„Чири“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Едно наше врабче, Чири, отиде да живее на село. През зимата се топлеше в сламената стряха на плевнята, беше си направил дупка в нея и колкото и студено да беше, не му подвяваше отникъде, защото входът бе тъй тесен, че щом влезеше, го запушваше целия. Прехранваше се край кокошките…Всяка година то почиства свинските кожи на Илия, а за сметка на това Илия му позволява да живее безплатно в сламената стряха на плевнята. Врабчето никога не е повдигало въпрос, че кожата е голяма и че много работа има да падне по нея. Ето и сега с ушите си чу, че кожата е три декара, но нито изрази недоволство, ни нищо, ами обиколи да я разгледа от всякъде, да види дали е добре опъната и дали е натъркана равномерно с трици и сол. Като огледа и одобри, Чири се залови за работа… Всяка зима то бързаше да приготви свинската кожа преди още да е цъфнал кукурякът. Щом почисти кожата, Илия изправя сенарската ритла и изважда пироните. Сега ще обуя децата и жената!- вика Илия, отнася кожата, размерва я, реже я на ивици, прави цървули и кога тръгват на гости, врабчето ги вижда всички до един с нови цървули… Врабчето подтичва босо подир тях, къде пешком, къде подхвръкне, и му е кеф, кеф…Защото и врабчето има заслуга да са стегнати всички в нови цървули…“

Студената и наглед безкрайна зима преминава в упорита работа и почти неусетно за врабчето Чири. Докато всичко спи под пухкавата снежна завивка, то се труди упорито и припряно над свинската кожа на стопанина на плевнята. Там прекарва зимните нощи Чири, а денем упорито подготвя за нови цървули кожата. Врабчето е добро и признателно за предоставения му подслон и всяка зима с радост помага на Илия, без да се оплаква, а напротив щастливо и гордо от възможността да бъде полезно. Кожата, която трябва да обработи и почисти е огромна, но това не му пречи да свърши тази трудоемка работа. Напротив, то с още по-голям ентусиазъм се труди, знаейки и очаквайки радостта на илийчовото семейство щом се сдобият с нови цървули. От ранно утро до здрач кълве врабчето по кожата, а накрая тихо споделя радостта на стопаните. Нито за миг то не се плаши от работата, нито пък му се струва твърде трудоемка. Не изпитва и капка съмнение, че ще се справи, а напротив продължава с хъс и желание. И преди зимата да е свършила Илия се сдобива с нова чанта, която му ушиват от тазгодишната кожа. А сърцето на врабчето прелива от радост и гордост, че е успяло да се отплати на стопанина за топлата стряха и през тази зима.

Изображение:
На черно-бялата рисунка е пресъздаден момента в който Чири започва с почистването на свинската кожа. Тя е много голяма и здраво изпъната, като от всяка страна е закрепена с по два дълги, здрави пирони. В горната част на кожата в дясно е кацнало врабчето и вече кълве по нея. Има малък участък с дребни точици. Дали това са триците и солта, които ще трябва да отстрани? В средата на кожата от долната й част има цепнатина в тъмен цвят. Възможно е кожата да не е изцяло бяла, а на черни петна. Срещу изпънатата кожа стои прав един таралеж. Той не прилича на такъв съвсем, понеже е с много издължена муцуна, която прилича по-скоро на клюн, но пък има множество бодли. Обут е в панталон на ивици и сочи с ръка към кожата. Не става ясно какъв образ е нарисувал художникът, но е сигурно, че наблюдава работата на Чири, заедно със Запетайчето, стоящо до него. До тях У Фу и още един врабец явно си говорят и изглеждат озадачени. Дали смятат, че тази задача е трудна, дори невъзможна за едно врабче? Дебелачко и още едно врабче също са там, а Чири продължава да се труди. Колко ли разсъдливо и сърцато трябва да е врабчето за да иска да се отплати на Илия? Нима не би могло да нощува в сламената стряха, кой би му попречил? Разбира се стопанина не би го прогонил… Но какво по-хубаво от това да дадеш нещо от себе си на някого без да чакаш да ти бъде поискано в името на общото благо… Тогава животът ти добива истински смисъл.

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Есенна приказка“ /разказ/ от Ангел каралийчев

-Славенце!- рече болната птичка, като се надигна от гнездото и погледна със светлото си око надолу към пилето, което шумолеше в тревата и миеше с росни капки перцата на крилата си.- Иди, маминото, в лозята да ми намериш едно зрънце от жълт грозд, че ми е изгоряла душицата за сладко нещо!…“

