Приказки – Страница 2

„Какво чудо стана“ /разказ/ из „Патиланчо“ от Ран Босилек

Изображение 1:

На черно-бялата илюстрация са изобразени Патиланчо и баба Цоцолана. Тя лежи в голямо легло, леко повдигната на лакът над меката си възглавница. Завита е с пухкав юрган. Едната и ръка е изпъната към стоящото до нея момче, докато другата е отпусната върху завивката. Цялото ѝ лице е черно, ръцете до китките също. Ясно личи, че това е някакво мазило, което е наложено неравномерно по лицето и е полепнало обилно по него. Жената изглежда така, защото Патиланчо, макар и без лоши намерения, наместо крем е дало на баба Цоцолана кутийка с черна боя за обувки. Тя пък, доверявайки му се, щедро се е намазала за да се разкраси. До нея, в потвърждение на поговорката, че едно зло никога не идва само, в същия миг малчуганът събаря от подноса, който държи в ръце, бурканче с черно, течно съдържание. Злополучната боя/ и чаша с безцветна течност се разливат върху завивките.

Цялото изражение на провинилия се хлапак излъчва ужас и недоумение- отворена широко уста, сбръчкано от предстоящия вик носле, невярващ поглед и вдигнати в почуда вежди. Няма съмнение, че Патиланчо вече е осъзнал какво се е случило по негова вина, потресен е от вида на баба Цоцолана и тръпне в очакване на предстоящото наказание …

Изображение 2:

Черно-бялата илюстрация пресъздава проявата на гняв към момчето от страна на баба Цоцолана. Разбирайки, че е намазала лицето си с черната боя, тя е станала от леглото си и е сграбчила детето през корема. То виси безпомощно с лице към земята. Едрата жена го държи здраво с едната си ръка, а в другата чехълът ѝ е надвиснал заплашително, готов да бъде стоварен върху Патиланчо. Една голяма сълза е на път да се разбие върху тъмния килим, където е другият пантоф на жената. Срещу тях котаракът Татунчо- рошав, с шарена петниста окраска се изпъва, извивайки тяло, с вирната опашка. Изглежда незаинтересуван от случващото се. До котарака е и кутрето наричано от Патиланчо Дебеланко, а от Цоцолана гальовно с името Мими. То също като стопанката си е със сърдито изражение и с намръщена муцунка. Вдигнало е лявата си лапа, сякаш готово да се скара на детето.

През големия прозорец на помещението, облепено с красив тапет с цветни мотиви, надничат едно дългоухо магаре, патица, петел и прасето Свинчо. Всички те са съкрушени от случката и страдат, ронейки едри сълзи, докато наблюдават наказанието на Патиланчо.

Издателство: „Хемус“, 1925
Издание:„Патиланчо“
художник: Вадим Лазаркевич
Описание:
Ивелина Дамянова

„Баба Цоцолана“ – из „Патиланчо“ от Ран Босилек

Любимите на много поколения деца патилански истории днес се публикуват под формата на сборни издания, но те водят своето начало от страниците на списание „Детска радост“ на което по това време авторът (Ран Босилек) е бил редактор. През 1925 г. издателство Хемус публикува и първата книга „Патиланчо“. Илюстрациите са на незабравимия художник Вадим Лазаркевич.

Изображение 1:

Илюстрацията е черно-бяла. На нея са малкият Патиланчо и баба Цоцолана. Патиланчо е слабичко момче, облечено в обемна блуза с яка и широки ръкави, достигащи до китките му. Тази блузка определено му придава комичен вид -сякаш има дебело коремче, килнато на една страна. Изпод него са слабите му крака, обути в дълги, тесни панталони, леко събрани около коленете. Под яката му е привързано шалче, спускащо се шикозно по гърдите. Буйна коса обгражда лицето му, а обемният му бретон стои извит пред челото. Очите му са мънички, художникът ги е нарисувал като две черни кръгчета, над малкото носле и събраната уста. Под двете очички и под брадичката е има изобразена по една чертичка. Чрез тях художникът ни показва емоцията на детето към момента – на уплаха и ужас от стоящата срещу него жена. Причината за тази уплаха също ни е разкрита – в двете си отпуснати ръце Патиланчо държи за оцелелите дръжки остатъците от счупени стомни. Дръжките са изцяло черни, на места с бели участъци, явно уловили светлината. Навярно стомните са били красиви, но уви… Сега под дръжките им стърчи малка част от тях като нащърбени зъбци.

