„Къщичка под снега“ – разказ за деца от Емилиян Станев

„Дойде есента. Заваляха дъждове. Задухаха ветрове. На заека му омръзна да студува. Дощя му се под покрив да живее. Тръгна из гората да си дири подслон…“

Зайо, остана без подслон, той нямаше дом, топла сигурна стряха и беше изложен на хладния вятър. Отвсякъде дебнеха опасности страшни и зъби проблясваха на зверовете опасни. Реши да потърси за себе си стряха и тръгна да дири в гора, из полята… Почука на стария дъб откъдето показа се катеричка и сетне му рече да станат съседи. И Зайо загриза със зъбките остри дървото, но жилаво бе, а да гризе той трябваше много дълбоко. Разбра Зайо, че тъй не ще стане и тръгна да дири къде да остане. При таралежа покана получи засмяна, но сетне там нахълта Лисана и Зайо стремително в нивите хвана. Отседна за кратко при совата нощна, пещерата тъмна да делят по братски, но там Мецана страшна пристъпи ръмжейки и Зайо с ужас избяга от хладната скална дупка. Язовецът не бе тъй гостоприемен, но строител бе най-начетен. На Зайо бързо заръча дом да построи и къде му препоръча. Щастлив Зайо за работа се захвана и къщичка си построи от основа до тавана, а приятелите горски му идваха на гости. Изтъкаха му килимче, изплетоха завеска, а кълвачът-майстор дърводелец му направи закачалка и на вратата сигурна ключалка. Но лошият и стар пор, намери зайовия дом, през вратата здрава нахълта и едва не го разкъса. Бяга той уплашен през гората, през полята, та стигна чак до селата. Намери сигурна колибка и реши там да се прикрива, но едно лошо куче почти да съдере неговото меко кожухче. Не си намери Зайо подслон, ни в хралупа, ни в дърво, ни в тъмен скален склон… Навсякъде чакаха врагове и заплаха дебнеше от къде ли не… Догдето скиташе уплашен, есента приветства зимата-своята сестра и едър мокър сняг заваля. Бързо всичко побеля и бял килим над поля се разстла, а Зайо уморен заспа с края си страшен, явно примирен. Но как се чудно изненада и каква радост в сърцето му настана, щом отвори сънени очи и видя свойта бяла къщичка под снега. Набързо прозорче си той издълба, вратичка направи сам под снега и в светлия топъл дом заживя. Похапваше нощем, а денем почиваше сладко и тъй той остана в новия дом, а щом напролет снегът се стопи на воля играеше и гризеше вкусни треви.

Изображение:

Изображението е графично, в черно-бели цветове. Зайо е изправен и едва се държи на лапите си, сякаш готов да бъде отнесен от силния вятър, фучащ около него. Той с усилие пристъпва по пътеката, обсипана с полегнали треви, изсъхнали и почти изгубили живинка, докоснати от есента, застинали пред зимата и мокри от дъжда. Зайо е изправен, свил предните си лапи пред гърдите си, с изплашено изражение и вдигнато нагоре черно носле, под което се подават две дълги, остри зъбчета, може би потракващи от студа. Дългите уши на Зайо са силно изпънати назад, както и дългите му мустаци. Главата на заека е силно защрихована, като по-тъмните участъци са над муцуната, където покрай очите му козината сякаш се е спластила и изгубила пухкавината си, вероятно слепила се за челото му, заради ударите на силния вятър. Цялото изражение на Зайо подсказва, че едва пази равновесие и полага големи усилия да устои на студения порив на вятъра. Той е облечен в палто в края на което се подава рошавата му опашка и е обут в панталон. Около врата на заека има омотан шал, който изпънат хвърчи назад. Палтото и панталонът на Зайо са силно защриховани, вероятно заради сдиплената част на дрехата, която се е събрала зад раменете, а панталонът му е изпънат в коленете с летящи крачоли назад. Сякаш дрехите на горкия заек няма да издържат на този вятър, примесен с едри дъждовни капки и ще бъдат отнесени на някъде, както листата от храстите, които се носят с въздушната маса. Пред Зайо има един висок бук с дебели стари кори, грапави и напукани и с тънки клони по които тук там виси по някое листо, а зад ствола на бука се веят клоните на бор, паднали почти до земята и ронещи тънки иглички. Зад боровия клон стърчи шипков храст. Той е с криви и тънки клончета, с дребни листа, между които стърчат дълги, остри бодли и шипкови плодове. Зад Зайо стърчи едно немного високо дърво с изпочупени клони, почти останало голо с нищо не подсказващо за зелената си красота преди да бъде обрулено от есента. До дървото стои самотна една гъба, заобиколена от гъсти треви. Покрай дърветата и храстите има множество нарисувани гъсти пресечени линии, които се струпват пред Зайо и се разпръскват зад него. Това вероятно изобразява посоката на силната буря, развихрила се в гората, в центъра на която се намира той. Гледайки изображението, на всеки би му станало доста мъчно за Зайо, дори бихме изпитали лек студ и дискомфорт, визуализирайки себе си сред неприятната и мокра буря, носена от силен и студен вятър, без място на което да се скрием и подслоним.

