„Страшилище за снежните човеци“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„За малко да пропусна да ви разкажа за себе си… Зимно време, щом падне снегът и усетя, че ми е студено, ставам свиреп като тигър, истински фантом и страшилище за снежните човеци… Щом снежният човек се появи на хоризонта, надавам боен вик и се втурвам стремглаво в най-открит бой. Снежният човек, добре въоражен, стои важно и войнствено, но щом ме зърне, го виждам как целият започва да трепери, втриса го и не само сърцето му, ами целият замръзва от ужас. Пък аз само и това чакам- да замръзне от ужас, и като захвана:фрас!, та му отсичам носа. Неговият нос обикновено е от морков, а пък ние, врабчетата, много обичаме морковите през зимата…“

Зимата е много труден период за врабчетата. Няма летящи насекоми, всичко е покрито със снежна пелена, а студът върлува и щипе с ледената си ласка. Но не и за нашите врабчета! Джифф е смел, безстрашен и не се крие около димящите комини, а търси големи снежни човеци с които се изправя в люта битка. Бързо победени, те остават без носове, защото са от морков и извънредно вкусни, особено споделени с приятелите. Така Джифф открива всеки новопоявил се снежен човек и го лишава от оранжевия му нос, а всички са доволни и сити от неговите победи.  Щедър, безстрашен и грижовен към другите е Джифф, затова се радва и на голяма обич.

Изображение:

Изображението е черно-бяло. Нарисувани са три снежни човеци. До тях има една стъпка върху белия сняг, към която наднича Запетайчето. Над него лети Джифф и като че се снижава към снега по който личат множество дребни отпечатъци, приличащи на дребни точици. Те се извиват и образуват пътека продължаваща надалеч. В далечината се вижда силуета на един снежен човек, който сякаш се е сдобил с крака и бяга неистово. Дали е хукнал така стремглаво в опит да спаси морковния си нос? Както се вижда на изображението, Джифф е решен да го настигне и да се нагости. Останалите на мястото си снежни човеци изглеждат ужасени. Единият е вдигнал ръце и сякаш се предава пред заплашителното врабче, а другите са ги скръстили пред себе си в жалък опит да се опазят. Явно и дългата метла, стърчаща пред единия от тях не би сплашила врабчето. Всички снежни човеци имат по две черни очи, дълъг морковен нос, а единият и ред черни копчета с които сякаш е закопчал снежната си дреха. Картинката предизвиква усмивка. Снежните човеци са в пъти по-едри по размер от врабчето, а изглеждат толкова изплашени… Две врабчета летят над тях. Дали искат да разберат накъде отива бягащият снежен човек?

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Къщичка под снега“ – разказ за деца от Емилиян Станев

„Дойде есента. Заваляха дъждове. Задухаха ветрове. На заека му омръзна да студува. Дощя му се под покрив да живее. Тръгна из гората да си дири подслон…“

Зайо, остана без подслон, той нямаше дом, топла сигурна стряха и беше изложен на хладния вятър. Отвсякъде дебнеха опасности страшни и зъби проблясваха на зверовете опасни. Реши да потърси за себе си стряха и тръгна да дири в гора, из полята… Почука на стария дъб откъдето показа се катеричка и сетне му рече да станат съседи. И Зайо загриза със зъбките остри дървото, но жилаво бе, а да гризе той трябваше много дълбоко. Разбра Зайо, че тъй не ще стане и тръгна да дири къде да остане. При таралежа покана получи засмяна, но сетне там нахълта Лисана и Зайо стремително в нивите хвана. Отседна за кратко при совата нощна, пещерата тъмна да делят по братски, но там Мецана страшна пристъпи ръмжейки и Зайо с ужас избяга от хладната скална дупка. Язовецът не бе тъй гостоприемен, но строител бе най-начетен. На Зайо бързо заръча дом да построи и къде му препоръча. Щастлив Зайо за работа се захвана и къщичка си построи от основа до тавана, а приятелите горски му идваха на гости. Изтъкаха му килимче, изплетоха завеска, а кълвачът-майстор дърводелец му направи закачалка и на вратата сигурна ключалка. Но лошият и стар пор, намери зайовия дом, през вратата здрава нахълта и едва не го разкъса. Бяга той уплашен през гората, през полята, та стигна чак до селата. Намери сигурна колибка и реши там да се прикрива, но едно лошо куче почти да съдере неговото меко кожухче. Не си намери Зайо подслон, ни в хралупа, ни в дърво, ни в тъмен скален склон… Навсякъде чакаха врагове и заплаха дебнеше от къде ли не… Догдето скиташе уплашен, есента приветства зимата-своята сестра и едър мокър сняг заваля. Бързо всичко побеля и бял килим над поля се разстла, а Зайо уморен заспа с края си страшен, явно примирен. Но как се чудно изненада и каква радост в сърцето му настана, щом отвори сънени очи и видя свойта бяла къщичка под снега. Набързо прозорче си той издълба, вратичка направи сам под снега и в светлия топъл дом заживя. Похапваше нощем, а денем почиваше сладко и тъй той остана в новия дом, а щом напролет снегът се стопи на воля играеше и гризеше вкусни треви.