Отсреща е баба Цоцолана- масивна, строга, с изпънати плътно до тялото ръце, навярно доста напрегната. Ръцете ѝ са с разперени пръсти, при това съвсем не фини, а доста заякнали. Нарисувана е в профил. Лицето ѝ – смръщено и сериозно. Художникът е нарисувал една вертикална черта от носа до устните и, което прави чертите и още по-остри. Веждите и са събрани, очите присвити, носът тънък и дълъг, а под него като че баба Цоцолана е захапала горната си устна с цел да успокои напиращия гняв към детето, извършило белята. Фризурата на възрастната жена обаче изглежда кокетна и елегантна. Късите ѝ, гъсти коси са вълнисто накъдрени и добре сресани, бретонът подвид над челото, а на ухото и виси перлена обица. Роклята и също е с красива яка с ръкави до лактите и с десен на точки. Сигурно е, че баба Цоцолана е колкото строга, толкова и суетна, но и не по-малко силна предвид едрото ѝ тяло. Горкият Патиланчо изглежда така невинен и безпомощен пред нея, готов да побегне като подплашено зайче, но все пак достойно преодоляващ това си желание и очакващ развитието на последиците от допуснатото невнимание…

Под изображението над хоризонтална линия с едри и тъмно оцветени букви е изписано заглавието на разказа -„Баба Цоцолана“.

Изображение 2:

Илюстрацията пресъздава моментът, в който Патиланчо чупи стомните след сблъсъка със Страти и управляваното от него колело. Героят седи на широката улица и държи здраво в ръце двете дръжки от стомните, а останалите парчета от счупените съдинки се търкалят около него. Отляво на момчето като стрела лети Страти – краката му вирнати нагоре. Ръцете и лицето му всеки момент ще усетят твърдостта на пътя. Злощастното колело се е килнало леко встрани. Едно дребно, петнисто кутре, бяга подплашено от случката, с широко отворени очи и вирнати уши, а зад него в противоположна посока се измъква и едра котка.

Зад момчетата в тъмно оцветяване са обрисувани високи сгради- къщи или блокове, като няма прозорец зад който да не наднича по едно любопитно лице, заинтригувано от създалата се ситуация. Тук-там дори се виждат по две глави, които едва ли не ще се сблъскат зад стъклените прегради в желанието си да полюбопитстват. В далечината закръглена дама гледа към момчетата от една тераса. Тя се е превила и е сигурно, че се смее неудържимо.

Издателство: „Хемус“, 1925
Издание:„Патиланчо“
художник: Вадим Лазаркевич
Описание:
Ивелина Дамянова

Корица на изданието „Патиланчо“ от Ран Босилек – 1925 г.

Изображението е цветно. В горната лява част на корицата с бели букви е изписано името на автора (Ран Босилек), а в основата с главни букви името на произведението („Патиланчо“). Фонът на корицата е керемидено червен. В центъра е изобразен Патиланчо хванал се за ръце с прасето Свинчо и котаракът Татунчо. Малчуганът е слаб, с големи дяволити очи и пълнички бузки. Косата му е кестенява, с извит бретон. В устата си е захапал клечка, която стърчи от двете страни като мустак . Облечен е с широка светло синя блуза с красива бяла яка и панделка отпред на гърдите. На краката си носи панталони с дължина до под коляното в същия цвят и кафяви обувки.

Свинчо е едро тлъсто прасе. Той е притворил очи и се е изправил на задните си крака. Излъчва задоволство.

Изглежда и котаракът Татунчо е щастлив. Козината му е бяла, а очите – големи и жълти.

В горния десен ъгъл на картинката е изобразена и другата важна основна персона – баба Цоцолана. Тя като че се подава от някъде със смръщен вид и широко зейнала, крещяща уста. Косата и е кестенява, обемна и добре сресана. Облечена е в сини дрехи.

Видно е, че Патиланчо е обичан от животните, които с радост го следват. Още от пръв поглед добиваме представа и за характера на баба Цоцолана. Дори преди да сме прочели историите, само на впечатлението от корицата, си съставяме мнение за нея като строга и сприхава, а може би и малко суетна възрастна дама. И в този, както в множество други случаи на талантливо илюстрирана книга, художникът доизгражда образа на героите.

Издателство: „Хемус“, 1925
Издание: „Патиланчо“
художник: Вадим Лазаркевич
Описание:
Ивелина Дамянова

„Полският мишок и градският мишок“ /басня/ Лафонтен

„Един ден градският мишок, който беше много изтънчен и любезен, каза на полският мишок:
-Приятелю, искам да ми дойдеш на обед в града. За да те накарам да дойдеш, ще ти кажа, че ще можеш да си хапнеш от най-вкусните храни, за които един полски мишок може само да си мечтае.
Полският мишок отвърна:
-Благодаря ти за поканата. Утре ще те споходя.
И тъй, на следния ден двамата приятели се намерили в града пред редица чинии, пълни с какви ли не вкусни неща…“
Полското мишле отива на гости на градското. То го посреща с вкусни и изтънчени ястия. Видно е, че градското мишле се радва на богат и охолен живот. Когато решават да опитат така съблазнителните и вкусни ястия, мишлетата чуват шум и се налага да бягат. Скриват се, а щом опасността отминава, градското мишле подканя госта си да продължат с храненето. Полското мишле отказва и споделя, че ще се върне на село, където въпреки скромния си живот и не така богатата трапеза, има най-важното -спокойствие. Мишлето разбира, че богатството на градският представител на вида няма стойност и че неговият простичък живот е много по-истински. Дали и градското мишле осъзнава, че е в плен на луксозното съществуване, което води и че заплаща с цената на истинската си свобода за него? Би ли могло то да свикне с простотата на полския си събрат? Вероятно не. Всяко едно от тях е свикнало със своя начин на живот. Градското мишле не вижда недостатъците на живота си, а полското мишле пък не придава такава важност на богатството на приятеля си.

