Приказки – Страница 3

„Чири“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Едно наше врабче, Чири, отиде да живее на село. През зимата се топлеше в сламената стряха на плевнята, беше си направил дупка в нея и колкото и студено да беше, не му подвяваше отникъде, защото входът бе тъй тесен, че щом влезеше, го запушваше целия. Прехранваше се край кокошките…Всяка година то почиства свинските кожи на Илия, а за сметка на това Илия му позволява да живее безплатно в сламената стряха на плевнята. Врабчето никога не е повдигало въпрос, че кожата е голяма и че много работа има да падне по нея. Ето и сега с ушите си чу, че кожата е три декара, но нито изрази недоволство, ни нищо, ами обиколи да я разгледа от всякъде, да види дали е добре опъната и дали е натъркана равномерно с трици и сол. Като огледа и одобри, Чири се залови за работа… Всяка зима то бързаше да приготви свинската кожа преди още да е цъфнал кукурякът. Щом почисти кожата, Илия изправя сенарската ритла и изважда пироните. Сега ще обуя децата и жената!- вика Илия, отнася кожата, размерва я, реже я на ивици, прави цървули и кога тръгват на гости, врабчето ги вижда всички до един с нови цървули… Врабчето подтичва босо подир тях, къде пешком, къде подхвръкне, и му е кеф, кеф…Защото и врабчето има заслуга да са стегнати всички в нови цървули…“

Студената и наглед безкрайна зима преминава в упорита работа и почти неусетно за врабчето Чири. Докато всичко спи под пухкавата снежна завивка, то се труди упорито и припряно над свинската кожа на стопанина на плевнята. Там прекарва зимните нощи Чири, а денем упорито подготвя за нови цървули кожата. Врабчето е добро и признателно за предоставения му подслон и всяка зима с радост помага на Илия, без да се оплаква, а напротив щастливо и гордо от възможността да бъде полезно. Кожата, която трябва да обработи и почисти е огромна, но това не му пречи да свърши тази трудоемка работа. Напротив, то с още по-голям ентусиазъм се труди, знаейки и очаквайки радостта на илийчовото семейство щом се сдобият с нови цървули. От ранно утро до здрач кълве врабчето по кожата, а накрая тихо споделя радостта на стопаните. Нито за миг то не се плаши от работата, нито пък му се струва твърде трудоемка. Не изпитва и капка съмнение, че ще се справи, а напротив продължава с хъс и желание. И преди зимата да е свършила Илия се сдобива с нова чанта, която му ушиват от тазгодишната кожа. А сърцето на врабчето прелива от радост и гордост, че е успяло да се отплати на стопанина за топлата стряха и през тази зима.

Изображение:
На черно-бялата рисунка е пресъздаден момента в който Чири започва с почистването на свинската кожа. Тя е много голяма и здраво изпъната, като от всяка страна е закрепена с по два дълги, здрави пирони. В горната част на кожата в дясно е кацнало врабчето и вече кълве по нея. Има малък участък с дребни точици. Дали това са триците и солта, които ще трябва да отстрани? В средата на кожата от долната й част има цепнатина в тъмен цвят. Възможно е кожата да не е изцяло бяла, а на черни петна. Срещу изпънатата кожа стои прав един таралеж. Той не прилича на такъв съвсем, понеже е с много издължена муцуна, която прилича по-скоро на клюн, но пък има множество бодли. Обут е в панталон на ивици и сочи с ръка към кожата. Не става ясно какъв образ е нарисувал художникът, но е сигурно, че наблюдава работата на Чири, заедно със Запетайчето, стоящо до него. До тях У Фу и още един врабец явно си говорят и изглеждат озадачени. Дали смятат, че тази задача е трудна, дори невъзможна за едно врабче? Дебелачко и още едно врабче също са там, а Чири продължава да се труди. Колко ли разсъдливо и сърцато трябва да е врабчето за да иска да се отплати на Илия? Нима не би могло да нощува в сламената стряха, кой би му попречил? Разбира се стопанина не би го прогонил… Но какво по-хубаво от това да дадеш нещо от себе си на някого без да чакаш да ти бъде поискано в името на общото благо… Тогава животът ти добива истински смисъл.

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Автографи“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Човек никога не знае кога ще стане прочут; просто се събужда една сутрин и още докато се протяга в гнездото, разбира, че е станал прочут… Една сутрин Пиук се събуди в гнездото съвсем прочут. Предния ден той доведе една буболечка, наречена Сече баба дръвца. Никой от нас още не беше хващал такава буболечка… А Пиук, както летял край реката, вижда в едно дърво Сече баба дръвца. Хваща я той за шията, почва да вика: Ура!…Пиук си легна обикновен като всички нас, а на сутринта се протегна в гнездото и вече беше прочут заради Сече баба дръвца. Ние, щом станахме, веднага поехме всеки по своята работа, обаче Пиук наникъде не поема, защото е вече прочут… Прочутият човек нищо не бива да работи, освен да раздава автографи… После той тръгна по света и сума време се губи… Едно само не ни харесваше, че откакто стана прочут, Пиук съвсем ни забрави…Един ден той се завърна при нас и ни разказа как навсякъде раздавал автографи и че светът бил много жаден за автографи…“

