Васил Иванов Кунчев, известен като Васил Левски, е български национален герой. Той е идеолог и организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация (ВРО). Известен е и като Апостола на свободата, заради организирането и разработването на революционна мрежа за освобождаване на България от османско владичество. Пътува из страната и създава частни революционни комитети, които да подготвят обща революция. Неговата мечта е чиста и свята република, в която всички да имат равни права, независимо от своята народност и вероизповедание.
Детството на Левски не е леко. Баща му – Иван Кунчев умира рано и върху 14 годишния Васил паднала отговорността да помага в изхранването на семейството. Започнал учението си в карловското взаимно училище, но под влияние на вуйчо си станал послушник и в продължение на три години обикалял из селата да събира помощи за Хилендарския манастир, учил църковно пеене и богослужение. За кратко време имал възможност да продължи образованието си в Стара Загора, но след това приел монашеството в Сопотския манастир (1858 г.) под името Игнатий.
През пролетта на 1862 г. Васил Левски, по призива на Георги Раковски, се отправил за Белград, за да се включи в Първата българска легия. В Белград получил и бойното си кръщение, и името Левски. След разтурянето на легията се завърнал в Българско и известно време учителствал в с. Войнягово, Карловско, а по-късно в добруджанското село Ени кьой. В началото на 1867 г., привлечен от поредното раздвижване на българската емиграция в Румъния, Левски се отправил за Букурещ и се свързал с Раковски. По негова препоръка бил избран за знаменосец на четата на Панайот Хитов. След тримесечен поход из Стара планина четата преминала в Сърбия, а Левски заминал за Белград. Малко по-късно се записал във Втората българска легия, организирана от дейците на Добродетелната дружина. Изкарал успешно всички изпити, Левски очаквал предстоящата сръбско-турска война, но разтурянето на легията осуетило плановете за вдигане на въоръжено въстание в българските земи. Последвал и неуспехът на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.
Подобно на мнозина свои другари, Левски изживял с болка гибелта на Хаджидимитровата чета и несполуките от 1867 и 1868 г. За разлика от повечето емигрантски дейци обаче още през пролетта на 1868 г. той обмислял нови възможности за решаване на българския политически въпрос. Показателни в това отношение били разсъжденията му, споделени в писма до Найден Геров и Панайот Хитов, в които търсел подкрепа за осъществяването на замислите си. Левски осъзнавал, че неуспехите на емиграцията се дължали до голяма степен на политическата апатия вътре в страната. Почти цяло десетилетие емигрантските дейци крояли планове за освобождение на България, организирали и изпращали чети в страната, сформирали легии и доброволчески отряди, но всички усилия отивали напразно. Основната причина Левски виждал в разминаването между представите на политическата емиграция за положението в страната и реалното състояние на обществените настроения. Изходът Левски виждал в целенасочената и последователна революционна агитация вътре в страната и в ангажирането под различни форми на възможно повече слоеве от възраждащото се българско общество. Затова неслучайно, след кратък престой в Букурещ той решил да предприеме обиколка из българските земи.
През декември 1868 г., с помощта на „Българското общество” и лично на Димитър Ценович, той заминал за Цариград и оттам преминал в Българско. Целта на тази обиколка била да се набере информация за реалното състояние на политическите настроения в страната. Някои изследователи приемат, че още по време на първата обиколка Левски успял да изгради комитети в отделни селища, но сериозни потвърждения за това все още липсват. Завърнал се в Букурещ през март 1869 г., Левски пристъпил към подготовката на втората си обиколка. С помощта на „Млада България” била отпечатана изготвената от Иван Касабов „Прокламация от името на Привременното правителство в Балкана”, която трябвало да послужи на Левски като доказателство за сериозността на неговата мисия и същевременно да илюстрира идейната близост с делото на Раковски и Тайния комитет.
Втората обиколка на Левски започнала на 1 май 1869 г. и завършила на 26 август същата година. За около четири месеца Левски преминал през редица селища из Дунавския вилает и в Южна България, срещнал се с много от своите стари познати, намерил съмишленици сред изявени млади учители, търговци, читалищни деятели. По време на втората обиколка Левски създал в Плевен, Ловеч, Карлово, Сопот и други селища из вътрешността на страната и първите революционни комитети в България.
След като се завърнал в Букурещ, отново се присъединил към групата на „младите” и взел участие в изграждането на БРЦК, но продължителните и безплодни спорове сред емиграцията го подтикнали за трети пореден път да напусне Румъния и през пролетта на 1870 г. да се прехвърли в Българско. За около година и половина Васил Левски успял да изгради широка нелегална комитетска мрежа, обхващаща цялата територия на страната. Начело на така оформилата се Вътрешна революционна организация стоял Ловешкият комитет, а връзката с емиграцията в Румъния се осъществявала по специално изградени конспиративни канали. Под ръководството на Левски комитетите разгърнали активна пропагандна дейност сред населението и това създало реални предпоставки за пристъпване към подготовката на една действително общонационална революция. Според Левски целта на революционната организация била „с една обща революция да се направи коренно преобразование в сегашната деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република … Да се подигне храм на истината и правата свобода и турският чорбаджилък да даде място на съгласието,братството и съвършеното равенство между всички народности”. С тези си идеи Левски фактически наложил в българското националноосвободително движение ценностите на европейската буржоазно-демократична мисъл от XIX век и отбелязал едно от най-високите идейни постижения в политическото възраждане на българите.
