„За плашилата“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Една година времето много се засуши, хората не можеха да си гледат работата по полето… Тананик и Пиук викат: Всичко живо ще изгори, я да оставим ние нашата работа и да направим магия за дъжд… На нас не ни е за първи път да правим магии. Ако искаме да завали дъжд, отиваме вкупом в прахта и подвикваме хорово: Чик-чик-тананик!… Така стана и тоя път… Народът плъпна по нивите да оре, щъркелите газят с кокилите из орането, а ние забелязахме, че един човечец доорава нивата и само се оглежда. Другите хора изораха нивите си, почнаха да сеят просо в тях, а човечецът, и той доора, но не почна да сее просо. Чику разправя: Тоя го е страх от нас, затова не сее просо… Човечецът си свали капата, потупа се с нея по коляното, почеса се по врата и повтаря:Да сея ли просо, да не сея ли!…Ако сея врабците ще ми изкълват просото. Ако не сея, няма да има какво да жъна!… Той стана, за да почне да сее, а ние пак пикираме над нивата и бръмчим с все сили:Бжъъъ! Оня се отказа да сее, седна отново в браздите, почеса се по врата и мълчи…“

Нашите врабчета летят над ширналите се ниви и наблюдават кипящата работа и подготовка на хората за предстоящата сеитба. След като правят магия за дъжд, хората успяват да изорат земята си, за да засеят нова реколта. Навред кипи от народ, всеки зает с работа, а врабчетата жизнерадостно прехвърчат на тук и там. Докато си летят тъй безгрижно, те виждат един селянин, които се суети сред изораната си нива и не се захваща да посее просото, както останалите около него. Врабчетата разбират, че човекът се страхува да посее просо, защото мисли, че те ще изкълват семенцата. Чуват го докато си мърмори под мустак и умува, какво да прави. Забавлявайки се от неговото колебание, всички започват да кръжат над нивата му, да кацат и отлитат чикчирикащо. Човекът, виждайки толкова врабчета, потъва в дълбок размисъл и забравя за всякаква работа, погълнат от тревога по още незасятата си нива. Мисли, мисли, а колебанието и страхът не му позволяват да се захване за работа, докато около него всички вече са почти към края. Той дори не обръща внимание на околните, инак би видял че ни едно парче земя не бе нападнато от врабчетата. Уви, той става, сетне поседва, почесва си и умува… Ха да почне да сее и се разколебае, ха да се захване на труд и се откаже… Продължава да размишлява селянина и изведнъж се захваща здраво на труд. Измайсторява страшно плашило, облича го в човешки дрехи- с шапка, риза и панталони, а под тях напъхва слама, за да изглежда едро и страховито. Но все му се струва, че врабците няма да се изплашат. Затова ден след ден, човекът започва да носи на нивата си всякакви работи-колци, кратуни, парцали и слама и измайсторява плашило подир плашило. Така човекът забравя, защо всъщност е на нивата си и докато чуждите посеви зеленеят и растат, предвещавайки богата реколта, той продължава да реди страховити плашила сред пустата си нива. Идва есен и всички прибират реколтата си, а този човек събира плашилата си, готов да посрещне идната сеитба. Всичко това с присмех наблюдават нашите врабчета и не спират да се чудят на глупостта му.

Изображение:
Картинката е черно-бяла. В центъра и стои едно високо плашило, а около него са врабчетата. Изглежда много добро и не е никак страшно, щом погледнеш усмихнатото му лице. Явно и то като врабчетата се забавлява от глупостта на стопанина си. Главата му прилича на кратуна с дълга дръжка, леко пропукана в десния ъгъл. Има две извити вежди, достигащи до основата на дългия му нос. Гледа ни с малките си черни очи. Тялото на плашилото е изработено от дълги пръчки. Краката и ръцете му са тънки, с по три разклонения по края, наподобяващи къси пръстчета. Вероятно това са тънки вършини, прикрепени към тялото на страшилището. То е облечено в блуза с ръкави, единият от които леко прокъсан, нашарена на ивици. Отгоре върху нея носи широк гащеризон с асиметрични крачоли, целият на каре и с пришита голяма кръпка над десния крачол. Върху едната му разперена ръка е кацнало едно врабче. То явно е готово на битка и никак не е притеснено от присъствието на плашилото. Даже напротив! Отляво на тях са кацнали Смрадовранката и друго врабче. Дали това е пешеходецът, който си подсвирква с уста, зает да шпионира, както обикновено? От дясно пък се кипри друг врабец. Той е облечен в дълга дреха и сякаш е метнал пончо на раменете си. Няма съмнение, че това е Юнашка фланелка. Над тях високо лети едно врабче, докато други две се снижават, готови да кацнат при останалите. Колко ли глупав изглежда човекът на врабчетата? Как ли се отглежда реколта от плашила? Дали ще разбере, че страхът му е бил неоснователен? Все пак би било достатъчно да се поогледа за да разсее безпочвените си съмнения. Но, уви, човекът не го направи, затова пък измайстори много и разнообразни плашила и забрави за просото…