В един обикновен ден се случва нещо необикновено… Пиук извършва голям и невиждан подвиг, залавяйки мистичната буболечка Сече баба дръвца, за която всички са чували, но никой не бил виждал, камо ли да улови. Врабчето най-случайно съзира буболечката и без да му мигне окото я хваща. Безстрашното пернато я отнася при приятелите си, стискайки я здраво. Така то изумява всички и печели тяхното възхищение и уважение, поради извършеното геройство. Новината за Пиук бързо се разчува и за миг той става най-известното врабче, а това на свой ред предизвиква желание у всеки научил за случилото се да се срещне и запознае с него. Всички единодушно решават, че след улавянето на тази животинка, нещо което никой не помислял за възможно, Пиук е вече известен и ще трябва да живее като такъв. Но как живеят известните хора, определено никой не знае със сигурност. След дълги размишления на помощ идва начетената Смрадовранка. Тя споделя с останалите мнението си, че ако някой е известен, то той трябва да раздава автографи. Така Пиук започва да дава автограф след автограф на всеки който срещне. Влакове, автобуси, църкви и паметници, изобщо всяко посетено място и всеки срещнат човек или животно, Пиук удостоява с подпис. На където и да тръгне врабчето среща зажаднели за автографи хора и поради тази причина напуска приятелите си и родните места. Дълго време пътува и раздава подписи, а приятелите му тъжат, чувствайки се изоставени. Един ден Пиук се завръща и надълго и нашироко разказва за посетените места и срещите с най-различни хора. То споделя колко много пъти е получило искрена радост и възхищение от околните, но и че се е усетило и неприязън от някои. Затова врабчето осъзнало, че да бъдеш известен не винаги те прави щастлив и че най-хубавото място е да си у дома сред приятелите. Всички врабчета, впечатлени от разказа на Пиук, помечтали един ден да бъдат тъй известни, а сетне продължили живота си по старо му. Защото за да бъдат известни и те на свой ред трябвало да направят нещо уникално, а дотогава приятеля им ще бъде най-известното врабче сред тях.

Изображение 1:
Картинката е черно-бяла. В центъра й има едно масивно, необикновено и триглаво същество. Това несъмнено е страховитата буболечка Сече баба дръвца, която Пиук е вързал със здраво въже около шията. Изглежда я управлява и подчинява, защото е кацнал заплашително върху й и не я изпуска и за миг. Буболечката е с голямо правоъгълно тяло с четири крака и дълга тънка опашка. Никак не е красива. Трите й глави са разположени плътно една до друга и всяка гледа в различна посока. Имат форма на патладжан, отскубнат от дръжката си. В долния край на главите, има нарисувана по една дъга в средата, наподобяваща усмивка. У Фу е застанал право срещу буболечката, облечен в своята фланелка и е видно, че изобщо не се страхува. Над тях се спускат пет врабчета, готови да видят от близо уловената животинка, а защо не и да получат по един автограф от Пиук…

Изображение 2:
В центъра на черно-бялото изображение е нарисувано едно кълбо, което мъничко прилича на издуто врабче. От едната му страна има леко заострена и издължена част, прилична на клюн, а от другата има опашка и две реещи се крачета. През средата на кълбото преминава права линия, както и три напречно на него. Дали това са полюсите и екватора, изобразени върху планетата. От горе Пиук се движи и явно е решен да я обходи изцяло и навсякъде за да остави по един автограф. Някъде зад земното кълбо се е скрил и Краката му стърчат на вън. Дали проучва колко необходени места и нетърпеливи хора остават от другата страна на планетата, които Пиук също ще трябва да посети? Едно врабче лети надалеч, а Луната над тях се усмихва. Дали и тя е научила за геройството на врабчето? Възможно ли е Пиук да обходи всяко кътче не знаем, но е ясно, че дълго време ще бъде един неповторим герой за своите приятели.

„За плашилата“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Една година времето много се засуши, хората не можеха да си гледат работата по полето… Тананик и Пиук викат: Всичко живо ще изгори, я да оставим ние нашата работа и да направим магия за дъжд… На нас не ни е за първи път да правим магии. Ако искаме да завали дъжд, отиваме вкупом в прахта и подвикваме хорово: Чик-чик-тананик!… Така стана и тоя път… Народът плъпна по нивите да оре, щъркелите газят с кокилите из орането, а ние забелязахме, че един човечец доорава нивата и само се оглежда. Другите хора изораха нивите си, почнаха да сеят просо в тях, а човечецът, и той доора, но не почна да сее просо. Чику разправя: Тоя го е страх от нас, затова не сее просо… Човечецът си свали капата, потупа се с нея по коляното, почеса се по врата и повтаря:Да сея ли просо, да не сея ли!…Ако сея врабците ще ми изкълват просото. Ако не сея, няма да има какво да жъна!… Той стана, за да почне да сее, а ние пак пикираме над нивата и бръмчим с все сили:Бжъъъ! Оня се отказа да сее, седна отново в браздите, почеса се по врата и мълчи…“

Нашите врабчета летят над ширналите се ниви и наблюдават кипящата работа и подготовка на хората за предстоящата сеитба. След като правят магия за дъжд, хората успяват да изорат земята си, за да засеят нова реколта. Навред кипи от народ, всеки зает с работа, а врабчетата жизнерадостно прехвърчат на тук и там. Докато си летят тъй безгрижно, те виждат един селянин, които се суети сред изораната си нива и не се захваща да посее просото, както останалите около него. Врабчетата разбират, че човекът се страхува да посее просо, защото мисли, че те ще изкълват семенцата. Чуват го докато си мърмори под мустак и умува, какво да прави. Забавлявайки се от неговото колебание, всички започват да кръжат над нивата му, да кацат и отлитат чикчирикащо. Човекът, виждайки толкова врабчета, потъва в дълбок размисъл и забравя за всякаква работа, погълнат от тревога по още незасятата си нива. Мисли, мисли, а колебанието и страхът не му позволяват да се захване за работа, докато около него всички вече са почти към края. Той дори не обръща внимание на околните, инак би видял че ни едно парче земя не бе нападнато от врабчетата. Уви, той става, сетне поседва, почесва си и умува… Ха да почне да сее и се разколебае, ха да се захване на труд и се откаже… Продължава да размишлява селянина и изведнъж се захваща здраво на труд. Измайсторява страшно плашило, облича го в човешки дрехи- с шапка, риза и панталони, а под тях напъхва слама, за да изглежда едро и страховито. Но все му се струва, че врабците няма да се изплашат. Затова ден след ден, човекът започва да носи на нивата си всякакви работи-колци, кратуни, парцали и слама и измайсторява плашило подир плашило. Така човекът забравя, защо всъщност е на нивата си и докато чуждите посеви зеленеят и растат, предвещавайки богата реколта, той продължава да реди страховити плашила сред пустата си нива. Идва есен и всички прибират реколтата си, а този човек събира плашилата си, готов да посрещне идната сеитба. Всичко това с присмех наблюдават нашите врабчета и не спират да се чудят на глупостта му.

