„Дърпане по марсовите полета“(1943) – фотография на Робер Доано

„Дърпане по марсовите полета“ е Черно-бяла фотография на известния френски фотограф Робер Доано. На преден план се виждат две деца – момче и момиче на около шест-седем години. Момчето кара велосипед, облечено е с тъмна връхна дреха, като манто, виждат се босите му крачета, обути с подгънати бели къси рипсени чорапки и светли обувки. Велосипедът е черен на цвят, с дебели гуми. Детето е приведено напред и  изглежда все едно че гледа съсредоточено педалите, които се въртят от краката му. Косата му е разрошена, тъмно-кестенява и чуплива. За дрешката му с дясната си ръка се държи момиченце, късо подстригано, с по-светла коса от момченцето, което се вози на дъска с колелца, наподобяваща съвременните електрически скейтбордове – задните колелца са малки, а предните – големи. Облечено е със светла пола на тъмни малки точки над коляното и бяла жилетка и бели чорапи. Коленете му са свити, тъй като балансира. По земята има участъци, приличащи на локви, като че ли преди малко е валял дъжд и децата са изчакали да спре и веднага са излезли да играят. Те са разположени в левия край на фотографията, като в десния има пространство, което подсилва впечатлението и усещането за движение, т.е. децата се движат на дясно. Момченцето кара  колелото и дърпа момиченцето с кънките, оттам и наименованието на произведението – буквален превод – дърпане по марсовите полета. В далечината се вижда Трокадеро, овална светла сграда, състояща се от две високи части и една по-ниска между тях, с бели колони. В горната и страничните части на фотографията, като рамка стои най-ниската и широка част на Айфеловата кула, като отдясно можем да разпознаем почти цялата част от колоната, наподобяваща черна мрежа или дантела, на фона на която се откроява момичето със светлите си дрехи.

Усещането, което създава това произведение е на лекота, движение и детска невинност.

Описание:
Цвета Младенова

Серия картини: 10 AM is when you come to me Louise Bourgeois

Серията “В десет сутринта ти идваш при мен“ на френската художничка Луиз Буржоа е съставена от двайсет картини. Наредени в галерия една до друга, те заемат една огромна стена; всяка от картините е близо метър по дългата страна, и близо 40 сантиметра по късата. Всички картини без една показват ръце, които се докосват; върху хартия, начертана като нотен лист, Луиз Буржоа е рисувала с ярко червена, тъмна боя. Една ръка се протяга от края на листа и едва докосва другата ръка в срещуположния ъгъл. Усещането за докосване, което ще се случи след секунда, или което тъкмо се е случило, е много ясно. В някои картини, ръцете се докосват. Първата картина обаче, която е разположена в горния ляв ъгъл, е единствената, в която липсват пръсти – показва двете ръце на часовника; кръгъл циферблат, който сочи 10 часа. На един ред, малко под средата, отново с червено са написани на английски думите: В десет сутринта ти идваш при мен. Тъмночервеното е червеното на кръвта, на матовата повърхност на някои цветя, червеното, с което Луиз Буржоа е рисувала толкова често – защото, както казва тя, „Червеното е потвърждаване на всяка цена – без значение от опасността в битката – на противоречието, на агресията. То е символ на силата на емоциите“. Но чия е ръката, която се протяга към ръцете на художничката, която познаваме по сватбената халка на безименния пръст? Не ръката на съпруга й, на приятел или на роднина – цялата серия е посветена на нейния асистент. За него Луиз Буржоа казва, че всеки път, щом идвал в студиото й, сякаш я спасявал от дълбок кладенец. Пред тези картини, ние усещаме точно това – копнежа за докосване, надеждата да бъдеш спасен от друг човек.

Описание:
Севда

Ползван източник:
http://www.tate.org.uk/art/artworks/bourgeois-10-am-is-when-you-come-to-me-al00345

„ЦЕЛУВКАТА“ картина от Густав КЛИМТ

Една от най-известните картини в света.  Работи по нея между 1907 и 1908 г. и представлява платно с перфектни квадратни размери 180 x 180 см, изложено в галерията „Белведере“ в гр. Виена.

