Историята се развива в забързан, шумен и космополитен град. Главният герой е един обикновен човек кореец който живее в нормалното и сиво ежедневие и създава щастие около себе си.
Обикновена забързана сутрин в големият град и както винаги от някоя си тераса започва да тече вода в този момент под тази тераса се оказва и нашият Герой който поглежда нагоре и след секунда до него забелязва едно изхвърлено, почти умряло дръвченце в начупена саксия ей така
на пътя. Той се усмихва и с умиление придърпва саксията под струята с вода и продължава пътя си. На поредната улица която трябва да премине отсреща, вижда стара жена която се мъчи да избута на бордюра натоварена с плодове и зеленчуци количка. Той с притичване пресича улицата и заедно с изморената жена избутват количката. Изражението на лицето и струва повече от хиляда благодарности, изражението което всеки от нас има когато към нас най-милите жестове са неочаквани и изненадват всяка една част от нас. Жестовете, които ни карат седмици наред да се усмихваме без причина и дълго след това да си ги спомняме. Нашият Герой продължава напред. В една от всичките си обедни почивки както всеки ден, както всички хора от нормалната средна класа и той седнал на най-обикновена дървена пейка, четейки вестник похапва бързо приготвените евтини вкусотиики от крайпътните баракички. Неочаквано до него застава улично куче, с надежда да получи малко храна. Повечето хора се преструват, че то не е там и игнорирайки го продължават да се хранят или по-лошо гонят животното, за да не ги смущава. Той радвайки се на животинката споделя обяда си. На заден кадър се забелязва готвачът от барачката, който поклаща неодобрително глава. На следващия ден Героят забелязва просеща жена с дъщеричката си на табелата пред тях до кофичката за подаяния е изписано ‘‘за обучение‘‘ той разгръща окъсаното си портмоне и вади повечето си парички и ги оставя с усмивка в кофичката на детенцето което е на възраст около 6 годинки. То със срам свежда глава в благодарност тиха и чиста, каквато може да бъде само детската. Отново на заден кадър се забелязва продавач, наблюдаващ от съседния ъгъл. Той също се мръщи неодобрително. Може би хората се чувстват по-добре като мислят че всичко е една лъжа, може би това облекчава съвестта им и изтрива усещането им за съпричастност и разбиране и може би така е по-лесно за тях и затова не трябва да ги виним.
След дълъг работен ден разбираме, че нашият Герой живее в онези сгради в лошо състояние с много апартаменти. Минавайки покрай една от вратите, той закача на дръжката снопче с банани. Влиза в апартамента си не много далеч от въпросната врата. Малко по-късно вратата се отваря и от нея главата си подава старица, оглежда се кой ги оставя, но без резултат, взима снопчето и затваря старата скърцаща врата.
Ден след ден, минавайки по пътя си за работа героят ни поглежда дръвчето върху което се лее водата от терасата. После пресича набързо, да помогне на възрастната жена с количката, с усмивка и настроение, заедно да прехвърлят тежката стока на бордюра. Кученцето също го чака по обяд до бараката за бързо хранене да споделят обяда заедно. Не подминава без да остави паричка и на молещата се майка и дъщеря ѝ. Такова е ежедневието на героя – не иска нищо от никого, радвайки се за малкото което може да направи, да дари на заобикалящия го свят . Той не получава нищо, Той няма да бъде богат, Той няма да бъде показван по телевизията, Той е анонимен. И когато нашият анонимен Герой, преминаваше за пореден ден покрай дръвчето, забеляза, че е разлистено, цъфнало и пълно с живот, ароматът от цветовете му изпълваха цялата околност с натоварени пътища, иначе миришеща на бензин. Той също така спечели приятел в лицето на жената от улицата, всеки ден разчитаща на неговата помощ. Един обеден ден кученцето ненадейно тръгна подире му. Той беше вече повече от хранещият го човек, много, много повече. Героят се сдоби не с домашен любимец, който да разхожда на каишка, подвиквайки му, а с верен спътник който би го последвал навсякъде. В друг от дните на анонимния, на път да остави парички на майката завари само нея на ъгъла, където обикновено всеки ден минаваше, за да ги посети. Там стоеше само тя, както винаги молеща се. Този път малкото момиченце го нямаше. Той я погледна объркано, тъжно и, като че ли уплашено. И в този момент чу „Мамо” от някъде, извърна се и очите му се насълзиха. Момиченцето, което стоеше и просеше с окъсаните дрехи и рошавата косичка, беше облечено в изгладена училищна униформа и в сресаната му коса беше закачена малка панделка. Усмивката на детето в този момент струваше повече за него от всичките пари, които беше дал и щеше да дари. Вечерта, прибирайки се от работа, оставяйки поредната връзка с банани на вратата, жената се показа по-бързо от всякога. Тя толкова искаше да му благодари, да го прегърне най-добрият начин да покажеш признателността си.
Той – Героят, част и частица от малкото което трябва на всеки, за да е щастлив и да създава щастие навсякъде, достига по дълбоко разбиране за света, чувствайки любовта, получавайки това което парите не купуват. Някои герои в тази история се питаха, какво ли получава той в замяна? Той ли, той не получава нищо и той няма да бъде богат, нито известен. Това което получаваше са емоциите, щастието, любовта, приятелството, усмивките споделените моменти и спомените всичко което материално не се купува. Въпросът ми е, какви избори ще направите вие?
Историята е базирана на късометражният филм
Създаден през 2014 година от застрахователна компания ‘‘Тхай лифе‘‘ в Североизточна Корея.
Описание:
Велина Димитрова