Ако използваме нашето въображение, ще си представим изображението така: Красив кафяв заек върви изправен по една пътека насред гората. Пътеката е покрита с мокри и покафенели снопове трева и изсъхнали листа от дървета, влажни, оставящи неприятна лепкава хладнина по босото ходило на заека. Пред Зайо дървото е с кафяви кори и красиви листа в жълто-оранжеви цветове, на места с леко зелен цвят, а други с червеникави цветове. Отзад на него се вее наляво надясно тежък зелен клон на близкия бор, паднал почти до земята. Зад него стърчи шипковия клон със червени, дребни плодове и тук там жълто-зелени листи. Небето е тъмно синьо със сиви и тежки облаци, мрачно, без никаква слънчева светлина. Силният вятър носи откъснати листа, които бързо прелитат край Зайо, а по него падат едри студени дъждовни капки – първият признак на разразяваща се буря. Зайо е сложил около врата си червен, плътен шал, облечен е в дебело кафяво палто и сини панталони.

ИК „Хермес“

Художествено оформление на книгата и илюстрации: Борис Николов Стоилов

Описание:
Ивелина Дамянова

НУ ПОГОДИ

nu-pogodi

Ну, погоди!“ е съветско-руски анимационен сериал на московското студио „Союзмультфильм“, с режисьор Вячеслав Котьоночкин, създаден и излъчван в периода 1969 — 1986 г. Допълнителни серии са създадени през 1993 и 2006 година.

Класиката е наситена с изключителна динамика и разказва за Вълка, който иска да хване Заека, за да го изяде, но все не успява.  Заекът не върти подли номера, а вместо това е добродушен, понякога дори наивен, и винаги е готов да помогне на Вълка в беда.

Изображение: Вълкът е облечен в черни панталони, от които стърчи сивата му опашка, розова риза с жълта вратовръзка на сиви точки, зелена шапка от която се развяват черните му коси, боси крака, а от пръстите му стърчат черни нокти. Пуши цигара. Добродушното сиво зайче е облечено в зелен спортен екип от две части тъмно зелени панталони със светлозелена тениска и маратонки. Във фоайе с големи мраморни, оцветени в бяло и синьо плочи, разположени шахматно, пред стълбите Вълкът държи голям, сив чувал, пришит със синя кръпка. Така причаква зайчето, което се спуска по парапета.Ако то не усети опасността ще попадне в чувала, заедно с хилката , която държи  в ръка.

Описание:
Ирина Янакиева

Дядовата ръкавичка (корица)

4603414370

Картината изобразява корицата на  книжка за деца „Дядовата ръкавичка“ от Елин Пелин на издателство Фют.

Студен зимен ден, а насред снега една топла ръкавица, изгубена от своя собственик дядото  се е превърнала в подслон за Малка мишчица Гризана, мокър и подплашен Зайо Байо Средногорски, лукавата Кума Лиса, страшния Вълчо от гората гладен, рошава Мецана.

Ръкавицата е изобразена като  къщичка с прозорци и комин, от който излиза дим. Най отдолу хитрата кумичка, златокожата лисичка, лукаво се подсмихва. А на палеца подпряна малка жабка  с бяла снежна шапка се подпира на борово клонче от което виси шишарка. В ляво сива мишчица гризанка хванала се за камбанка  с поглед вперен в Зайо дългоуши, който в шал и шапка се е сгушил, а фенера осветява тяхната забава. Събрали се другарски, разположили се царски.

Описание:
Ирена Янакиева