„Игра на врабчета“ из „Ние, врабчетата“/разкази/ от Йордан Радичков

Един ден, както тъй си седим съвсем вкупом и най-вкупом разговаряме за нашите птичи работи, ни хрумна да почнем да играем. Всеки от нас избра по едно врабче и почнахме да играем помежду си. Аз си избрах Ю. Тц., защото и Ю. Тц. ме избра. Докато си играехме, ние си направихме съвсем ново гнездо, чистичко, спретнато. Ю.Тц. го помете и като продължихме да си играем в гнездото, ние лека-полека го напълнихме с яйца… Гледам една сутрин рано-рано всеки от нас стои на ръба на гнездото и се сили да възпее живота си… Подир туй ние пак продължихме да играем на врабчета и по едно време дочувам, че някой започва да почуква вътре в яйцата…“

И така, животът е непрестанен кръговрат от повтарящи се сцени. Сега отново започва борба с черупчестите затвори, които са единствената пречка деляща врабчетата от прекрасния и очакващ ги свят, а нашите врабчета са в ролята на нетърпеливи родители. Да, врабчетата са вече пораснали, свили гнезда, очакващи новия живот и това е прекрасно! Отмина времето на опознаване на света, на учение, на игри и ето, че вече дочуват тънкото писукането на своите чеда. И те се явяват, разполовили яйцата си- мънички, покрити с пух и очароващи. Но идва и отговорната и трудна задача да са родители, а колко внимание и бдителност им бе нужна, за да предпазят птичетата си от дебнещия  котарак… И така новото поколение врабчета расте, докато един ден същите са изхвърлени със строгост от гнездата си, както преди време бе се случило и на техните бащи. Те политат, всяко по своя си начин, защото са горди наследници на всички качества на създателите си. Врабчетата на Джифф, който навремето бе най-нетърпелив да се излюпи, се излюпиха също тъй- припряно, а щом се оказаха хвърлени от сигурното гнездо, веднага хвръкнаха. Тези на У Фу, разбира се полетяха, щом получиха юнашките си фланелки, а Пиуковите се носеха из небето с неспирни песни. Едни от врабчетата все  летяха наобратно, защото бяха деца на Чир, а други прехвърчаха стремглаво забързани да събират какви ли не ценности, защото бяха отговорни последователи на баща си Чику. Сред всичкото това оживление се дочува и едно постоянно и несекващо мърморени, идващо от най-различни посоки, защото Драги ми господине, също бе станал родител и изпитваше трудност да мърмори сред всичките тези оплаквания и забележки идващи от неговите птичета…

Изображение:

Картинката е в черно-бели цветове. Има четиринадесет врабчета. Отляво на изображението стоят две врабчета, сякаш преплели крила, готови да свият своето гнездо, докато срещу тях други две са застанали в гръб едно на друго. Дали това е Драги ми господине и неговата спътница, които са сърдити дори в близостта си? Над тях стоят Дебелачко, който е разперил крила, като че не разбира нещо или пък говори със стоящото срещу му Запетайче. Друга двойка врабчета, също вплели крила изглеждат щастливи, а едното от тях се усмихва широко. Възможно ли е това да е врабчето У Фу ,облечено в своята юнашка фланелка, вдъхваща му оптимизъм и вяра? Над тях вече летят три двойки врабчета, устремени към новият си живот, нетърпеливи да свият гнезда….

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Тананик“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Имахме в нашата група един врабец, викахме му Пиук, защото той по цял ден хвъркаше и съчиняваше песнички, като си тананикаше: Пиук, пиук, песента ми започва оттук!…“

Врабчето Пиук е изкусен певец и оглася с чуруликането си дните на останалите врабци за да минават по-ведро и леко. С радост той дарява песните си на околните за да усетят благотворното им влияние и жизненост. Когато порасналите врабчета започват сами да градят гнездата си, Пиук им предлага да работят пеейки, защото така работата им ще премине неусетно. Гласовитото врабче създава за всички по една мелодия и докато се трудят или летят тя ги следва неотлъчно. И така без да разберат чуруликайки си, всички свиват гнездата си, а песните стават неразделна част от тях, която носи благост и лекота на дните им.