Изображение:
На графичната рисунка има две мишлета, които разговарят. Мишлето от ляво е по-високо и стройно, с изтънчен вид и елегантно елече на райе, закопчано с две големи кръгли копчета и папионка. Има малка глава с издължена муцунка и носле като маслинка, на което от двете страни стърчат мустачета. Вдигнало е уши и е насочило кръглите си очи към своя събеседник отсреща, през малки очила които се крепят само върху издължената част на муцунката, придавайки му интелигентен и малко професорски вид. Мишлето е подпряло ръце на кръста си и е изпънало гръд, за да подчертае още повече своята важност. Крачетата му са с три пръста, а опашката тънка и извита. То е с гъста козина, съдейки от множеството къси и удебелени щрихи на художника, само лицето, стъпалата и опашката са не така гъсто окосмени. Градското мишле излъчва надменност и сякаш изпитва снизхождение към по-скромното мишле от село. Другото мишле изглежда някак закачливо и добронамерено, в същото време като че и леко се стеснява от приятеля си. То е по-дребно на ръст и по-пълничко. На върха на главата си, между двете му рошави уши има красив каскет. Полското мишле също е с елече, но с по-скромна кройка. В едната си ръка държи кръгъл плод, а другата е изпънало и явно жестикулира, докато обяснява нещо на приятеля си. Градското мишле е стъпило върху красив килим с дълги реси и вълнообразни шарки, докато полското мишле стои върху голата почва. Така художникът навярно е изобразил материалните различия между гризачите.

ИК „ПАН“
Илюстрации: Мирослава Николова

Описание:
Ивелина Дамянова

„Свиня под дъб“ /басня/ от Иван Крилов

„Свинята под вековен дъб зелен,

до ситост яде жълъди цял ден.

Наяде се, наспа се сън блажен,

подир се дигна и сънлива,

започна корените да подрива.“

Изображение:

Картинката е графична в черно-бели цветове. Изобразено е едно красиво, достолепно дърво с широко разклонена корона. Клоните му са дебели и обсипани с гъсти кичести листа. Веднага прави впечатление, че художникът е нарисувал дървото с лице, а от изражението му личи, че страда. Очите на дълголетното растение са присвити, дългият му нос е клюмнал към земята, а устните му са с извити надолу крайчета. Вековният дъб изпитва мъка! Широкият ствол е изобразен с много прави, пресечени и успоредни щрихи. Това е кората-стара, напукана и дебела, а корените които лазят по повърхността на почвата преди да се спуснат към земните дълбини, са дебели и здрави.

Точно под дъба, близо до корените му се намира и причинителят на неговата тъга. Отляво на дървото, в полулегнала стойка, се е разположила свинята. Животното е с едро и тлъсто тяло, широк стомах(явно ненаситен) и грозна стърчаща права козина. Отстрани на малката свинска глава висят две клепнали широки уши, под които има тесни и присвити очи. Зурлата с която рие и си търси храна е издължена и всъщност представлява челюстта на свинята. Самата челюст завършва с нос, разположен на самия й край. По форма носът прилича на две големи череши, плътно прилепени една до друга(с дръжките нагоре). От вида на свинята е ясно, че е по-бавен и ленив представител на животинския вид. Тялото й е изцяло окосмено с къса козина- твърда и груба. Краката на които едва държи едрото си туловище са тънки и двукопитни.

Старият дъб се намира сред широко поле с гъсти треви, а край него от дясно растат кичести горски билки. От другата страна на дървото е свинята, а почвата край нея и в близост до корените е силно защрихована? Дали това не е разринатата земя. Колко ли надълбоко може да рови свинята и да вреди на корените на дървото, което я е нахранило до ситост? Една птица е кацнала на най-ниския клон на дъба. Тя е вдигнала единия си крак и сочи с пръст към дебелото четириного, а човката й е широко зейнала. Вероятно е гарга или сврака и сякаш също негодува срещу неблагодарността на едрия бозайник. Птицата е изцяло черна с плътно затворена човка и поглед насочен към другото животно. Небето над полето е безоблачно, но вертикалните щрихи подсказват, че духа вятър.