В края на 1871 г. и БРЦК в Букурещ начело с Любен Каравелов, и Вътрешната организация начело с Левски стигнали до убеждението, че за успеха на освободителното движение било нужно обединяване на усилията на комитетската организация в страната с тези на емиграцията. Така постепенно изкристализирала идеята за провеждане на Общо събрание, което да разработи нови програмни документи и да избере единно ръководство. Събранието се организирало в румънската столица от 29 април до 4 май 1872 г. След продължителни дискусии делегатите приели програма и устав и избрали Любен Каравелов за председател на БРЦК. Малко по-късно, в съответствие с новия устав, Л. Каравелов посочил Кириак Цанков за подпредседател на комитета, Олимпи Панов за секретар, Димитър Ценович за касиер, а Васил Левски и Панайот Хитов за членове. Левски получил и специално пълномощно да представлява Централния комитет „навсякъде и във всичко”. Левски заминава за Ловеч, където пристига на 25 декември 1872 година. Положението, което заварва там, е изключително тежко. Комитетът не действа адекватно, а и полицията е на крак. Къщата на председателя на комитата поп Кръстьо е под наблюдение и среща между него и Апостола е невъзможна. Левски тръгва с Никола Цветков на 26 декември за Търново. В самара на коня на Цветков е архивът на организацията. Вечерта остават да пренощуват в Къкринското ханче, чийто съдържател е и член на комитета – Христо Цонев Латинеца. Според общоприетата версия там Левски е трябвало да се срещне с поп Кръстьо, който го предава. Според други версии вината за предателството не бива да се хвърля върху свещеника. Апостолът на свободата е заловен от заптиета, обкръжили ханчето. Дяконът опитва да си пробие път чрез стрелба, но е ранен и хванат. От Къкрина е върнат в Ловеч, а после е закаран в Търново и София, където е съден.
Пред съда Левски се държи изключително твърдо и не издава никакви подробности около организацията, като поема цялата отговорност за дейността върху себе си. Гордо и борбено защитава делото на революцията и правото на България да бъде свободна. Съдиите, сред които е и българинът Иванчо Хаджипенчович, опитват всякакви хитрини, за да накарат Апостола да проговори. Задават му объркващи и подвеждащи въпроси, опитват се да надхитрят този, който дълги години ги е надхитрявал. Като не успяват по този начин, съдиите предприемат друга тактика – изправят пред Левски редица негови бивши съратници: Дидьо Пеев, хаджи Станьо, Петко Милев, братята хаджи Иванови, Атанас Хинов и други. Всички те предават Апостола, но той не трепва. На 8 януари съдът изправя срещу Левски Димитър Общи, виновен за случващото се. Общи също предава Апостола и разказва за делата му. Процесът срещу Левски остава забулен в тайнственост. За него не пише нито турската, нито световната преса. Светът не знае за драмата в софийския конак, където един българин преборва цяла империя с воля и вяра в народното дело.
Осъден на смърт и на 6 февруари (18 нов стил) 1873 г. Апостолът на свободата е обесен на мястото, където днес се издига неговият паметник в столицата. Смъртта му не просто предизвиква потрес и скръб сред революционните среди в България и в Румъния, но бележи началото на криза и сътресения, от които революционното движение никога няма да се възстанови напълно.
Левски оставя на поколенията около 140-150 писма и прокламации, в които излага идеите си за равноправието на хората, за човешките права и свободи, идеята за демократичното управление, за общуване между народите и съвършеното равенство между тях, идеята за законността и равенството пред законите – идеи, актуални и до днес.
През 2007 г. чрез национално телевизионно допитване на БНТ е избран на първо място в списъка на най-великите българи за всички времена.
Описание: Петата фотография на Васил Левски е направена през пролетта или лятото на 1870 г. Тогава той е бил на 33 г. Косата му е гъста, светла, сресана назад. Очите са дълбоки, големи и сини на цвят. Носът му е правилен, леко широк в долната си част. Устните са широки, но не много плътни. Лицето му е светло, обло като форма. Брадичката му е широка и леко скосена от долу. Облечен е с карирана риза с бяла яка, а върху нея – с елече в светъл цвят. На врата му е завързана тънка връзка, напомняща за днешните папионки. Връхната му дреха е палто, а върху него на раменете му пада шал. Стилът е европейски, аристократичен или може да се каже делови. Цялостното му излъчване е смесица между човек, който е вперил поглед към дела и ценности много по-възвишени от обичайните и ежедневните, и млад мъж с една едва доловима тъга, финост и изтънченост на духа, дълбочинност на душата . Образът му внушава твърдост и непоклатимост във вярата и идеалите, решителност в действията и висока интелигентност. Той е от типа хора, за които можем да кажем, че са в този свят, но не са от него. Някак мистериозни, трудни за вникване и разгадаване, но и точно заради това са толкова впечатляващи и запомнящи се.
Описание:
Елисавета Ангелова-Димитрова