Изображение:

Изображението е графично, в черно-бели цветове. Зайо е изправен и едва се държи на лапите си, сякаш готов да бъде отнесен от силния вятър, фучащ около него. Той с усилие пристъпва по пътеката, обсипана с полегнали треви, изсъхнали и почти изгубили живинка, докоснати от есента, застинали пред зимата и мокри от дъжда. Зайо е изправен, свил предните си лапи пред гърдите си, с изплашено изражение и вдигнато нагоре черно носле, под което се подават две дълги, остри зъбчета, може би потракващи от студа. Дългите уши на Зайо са силно изпънати назад, както и дългите му мустаци. Главата на заека е силно защрихована, като по-тъмните участъци са над муцуната, където покрай очите му козината сякаш се е спластила и изгубила пухкавината си, вероятно слепила се за челото му, заради ударите на силния вятър. Цялото изражение на Зайо подсказва, че едва пази равновесие и полага големи усилия да устои на студения порив на вятъра. Той е облечен в палто в края на което се подава рошавата му опашка и е обут в панталон. Около врата на заека има омотан шал, който изпънат хвърчи назад. Палтото и панталонът на Зайо са силно защриховани, вероятно заради сдиплената част на дрехата, която се е събрала зад раменете, а панталонът му е изпънат в коленете с летящи крачоли назад. Сякаш дрехите на горкия заек няма да издържат на този вятър, примесен с едри дъждовни капки и ще бъдат отнесени на някъде, както листата от храстите, които се носят с въздушната маса. Пред Зайо има един висок бук с дебели стари кори, грапави и напукани и с тънки клони по които тук там виси по някое листо, а зад ствола на бука се веят клоните на бор, паднали почти до земята и ронещи тънки иглички. Зад боровия клон стърчи шипков храст. Той е с криви и тънки клончета, с дребни листа, между които стърчат дълги, остри бодли и шипкови плодове. Зад Зайо стърчи едно немного високо дърво с изпочупени клони, почти останало голо с нищо не подсказващо за зелената си красота преди да бъде обрулено от есента. До дървото стои самотна една гъба, заобиколена от гъсти треви. Покрай дърветата и храстите има множество нарисувани гъсти пресечени линии, които се струпват пред Зайо и се разпръскват зад него. Това вероятно изобразява посоката на силната буря, развихрила се в гората, в центъра на която се намира той. Гледайки изображението, на всеки би му станало доста мъчно за Зайо, дори бихме изпитали лек студ и дискомфорт, визуализирайки себе си сред неприятната и мокра буря, носена от силен и студен вятър, без място на което да се скрием и подслоним.

Ако използваме нашето въображение, ще си представим изображението така: Красив кафяв заек върви изправен по една пътека насред гората. Пътеката е покрита с мокри и покафенели снопове трева и изсъхнали листа от дървета, влажни, оставящи неприятна лепкава хладнина по босото ходило на заека. Пред Зайо дървото е с кафяви кори и красиви листа в жълто-оранжеви цветове, на места с леко зелен цвят, а други с червеникави цветове. Отзад на него се вее наляво надясно тежък зелен клон на близкия бор, паднал почти до земята. Зад него стърчи шипковия клон със червени, дребни плодове и тук там жълто-зелени листи. Небето е тъмно синьо със сиви и тежки облаци, мрачно, без никаква слънчева светлина. Силният вятър носи откъснати листа, които бързо прелитат край Зайо, а по него падат едри студени дъждовни капки – първият признак на разразяваща се буря. Зайо е сложил около врата си червен, плътен шал, облечен е в дебело кафяво палто и сини панталони.