Изображение:
Картинката е черно-бяла. В центъра и стои едно високо плашило, а около него са врабчетата. Изглежда много добро и не е никак страшно, щом погледнеш усмихнатото му лице. Явно и то като врабчетата се забавлява от глупостта на стопанина си. Главата му прилича на кратуна с дълга дръжка, леко пропукана в десния ъгъл. Има две извити вежди, достигащи до основата на дългия му нос. Гледа ни с малките си черни очи. Тялото на плашилото е изработено от дълги пръчки. Краката и ръцете му са тънки, с по три разклонения по края, наподобяващи къси пръстчета. Вероятно това са тънки вършини, прикрепени към тялото на страшилището. То е облечено в блуза с ръкави, единият от които леко прокъсан, нашарена на ивици. Отгоре върху нея носи широк гащеризон с асиметрични крачоли, целият на каре и с пришита голяма кръпка над десния крачол. Върху едната му разперена ръка е кацнало едно врабче. То явно е готово на битка и никак не е притеснено от присъствието на плашилото. Даже напротив! Отляво на тях са кацнали Смрадовранката и друго врабче. Дали това е пешеходецът, който си подсвирква с уста, зает да шпионира, както обикновено? От дясно пък се кипри друг врабец. Той е облечен в дълга дреха и сякаш е метнал пончо на раменете си. Няма съмнение, че това е Юнашка фланелка. Над тях високо лети едно врабче, докато други две се снижават, готови да кацнат при останалите. Колко ли глупав изглежда човекът на врабчетата? Как ли се отглежда реколта от плашила? Дали ще разбере, че страхът му е бил неоснователен? Все пак би било достатъчно да се поогледа за да разсее безпочвените си съмнения. Но, уви, човекът не го направи, затова пък измайстори много и разнообразни плашила и забрави за просото…

„Далечен полет“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„След като се заговори за полет до Луната, от нашите пръв Чир заяви един ден, че ще лети до Луната и че започва да се готви усилено за тая работа. Чир възнамеряваше да извърши целия полет на заден ход и смяташе, че на заден ход много по-лесно ще преодолее лунното притегляне…Нямаше човек между нас, който да не се вълнува от предстоящия полет на Чир, всички гледаха да услужат кой с каквото може, дори Драги ми господине няколко дни наред черта с човка по пясъка, прави изчисления и заяви, че Чир ще трябва да лети по парабола…Чир сам проверяваше по сто пъти всичко за полета, коригираше параболата…Един ден при нас пристигнаха румънските врабци от Турну Магуреле, стари познати още от прехвърчането на Дунава. Те дочули за подготвяния полет, донесоха една мамалигова троха подарък на Чир…“
Нашите врабчета са изцяло погълнати от приготовлението на всичко необходимо за полета на приятеля си Чир. Той е твърдо решен да извърши това чутовно и невиждано до сега пътуване из птичия свят, а всички ентусиазирано го подкрепят и насърчават.Врабчето ще лети до Луната и не как да е, а наобратно. Приели планувания полет като всеобща мисия, всички екипно се подготвят, мислят, разсъждават, анализират, проектират и ред други дейности, чрез които да осигурят позитивното и успешно развитие на тази задача. За тази цел, често врабчетата прехвърчат около железопътната линия и чакат преминаването на влаковете с надеждата пътниците да изхвърлят по някой вестник, както правят обикновено, за да потърсят информация измежду статиите как да осъществят тази отговорна и сложна мисия. Дори Смрадовранката със своите хиляда и триста фльонги също всячески се опитва да помогне в този експеримент, а Драги ми господине се впуска в сложни геометрични изчисления и чертежи за да предвиди полета в детайли. Той съобщава на Чир, че ще трябва да лети по парабола и му дава сложни напътствия, които врабчето се стреми да запамети. Новината за предприетото пътуване бързо се разпростира и достига дори до съседна Румъния. Това дава повод на румънските врабчета да посетят Чир и да му пожелаят успех в новото начинание. Всичко вече е подготвено: конска подкова за късмет, сухи насекоми и трохи, мамалиговата троха подарък и т.н. за такова дълго и неизвестно пътуване. Един ден, обаче настава неочаквана ситуация. Врабчето пешеходец разтревожено споделя с всички, че ще бъдат изпреварени и друг ще полети далеч към необятния космос преди тях, а този друг ще бъде една чучулига. Всички вкупом се отправят към мястото от което се готви да хвръкне птицата. Пристигнали там, те виждат много развълнувани птици, които се суетят около една от тях. Така врабчетата разбират, че тя ще отлети до самото слънце. Така и става. Не след дълго чучулигата се понася скоростно към огнения кръг и изчезва от полезрението им. Врабчетата са разочаровани и смятат, че са се забавили с полета си, което е дало възможност на друг да го стори. Но докато унили те се готвят да си тръгнат, от небето с трясък пада овъглената чучулига, изгорена от огнените слънчеви лъчи. Всички тъгуват, но нейният неуспех не отказва нашето врабче, което смята, че птицата не е била достатъчно подготвена за полета, за разлика от него. И така, те са твърдо решени да постигнат успех и Чир да покори Луната… Всичко е готово, настава мрак и само лунният сърп се носи бавно и блажено по небесния свод. Последни изчисления, препоръки, съвети и на добър час….идва моментът Чир да полети. Всички са в очакване…, но Чир не отлита, защото неговото мъничко телце е неспособно да повдигне големият куп багаж, нужен за пътуването. След няколко опита всички се включват и с взаимни усилия се опитват да му помогнат. Уви, купчината дори не се помръдва, сякаш инатливо отказваща да се отдели от твърдата почва. Много нощи минават така, врабчетата мислят, струват, но не намират начин да повдигнат този обемист товар, а без него полета е обречен на неуспех. И тъй, Чир не успява да полети към Луната, но пък става първото врабче, направило подобен опит…

