмени:
Madame го гледа в ранни дни,
а сетне я Monsieur смени.
Monsieur l’abbe, конте убогу,
детето да не измори,
го учеше надве-натри,
морал не му четеше много
и в лятната градина той
бе често с питомеца свой.
…
Когато в младостта метежна
на наш Евгений време бе
за блянове и мъка нежна
изпъдиха Monsieur l’abbe.
Онегин заживя свободно.
И ето го – подстриган модно,
цял dandy в лондонски костюм
сред светския суетен шум.
Той можеше тъй благородно
на френски да се обясни,
изящно да се поклони,
и да танцува превъзходно.
Светът прие го, преценил,
че умен е – и твърде мил.
…
Как знаеше да се преструва,
да бди надежда спотаил,
да уверява, да ревнува,
да бъде мрачен и унил!
Ту горд, ту стихнал и покорен,
внимателен, или пък морен,
ту някак тъжно мълчалив,
ту пламенно красноречив,
в сърдечните писма небрежен!
Безумно влюбен да гори,
забравил себе си дори.
Как погледът му бе ту тъжен,
ту дързък, ту като в роса –
с послушно блеснала сълза!
Как можеше да удивлява,
да бъде нов и духовит,
с приятна лъст да забавлява,
да плаши със отчаян вид;
душа невинна да залъгва,
неволна ласка да изтръгва,
да проявява страст без шум,
да убеждава с такт и ум;
съчувствен поглед да усеща,
да схване първи трепет в гръд,
а сетне, дойде ли часът,
да уговори тайна среща,
да преподава в самота
уроците на любовта.
Из „Евгений Онегин”
Александър Сергеевич Пушкин
Народна култура, 1971
Подбор на цитата:
Валерия Вълева