Фреди Меркюри

Пред себе си виждаме замислен човек,седящ над пианото, Това не е просто обикновен човек,а Фреди Меркюри – рок легендата на ХХ век. Не обаче Фреди Меркюри, когото всички си представяме първоначално. Това е съвсем различен Фреди, около двайсет и пет годишен, в разцвета на своята младост. Гъстата му, черна и лъскава коса едва достига раменете му. От мустака няма и следа. С лека усмивка на лице, но същевременно и свъсени вежди, той композира поредната мелодия, която по-късно ще се превърне в следващия хит на британската рок група Queen.

Пръстите му, накичени със сребърни пръстени, съвсем леко докосват белите клавиши на чисто белия роял. Изпод ръкава на лявата му ръка тайно се прокрадва тънка сребърна гривна. Кръстосал крака върху черното столче, Фреди изсвирва тихо няколко тона. На няколко сантиметра над рояла виси сребрист микрофон, готов да улови композираната мелодия. Зад тихия певец е разположен усилвател, висок около метър.

Вероятно Фреди  не е на тихо място у дома, а прекарва поредния си ден в звукозаписното студио, посветен на единствената си мисия в живота – да твори музика, способна да докосне всяка душа.

Наоколо няма никого. Цари тишина. Единственият шум, който се долавя, е лекият ангелски глас на пианото. Връзката с външния свят липсва. Само малкото прозорче, разположено в горния десен ъгъл на малката стаичка, пропуска слънчевите лъчи в тъмната тиха стая.

Николчо от „Маминото детенце”

luben karavelov

 До петьогодишната си възраст Николчо, малкият Николчо, кръщелникът на големия Николчо, не изнесъл пред света нищо особено. Единственото негово отличие, което било забележено в продължението на тия пет години, и то не от казанлъчени, а от собственото семейство на бъдещия гражданин, се заключало в това, че госпожа Неновица захванала да посреща своя нижайши повелител неопрана, несресана и неомита. Но и това явление подействувало на Нена успокоително. Когато той срещал жената си с разрошавена глава или с различни белези по дрехите, то се радвал и обяснял сам на себе си:

„Който има наследник, той трябва да пести и да ходи непран и неомит… Майка е!… А какво евангелско виражение се е появило у нея на лицето!… Тя е по-умна от мене. Аз тряба да я слушамм и да изпълнявам волята й. Ако да не би била тя, то аз не би имал толкова пари“.

После тия разумни разсъждения Нено се решил с всичкото си сърце и душа да дебелее и да не обръща внимание на нищо и на никого. Разбира се, че и това решение се случило не без малка борба. Когато един ден Неновица му казала просто и ясно да мълчи, да слуша и да не й противоречи, то у него се появило едно малко и невинно самолюбийце, но то било не твърде дълготрайно. След малко време жената му, без никакви церемонии, захванала да го води за юларчето към неговите домашни обязаности, а той вървял спокойно, не ритал и не хапал, защото неговата душа не желала нищо друго, освен тишина и спокойствие.

Из всичкото това, щото ви казах по-горе, вие сте успели вече да се убедите, че Николчо се е возпитал изключително под ръководството на майка си, която се е стараела да му внуши само една, изключително една идея, че всеки разумен човек е обязан да разбогатее и да има много, защото сиромашията не чини нито калпав грош. Тая идея се насаждала в младата глава и чрез различни приказници, и чрез различни съвети, и чрез различни примери из действителния живот.

Когато Николчу чукнала седмата Коледа, то родителите му го завели в училището и предали го в ръцете на знаменития в онова време казанлъшки педагог, който е знаел не само да учи по панакидата, а и да пее в черкова. Името на тая знаменита личност е било даскал Славе – и нищо повече. Всичкият град го е знаел под това име. Когато веднаж било изпроводено из Пловдив такова едно писмо, което било надписано „Мусекословеснейшему господину кирию Слави“, и когато това писмо било занесено на поп Иван Славеят, то неговото христолюбие се разсърдило и казало: „Аз не съм мусекословеснейше и името ми е Иван. Това писмо е за даскала“. Мнозина разказват, че това произшествие е станало не по погрешка, а със зло намерение. Разносвачът на писмата, който бил дявол човек“, искал да се поприсмее на дяда попа и на неговата музика, която във времето на „Со страхомъ божи“ приличала на хрюкане. И в Казанлък има дяволи хора! Но като и да е, а мусекословеснейши Славе принял чорбаджийското дете с отворени обятия, дал му нова панакида, на която било написано – (кръсти, Боже, помагай) а б в г д и пр., и накарал го да целуне дебелата ръка на баща си и бялата ръчица на майка си, която приличала на захарски симид.

Любен Каравелов
Из „Маминото детенце”

Описание:
Валерия Вълева

Поп Алигорко от „Време разделно”

anton donchev

 Другият беше свещеник или монах, със светла дълга коса, с дълго расо – косата изрусяла, та побеляла, а расото посивяло, та позеленяло по плещите от слънце и дъждове.

Две сини, огромни от светлината очи сияеха на лицето му. Изглеждаше още млад, пълен с радост към света.

Аз минах с коня си покрай него и той затвори очи, може би от облекчение. Светлината по лицето му изгасна и както щом слънцето се скрие зад планина, се виждат по-добре горите, дотогава замъглени от лъчисто було, тъй и аз видях лицето му. Хлътналите очни кухини, бръчките край очите, напуканата, обгоряла сякаш кожа, бледите устни на страдалец. Попът беше вече немлад и уморен човек. 

Из „Време разделно”
Антон Дончев
Издателство „Слово”, 2000