Баснята ни кара да се замислим, дали винаги отвръщаме на направеното ни добро по същия начин. Животното заситило глада си не може да промени природата си. То рие в корените на дървото, при все че е охранено и не може да се повдигне от мястото си. Защото е с ненаситна, лакома и неблагодарна същност, отдадена единствено на чревоугодничеството си. Всички знаем старата поговорка, която гласи- „Ти му подадеш пръст, то ти отхапе ръката!“. Е, така се е случило и тук, насред красивото поле…

ИК. „ПАН“
Художник: Мирослава Николова
Описание: Ивелина Дамянова

„Кукувица и петел“ /басня/ от Иван Крилов

„-Как пееш, мили петльо, ясно, сладко!

-А ти пък, моя кукувичице добра,

тъй песните извиваш равно, гладко,

че няма като теб певица в таз гора!

-Ах, кумчо, цял живот съм аз готова

да слушам всяка твоя песен нова.

-Но, хубавице, а пък аз,

кълна се, честно слово,

щом млъкнеш, чакам всеки час,

кога ще почнеш пак отново.

Отгде се взима този глас

тъй чист, висок и плавен?

Та вий не сте от род прославен,

а в песните-какво е славеят пред вас!

-За тез слова- промълви скромната кумица –

от все сърце благодаря,

но, кумчо, аз по съвест ще те уверя,

че пееш по-добре от райска птица-

туй знае цялата гора…

Но чу ги врабчо и им викна:-Разберете,

напразно със хвалби гърла дерете-

и двама ви не бива за пара!“

Аз вярвам, кукувичката че сте разбрали

защо към петля ласките не жали:

защото петльо кукувичката пък хвали…

Изображение:

Картинката е графична в черно-бели цветове. На преден план виждаме един едър и красив петел, кацнал на дървена ограда и гледащ намиращата се срещу него кукувица. Изглеждат като омагьосани един от друг, погълнати от обаянието на ласкателствата, които си разменят взаимно.

Петелът стои изправен на оградата с наперена гръд и леко разтворени крила. Единият си крак е вдигнал нагоре и е свил тънките си пръсти. Само един от четирите му пръста стои изпънат с острия си нокът и наподобява сочещ показалец. Главата си е обърнал настрани в ляво и гледа към кукувицата. Тя пък, като че в очакване, е отворила човка и е извила врат към него. Явно е че се радва на поредната възхвала на изкуството и на певица. Петелът е много красив. На малката си глава има голям килнат гребен започващ от основата на късия му извит клюн. Клюнът стърчи над главата му като корона. От врата към гърдите на птицата се спускат дълги, тънки и красиви пера, падащи едно върху друго. Гърдите и корема му са обсипани с пухкаво оперение, а на крилата и на опашката има дълги красиви пера. Изглежда величав и недостижим…

Дървената ограда в която петелът е впил здраво нокти е измайсторена от един дълъг ствол на дърво, като преди това то е очистено от страничните си клони. Поставено е да лежи между две къси също дървени колчета, забити в земята. Оградната конструкция е прикрепена със здраво усукани въжета. Под тях има още един ствол на дърво, съставляващ долната част на оградата. Видно е, че това е стволът на бреза- с бяла кора на места изпъстрена с черни къси резки по фината кора. На тази селска ограда е кацнала и кукувицата. Извила врат към петела явно се наслаждава на хвалебствените слова по свой адрес и също му отговаря подобаващо. Тя е в пъти по-дребна по размер. Леко разперила криле, сякаш готова да отлети, но задържана от прекрасния разговор. Птицата е красива, с гъсто тъмно оперение, на места с бели участъци, което подсказва, че не е с изцяло тъмна окраска. Крачетата и са също тъй тънки, с дълги остри пръсти, завършващи с извити нокти.

В далечината зад двете птици се простира широко поле покрито с гъсти полегати треви, а насред него като змия се извива път. Той води до две къщи, виждащи се на заден план. Те са с дълги скосени покриви и с комини, кацнали по средата им. По димът излизащ и виещ се като кълбенца е ясно, че е късна есен и огнището вече гори. Небето е изрисувано с множество напречни линии, вероятно изобразяващи посоката на духащия вятър. Един красив купест облак се носи из него, без да се интересува от величественото присъствие на разговарящите птици на оградата.

Баснята ни кара да се замислим над самооценката си, различаваща се доста от реалността, която понякога сме склонни да си поставим. В такъв момент изглеждаме доста нелепо, и дори е възможно да станем обект на присмех. Само можем да си пожелаем, точно тогава около нас да се намира някое честно и искрено врабче, което да ни спаси от подобна конфузна ситуация, стига да проявим достатъчно разум, за да се вслушаме в думите му… Не бива да приемаме ласкателството и да се възгордяваме от прекомерно хвалебствените думи, а да стоим далеч от лицемерието. Няма нищо по-хубаво от скромността и реалистичността и от простата блага, честна дума. Делата ни определят самите нас и за тях думи не са нужни!