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Мититаки“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Бях ви споменал, че Мититаки имаше свой чичо на Птичата ривиера, някой си Фр. Т. Мититаки, че самият Мититаки ходи там на гости и откакто се върна, пиеше вода само със сламка, а ние все още продължавахме да пием вода по най-старавремския начин-с човките. Що не махнете тия старавремски работи!-ни вика Мититаки и смуче вода със сламката…Беше краят на лятото, всичко наоколо изгоря от жега, приодата се стаи, отпусна се, някаква леност обхвана всички…Една сутрин рано-рано Мититаки получи пратка от чичо си Фр. Т. Мититаки в лъскава опаковка. Ау, ау!-почна да пляска с ръце и да се преструва Смрадовранката. Дори Драги ми господине се оживи, размърда се в своето гнездо, дето е наклонено като турска керемида, бре, вика, какви са тия чудесии, драги ми господине… Най-напред Мититаки отвори една дъвка, каза ни, че тая дъвка е много специална, голямо откритие на цивилизацията, защото не е като старовремските дъвки… Чичото на Мититаки освен балонска дъвка му бе пратил и една троха от птичата ривиера…“

След като врабчето Мититаки получава своя подарък от чичо си сред всички настава радостно оживление и скуката е прогонена надалеч. Всички са заинтригувани от подаръците, а Мититаки важно обяснява колко ценни и уникални са дъвката и трохата. След дълги и важни обяснения за неповторимостта на получената дъвка, Мититаки решава да покаже колко големи балони може да направи с нея. И така врабчето започва да дъвче усилено дъвката, а под човката му се подава един балон. То дъвче, а балонът се надува ли надува, докато в един миг не го подема и понася към небето. Неусетно врабчето се издига все по-високо, но не спира да дъвче за да предизвика всеобщото възхищение на останалите. И така не след дълго врабчето е издигнато на такава височина, че представлява едва забележима точица. Малко след това всички чуват страшен гърмеж. Приятелите на Мититаки разбират, че балонът се е спукал и се надяват врабчето да се появи. Това обаче не се случва, а доста по-късно от небето пада сламката на пернатото. Мититаки така и не се завръща от този неочакван полет, а врабчетата се връщат по гнездата си натъжени и скърбящи.

Изображение:

Рисунката е черно-бяла. На преден план има един елипсовиден кръг заобиколен от висока стена. Явно това е дълбок водоем от който се вижда да стърчи висока и тънка сламка. Долният й край е потопен във водата, а край горната част едно врабче лети и като че е готово да отпие през нея. Навярно това е Мититаки, който не пие вода с човката си, а по този необикновен начин. Запетайчето е кацнало близо до водата, а до него друго врабче наблюдава с интерес майсторското пиене на вода. Още две пернати са източили глави нагоре по дължината на сламката, а над тях едно врабче усилено размахва крилцата си. Над тях лети друго пернато,без особен интерес от случващото се. Всички врабчета са очарователни и явно много се забавляват.

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“

Художник:
Йордан Радичков, Виктор Паунов

Описание:
Ивелина Дамянова

„Игра на врабчета“ из „Ние, врабчетата“/разкази/ от Йордан Радичков

Един ден, както тъй си седим съвсем вкупом и най-вкупом разговаряме за нашите птичи работи, ни хрумна да почнем да играем. Всеки от нас избра по едно врабче и почнахме да играем помежду си. Аз си избрах Ю. Тц., защото и Ю. Тц. ме избра. Докато си играехме, ние си направихме съвсем ново гнездо, чистичко, спретнато. Ю.Тц. го помете и като продължихме да си играем в гнездото, ние лека-полека го напълнихме с яйца… Гледам една сутрин рано-рано всеки от нас стои на ръба на гнездото и се сили да възпее живота си… Подир туй ние пак продължихме да играем на врабчета и по едно време дочувам, че някой започва да почуква вътре в яйцата…“