Картината изобразява двама влюбени, които се прегръщат силно, а мъжът се навежда да целуне жената. Намират се на едно абстрактно и ефирно място. Това е триумфът на любовта и на нейната сила да създава хармония при конфликтите между мъжа и жената. Това понятие е внушено чрез различните жестове: на сигурната и силна прегръдка на мъжа, на когото се вижда само профила, се противопоставя сладкото отпускане на жената в неговите ръце.

Темата на прегръдката между двама влюбени е засягана и друг път от художника, но само в „Целувката“ успява да обезсмърти този изплъзващ се момент, в който мъжки и женски свят се изпълват.

Описание:
Теодора Батилова

 

Ричард Дайвър

evgenii-onegin

Ричард Дайвър беше на двадесет  и шест години – хубава възраст за един мъж, разцветът на ергенството. Въпреки, че беше война, това бе добра възраст за Дик. Той беше вече твърде ценен, представляваше твърде голям капитал, за да бъде изложен на куршумите. Години по-късно му се струваше, че дори в закътаното си убежище той не се бе измъкнал леко, но това убеждение не се затвърди в него – през хиляда деветстотин и седемнадесета подобни мисли му изглеждаха смешни и той самокритично признаваше, че войната изобщо не го е засегнала. От наборната комисия беше получил заповед да завърши специализацията си в Цюрих и да вземе научна степен, както бе възнамерявал.

Той не знаеше, че е обаятелен, смяташе, че чувствата, които изпитва и които внушава на другите, са нещо обикновено за нормалните хора. През последната година в „Ню Хейвън” някой го бе нарекъл „Щастливеца Дик” и този прякор се запечата в паметта му.

Но Дик Дайвър – той беше най-завършен като личност. Тя мълчаливо му се възхищаваше. Кожата му беше червеникава и обгоряла от слънцето, също и късо подстриганата му коса. В горната си част тялото му беше малко космато, а очите му – блестящи и сини. Носът му беше леко заострен и винаги беше ясно кого гледа и към кого се обръща, а това е приятен израз на внимание, който ни ласкае, защото хората обикновено не ни гледат, ние случайно попадаме в зрителното им поле, те ни удостояват с един безразличен или любопитен поглед и това е всичко. Гласът му звучеше с малко ирландска напевност, подкупващо, но същевременно тя долавяше, че в този човек има твърдост,  самоконтрол и самодисциплина – нейните собствени добродетели.

„Нежна е нощта”
Скот Фицджерълд
Народна култура,  1980

Описанието изпрати:
Валерия Вълева

Розмари Хойт

evgenii-onegin

Високото й, красиво оформено чело беше заобиколено с къдри, които обгръщаха главата й като силуета на щит от благороднически герб и се виеха в златисти и пепеляворуси къдрици и масурчета. Очите й бяха светли, големи, влажни и блестящи, цветът на страните й не се дължеше на грим, а на силната млада кръв под прозрачната кожа. В тялото й се долавяха последните следи от детството – тя беше осемнадесетгодишна, вече почти напълно оформена, но като плод, който още е запазил мъха си.

Когато ходеше, държеше тялото си като балерина, не отпуснато напред, а с изящно изправена глава.

„Нежна е нощта”
Скот Фицджерълд
Народна култура,  1980

Описанието изпрати:
Валерия Вълева

Никол Уорън

evgenii-onegin

Когато влязоха в сградата, посрещнаха ги звуците на „Леката кавалерия” от Супе, изпълнявана от оркестрово трио. Никол използва това, за да остане права, и нейната младост и красота така го поразиха, че вълнението, което се бе загнездило в него, се засили и го изпълни целия. Тя се усмихна с трогателна детинска усмивка, събрала цялата загубена младост на света.

Когато вървеше, по кремавата й рокля играеха сини и сиви отблясъци, а светорусата й коса заслепяваше Дик – всеки път, котаго се обръщаше към нея, тя се усмихваше, а когато минаваха под крайпътните светлини, лицето й засияваше като ангелско. Тя му благодареше за всичко, сякаш той я бе извел на танци, и докато Дик ставаше все по-малко сигурен какво е отношението му към нея, нейната увереност нарастваще – присъствието й беше тъй възбуждащо, сякаш тя бе събрала в себе си веселието на света.

