Има блондинки и блондинки, пък и думата вече много се изтърка. Те всички си имат своите хубави страни освен може би изрусените до бяло, които са толкова блондинки, колкото и населението на Централна Африка, а пък нравът им е кротък и мек като паве. Има дребни, миловидни блондинки, които гукат и чуруликат, и други – снажни като статуи, които набързо те поставят на мястото ти с леденосиния си поглед. Или да вземем блондинката, която те поглежда морно изпод мигли, мирише на хубаво, увесва ти се на ръката, а като я заведеш у дома, винаги е много, много уморена. Тя вдига длан към челото си с такъв един безпомощен жест, ах, това ужасно главоболие, и на теб ти идва да я фраснеш, но все пак си доволен, че научаваш за главоболието, преди да си вложил в нея излишно много време, пари и надежди. А и номерът с главоболието е класически – оръжие, което никога не се изхабява и е не по-малко смъртоносно от камата на наемен убиец или отровата на Лукреция Борджия.
Или сърдечната, винаги навита и пиеща като смок блондинка, на която не й пука как е облечена, стига да е визон, и къде ще я заведеш, стига да е първокласно заведение с реки от сухо шампанско. Има освен това дребни наперени блондинки, които са ти добро другарче, много държат да платят своята част от сметката, неизменно са лъчезарни и разумни, тренират джудо от деца и могат да метнат през рамо всеки шофьор на камион, без това да попречи на основното им занимание в момента. Има и едни бледи, бледи блондинки, страдащи от анемия – не смъртоносна, но все пак анемия. Те са много вяли, движат се като сенки, едва-едва отварят уста и не можеш ги разбра какво представляват, първо, защото не изпитваш никакво желание, и, второ, защото все четат я „Опустошената душа”, я Данте, Кафка или Киркегор в оригинал. Такава една блондинка обожава музиката и като отидете на концерт на Нюйоркската филхармония, тя ви държи в течение коя от шестте виоли изостава с четвърт такт. И Тосканини познавал, така че с нея стават двама.
И накрая има разкошни парчета като за изложба, които надживяват трима главатари на гангстерски щайки, женят се за двама-трима милионери, прибират при развода по милион на глава и накрая се оказват притежателки на бледорозова вила на Антилските острови, „Алфа-Ромео” за градско ползване с двама шофьори и цяла свита от поизвехтели аристократи, с които се държат мило и разсеяно, както застарял херцог пожелава лека нощ на иконома си.
Из „Дългото сбогуване”
Реймънд Чандлър
Анубис, 1992
Описание:
Валерия Вълева