ИК „Хермес“

Художествено оформление на книгата и илюстрации: Борис Николов Стоилов

Описание:
Ивелина Дамянова

„Пролетна тревога“ – разказ от Емилиян Станев

„Какво ли прави в тия тежки времена моята леля, желвата? Тя е стара, болнава, може да се е простудила. Щом се стопли ще отида да я видя…“

Студът обхваща старата гора, а леденият вятър върлува из голите клони и препуска над заскрежените земи. Всичко живо спотаено чака настъпването на топлия пролетен вятър, само един тревожен кълвач не спира да мисли за своята леля. Скрит от студените ласки на вятъра, в хралупата на стария дъб, в гората, той е обхванат от безпокойство. Ден из ден той пита стария дъб свършва ли зимата, а сетне прелита край дряна в очакване на неговите цветове-първите вестители на пролетта…

И пролетта идва, отпращайки студа, което изпълва с радост сърцето на кълвача и с мисли за очакваната среща. Тревогата за леля му не остава скрита и за останалите горски птици, които с радост му помагат да открие дома й. Кълвачът намира лелиния дом  в хралупата на една стара черница. Тогава разбира от един таралеж, който пази пустите домове на обитателите докато ги няма , че безпокойството му е било неоснователно. Таралежът разказва на кълвача, че желвата е отлетяла на юг още когато короните на дърветата са се обагрили с есенните цветове и, че скоро ще се завърне. Дните на тревога отминават и кълвачът се прибира в своята хралупа успокоен, с олекнало сърце, очакващ срещата с леля си, щом тя се прибере от  непознатите,топли страни.

Изображение:

Изображението е графично в черно-бели цветове. Нарисувана е хралупата на дъба във формата на купол. Дългите, къси, вълнообразни и пресечени черти по стените пресъздават части от възрастовите вътрешни кръгове на дървото. Светлината е променлива в хралупата, частите на стените които остават в сянка са по-тъмни, а грапавите стени на дървото пресъздават допълнителни съчетания на светлите и тъмните тонове. В средата на хралупата, със загрижен поглед насочен към малката дупка през която навлиза, и светлината, и леденият полъх на студения вятър стои кълвача. Той е с дълга и здрава човка с която успява да кълве под дебелите кори на дърветата. Главата на птицата е в черен цвят, а от двете й страни има по един елипсовиден бял кръг. Красив е. Очите му са кръгли и мънички, като зрънце от пипер. Гушката, корема и гърдите му са в бяло оперение, меки и нежни мънички перца, които стигат чак до самата му опашка. Крилата му са прибрани плътно към тялото опитвайки се да съхранят топлината, а дългите му красиви и пъстри пера на гърба достигат чак до самата му опашка. Над нежния светъл пух в основата на крилата стоят здрави, силни и лъскави големи пера, създавайки пъстро съчетание от малки бели точици върху черния му като цяло гръб. Колко ли са прекрасни, когато кълвача ги разпери и полети? Опашката на птицата е с прави, дълги пера, също в тъмен цвят, а краката са тънки и фини, леко свити с четири дълги пръста-три дълги пръста с остри, изкривени нокти в предната му част и един отзад, по-къс, също с извит нокът. Това разположение на пръстите на кълвача, му дава възможност да стои здраво хванат за дънера на дървото, като със предните пръсти се захваща, а задният, заедно със подпряната опашка му дават здрава опора на тялото. Под кълвача графичното изображение е с множество гъсти тъмни черти, което вероятно е сянката на птицата, получена от светлината идваща през прозорчето. Ако изображението бе цветно, вероятно хралупата щеше да е в кафяви цветове с по-тъмни кафяви оттенъци, там където има неравности и пукнатини, а кълвачът ще е в мастилено черно оперение, рязко контрастиращо с искрящо бялата му нежна и фина лека перушина. Клюнът му ще е черен и лъскав. Мастилените му очи ще отразяват блясъка от уловената слънчева светлина проникваща през прозореца.

Издание:
Безценни камъчета. Къщичка под снега.

ИК. „ФЮТ“

Художник:
Антонина Бабукчиева.

Описание:
Ивелина Дамянова

Сврака

Свраката е лесно  отличаваща се от другите видове птици с контрастно черно-бяло оперение и дълга (20-30 см.) насечена опашка, както и със силните си резки крясъци, които издава. Тя е немигриращ вид, разпространен в Европа, Азия и Африка.

На снимката   се вижда сврака кацнала на полянка покрита със сняг. Главата, шията и гръдната област на птицата са лъскаво черни с метално зелен и виолетов блясък. Раменната и коремната област са чисто бели. Крилата и опашката са черни със зеленикав блясък. Клюнът и краката също са черни.