И така, животът е непрестанен кръговрат от повтарящи се сцени. Сега отново започва борба с черупчестите затвори, които са единствената пречка деляща врабчетата от прекрасния и очакващ ги свят, а нашите врабчета са в ролята на нетърпеливи родители. Да, врабчетата са вече пораснали, свили гнезда, очакващи новия живот и това е прекрасно! Отмина времето на опознаване на света, на учение, на игри и ето, че вече дочуват тънкото писукането на своите чеда. И те се явяват, разполовили яйцата си- мънички, покрити с пух и очароващи. Но идва и отговорната и трудна задача да са родители, а колко внимание и бдителност им бе нужна, за да предпазят птичетата си от дебнещия  котарак… И така новото поколение врабчета расте, докато един ден същите са изхвърлени със строгост от гнездата си, както преди време бе се случило и на техните бащи. Те политат, всяко по своя си начин, защото са горди наследници на всички качества на създателите си. Врабчетата на Джифф, който навремето бе най-нетърпелив да се излюпи, се излюпиха също тъй- припряно, а щом се оказаха хвърлени от сигурното гнездо, веднага хвръкнаха. Тези на У Фу, разбира се полетяха, щом получиха юнашките си фланелки, а Пиуковите се носеха из небето с неспирни песни. Едни от врабчетата все  летяха наобратно, защото бяха деца на Чир, а други прехвърчаха стремглаво забързани да събират какви ли не ценности, защото бяха отговорни последователи на баща си Чику. Сред всичкото това оживление се дочува и едно постоянно и несекващо мърморени, идващо от най-различни посоки, защото Драги ми господине, също бе станал родител и изпитваше трудност да мърмори сред всичките тези оплаквания и забележки идващи от неговите птичета…

Изображение:

Картинката е в черно-бели цветове. Има четиринадесет врабчета. Отляво на изображението стоят две врабчета, сякаш преплели крила, готови да свият своето гнездо, докато срещу тях други две са застанали в гръб едно на друго. Дали това е Драги ми господине и неговата спътница, които са сърдити дори в близостта си? Над тях стоят Дебелачко, който е разперил крила, като че не разбира нещо или пък говори със стоящото срещу му Запетайче. Друга двойка врабчета, също вплели крила изглеждат щастливи, а едното от тях се усмихва широко. Възможно ли е това да е врабчето У Фу ,облечено в своята юнашка фланелка, вдъхваща му оптимизъм и вяра? Над тях вече летят три двойки врабчета, устремени към новият си живот, нетърпеливи да свият гнезда….

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Юнашка фланелка“ из „Ние, врабчетата“ /разкази/ от Йордан Радичков

Вече достатъчно пораснали, врабчетата напускат старото си гнездо и заживяват в короната на едно дърво. То ги закриля от вятър, предпазва ги от дъжд и неприятели. В един мрачен и мъглив ден, накацали из клоните му, врабчетата забелязват към тях да приближава едно непознато и немощно врабче, облечено във фланелка. Приет гостоприемно, новодошлият им разказва, че е от далечната страна Китай, а сетне им описва тежките изпитания и трудности, през които преминава за да стигне до тази нова за него земя. У Фу, както се казва врабецът, разказва за миналия си живот из оризовите ниви и за щастливото съжителство между неговото семейство и хората по тия места. Те живели и си помагали взаимно- врабчетата се хранили с насекомите, които вредяли на растенията, а пък хората се сдобивали с богата реколта. С мъка продължава историята си, описвайки спомените си от един изпълнен с жестокости ден. Докато живота си тече в преследване на насекоми из нивите, изневиделично той и всички останали врабци са безмилостно подгонени от местните хора. Това ги принуждава да отлетят, с желанието да открият нов и спокоен дом, но силите им не позволяват да летят на далечни разстояния. Затова те кацат в друго оризище, с надеждата да съберат нови сили и да продължат бягството си, но отново са застигнати от хората и подложени на несекващите им до смърт удари. Много от събратята му загиват, а У Фу успява да се скрие дали заради своята юнашка фланелка, дали заради съдбата отнесла се благосклонно към него през този ден… Останал сам, той преминава през Великата китайска стена и се отправя на дълъг и мъчително неизвестен полет. Така завършва тъжната си история врабчето от Китай, която буди негодувание в смелото сърце на Чир, който предлага да го научи на изкусното летене наобратно. Всички съчувстват и споделят мъката на новия си приятел и го приемат сред тях.