Изображение:
Картинката е черно-бяла. В центъра има нарисуван разкривен кръг. Това навярно е огромният багаж, струпан на купчина, който ще трябва Чир да вземе със себе си. Има подпряна стълба, състояща се от два равни, дълги пръта, раздалечени един от друг, върху които има напречно наредени шест по-къси, образуващи стъпала. Едното от тях е счупено през средата. Явно врабчетата доста пъти са се изкачвали и спускали по стълбата. Колко ли изчисления е направил Драги ми господине за да визуализира и предвиди всички подробности относно този полет. Явно единственото, което му е убегнало е факта, че обемът е десетки пъти по-голям от размерите на Чир, но пък затова си имат парабола… Отгоре на купа е кацнало едно врабче. Изглежда размишлява сериозно, скръстило крилца на кръста си и вдигнало глава нагоре към синевата, която вече в мастилени цветове,разкрива прелестта на бледната Луна. Това трябва да е Драги ми господине. От дясно на него стърчат две подобни на гъбки неща. Приличат на крака, обути в пантофки. Сякаш някое от врабчетата се е заровило в купчината..
От другата страна на мърморещия математик, две врабчета се спускат към твърдата земя и както е видно полагат усилия за да се задържат по наклонената повърхност на обемния багаж. Под тях Запетайчето вече обхожда по диаметър и може би също умува как да се случи този полет, изпълнен с предизвикателства. Над тях летят шест птици, съвсем мънички, като далечни силуети, докато Луната усмихнато се носи из звездното небе. Дали и тя е тъй нетърпелива да срещне врабчетата? Колко ли време ще отнеме на Чир да отпътува или ще се откаже от тази си мечта?

„Драги ми господине отива с питане до Цариград“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„ Драги ми господине един ден ни разказа за своето пътуване до Цариград. Дали точно така е станало пътуването, или пък не е така, не зная, затуй аз ще разкажа историята, както е, а читателят нека сам да реши кое е истина и кое не в това забележително пътуване на Драги ми господине. Ето и неговия разказ според както съм го запомнил: Един ден си викам: Я да отскоча аз поне до Цариград…Тогава зрееха слънчогледите, избрах си една хубава слънчогледова пита край пътя, седнах кръстато върху питата като турчин, чопля слънчогледови семки и чакам да се зададе някой, за да го питам къде е пътят за Цариград… Нямате си представа що народ, що нещо мина него ден по пътя и аз никого не пропуснах, без да го питам къде е пътят за Цариград…

Един ден Драги ми господине споделя с приятелите си за своето пътуване до Цариград. Той разказва за желанието си да посети Ориента, Божи гроб и Индия за да се запознае с тамошната култура и вярвания. Така се ражда идеята му да посети града, защото е по-близо, но същевременно също тъй екзотичен и загадъчен като самия Ориент. Историята на Драги ми господине става още по-интересна, след като описва начина по който стига до там. Той решава, че за да се отправи на това пътуване, ще му е нужна достатъчно информация относно посоката по която да поеме. По тази причина, врабчето каца на един слънчоглед, откъдето обсипва с въпроси всеки преминаващ. Много хора се изнизват покрай него, всеки тръгнал по своя път, и никой от тях не остава незапитан за Цариград. Врабчето вижда приближаваща се към него шумна свита и търпеливо чака върху слънчогледовия си цвят да го наближи. Бият тъпани, свирят дейрета, танцьорки танцуват, войници крачат заплашително, а носачи носят носилка върху която седи пищен султан. Всичко това вижда врабчето, щом те го застигат. След като се запознава с всички се оказва, че се намира в самия Цариград. Срещата е вълнуваща. Драги ми господине се представя на султана и на великия везир… Така увлекателният разказ е към края си, а врабчето заявява колко полезно и необходимо е на всеки, решил да пътува, да общува с хората които срещне по своя път за да черпи от тяхната мъдрост. Дали е истина и как точно се озовава в Цариград, докато просто си седи на слънчогледа на никого не става ясно, но определено всички са завладяни от историята. Впечатлени, приятелите на Драги ми господине го съветват да посети и Божи гроб, щом това е все още несбъдната негова мечта, както е направил с Цариград. Смрадовранката е на мнение, че това пътуване не би било тъй леко и може би Божи гроб е много по-далеч. Но това разбира се не е причина да бъде прекършен стремежа на пътешественика към нови далечни и интригуващи страни и градове, които да види в бъдеще.

Изображение:

Картинката е черно-бяла. В центъра има една висока табела, като стрелка, сочеща надясно, прикрепена чрез здрава и дълга тръба. Вероятно е от дърво и доста стара, защото едната й страна е пропукана. Отгоре е кацнало едно врабче и е напълно възможно това да е Драги ми господине. Той е вдигнал наперено опашка и съсредоточено гледа пътя пред себе си. Отляво до знака стоят Запетайчето и Смрадовранката. Тя е разперила крилца и гледа към стоящата крава срещу й. Тревопасното животно е много красиво. Има голяма глава с две дълги, извити като куки рога, чифт вирнати уши, голяма муцуна, едро тяло и дълга опашка. Наблюдава ни с дълбоките си очи. Между рогата на кравата има гъст сноп козина приличащ на бретон и по-обемна козина по края на опашката й. Това явно е необикновена крава, защото на четирите си крайника носи обувки и сякаш им е надянала жартиери, също като румънските врабкини. Дали това значи, че е по-изискана или специална от останалите представители на вида й? Възможно ли е да е от Индия, където е свещенна и на почит? До нея стои едно врабче и явно разговарят. Четири пернати се спускат към мястото, където се намират Драги ми господине и кравата, докато други две са готови вече да кацнат в близост. Колко ли още пътувания предстоят на нашите врабчета? Пред тях е огромният свят, който ги очаква, изпълнен с вълнения, а крилата им трептят от нетърпението да го превземат.