ИК. „ПАН“
Художник: Мирослава Николова
Описание: Ивелина Дамянова

Маца в каца /стихотворение/ Асен Разцветников

„Наша маца падна в каца

и към Климе жално мяца:

„Бате Климе с благо име,

моля ти се извади ме,

че е лошо тука зиме,

ще ти хвана на тавана

пет мишлета със гащета,

шест врабченца със звънченца,

седем врани със сукмани!“

Описание:

Изображението е графично и пресъздава комичния момент на изпаднала в беда котка. Пред нас има нарисувана една голяма дървена каца. Тя е от дебели извити като дъга сухи и здрави летви-вероятно дъбови или акациеви, плътно наредени едни до други и пристегнати със здрави и широки метални обръчи. Кацата е кръгла като в горната си отворена част е по-широка и леко се разширява в средата, след което се стеснява към основата. Пълна е с вода, а в средата й пляска с лапи нещастната котка. Главата й е над водата, а с предните си лапи се опитва да намери изход от това положение. Около нея художникът е нарисувал вълнисти линии, което ще рече, че мацата плиска във водата. Гледа с оцъклен поглед, ушите и стърчат, козината й сякаш е сплъстена и сплескана, а мустаците висят безжизнени към водата. До нея над бъчвата наднича момче. То гледа и се смее широко. Косата му е права и добре сресана, с гъст бретон. Лицето му е пълничко, а нослето – мъничко. Облечено е в риза под яката на която се спуска дълга черна вратовръзка. Носи черни панталони. С дясната си ръка момчето се е хванало за отвора на бъчвата, а лявата е поставило от страни точно под здравия метален обръч. Зад тях има висока колкото малкия зрител дъсчена ограда. Изработена е от широки летви, наредени едни до други. Дъсчената конструкция се държи на две допълнителни греди, през които минава една надлъжна по дължината на цялата ограда. Някои от частите на оградата са по-високи от другите, защото явно не са рязани под размер. По цялата им дължина преминават прави линии-по-дебели и по-тънки, сякаш че дървото е обработено и сковано още докато е било мокро. Затова са се образували и цепнатини по дървените летви щом са изсъхнали. От горе на оградата в дясно има пет мишлета. Видно е, че си умират от радост, виждайки беззащитността на своя враг-котката. Мишлетата са съвсем мънички. Стоят изправени на крачетата си и като че танцуват. Някои от тях са вдигнали радостно ръце и всички са с изправени тънки опашки, приличащи на игли. На крачетата си имат обувки, носят блузки и шорти на райе. От дясно на снимката се вижда един здрав клон на дърво, растящо зад оградата. Там всичко също кипи от забавление. Четири красиви птичета, вероятно врабчета, са надвесени над момчето и котката, а до тях стоят още две свраки. Птичетата са много красиви, с фини перца и изпънати зад тялото крилца. Отворили са човки и чуруликат приповдигнато. До тях и свраките са отворили дълги и остри човки. Те приличат на разтворени ножици. В долната част на човките им виждаме и тънък език. Те са доста по-едри от другите птичета и съвсем черни. Имат по малко бяло оперение на коремчетата си. Три камбанки също са закачени на клона.

Дали момчето ще извади котката, по-скоро, защото всички знаем колко неприятна е водата за представителите на този животински вид? Все пак те поддържат старателно тоалета си и се къпят и решат, докато пригладят всяка частица козина, единствено чрез езика и лапите си. Колко ли са щастливи мишлетата и птичките, ставали обект на нападения от страна на котката? Сега съдбата се е обърнала и техният естествен враг е в беда. И ще трябва да разчита на добротата на своя стопанин…

ИК “ПАН“
Автор: Асен Разцветников
Издание:“Щурчово конче“

Илюстрации:
Вадим Лазаркевич и К. Каменов

Описание:
Ивелина Дамянова

„Ястребът“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„ Зимата наближаваше, листата на дърветата капеха, почнаха да падат често мъгли, а сутрин виждахме как всичко около нас е покрито с дебела слана. В такива дни повече се скитахме из града, рядко някой от нас ще иде до полето да потърси храна…Избягвахме по това време да излизаме на открито и затуй, че ястребът ставаше много настървен, нападаше ни изневиделица, а ние трудно можехме да се укриваме, защото и листата на трънките бяха опадали…“