Следващия път, когато се видяха, една седмица по-късно, той закъсня и Никол го чакаше на пътеката, по която той трябваше да мине на излизане от къщата на Франц. Косата й, опъната зад ушите, се разстилаше по раменете, лицето й изглеждаше току- що изплувало изпод косите и като че ли точно в този момент тя излизаше от гора и лунната светлина я обливаше. Излизаше от неизвестността; Дик искаше тя да няма минало, да бъде просто едно загубило се момиче, което няма друг адрес освен нощта, от която е дошло.

Лицето й, гладко като слонова кост и позлатено от замъгления от дъжда залез, беше по-обещаващо от всякога; тя беше с високи скули, по-скоро бледа, отколкото трескава, и всичко това напомняше за чистокръвно жребче – създание, обещаващо не само преходна младост върху сивия фон на годините, а истинско развитие: това лице щеше да бъде хубаво и на средна възраст; щеше да бъде хубаво и на старини – личеше си от структурата му и от чистотата на чертите.

Розмари реши, че тя е на около двадесет и четири години – лицето й не противоречеше на общоприетите представи за красота и миловидност, но същевременно то създаваше впечатлението, че най-напред е било изваяно като героичен образ – това личеше от волевите линии, от формата на челото й, всичко говореше за темперамент и характер и напомняше на Роден – а след това ваятелят бе решил да му придаде миловидност и бе стигнал точно до границата, когато една малка грешка на длетото би накърнила непоправимо първоначално вложената сила. С устата той бе поел отчаян риск – извивката й беше като лъка на Купидон от корица на списание, но въпреки това тя хармонираше с изяществото на всичко останало.

„Евгений Онегин“
Скот Фицджерълд
Народна култура,  1980

Описанието изпрати:
Валерия Вълева

Франц Грегоровиус

nejna-e-noshtta

Франц, който беше клиничен патолог, родом от Валдените, няколко години по-възрастен от Дик, го посрещта на спирката. Беше сдържан и с осанка като на Калиостро, която контрастираше със смирения му поглед; беше от трето коляно на рода Грегоровиус – дядо му бе преподавател на Краплен, когато психиатрията е излизала от бездната на времето, за да  стане наука. По характер беше горд, пламенен и стеснителен – ласкаеше се от мисълта, че е хипнотизатор. Първичното дарование на рода очевидно се бе поизчерпало, но Франц безспорно щеше да стане добър лекар.

 

„Нежна е нощта”
Скот Фицджерълд
Народна култура,  1980

Описанието изпрати:
Валерия Вълева

Елзи Спиърз

nejna-e-noshtta

По лицето на майката имаше следи от минала красота, която мрежата от бръчици  по повърхността на кожата скоро щеше да заличи; в изражението й имаше едновременно и спокойствие, и живот и това го правеше много приятно.

Майка й беше най-добрата й приятелка, полагаше големи грижи да я насочва, нещо, което не е рядко явление за актрисите – забележителното в случая беше, че мисиз Елзи Спиърз не правеше това, за да компенсира собствени несполуки. Не беше огорчена от живота и не се оплакваше от него: два пъти се беше омъжвала и бе останала вдовица, но благодарение на жизнената си натура и двата пъти беше посрещнала със стоицизъм сполетялото я нещастие.

„Нежна е нощта”
Скот Фицджерълд
Народна култура,  1980

Описанието изпрати:
Валерия Вълева

Ейб Норт

nejna-e-noshtta

… Той говореше бавно и стеснително; Розмари не беше виждала до сега такова тъжно лице: високи скули като на индианец, дълга горна устна и големи, хлътнали, златистокафяви очи. Бе заговорил само с крайчеца на устата си, сякаш искаше думите му да стигнат до мисиз Макиско  по някакъв заобиколен и ненатрапващ се начин; след минута той скочи във водата, дългото му тяло се плъзна по повърхността по посока на брега и постепенно спря.

Под външната свенливост на Ейб Норт се криеше такова отчаяно чувство за хумор, че я забавляваше и объркваше едновременно.

„Нежна е нощта”
Скот Фицджерълд
Народна култура,  1980

Описанието изпрати:
Валерия Вълева

Професор Домлер

nejna-e-noshtta

Професорът имаше красиво лице с дълги бакембарди, напомнящо обрасла с асми веранда на хубава стара къща, това го обезоръжи. Дик познаваше и по-талантливи хора, но не беше виждал човек от тъй висока класа като Домлер.

„Нежна е нощта”
Скот Фицджерълд
Народна култура,  1980

Описанието изпрати:
Валерия Вълева