„Шпионите дебнат и слушат“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Ние сме постоянно сред птичия свят, мушим се навсякъде, всичко виждаме и от всичко гледаме да вземем поука…Та от много наблюдения окото ни е набито, сетивата ни са изострени и ако е работата до гяволлък, всички птици ще турим в джоба си. Така си мислехме ние, но човек нали докато е жив, все се учи. За съсед ни дойде една сврака, бъбрива като сврака, почна да прави гнездо…Най-после тя завърши обзавеждането на това пусто свраче гнездо, снесе яйца и легна да мъти… Та тя легна да мъти, а ние подфъркаме наоколо и я шпионираме….“

Врабчетата си имат нова съседка сврака, която свива гнездо в близост.Тя е бъбрива и припряна и с усърдие прави и обзавежда гнездото си, а нашите герои през цялото време я наблюдават. Всъщност да си шпионин не е чак толкова забавно, защото не се случва нищо интересно, но все пак всички продължават разузнаването на сврачето ежедневие. Дори Смрадавранката и врабчето пешеходец не спират да бъдат тайни шпиони. Така един ден те стават свидетели на много интересна случка. Докато свраката мъти яйцата си до нея се приближават двойка кукувици. Хитрите птици са решени да оставят своето яйце в гнездото на свраката, тяхна запазена марка, от както свят съществува. Неканените посетители вдигат шум, започват да кукат, а мъжкият се приближава към чуждото гнездо и усърдно дразни свраката. Тя от своя страна решава, че това е женската кукувица и притеснено се опитва да я пропъди, а след като не успява хуква подир нея в опит да я отдалечи. И докато свраката гони мъжката кукувица, женската снася тайно яйцето си и бързо го слага в чуждото гнездо. Зорките и бдителни очи на врабчетата виждат всичко и разбират, че не само те са шпионирали, а също и подлите кукувици. Така без свраката да знае ще измъти кукувичето, а врабчетата осъзнават колко важно е да си разумен, наблюдателен и разсъдлив. Свраката заета с бъбрене и импулсивна в действията си, подхожда прибързано и необмислено. Така оставя гнездото си без надзор и неосъзнато дава възможност на кукувиците да изпълнят хитрия си план. Виждайки всичко случващо се, врабчетата разбират че има още много да се учат из птичия свят. И въпреки знанията усвоени в училище те ще трябва да придобият още много нови, които ще им поднесе самия изживян живот.

Изображение:

На черно-бялото изображение е пресъздаден момента в който кукувицата се готви да остави яйцето си в сврачето гнездо. От ляво на рисунката има четири врабчета. Те са много развълнувани и сякаш притеснено пърхат с крилца в опит да осуетят намерението на нахалната птица. До тях в гръб е седнала кукувицата. Тя е в десетки пъти по-едра и изглежда гледа концентрирано пред себе си. Птицата е облечена в дълга права рокля с ръкави, през кръста й преминава черна лента като коланче, а на краката си носи черни обувки. В скута си придържа току-що снесеното яйце. То също е много голямо, цялото изпръскано с дребни точки. Над тях кръжат три врабчета и е сигурно, че наблюдават тайно развитието на случая. Колко ли ще се разочарова свраката щом види, че е била надхитрена? Дали ще се грижи и за чуждото пиле както за своите? Дали тази случка ще бъде причина тя да стане по-сдържана в думите си и бдителна в действията на околните? Навярно след като врабчетата стават свидетели на случката ще бъдат по-мъдри и готови за изненадите, които им готви бъдещето под птичото небе.

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“

Художник:
Йордан Радичков, Виктор Паунов

Описание:
Ивелина Дамянова

„Пешеходецът който си подсвирква с уста“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Да крачиш пешком по света, като си подсвиркваш небрежно с уста-мигар може да има нещо по-красиво от това! И най нехайно можеш да пъхнеш ръце в джобовете си, и с най-нехаен вид да крачиш по полето. Облак смръщи чело, удари гръм и плисне дъжд, а ти вървиш пешком и си подсвиркваш небрежно с уста, нищо че са ти мокри ушите от дъжда… Трън по пътя някъде клечи, клечи и точи зъби, снишава се и-хоп!-петата ще захапе, пешеходецът обаче, куцук-куцук, върви с убодена пета по пътя и си подсвирква най-небрежно… Върви и все върви пешеходецът по древната земя, върви по своя път предначертан и си подсвирква най-небрежно с уста!… Всичко дотук ни го прочете едно от нашите врабчета и доста гръмогласно заяви, че от днес нататък става пешеходец. Чику се смее: Где се е чуло и видяло врабче пешеходец! Ще се види!-заканва се нашият човек…“