Изображение: Картинката е графична. Нарисуван е един голям, надут балон, нашарен с вертикални линии, вързан с тънък и къс конец, който се носи из въздуха. В горната част на балона от ляво и дясно има по едно врабче. Те са разперили крила, сякаш се издигат заедно с балона. Изглеждат безгрижни, свободни и безтегловни.

Издание: “Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Юнашка фланелка“ из „Ние, врабчетата“ /разкази/ от Йордан Радичков

Вече достатъчно пораснали, врабчетата напускат старото си гнездо и заживяват в короната на едно дърво. То ги закриля от вятър, предпазва ги от дъжд и неприятели. В един мрачен и мъглив ден, накацали из клоните му, врабчетата забелязват към тях да приближава едно непознато и немощно врабче, облечено във фланелка. Приет гостоприемно, новодошлият им разказва, че е от далечната страна Китай, а сетне им описва тежките изпитания и трудности, през които преминава за да стигне до тази нова за него земя. У Фу, както се казва врабецът, разказва за миналия си живот из оризовите ниви и за щастливото съжителство между неговото семейство и хората по тия места. Те живели и си помагали взаимно- врабчетата се хранили с насекомите, които вредяли на растенията, а пък хората се сдобивали с богата реколта. С мъка продължава историята си, описвайки спомените си от един изпълнен с жестокости ден. Докато живота си тече в преследване на насекоми из нивите, изневиделично той и всички останали врабци са безмилостно подгонени от местните хора. Това ги принуждава да отлетят, с желанието да открият нов и спокоен дом, но силите им не позволяват да летят на далечни разстояния. Затова те кацат в друго оризище, с надеждата да съберат нови сили и да продължат бягството си, но отново са застигнати от хората и подложени на несекващите им до смърт удари. Много от събратята му загиват, а У Фу успява да се скрие дали заради своята юнашка фланелка, дали заради съдбата отнесла се благосклонно към него през този ден… Останал сам, той преминава през Великата китайска стена и се отправя на дълъг и мъчително неизвестен полет. Така завършва тъжната си история врабчето от Китай, която буди негодувание в смелото сърце на Чир, който предлага да го научи на изкусното летене наобратно. Всички съчувстват и споделят мъката на новия си приятел и го приемат сред тях.

Изображение: Картинката е черно-бяла и пресъздава момента, в който врабчето У Фу от Китай се среща с тукашните врабци. Той е с къса фланелка на райе и тъмно оцветено тяло, с раздалечени крилца, сякаш обзет от вълнение докато споделя нещо с околните. Може би споделя несгодите, които е преживял. Новопристигналото врабче е заобиколено от другите, из които се откроява един по-висок, също облечен във фланелка с райета, която достига до глезените му. Запетайчето също е насочило погледа си към китайския си събрат, а над всички високо в небето кръжат три врабчета. Видно е, че У Фу  се е сдобил с нови приятели, щастлив, загърбил мъката и изпитанията, намерил нов, спокоен дом. Възможно ли е неговата юнашка фланелка да му е дала кураж и надежда, за да успее да премине през дългия път? Колко ли радост изпълва мъничкото му сърце?

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Яйцето“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков / разкази/

Йордан Димитров Радичков е български писател, драматург и сценарист, роден през 1929 в село Калиманица. Завършва гимназия в Берковица. Той е носител на множество отличия и награди, както у нас, така и в чужбина. Произведенията му са преведени на 37 езика и са издадени в 50 страни по света. Номиниран е 2 пъти за Нобеловата награда за литература. Ненадминато литературно богатство оставя автора, а в сборника с разкази „Ние врабчетата“, той сам създава илюстрациите, които ни потапят в живота на градското врабче и не само…Тази година отбелязваме 90-ата годишнина от рождението на писателя.