Късна есен е! Врабчетата живеят в града, напуснали пустото и оголяло поле, заедно с градския си приятел Гаврош. Те дори не помислят да се завърнат в полето въпреки че често са подтиквани от глада или пък от безсмислието и монотонността на градския живот. Не им се нрави на нашите врабчета ни киното, ни телевизията, ни всичката забързаност и суетност на този град, но са решени да останат там докато настъпи пролетта. Полето е опасно, а над него често лети хищният и безпощаден ястреб, който навремето бе погубил Ю. Тц. Един ден, при тях идва Чир изпълнен с радост и им споделя, че е видял много суха храна в един харман насред полето. Настойчиво убеждава всички, че няма никаква опасност да бъдат нападнати, защото никъде не срещнал ястреба. Всички се колебаели дали да се отправят към полето, но накрая решили да отидат и да заситят гладните си стомаси. И така врабчетата и Смрадовранката отлитат към полето без да се вслушват в непрекъснатото мърморене и предупреждения на Драги ми господине. Щом стигат полето, разбират колко прав е бил той в настойчивостта си да летят по-ниско и бдително. Изневиделица ястребът ги връхлита. Всички се разлитат в отчаян опит да избегнат безпощадните му, криви нокти и клюн. Докато ястребът кръжи над реката близо до полето и врабчетата се мъчат да избегнат неминуемото нападение изведнъж прозвучава силен гърмеж. Той идва от ловната пушка на един ловец, който се разхожда край полето. Хищната птица пада стремително в плитките води на речния бряг и започва отчаяно да пляска с останалото си здраво крило в опит да полети отново. Това обаче е невъзможно. Всички притихват, осъзнавайки края на ястреба и дори изпитват жал към него. От своя страна птицата, дори предчувстваща гибелта си не престава да гледа със злоба и жестокост към врабчетата. Не минава много време и една сврака, станала жертва на ястреба го вижда. Осъзнала, че това е моментът в който би могла да му отмъсти за погубените си рожби тя го напада с тежки думи, а сетне вика и останалите свраки. Всички се скупчват над ястреба и започват да го кълват ожесточено, докато не го разкъсват. За миг от силния, всяващ ужас и страх ястреб не остава нищо. Наблюдавайки случващото се, врабчетата изпитват съжаление към хищника. Смъртта му не им носи задоволство, въпреки че той убива Ю.Тц, защото имат добри сърца. А доброто сърце никога не би могло да се радва на чуждото нещастие, дори то да сполети най-големият му неприятел. Така врабчетата стават свидетели на края на ястреба и са спасени от неговите набези.

Изображение:

Картинката е черно-бяла. Нарисуван е моментът в който ястребът напада врабчетата. Птицата е в пъти по-голяма по размер от тях. Извитото тяло и изпънатите крака подсказват, че хищникът се стреми всеки миг да улови врабчето под него. То от своя страна е извило мъничкото си телце и се спуска право към земята. Ястребът изглежда много силен, с гъсто оперение от дълги здрави пера. Има малка глава и много голям извит и остър клюн. Крилата му са вдигнати високо и приличат на назъбени перки. Насочил е острият си поглед към беззащитните врабци, прелитащи край него. Над тази страховита сцена лети Юнашка фланелка, но дори неговата безстрашна дреха не би могла да го спаси от този жесток нападател. Дебелачко и Запетайчето също ужасени наблюдават седемте врабчета над тях, които размахват учестено и припряно с крилца за да се спасят. Дали врабчетата се чувстват отмъстени, щом виждат грозния и безмилостен край на птицата? А свраките биха ли проявили съчувствие, ако не бе нападал рожбите им? Едно е сигурно-животът е изпълнен с непредсказуеми моменти и нищо което имаш не ти принадлежи завинаги. Затова смисълът на съществуването се крепи на обичта, помощта и приятелството. Така както си помагат врабчетата, откакто нетърпеливо пробиха своите черупчести затвори. Ястребът на свой ред е прекарал живота си като хищник и също става жертва на хищните свраки. Дали, ако бе оцелял ястребът би отхвърлил своята жестока природа? Едва ли, но пък врабчетата разбраха, че ако си лош един ден и ти ще страдаш, защото животът мери всекиго според делата му.

Изображение:

Картинката е черно-бяла и пресъздава момента в който всички врабчета се снижават към три големи камъка. Големите камъни са сгушени един до друг и са чудесно прикритие от очите на ястреба. Дали биха се спасили шестте врабчета зад прикритието им няма как да разберем, защото ловецът вече е изстрелял смъртоносният си куршум в ястребовото крило…