Врабчетата слушат в захлас. Думите на четящото врабче се леят като песен и сякаш, че всички за миг изживяват радостта и безгрижието на пешеходеца. И досущ като свободен крачещ човек те се носят леко по света, устремени по своя път, недокоснати от студ, мъка, дъжд, непоколебими, с приповдигнат дух, търсещи… За момент те се потапят в мечтателния и лек живот на пешеходецът, а едно от тях чувства, че вече е такъв. Да, след като привършва увлекателното си четиво, то заявява пред всички, че ще бъде пешеходец. Чувайки това, останалите недоумяват, защо едно врабче би искало да ходи пеш, след като има криле с които да лети? Пиук съветва бъдещия пътешественик да си пее докато изпълнява новото си начинание, Мититаки пък препоръчва да използва велосипед, а Драги ми господине мъдро обяснява, че всеки живее тъй както го съветва сърцето му. И тъй, врабчето слиза от дървото и тръгва по света пристъпвайки, без да хвърчи, осланящо се на двете си нетърпеливи крачета. Нищо не спира неговия ход- ни острите камъни, ни наглед непреодолимите възвишения ширнали се пред него. Докато пътува така, врабчето среща високите щъркели, кацнали на тънките си червени кокили, среща още много животни и хора, които живеят тъй-пешком. След като се завръща от това вълнуващо пътуване, врабчето разказва за чудните неща изобретени от пешеходците, които макар и не истински криле им дават възможност да чувстват че летят. Велосипеди, парни машини, влакове, автомобили, параходи, телефони и всякакви изобретения с които хората да се свързват и общуват помежду си, без разстоянията да са пречка помежду им- всичко това видяло врабчето. Всички били впечатлени от разказаното, а разказвачът им се сторил изключително необикновен и смел. Не минало много време и всички решили да прелетят над река Дунав за да посетят Турну Магуреле в Румъния. И така хвръкнали всички натам заедно със Смрадовранката и Краката му стърчат навън, а врабчето пешеходец крачело бодро подир тях. Стигайки до реката врабчетата пренасят своя пешеходец и стигат до румънския град. Кацайки в чуждата страна, те веднага привличат вниманието на околните. Че как иначе като румънските врабци никога не са виждали летящо на обратно врабче, друго пиещо вода със сламка като Мититаки, певец като Пиук или пък врабче пешеходец. Смрадовранката също привлича интереса към себе си с прекрасните си фльонги и френското си списание от 1903 година. Гостите са посрещнати дружелюбно. Домакините им обаче демонстрират гордо чужди привички като говоренето на френски език и изисканото облекло на тамошните врабкини. След като нашите врабчета отлитат за родината си, румънските им побратими са много впечатлени от тях и остават с топли спомени от случилото се познанство. И така врабчетата се връщат в родината си при своите гнезда и отново заживяват простичкия си и щастлив живот. А пешеходецът споделя с Джифф колко леко е на свободната душа, крачеща по своя път, на която не са нужни крила за да лети…

Изображение:

Картинката е черно-бяла. В центъра е нарисуван един кръстопът. Няколко улици се пресичат и се обединяват в една минаваща през средата. Всяка една от тях се разклонява в още улици на ляво и дясно- едни прави, други криволичещи. В долната част на пътя обединяващ останалите стои Запетайчето. Дали е решило да бъде пешеходец? В горната част на кръстовището в точката където се обединяват две от улиците е кацнало едно врабче. Няма спор че това е пешеходецът, решен да изживее своето приключение. Под кръстовището три врабчета размахват крилца и пърхат с опашки. Изглеждат много развълнувани. Единият от тях навярно е У Фу от Китай, носещ юнашката си фланелка. Може би искат да привлекат вниманието на пешеходеца и да го насочат по обратния на него път. Три врабчета летят и от високо наблюдават случващото се докато се наслаждават на своя летеж.

Изображение:

Картинката е черно-бяла и пресъздава срещата на нашите врабчета с румънските си побратими. В центъра на изображението е нарисуван един висок и елегантен врабец. Той е заобиколен от Дебелачко, Запетайчето и Смрадовранката, а от ляво на тях има една врабкиня. Тя е много красива, закичила голяма панделка, досущ като цвете на главата си и надянала обувки с ток. Срещу нея е седнала Смрадовранката, явно изморена от дългото пътуване. Зад тях в далечината се виждат още трима от домакините, които разговарят с Юнашка фланелка и друго врабче. Дали това е Драги ми господине или пък врабчето което ходи пеш? Всички чужди врабчета са много високи, облечени в красиви блузи с жабо и с дълги ръкави завършващи с къдрици. На краката си носят панталони до коляното също с надиплени краища. Румънските врабчета са много красиви и явно са щастливи от неочакваните си интересни гости. Дали Чир ще ги научи да летят наобратно или Смрадовранката ще им разкаже нещо от прочетеното във френското си списание? Сигурно е, че всички са радостни от новото си познанство и приятелство.

Издание:
“Ние, врабчетата“

ИК. „ НИКЕ“

Художник:
Йордан Радичков, Виктор Паунов

Описание:
Ивелина Дамянова

„Мититаки“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Бях ви споменал, че Мититаки имаше свой чичо на Птичата ривиера, някой си Фр. Т. Мититаки, че самият Мититаки ходи там на гости и откакто се върна, пиеше вода само със сламка, а ние все още продължавахме да пием вода по най-старавремския начин-с човките. Що не махнете тия старавремски работи!-ни вика Мититаки и смуче вода със сламката…Беше краят на лятото, всичко наоколо изгоря от жега, приодата се стаи, отпусна се, някаква леност обхвана всички…Една сутрин рано-рано Мититаки получи пратка от чичо си Фр. Т. Мититаки в лъскава опаковка. Ау, ау!-почна да пляска с ръце и да се преструва Смрадовранката. Дори Драги ми господине се оживи, размърда се в своето гнездо, дето е наклонено като турска керемида, бре, вика, какви са тия чудесии, драги ми господине… Най-напред Мититаки отвори една дъвка, каза ни, че тая дъвка е много специална, голямо откритие на цивилизацията, защото не е като старовремските дъвки… Чичото на Мититаки освен балонска дъвка му бе пратил и една троха от птичата ривиера…“

След като врабчето Мититаки получава своя подарък от чичо си сред всички настава радостно оживление и скуката е прогонена надалеч. Всички са заинтригувани от подаръците, а Мититаки важно обяснява колко ценни и уникални са дъвката и трохата. След дълги и важни обяснения за неповторимостта на получената дъвка, Мититаки решава да покаже колко големи балони може да направи с нея. И така врабчето започва да дъвче усилено дъвката, а под човката му се подава един балон. То дъвче, а балонът се надува ли надува, докато в един миг не го подема и понася към небето. Неусетно врабчето се издига все по-високо, но не спира да дъвче за да предизвика всеобщото възхищение на останалите. И така не след дълго врабчето е издигнато на такава височина, че представлява едва забележима точица. Малко след това всички чуват страшен гърмеж. Приятелите на Мититаки разбират, че балонът се е спукал и се надяват врабчето да се появи. Това обаче не се случва, а доста по-късно от небето пада сламката на пернатото. Мититаки така и не се завръща от този неочакван полет, а врабчетата се връщат по гнездата си натъжени и скърбящи.

