Обръщам се – няма я Улрике. Улрике, това е спомен от лятото, който нося постоянно в себе си. През лятото Улрике падна от небето с една нога боса, с една нога обута в синьо сабо. Далеко е момиченцето сега, много на юг е, там сега есента събира своята есенна жътва. По-нататък ще разкажа за Улрике, когато зимата започне да става тягостна. Спомените за лятото правят зимата по-поносима, към тях ще се върна, когато почувствам, че започвам бавно, спокойно и монотонно да изстивам и самата ми душа и сърце започват да студенеят.
…
Храстите се раздвижиха, от тях се показа тясното личице на момиченцето. То хълцаше задавено, по бузите му се стичаха сълзи, жена ми го хвана за ръка и го изведе от храстите. В очите на детето се четеше болка, страх, безпомощност и оскърбление. Жена ми опипа главицата му, сред русата коса напипа подутина, разтриваше я леко, питаше, боли ли, много силно ли се удари, от върбата ли падна, мъчеше се да успокой детето, но детето нищо не разбираше от езика й. Тя изтича до кухнята да донесе чаша вода, заедно с нея от кухнята излезе и чичо Ерик с голяма риба-лосесина върху дървен поднос и с нож за разрязване на рибата. Детето отпи вода, жена ми изми лицето му, към нас приближиха Ана, увита в знамето и кучето Тролсон. Чичо Ерик попита детето нещо, то му отговори, чичо Ерик се засмя. Каза ни, че Улрике била паднала от небето. Засмяхме се и ние, засмя се и Ана, на края и едно подобие на усмивка премина по лицето на падналата от върбата Улрике. Изглежда, че усмивката е език, който всички народи разбират помежду си. Тролсон пъдеше комарите от влажния си нос и като кимаше с глава, сякаш казваше: Именно така! Ана хвана детето за ръка и го поведе със себе си.
Тогава видяхме, че едното краче е в синьо сабо, другото краче – босо. Влязохме в жасмина да търсим сабото, нямаше го там, намерихме го в тревата край храстите. Ето го и сабото и сега вече няма защо Улрике да плаче!
Из „Малка северна сага”
Йордан Радичков
Издателство „Български писател”, 1980
Описание:
Валерия Вълева