Цялостното усещане е за студ и самота през един зимен снежен ден.

Описание:
Ивайло Димитров

Хижа Рилски езера през март

Снимката показва хижа „Рилски езера“ през месец март. Заради голямата надморска височина, над 2100 метра, зимата все още плътно е обгърнала околността. Усещането за твърда земя е измамно и човек лесно може да затъне в снега до колене. Мястото не позволява растеж на високи дървета, но все пак над светлата замръзнала покривка се  наблюдават редки струпвания на ниски, иглолистни храсти. Освен тях се чернеят и очертанията на скали, по чиито ръбове не се е задържал сняг.

На няколко стотин метра зад сградата се издига стръмен, почти отвесен гребен от планината, който се снишава в единия си край и достига почти равните хълмове на билото. Към другия му край се подава заснежения покрив на изоставена сграда.

Самата хижа заема средата на изображението. Приземният и първият кат са облицовани в тъмни камъни, а ръбът насочен към зрителя е покрит с дървесина до покрива. От лявата страна на сградата има стълбище, което води до скрита отзад тераса на нивото на най-ниските прозорци. Следващите два етажа са варосани в бяло, а последният, непосредствено под покрива е облицован с дърво както най-близкия ъгъл на сградата.

Покривът е стръмен и покрит с влажни, тъмни керемиди. От него стърчат няколко покрити, метални комина, а по протежението му са разположени три гръмоотводни пръта. От задната част се подава антена за клетъчни сигнали – три тънки, отвесни части, закачени за още по-тънък отвесен стълб.

Входът на хижата е ниска издатина прикрепена към лицевата страна на сградата и пред него са заснети двама души, които вървят в посока на снимащия. До тях има две табели с надписи и карти описващи местността.

Над всичко това, небето е гъсто мъгливо. Трудно забележимо е, но навсякъде върху снега  личат бледи петна с цвят на ръжда. Това е прах, който южните ветрове са успели да довеят чак до билото на планината.

Описание:
Димитър Николов

Снимка:
Димитър Николов

СНЕЖЕН ЧОВЕК

На снимката е изобразен снежен човек на фона на чисто бяла поляна. Снегът върху поляната е на вълни и изглежда мек. Снежният човек представлява скулптура от две големи бели снежни топки, поставени една върху друга. Горната представлява главата. Върху нея е сложена кафява шапка. На лицето му са поставени две големи и черни копчета, – неговите очи.  Вместо нос нашият снежен човек има забоден морков на лицето. Устата му е направена от 5 малки черни копчета, подредени сякаш се усмихва. На врата му е вързан жълт шал. Върху долната снежна топка са подредени в последователна колона 4 големи черни копчета, които имитират палто.

Описание:
Гюлтен Исуф

Снежен човек

snejen-chovek

На снимката има изобразени няколко типично коледни символа – снежен човек, шейна, коледни топки, сняг и елхички. Композицията е направена от декоративни фигурки и играчки, а под тях снегът е изкуствен. Снимката е с наситени цветове и добавен блясък, който е много подходящ за снежната зима и коледните празници.

На фокус, най-вдясно и една идея по-напред, е снежният човек. Той е декоративна фигурка, боядисана в ярки цветове. Основната част от него е бяла, като по бузите му има лек розов оттенък, все едно се е зачервил от студения зимен вятър. Носът и устата му, разтегната в усмивка, са оранжеви. За очи и копчета на палтото си има черни точки. Като всеки снежен човек, и този си има шапка, шал и ръкавици, които също са нарисувани върху него. Шапката му е червена, с бял понпон и бял кант в основата. Шалът му е тревисто-зелен, преметнат около евентуалния му врат, а единият му край стига почти до земята. На пухкавите си ръчички, които държи пред себе си, има нарисувани две големи червени ръкавици.

Вляво от него, малко по-назад е спряла шейната. Тя е дървена, на места леко изшкурена, което създава впечатление, че много деца са се пързаляли не веднъж и два пъти с нея. В предния й край има завързан канап, който представя въжето, с което се дърпат истинските шейни.

Вместо дете върху шейната, на снимката има поставени червени топки за украса. Едната се е търкулнала встрани, а другата стои върху шейната, със златистата си част за закачане напред. Тъй като само снежният човек е на фокус, не може да се разбере дали топките са стъклени и лъскави или матови.