Изображение:

Рисунката е черно-бяла. На преден план има един елипсовиден кръг заобиколен от висока стена. Явно това е дълбок водоем от който се вижда да стърчи висока и тънка сламка. Долният й край е потопен във водата, а край горната част едно врабче лети и като че е готово да отпие през нея. Навярно това е Мититаки, който не пие вода с човката си, а по този необикновен начин. Запетайчето е кацнало близо до водата, а до него друго врабче наблюдава с интерес майсторското пиене на вода. Още две пернати са източили глави нагоре по дължината на сламката, а над тях едно врабче усилено размахва крилцата си. Над тях лети друго пернато,без особен интерес от случващото се. Всички врабчета са очарователни и явно много се забавляват.

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“

Художник:
Йордан Радичков, Виктор Паунов

Описание:
Ивелина Дамянова

„ Събирач на ценности“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

Чику, както се казва едно от врабчетата е колекционер на ценности и обича да събира всевъзможни неща. Не всичко обаче успява да прибави към колекцията си. За някои от желаните ценности силите му не достигат, както се случва с опита му да се сдобие с едни километрични камъни или пък железопътния мост. Разбира се, това е невъзможно за едно врабче, но пък има много неща, които то да открие и запази. За да си събирач на ценности обаче, трябва да имаш и пространство, където да ги съхраняваш. Затова Чику ремонтира осиротялото гнездо на Фр. Т. Мититаки, който го напуска след като тръгва подир щъркелите към Птичата ривиера. И така новият стопанин на гнездото го изпълва с много ценни и различни по вид крила, които обаче вятърът и дъжда отнасят от гнездото му. Сетне решава да събира всякакви яйца. Улисан в това приятно и важно занятие, той събира и други яйца които са му непознати, но пък будят неговото любопитство. А и е гордост за Чику да притежава нещо толкова различно и загадъчно! Едно от тези яйца се оказва изключително странно, с еластична форма, което никоя птица не може да определи по вид. Не минава много време и идва отговор на загадката с яйцето. От него се излюпва ужасна, студена, съскаща змия, от друго пък стотици паячета, от следващото едно костенурче… Всички са неприятно изненадани от случилото се, а Чику решава в бъдеще да взема само яйца от птици. А и къде се е чуло и видяло, врабче да пази змийско яйце, та и да го обгрижва за да се излюпи? Доста смях предизвика Чику у другите врабчета, станали свидетели на случката… Изключително впечатлен от видяното, Драги ми господине дава ценен и мъдър съвет на врабчето- „…всяка жаба да си знае гьола и всеки колекционер колекцията…“

Изображение:

На рисунката има един огромен куп яйца, струпани едно върху друго , а около тях са врабчетата. Някои от яйцата са големи, други по-малки с точки, хоризонтални или вертикални линии по тях. В основата на тази камара има едно, върху което сякаш е изрисувано животинче. Възможно е да е на костенурчето. На върха на тази изумителна колекция има разполовено яйце от което вероятно се е изнизала змията, а до него стърчат две подобни по форма на черни гъбки неща. Но ние знаем, че това са крачетата на врабец, неуспял да се задържи върху колекцията и се е озовал във конфузно положение, падайки от смях. Върху струпаните черупчести съкровища е кацнал Чику с разтворени крила, размахващ опашка, който е наблюдаван от още едно врабче, Дебелачко и Запетайчето. Над тях летят четири птичета, които явно не се интересуват какво би могло да се появи от събраното съкровище. Как ли са се стреснали Чику и другите при вида на дребните паяци, изнизващи се едни подир други…? Сцената е много забавна. Сякаш чуваме бързото и повтарящо се чик-чирик, идващо от развълнуваните врабчета, както и звука от припряното пърхане на множество крила, докато една тънка съскаща змия се извива и спуска със студеното си тяло по съкровищницата…

„Есенна приказка“ /разказ/ от Ангел каралийчев

-Славенце!- рече болната птичка, като се надигна от гнездото и погледна със светлото си око надолу към пилето, което шумолеше в тревата и миеше с росни капки перцата на крилата си.- Иди, маминото, в лозята да ми намериш едно зрънце от жълт грозд, че ми е изгоряла душицата за сладко нещо!…“

И славейчето хвръкна с трепет и вълнение, обзето от желанието си да изпълни тази проста майчина молба, за да пропъди мъката от обичния й поглед. Стигна то дядовото Радойково лозе и като видя стария стопанин запя тъжна песен с чудното си гласче, която се извиваше и опияняваше с нежността си, носеше се трепетливо и прочувствено и се разливаше из ширналата се лозя. Но нали дядо Радойко не го разбираше, радваше се на омайните му трели, които като балсам галеха душата му и не долавяше болката в тях. Зачурулика славейчето още по-изкусно, възнесе високо клетата си молба… Пя славеят, а сетне щом заглъхна политна измежду лозите да изпълни майчиното желание. Кехлибарените гроздове тежко висяха, жарнати и ароматни от слънцето. Славеят не посмя да ги докосне, въпреки че предчувстваше сладостта им, той кацна в прашните земи да потърси някое отронило се зрънце. Щом видя едно, посегна и го клъвна с човка, но в същия миг над него прозвуча страшен звук. Дядо Радойко бе ударил силно газената тенекия, която държеше близо до себе си и с която плашеше де що види. Сърчицето на птичето се сви от ужас, бързо пусна зрънцето, а сетне хвръкна към майка си. Стигна до гнездото и с печал й разказа за изживяното премеждие. Забрави майка му тогава за своята болка, в очите й плуваше само грижата и безпокойството по едничката й рожба и с мили, гальовни думи успокои разтревожената му душа. Рече му да не страда и че щом гроздоберът премине и лозето опустее ще може да й донесе от вкусния плод. Неутешима бе болката на славея, страданието се впиваше в неговото сърце и го давеше. Изхвръкна пернатото и кацна на една леска, а отчаянието и безпомощността му се заизливаха отново чрез жалните му напеви. Един бял камък безчувствено стоеше на пътя край леската. Щом птицата запя, скръбната мелодия се понесе и стигна до камъка, впи се в неговото скално сърце и то застрада тъй силно, че започна да плаче с едри бели каменни сълзи, които с тътен се удряха и търкаляха по прашния път. В това време, една мравка минаваше покрай камъка, когато я застигна голяма бяла каменна сълза и едва не я погуби. Невярваща при вида на плачещия скален къс, тя го запита какво се е случило. Тогава той съкрушен й разказа за славея и неговата песен. Работливката отиде при птичето и му рече, че при чешмата до лозето, където всеки ден старецът ходи за вода има две зрънца грозде, които са се откъснали докато е миел един грозд. Тя го изпрати да ги вземе и отнесе при майка си. Щастие нахлува в сърцето на славея и той бързо се отправя към чешмата. Там открива двете зрънца и ги взема, след което полита високо. Едното пуска пред дома на добродушната мравка, а другото отнася на обичната си майка.