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„В гнездото кукувица“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Рано през пролетта птичият свят се разшета-кой подкърпваше старото гнездо, кой правеше ново, само Драги ми господине се колебаеше дълго време, дали да си направи ново гнездо, или да ремонтира старото и да изкара в него още една година…Ку-ку!…Ку-ку!-чухме викове от гората и Пешеходецът който си подсвирква с уста ни съобщи, че видял рано сутринта кукувицата. Тя не била сама, ами водела от Индиите много кукувици със себе си… Ние веднага оставихме своята работа и отидохме в гората да разберем откъде се взеха толкова много кукувици. Там видяхме нашата стара кукувица, която по най-хитър начин миналата година измами свраката и пъхна яйцето си в нейното гнездо. Заедно с нея от Индия бяха надошли много кукувици… Дни наред ние ги шпионирахме, както това сме правили и друг път…Много скоро ние разбрахме, че те искат да снесат яйцата си в чужди гнезда, затова обикалят навсякъде из гората и се мъчат, ако могат, да заблудят някоя сврака. Не се минаваше ден някой от нашето ято да не се прибере привечер и да не каже, че еди-коя си кукувица успяла да снесе яйцето си в еди-кое си свраче гнездо… Кукувиците покукаха и се пръснаха из гората, а свраките съвсем успокоени продължиха да лежат в гнездата си и да мътят. Те мътиха три седмици, в края на третата седмица почнаха да се хвалят една на друга, че чуват как малките им писукат в яйцата, а някои дори бяха успели да пробият твърдите черупки с човки. Щом гарджетата се излюпиха, всичките до едно голи и грозни, от всяко гнездо мъжката и женската сврака тръгнаха да търсят храна…За седмица време се облякоха, почнаха да ядат много, по цял ден писукаха и искаха храна. По това време забелязахме, че във всяко свраче гнездо си показваше човката и разтваряше голяма уста прилично на гардже пиле, само че по-едро от останалите. Разбрахме ние, че тези лакоми пилета са пилетата от кукувичите яйца… Аз наблюдавах гнездото на моята ланска познайница, освен кукувичето в него имаше още пет гарджета. Лакомото кукувиче до такава степен стана нахално, че почна да изяжда цялата храна, ни троха не оставяше за гарджетата… Един ден свраката, като погледна в гнездото, видя, че едно гардже лежи на дъното на полога нагоре с крачката си. Беше умряло…Без много да се двоуми, свраката се наведе, взе го в човката си и го изхвърли от гнездото. Лисицата, която обикаляше под гнездото на свраката, излезе привечер, намери мъртвото гардже и го изяде. Подир два дни мъжката сврака, щом донесе вода, намери също тъй гардже, обърнато по гръб на дъното на гнездото, хвана го с човка и го изхвърли навън…Така ден подир ден едно по едно гладните гарджета измираха и свраките ги изхвърляха от гнездото…“

Настъпва дългоочакваната пролет и птичият свят се изпълва с живот. Настава трескава подготовка за създаването на нови гнезда. Едни ремонтират, други майсторят съвсем нови, а трети като градското врабче се отказват от тази скучна и старовремска работа. Докато врабчетата прехвърчат, носейки сухи сламки и всичко необходимо за новите си гнезда, забелязват, че около тях се навъртат кукувиците. Те са наясно, че подлите и безотговорни птици отново ще се опитат да снесат яйцата си в чуждите гнезда. Врабчетата решават да бъдат изключително бдителни, за разлика от глупавите свраки, и така скоро разбират, че са били прави в предположенията си. Кукувиците дразнят свраките и използват моментите в които разярените птици се впускат в люти спорове с тях, за да имат възможност набързо да снесат яйцата си в оставените без надзор гнезда. Обаче всичко случващо се, не убягва от зорките и бдителни очи на врабчетата. Скоро пилетата се излюпват, а свраките погълнати от грижата за своите рожби дори не забелязват, че във всяко едно от гнездата им има по едно по-различно пиле. Така ден след ден родителите летят неуморно и носят храна на пилетата си без да съзнават, че почти всичко донесено от тях се озовава в човката на едно и също пиле. Това разбира се е кукувичето, което е по-едро от техните родни пилета и вного по-нахално. Ден след ден то поглъща цялата храна, едрее и става още по-жизнено и ненаситно, докато сврачетата започват да умират едно подир друго. Родителите така и не забелязват това, а по-усърдно и неуморно продължават да отлитат и да се връщат в гнездото носейки храна, която отново изяжда кукувичето. Скоро всички сврачета са мъртви от глад и изядени от лисицата, която се навърта под гнездата им. Така с хитрост, кукувиците без да полагат грижи се сдобиват с пилета, а свраките ги отглеждат, погубвайки неосъзнато собствените си рожби. Свраките, непрестанно заети да се карат с всички наоколо или пък да бърборят празни приказки, не успяват да осъзнаят хитрите кукувичи номера, нито пък разбират как отглеждат убиец в гнездата си. Разсъдливите и умни врабчета виждат и осъзнават всичко. Дълго време те се чудят, как глупавите свраки не могат да различат своето пиле от чуждото. А когато порасналите кукувичета чуват старите кукувици да кукат из гората отлитат без да се колебаят и оставят празни и безнадеждни сврачите гнезда. И въпреки че свраките са безпощадни и биха могли да разкъсат дори ястреб, те са безсилни пред хитростта на кукувиците. И така година след година те отглеждат чуждите птичета с много труд, обич и непрекъсната грижа, а техните сврачета загиват, победени от натрапниците.