„ Всеки на тоя свят се е появил различно… Аз преди да се пръкна дълго време живях в яйцето. Да не ти дава Господ да живееш в яйце!… Вътре тъмно, ни прозорец, ни врата има, на това от горе е и толкова тясно, че човек няма къде да се обърне, ами седи по цял ден и по цяла нощ и не знае навън ден ли е, нощ ли е, слънце ли грее, или пък навъсени облаци ходят навъсено по небето. Оня, който е бил затворен, най- добре разбира жаждата за свобода…“

Три седмици заякват и растат мъничките врабци в яйцата, в своето гнездо и очакват момента в който ще пробият дебелите черупки около себе си, които с времето се превръщат в затвор за тях. Въпреки неизвестността навън, те с постоянство и упоритост удрят тая здрава стена, докато желанието им за свобода се засилва. Първото яйце се предава и разчупва, под напористите удари първото врабче, а сетне бляскавото слънце го посреща с благодатните си лъчи. Нетърпеливи писукания се носят и от останалите още здрави яйца, които още не пускат останалите пилета навън. Но живота, както и природата следват естествения си ход и ето, че едно по едно започват да се люпят и другите. Едни от тях се появяват на белия свят изведнъж, без колебание, на някои силите не достигат, но тия по-първите им помагат, на тия дето природата не е дала тъй здрави човки, на тия дето волята им не е достатъчна, на тия на които яйцето като че се съпротивлява… Гнездото се изпълва с шарени души- някои светли, позитивни, явявайки се на света с радост и въодушевление, други мрачни, недоволни, слабички или сърдити… Чир бе врабец, който се излюпи слабоват, но пък с тъй здрав дух, че бе готов да литне, ако не го бе спрял първият врабец, който знаеше, че за да летиш ти трябват заякнали криле, а това отнемаше време, догдето финия пух отстъпи пред красивите перца. И така – гнездото се изпълни с различни пилета, разумни, глуповати, бързи и бавни… Имаше и едно чудно врабче, голямо колкото запетайка. Нарекоха го Запетайчето, и наистина изглеждаше съвсем дребен, особено до брат си Дебелачко. Драги ми господине, бе името което получи един от врабците, поради своята сприхава и навъсена природа. Гнездото кипеше от живот и сякаш очакваше да стане свидетел на съдбата на всяко едно от врабците. Ех, толкова забавни моменти предстоят да се случат, които ние няма да изпуснем, а ако нещо ни убегне, ще попитаме някой. Кой ли? Да кажем, „Онова нещо“, което наблюдава винаги всичко и на което врабчетата дадоха това странно име.

Изображение:

Изображението е черно-бяло. Нарисувани са новоизлюпените врабци в гнездото. Почти всички яйца са разполовени на две, а на върха им стои по едно от тях. Някои от яйцата са счупени през средата си, където черупките стърчат като остри зъбци, други в по-горната си заострена част. В лявата част на рисунката стои счупеното яйце на Запетайчето, а то гордо е кацнало отгоре му. Изглежда като кръгла точица с прикрепено към нея черно пискюлче, извито в дъговидна форма, под което стърчат две тънки, леко извити крачета. Нарисувано е в тъмен цвят, вероятно за да бъде забелязано, защото размерите са му в пъти по-дребни от на останалите. Отляво на него е кацнало врабчето Дебелачко. Той е най-едър, вирнал глава и изпънал крила, които приличат на тънка пръчица, завършваща с три разклонени по-къси, като миниатюрен тризъбец. Обут е в панталони и гледа към останалите. Някои от врабчетата имат дебела черна ивица през тялото си, сякаш запасани с пояс, други не, но всички като че с радост се представят на света. Над Запетайчето, от едно почти здраво обло яйце, през мъничък процеп се е подава Чир и е ясно, че ще са му нужни доста сили за да се освободи. Сред разгромените вече черупчести затвори има и цели и непокътнати. Лесно да се досетим, че врабчовото семейство ще остане в този си състав. Всички птичета са дребни, с изпънати крилца и глави, готови да опознаят небесния простор, а над тях един вече е успял да го стори.