Изображение:

Изображението е графично, в черно-бели цветове. В центъра на рисунката са старата птица и рожбата й славеят. Майката стои в гнездо, намиращо се на тънка лозница, а срещу й е славейчето. Тя е красива и същевременно излъчва отчаяние и безнадеждност, отворила човка и притворила леко очи.Дълбоко в погледа й обаче долавяме и мъничка светлинка, може би надежда. Много е изящна, с красиви издължени крила, но спуснати и сякаш безсилни от умора, и дълга опашка, а гърдите й са обсипани с фин пух. На главата си има забрадка, изпъстрена в дребни бели точки, привързана под гушката й.Над крилото на птицата има силно защриховани участъци, където финният пух сякаш е настръхнал, а самото крило е изрисувано с множество пера, които като че ли се застъпват, като надиплени, започващи от основата му с по-широки и къси и към края му с по-дълги и тесни. Гърдите на птицата са светли на места с леки щрихи, където явно е останала следа от допира на птицата до сламеното гнездо в което лежи. То има форма на кръг, изрисуван целия по краищата му към основата в множество преплитащи се вълнообразни линии. Това са дребни сухи треви и сламки, майсторски преплетени от птицата в здраво гнездо. Срещу й е прекрасното славенце, с дълбок черен поглед, може би уловил светлината на деня или пък това е чиста сълза, родена от неговото страдание, готова да се отрони… То стои някак напрегнато и като че готово да литне. На гушката си има привързан тънък конец. Тялото му е финно, с лек пух и дълги пера по опашката и крилата. Стъпило е с тънките си крачета на лозовата пръчка, тънка и вълнообразна, източва се над тях и се спуска надолу, прилична на рамка в която са запечатани образите на майката и рожбата й. От ляво и дясно в горната част на картината от лозницата се спуска по един голям грозд, обсипан с гъсти овални плодчета. Те са в тъмен цвят, там където жаркото слънце е обагрило белите плодове и им е придало златноръждив цвят, а на места са с бели участъци, вероятно блеснали на светлината. Навсякъде покрай тях растат дребни цветя, прилични на лайка и множество треви.

Изображение: Графичното изображение пресъздава момента на срещата между славея и мравката. В центъра на рисунката е славейчето, кацнало на един висок стрък трева, леко наклонил се от тежестта му.Целият е сякаш от въздушна перушина, с изключение на красивите крила и опашка върху които има дълги, гладки пера. Обърнал е глава встрани, но същевременно гледа надясно, към стоящата мравка. Тя е с голяма глава и тяло приличащо на осморка. Две големи очи гледат към птицата, а над устата й стърчат извити мустачета. Мравката е в черни цветове, а на някои места се забелязват по-светли участъци- там, където светлината блести по гладкото й тяло. Има шест тънки и извити като куки крачета, като започват от по- къси към по-дълги- два чифта в горната част на тялото и един в задната част. Сякаш водят разговор. Навсякъде около тях растат широки, високи треви и гъсти по-дребни и нискостеблени. Зад тях има високо дърво, на което виждаме само основата от дебел ствол, покрит с напукани, спиралноизвити кори, напречни пукнатини и неравности, което говори за дълголетието му. Зад работливката върху една от тревите се изкачва бавно един охлюв, носещ на гърба си своя дом. Черупката му е извита като спирала, която сякаш се е напукала. В ляво на рисунката тежко виси един грозд, в тъмни цветове, а в средата на плодчетата има по един светъл участък, където сякаш слънцето преминава през кристално жълтата му сърцевина. Дръжката му е тънка и разклонена, обкичена с едри обли зрънца грозде, а едно от тях се е изтърколило на земята. Две гъбки растат близо до големия грозд, който като че след миг ще се откъсне и падне върху им.

Ако прибавим цветове на рисунката тя ще изглежда по следния начин. Високи тъмно зелени треви, а под тях черна рохка пръст. Две гъбки- едната бяла, а другата червена с бели точки растат скрити сред зелената маса. На един от изкласилите стръкове трева е кацнало славейчето. То не е пъстро, почти цялото е в меки светло кафяви цветове, а гушката и коремчето са много светло кафяво към бяло пух, с цвят на капучино. Човката му е кремаво жълта. Стоящата до него мравка е изцяло черна. Охлюва над тях е с бледо розово месесто тяло на което стои неговата кафеникава черупка, по-бледа на места и изглеждаща стара и захабена, сякаш цветът й се е изгубил. Дървото е с кафяви кори, а едрият грозд е с цвета на старо злато, на места сочните и сладки овални плодчета са с ръждив оттенък. Над тях небето е синьо и безоблачно. Колко ли е прекрасна песента на славея? Колко ли е голяма тъгата му, за да успее да разплаче бездушния камък? За радост мравката му прави огромна добрина, за която то й се отплаща. Колко красота блика от мъничкото сърце на птичето и как прекрасно се лее тя чрез песента му…

Издание: „Безценни камъчета“
ИК. „Фют“
Художник: Димитрина Севова
Описание: Ивелина Дамянова