Изображение:

Рисунката е черно-бяла и пресъздава жалкия край на сврачите пилета.От дясно на изображението е лисицата, която е настъпила с предните си лапи мъртвото свраче. Тя е със слабо и издължено тяло,завършващо с дълга и рунтава опашка, вирната нагоре. Две остри уши стърчат, готови да доловят и най-малкият шум. Под нея изпънато и безжизнено лежи сврачето. Разперило е крилца и опашка, и е затворило очи. Вероятно то е мъртво и всеки момент ще се озове в устата на лисицата. Над нея друго свраче като че пада право към хищната лисича муцуна, също загубило крехкия си живот. Отстрани Дебелачко наблюдава с ужасен вид. Други четири врабчета също са свидетели на смъртта на сврачетата. Едно от тях е Юнашка фланелка и изглежда не може да повярва как може глупавите свраки да отредят такъв край на децата си. Дали ако не бяха тъй-свадливи, приказливи и импулсивни, свраките щяха да са по-бдителни и отговорни към гнездата си? Може би тогава наглите кукувици нямаше да успеят да оставят яйцата си в полозите им. Дали са осъзнали, че отглеждат чуждо птиче, или отговорността им на родители дотолкова ги е погълнала, че не виждат очевидното? Глупави ли са, щом не разбират, че погубват живота на собствените си птичета, докато обгрижват чуждото? Но за тях всички излюпени пилета в гнездата им са родни деца…, а във всяко едно от тях, кукувичето писука гладно и настойчиво, докато останалите загиват тихо…

Изображение:

Картинката е черно-бяла. В центъра й има едно черно яйце от което се показва новоизлюпеното кукувиче. От всяка страна стоят по три свраки, които го гледат и вероятно му се радват, защото мислят, че то е свраче като тях. Свраките са високи и слаби, с тънки и остри човки. Всички са облечени в гащеризони, а една от тях дори се навежда към малката кукувица. Явно се радват на птичето и са щастливи да го видят и да чуят писукането му след дългото и непрестанно мътене през изминалите седмици. А край тях две врабчета стоят едно срещу друго и е видно, че разговарят развълнувани. Може би мислят как да споделят с тях, че това е птичето на кукувицата или пък се ядосват на глупостта им?

„Рисувани врабчета“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Щом падне сняг по полето, вече никакво насекомо не се среща, нито пък Сече баба дръвца може да се намери от някъде, затова ние лека-полека се преместваме към селцата…Где с фърчене, где пешком, добрахме се до някакво селце… Пообиколихме тук и там и се настанихме накрая в една плевня…Първата нощ не ни беше много удобно, криво-ляво преспахме и още на съмване бяхме готови за работа. Снегът спря да вали, кога погледнахме навън, всичко бе равно и бяло. Не помня кой пръв се подсети, че е време за рисуване…Тогава всички слязохме от плевнята в двора и един през друг почнахме да рисуваме…Като изрисувахме целия двор, излязохме и на улицата да рисуваме врабчета…“
Зимата настъпва и покрива всичко с красива бяла пелена. Врабчетата търсят подслон. Отсядат в плевнята на едно близко село. С тях е и приятелката им Смрадовранката. В ясното утро снегът блести с нежната си красота, а врабчетата решават да му придадат още по-голяма хубост и да го изрисуват. Скачат, пърхат с крила и творят върху снега, кой както може. Дебелачко рисува дебелачета, Смрадавранката фльонги, другите правят различни по вид фигури. Всички са много щастливи и се впускат в истинско творческо забавление. Но веселата глъчка, която вдигат става причина при тях да дойде една патица. Виждайки рисунките на врабчетата и тя на свой ред решава да направи. Започва да тъпче с големите си и груби плавници и дори не забелязва, че така унищожава красивите рисунки на врабчетата. Всички са много разочаровани, защото цялата красота на творението им е на път да бъде съсипана. Не стига това, ами след мъничко пристига и една огромна крава. И тя започва да рисува, по кравешки. Врабчетата се прибират в плевнята и оставят кравата да гази по белия сняг без да се притесняват повече за рисунките, защото знаят, че снегът отново ще завали. А до тогава има толкова неща които да си разкажат и да си споделят…

Изображение:
Картинката е черно-бяла. Има седем големи стъпки, оставени от патицата стояща в ляво на изображението. Големи са, в триъгълна форма, с три остри и тънки върха- отпечатъци от пръстите на плавниците. До една от тях е кацнало едно врабче и я гледа. Вероятно е разочаровано от грубите и не красиви патешки следи, които заличават фините им рисунки. И Запетайчето оглежда нагазения от новодошлата натрапница сняг. До тях стои и самата патица. Има дълго и слабо тяло, малка глава и дълъг заоблен клюн. Сякаш е облечена в гащеризон с дълги крачоли, завършващ с надиплени къдрици. Отгоре в небето летят Юнашка фланелка и едно друго врабче. Дали с нетърпение очакват патицата да си отиде за да продължат приятното си занимание? Е, дори и да унищожи създадените им картини се знае, че през зимата често вали сняг и те отново ще имат възможност да се забавляват рисувайки.