Изображение:

Изображението е черно-бяло. Нарисувани са дванадесет врабчета, приличащи на мъничко ято, летящи едно до друго. Някои от тях са с черни линии през средата на тялото, сякаш запасани с пояс, други не, но всички са изпънали глави с мънички човки, крилца и крачета и летят, усещайки радостта на свободата. Високо над тях има един облак, зад който се подава лице, с бдителни кръгли очи и дълъг нос. Формата на главата на това нещо е като гърбица на камила, но облака закрива останалата му част, така че как изглежда остава загадка. Сигурно е, че това е „Онова нещо“, както го наричат врабчетата и което винаги ги наблюдава.

Издание:
“Ние, врабчетата“

ИК. „ НИКЕ“

Художник:
Йордан Радичков, Виктор Паунов

Описание:
Ивелина Дамянова

Използвани източници:
https://liternet.bg/publish5/jradichkov/

ГРИЖОВНИТЕ МЕЧЕТА

грижовните мечета

„Грижовните мечета“ е анимационен филм, чието действие се развива в страната наречена Грижландия, скрита сред пухкави облаци, усмихнати звезди и пъстроцветни дъги. Там царува безкрайното щастие, блаженство и доброта.

Пухкавите мечоци и техните братовчеди – лъвчета, пингвини, маймунки, котета и други си имат своя специална грижовна мисия. Те винаги задружно осуетяват плановете на злия Сърцемраз да помрачи света.

Дребосъчковците в най-различни цветове имат различни символи на коремчетата и при нужда излъчват лъч, а щом лъчите им се съберат в едно се образува дъга.

Те пленяват със своята непринуденост и доброта. Приключенията им са вълнуващи и поучителни. Грижовните мечета ни помагат да изразяваме обикновените емоции като любов, щастие, приятелство, радост и дори недоволство.

         Изображението:Върху бели, пухкави облачета са се подредили грижовните мечета. Най-отпред е седнал Сърдитко-синьо, усмихнато мече, на бялото му коремче е нарисуван  символ: синьо облаче от което падат три капки дъжд и три червени сърчица. До Сърдитко стои малкия Тръб. Той е светлосиньо мече, облечено в бебешки гащички, а на бялото си коремче има символ спяща звездичка завита с облаче. Тръб се е пипнал за муцунката с дясната си ръка, а лявата е отпуснал свободно надолу и е обърнал китка към братовчеда маймунка. Маймунката е оранжева, леко е присвила крака, вирнала опашка ес-образно. Тя също има бяло коремче, а нейния символ е сърчице. На втория ред е Смелчан, той е лъв и на бялото си коремче носи символ сърце. Малката розова Пухи с подава весело над главата му, стиснала здраво лъвската му грива. До Смелчан е катеричката Лъчко. Тя е виолетово-лилава с малки наострени уши, а на бялото си коремче има жълто сърце очертано със светло кафяво, сякаш са две сърца в едно. Зад Сърдитко и Тръб се подава розовата Веселушка, нейния символ е дъга. Тя обича да се грижи за външния си вид.  До нея се подава Добродушко, кафяво мече с голямо червено сърце на бялото си коремче. В ляво до опашката на Смелчан от пухкавите облаци излиза цветна дъга,  а на нея се е разположила усмихната звезда. В дясно зад грижовниците има шатра със жълти пръчки и покривало на бели и розови триъгълници. На фона на копринено синьото небе греят усмивки и лъха доброта.

Описание:
Ирена Янакиева