Фотография „Залез сгушен в планината“

Пред нас има фотография, уловила красотата на българското плодородно поле, сгушено под покровителството на планината, обагрена в цветовете на залязващото слънце.

На преден план пред нас се разкрива едно широко плодородно поле. От дясно на фотографията виждаме криволичещ асфалтов път, който преминава покрай полето. Точно пред нас се шири дълга тревна ивица с наситено зелени, високи и свежи треви. Тя е като своеобразен разделител на изораното и на места вече засято поле в ляво на изображението и пътя от дясно на снимката. Полето пред нас е на правоъгълни участъци-едни изорани със сипкава, кафява и вероятно мокра почва и други вече озеленили се от новопокълналите житни растения. Полето е равно и широко, а  напред в далечината виждаме бели сгради, леко прикрити зад силуетите на растящите широколистни дървета в близост. Короните им са големи и гъсто озеленени. Цялото поле е заобиколено от дълга планинска верига с полегати върхове в синкаво сиви цветове. Небето над полето и планината е в различни окраски. Сякаш феерични воали се носят из небесното пространство и се сливат от наситено жълти към бледо розови и бели, сетне в сивкаво сини, а отгоре им като пазители се реят големи сиво бели облаци.  Те изтъняват на места, някъде изгубили части от себе си, продължаващи своето плаване из висините. Прекрасно е! А слънцето се спуска зад полите на планината… Жълто червен лазур над свежо зелено, безкрайност, красота, път, вечност…

  От дясно на изображението виждаме едно високо дърво с огромна и царствена корона. То сякаш тихо зове преминаващия да спре и да се полюбува на родната ни благодатна природа…

Изображение:
личен архив

Описание:
Ивелина Дамянова

„Яйцето“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков / разкази/

 

Йордан Димитров Радичков е български писател, драматург и сценарист, роден през 1929 в село Калиманица. Завършва гимназия в Берковица. Той е носител на множество отличия и награди, както у нас, така и в чужбина. Произведенията му са преведени на 37 езика и са издадени в 50 страни по света. Номиниран е 2 пъти за Нобеловата награда за литература. Ненадминато литературно богатство оставя автора, а в сборника с разкази „Ние врабчетата“, той сам създава илюстрациите, които ни потапят в живота на градското врабче и не само…Тази година отбелязваме 90-ата годишнина от рождението на писателя.

„ Всеки на тоя свят се е появил различно… Аз преди да се пръкна дълго време живях в яйцето. Да не ти дава Господ да живееш в яйце!… Вътре тъмно, ни прозорец, ни врата има, на това от горе е и толкова тясно, че човек няма къде да се обърне, ами седи по цял ден и по цяла нощ и не знае навън ден ли е, нощ ли е, слънце ли грее, или пък навъсени облаци ходят навъсено по небето. Оня, който е бил затворен, най- добре разбира жаждата за свобода…“

Три седмици заякват и растат мъничките врабци в яйцата, в своето гнездо и очакват момента в който ще пробият дебелите черупки около себе си, които с времето се превръщат в затвор за тях. Въпреки неизвестността навън, те с постоянство и упоритост удрят тая здрава стена, докато желанието им за свобода се засилва. Първото яйце се предава и разчупва, под напористите удари първото врабче, а сетне бляскавото слънце го посреща с благодатните си лъчи. Нетърпеливи писукания се носят и от останалите още здрави яйца, които още не пускат останалите пилета навън. Но живота, както и природата следват естествения си ход и ето, че едно по едно започват да се люпят и другите. Едни от тях се появяват на белия свят изведнъж, без колебание, на някои силите не достигат, но тия по-първите им помагат, на тия дето природата не е дала тъй здрави човки, на тия дето волята им не е достатъчна, на тия на които яйцето като че се съпротивлява… Гнездото се изпълва с шарени души- някои светли, позитивни, явявайки се на света с радост и въодушевление, други мрачни, недоволни, слабички или сърдити… Чир бе врабец, който се излюпи слабоват, но пък с тъй здрав дух, че бе готов да литне, ако не го бе спрял първият врабец, който знаеше, че за да летиш ти трябват заякнали криле, а това отнемаше време, догдето финия пух отстъпи пред красивите перца. И така – гнездото се изпълни с различни пилета, разумни, глуповати, бързи и бавни… Имаше и едно чудно врабче, голямо колкото запетайка. Нарекоха го Запетайчето, и наистина изглеждаше съвсем дребен, особено до брат си Дебелачко. Драги ми господине, бе името което получи един от врабците, поради своята сприхава и навъсена природа. Гнездото кипеше от живот и сякаш очакваше да стане свидетел на съдбата на всяко едно от врабците. Ех, толкова забавни моменти предстоят да се случат, които ние няма да изпуснем, а ако нещо ни убегне, ще попитаме някой. Кой ли? Да кажем, „Онова нещо“, което наблюдава винаги всичко и на което врабчетата дадоха това странно име.

Изображение:

Изображението е черно-бяло. Нарисувани са новоизлюпените врабци в гнездото. Почти всички яйца са разполовени на две, а на върха им стои по едно от тях. Някои от яйцата са счупени през средата си, където черупките стърчат като остри зъбци, други в по-горната си заострена част. В лявата част на рисунката стои счупеното яйце на Запетайчето, а то гордо е кацнало отгоре му. Изглежда като кръгла точица с прикрепено към нея черно пискюлче, извито в дъговидна форма, под което стърчат две тънки, леко извити крачета. Нарисувано е в тъмен цвят, вероятно за да бъде забелязано, защото размерите са му в пъти по-дребни от на останалите. Отляво на него е кацнало врабчето Дебелачко. Той е най-едър, вирнал глава и изпънал крила, които приличат на тънка пръчица, завършваща с три разклонени по-къси, като миниатюрен тризъбец. Обут е в панталони и гледа към останалите. Някои от врабчетата имат дебела черна ивица през тялото си, сякаш запасани с пояс, други не, но всички като че с радост се представят на света. Над Запетайчето, от едно почти здраво обло яйце, през мъничък процеп се е подава Чир и е ясно, че ще са му нужни доста сили за да се освободи. Сред разгромените вече черупчести затвори има и цели и непокътнати. Лесно да се досетим, че врабчовото семейство ще остане в този си състав. Всички птичета са дребни, с изпънати крилца и глави, готови да опознаят небесния простор, а над тях един вече е успял да го стори.

Изображение:

Изображението е черно-бяло. Нарисувани са дванадесет врабчета, приличащи на мъничко ято, летящи едно до друго. Някои от тях са с черни линии през средата на тялото, сякаш запасани с пояс, други не, но всички са изпънали глави с мънички човки, крилца и крачета и летят, усещайки радостта на свободата. Високо над тях има един облак, зад който се подава лице, с бдителни кръгли очи и дълъг нос. Формата на главата на това нещо е като гърбица на камила, но облака закрива останалата му част, така че как изглежда остава загадка. Сигурно е, че това е „Онова нещо“, както го наричат врабчетата и което винаги ги наблюдава.

Издание:
“Ние, врабчетата“

ИК. „ НИКЕ“

Художник:
Йордан Радичков, Виктор Паунов

Описание:
Ивелина Дамянова

Използвани източници:
https://liternet.bg/publish5/jradichkov/