На заден план има две медно-кафеви елхички. Както всичко останало и те са декоративни, двуизмерни, без украси по тях. Пространството около тях е сияйно, съчетаващо в себе си усещането за обсипано със звезди небе, изкрящи падащи снежинки и празничен блясък.

Целият под е посипан с изкуствен сняг, който отразява светлината и прави снимката още по-светла.

Описание:
Емилияна Ангелова

Майчина сълза

majchina-salza

Майчина сълза е притча за надеждата и любовта, за  добротата и силата. Силата на любовта, силата, която прави болните здрави, силата, която прави слабите силни. Силата, която всеки търси…

Студена дъждовна есен, всичко опустяло, вятърът повява жълтия листак, голямото дърво кърши клони. Само малкото лястовиче  не е успяло да отлети на юг, заради пожара, който е изгорил едното му крило. Неговата майка е нагласила мека перушина в едно напукано, глинено гърне, търкулнато в градината. Димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Една дъждовна капка  се е търкулнала по най –долния листец на цвета и се гласи да падне, но това не е просто дъждовна капка, това е майчината сълза преминала през океани да стигне до свидната рожба и да стопли своето болно лястовиче.

В мрачната есен, комините на къщите пушат, за да стоплят стопаните си, а малкото лястовиче е стоплено от майчината сълза и чака да дойде пролетта и да прегърне отново близките си.

Рисунката е направена по приказка на Ангел Караклийчев.

Описание: 
Ирена Янакиева

Зимен преход към хижа Плевен

Хижа Плевен

След около 60 минутен преход из полите на Стара Планина, с тежките раници на гърбовете вече изморени стигаме до хижа Плевен. Където ни се открива приказна гледка към връх Ботев. По това време на годината неговите зъбери са покрити с пелена от пухкав сняг. Изглежда ти толкова близо, че имаш усещането, че ако протегнеш ръка ще го достигнеш. Облаците се спускат ниско около планината и почти я обгръщат, а слънчевите лъчи се прокрадват през тях. Пред нас се извисяват три величествени бора. Въздуха е студен и се вижда пара при издишване, но това не пречи да се възхищаваш на природата, която изглежда е заспала зимен сън под снежната покривка. Не знам дали заради дългия и изморителен преход, или заради величествената гледка, но имаш усещането, че си на едно райско кътче, което успокоява душата и те изпълва със желание за живот.

Описание:
Десислава Захариева

Зимно забавление

Зимна игра

Тъй като вече всичко на вън е покрито със сняг и красотата на тази част от зимата е колкото красива, толкова и забавна, ще опиша една снимка, на двама млади хора, които са запазили детското в себе си и не са пропуснали идеалния момент да си припомнят спусканията със шейна от детството.

Най- вероятно се намират на хълм на някоя планина, тъй като наклонът от дясно на ляво на импровизираната им писта лесно се забелязва на снимката. Те са в центъра, а всичко около тях е покрито с бял и пухкав сняг. В по-високата част на терена, намиращ се зад гърбовете им , се виждат млади зелени борчета, разпръснати тук-там в снега. Небето е покрито с типичните за този период бели, леки облачета, приличащи на пелена, което идеално пасва на бялата покривка на земята.

Върху дървената шейна, с червени кантове, е седнал младият мъж, а усмивката му „до ушите“ изразява неговата неподправена детска радост от забавлението. Има къса, кафява коса и съвсем леко набола брада. Носи плетен шал, в различни цветове- редуват се синьо, жълто, червено и зелено. Облечен е с топло бежово яке, което не е закопчал и сива грейка. Обувките му са в жълт цвят „горчица”, с дебели подметки и дебел грайфер. Седнал е на горния край на шейната, като краката си е вдигнал пред тялото, а с ръцете държи червена връвчица, която играе роля на кормило на шейната.

Помощник в пързалянето е млада руса жена, която бута мъжа надолу по хълма. Има същото радостно изражение като него. Леко е приведена, за да достигне с ръце рамената му и да може да го засили повече със шейната. На главата си носи светло синя плетена шапка, като дебелите й ръкавици са в същия цвят. Носи тъмно бежово яке с качулка, цялото в малки квадратчета, очертани с бял цвят. Грейката й е чисто бяла, досущ като снега. Носи дебели зимни черни обувки.

Приличат на едни пораснали деца, които се наслаждават искрено и пълноценно на падналия сняг, загърбвайки сивотата на ежедневието на възрастните.

Описание:
Нора Борисова