Изображение: Картинката е черно-бяла и пресъздава момента, в който врабчето У Фу от Китай се среща с тукашните врабци. Той е с къса фланелка на райе и тъмно оцветено тяло, с раздалечени крилца, сякаш обзет от вълнение докато споделя нещо с околните. Може би споделя несгодите, които е преживял. Новопристигналото врабче е заобиколено от другите, из които се откроява един по-висок, също облечен във фланелка с райета, която достига до глезените му. Запетайчето също е насочило погледа си към китайския си събрат, а над всички високо в небето кръжат три врабчета. Видно е, че У Фу  се е сдобил с нови приятели, щастлив, загърбил мъката и изпитанията, намерил нов, спокоен дом. Възможно ли е неговата юнашка фланелка да му е дала кураж и надежда, за да успее да премине през дългия път? Колко ли радост изпълва мъничкото му сърце?

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Училищно звънче“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Щом удари училищното звънче и децата тръгнаха на училище, ние се преместихме на едно дърво в училищния двор, да можем да гледаме оттам в класната стая и покрай децата да научим малко история, малко аритметика, а така също и буквите… Няколко седмици учехме, като гледахме все през прозореца, и ученето ни вървеше много добре. Един ден децата излязоха навън, грабнаха прашки и започнаха да ни замерят с камъни…“

Настава момент в който врабчетата трябва да усвоят нови знания, които техните родители не могат да им дадат, а съюзник в тази задача е училището от където се носят мъдрите слова на учителите. Те се настаняват върху клоните на дървото, намиращо се в училищния двор, и оттам прилежно учат наравно с децата. Студът, лошото време, падащите мъгли или ръмящият дъжд не успяват да попречат на желанието на врабчетата да учат- те стоят на дървото и с постоянство и упоритост усвояват още знания. Един ден, щом децата излизат на двора и забелязват врабците, започват да ги замерят с камъни, които хвърчат безмилостно от прашките в ръцете им. Всички си разлитат и огорчени и натъжени търсят съвет при по-възрастните и мъдри от тях врабци в градския парк. След като получават ценни съвети те решават да постъпят по същия начин с малчуганите за да разберат колко груба е била постъпката им. И така, врабчетата изчакват зад един ъгъл и щом децата ги приближават започват да стрелят с прашки, което ги принуждава да избягат. Така децата и врабчетата си сменят ролите- в класната стая пернатите, а из клоните на дървото децата. Цялата зима преминава неусетно за новите ученици, докато малчуганите потракват със зъби от студ, мъчейки се да научат нещо докато надничат през прозорците.

Изображение:

Картинката е черно-бяла и пресъздава момента, в който врабчетата напускат класната стая, завършили успешно учебната година. В центъра на рисунката е кацнало едно врабче, което сякаш има да съобщи нещо изключително важно. То е заобиколено от осем дечица-момичета и момчета, и разбира се Запетайчето. Някои от децата са с шапки, други не, но всички са облечени в блузки с дълги ръкави с различни елементи и шарки по тях-на райе,точици или големи кръгове. Момчетата носят панталони, а момичетата са с поли до коленете. Всички малчугани са насочили поглед към Чир, с изключение на едно, което гледа Запетайчето. Усмихват се. Чир може би им разказва за знанията, които е получил в училище, нескривайки гордостта и радостта си от този факт. Колко ли се срамуват децата от лошата си постъпка към врабчетата? Колко ли е голямо желанието им да бъдат отново в училище? Сигурно е, че децата са разбрали колко важно е да бъдеш добър, да си прилежен и старателен в учението и мил с околните. Над всички тях кръжат седем врабчета, които се радват на свободния полет.

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

Врабчета, кацнали върху клонка

Врабчета, кацнали на клонка

Централно на снимката е фокусирана една клонка, леко покрита със сняг. Тъничка е, но е достатъчно издържлива, щом на нея са кацнали около 20 врабчета.  Сгушени са едно в друго  и са леко  покрити със снежинки.  От тази клонка, излиза една по-малка, на която има само две врабчета. Фона е синьо- зелен, със снежинки.

Описание:
Васалена Атанасова