И славейчето хвръкна с трепет и вълнение, обзето от желанието си да изпълни тази проста майчина молба, за да пропъди мъката от обичния й поглед. Стигна то дядовото Радойково лозе и като видя стария стопанин запя тъжна песен с чудното си гласче, която се извиваше и опияняваше с нежността си, носеше се трепетливо и прочувствено и се разливаше из ширналата се лозя. Но нали дядо Радойко не го разбираше, радваше се на омайните му трели, които като балсам галеха душата му и не долавяше болката в тях. Зачурулика славейчето още по-изкусно, възнесе високо клетата си молба… Пя славеят, а сетне щом заглъхна политна измежду лозите да изпълни майчиното желание. Кехлибарените гроздове тежко висяха, жарнати и ароматни от слънцето. Славеят не посмя да ги докосне, въпреки че предчувстваше сладостта им, той кацна в прашните земи да потърси някое отронило се зрънце. Щом видя едно, посегна и го клъвна с човка, но в същия миг над него прозвуча страшен звук. Дядо Радойко бе ударил силно газената тенекия, която държеше близо до себе си и с която плашеше де що види. Сърчицето на птичето се сви от ужас, бързо пусна зрънцето, а сетне хвръкна към майка си. Стигна до гнездото и с печал й разказа за изживяното премеждие. Забрави майка му тогава за своята болка, в очите й плуваше само грижата и безпокойството по едничката й рожба и с мили, гальовни думи успокои разтревожената му душа. Рече му да не страда и че щом гроздоберът премине и лозето опустее ще може да й донесе от вкусния плод. Неутешима бе болката на славея, страданието се впиваше в неговото сърце и го давеше. Изхвръкна пернатото и кацна на една леска, а отчаянието и безпомощността му се заизливаха отново чрез жалните му напеви. Един бял камък безчувствено стоеше на пътя край леската. Щом птицата запя, скръбната мелодия се понесе и стигна до камъка, впи се в неговото скално сърце и то застрада тъй силно, че започна да плаче с едри бели каменни сълзи, които с тътен се удряха и търкаляха по прашния път. В това време, една мравка минаваше покрай камъка, когато я застигна голяма бяла каменна сълза и едва не я погуби. Невярваща при вида на плачещия  скален къс, тя го запита какво се е случило. Тогава той съкрушен й разказа за славея и неговата песен. Работливката отиде при  птичето и му рече, че при чешмата до лозето, където всеки ден старецът ходи за вода има две зрънца грозде, които са се откъснали докато е миел един грозд. Тя го изпрати да ги вземе и отнесе при майка си. Щастие нахлува в сърцето на славея и той бързо се отправя към чешмата. Там открива двете зрънца и ги взема, след което полита високо. Едното пуска пред дома на добродушната мравка, а другото отнася на обичната си майка.

Изображение:

Изображението е графично, в черно-бели цветове. В центъра на рисунката са старата птица и рожбата й славеят. Майката стои в гнездо, намиращо се на тънка лозница, а срещу й е славейчето. Тя е красива и същевременно излъчва отчаяние и безнадеждност, отворила човка и притворила леко очи.Дълбоко в погледа й обаче долавяме и  мъничка светлинка, може би надежда. Много е изящна, с красиви издължени крила, но спуснати и сякаш безсилни от умора, и дълга опашка, а гърдите й са обсипани с фин пух. На главата си има забрадка, изпъстрена в дребни бели точки, привързана под гушката й.Над крилото на птицата има силно защриховани участъци, където финният пух сякаш е настръхнал, а самото крило е изрисувано с множество пера, които като че ли се застъпват, като надиплени, започващи от основата му с по-широки и къси и към края му с по-дълги и тесни. Гърдите на птицата са светли на места с леки щрихи, където явно е останала следа от допира на птицата до сламеното гнездо в което лежи. То има форма на кръг, изрисуван целия по краищата му към основата в множество преплитащи се вълнообразни линии. Това са дребни сухи треви и сламки, майсторски преплетени от птицата  в здраво гнездо. Срещу й е прекрасното славенце, с дълбок черен поглед, може би уловил светлината на деня или пък това е чиста сълза, родена от неговото страдание, готова да се отрони… То стои някак напрегнато и като че готово да литне. На гушката си има привързан тънък конец. Тялото му е финно, с лек пух и дълги пера по опашката и крилата. Стъпило е с тънките си крачета на лозовата пръчка, тънка и вълнообразна, източва се над тях и се спуска надолу, прилична на рамка в която са запечатани образите на майката и рожбата й. От ляво и дясно в горната част на картината от лозницата се спуска по един голям грозд, обсипан с гъсти овални плодчета. Те са в тъмен цвят, там където жаркото слънце е обагрило белите плодове и им е придало златноръждив цвят, а на места са с бели участъци, вероятно блеснали на светлината. Навсякъде покрай тях растат дребни цветя, прилични на лайка и множество треви.

Изображение: Графичното изображение пресъздава момента на срещата между славея и мравката. В центъра на рисунката е славейчето, кацнало на един висок стрък трева, леко наклонил се от тежестта му.Целият е сякаш от въздушна перушина, с изключение на красивите крила и опашка върху които има дълги, гладки пера. Обърнал е глава встрани, но същевременно гледа надясно, към стоящата мравка. Тя е с голяма глава и тяло приличащо на осморка. Две големи очи гледат към птицата, а над устата й стърчат извити мустачета. Мравката е в черни цветове, а на някои места се забелязват по-светли участъци- там, където светлината блести по гладкото й тяло. Има шест тънки и извити като куки крачета, като започват от по- къси към по-дълги- два чифта в горната част на тялото и един в задната част. Сякаш водят разговор. Навсякъде около тях растат широки, високи треви и гъсти по-дребни и нискостеблени. Зад тях има високо дърво, на което виждаме само основата от дебел ствол, покрит с напукани, спиралноизвити кори, напречни пукнатини и неравности, което говори за дълголетието му. Зад работливката върху една от тревите се изкачва бавно един охлюв, носещ на гърба си своя дом. Черупката му е извита като спирала, която сякаш се е напукала. В ляво на рисунката тежко виси един грозд, в тъмни цветове, а в средата на плодчетата има по един светъл участък, където сякаш слънцето преминава през кристално жълтата му сърцевина. Дръжката му е тънка и разклонена, обкичена с едри обли зрънца грозде, а едно от тях се е изтърколило на земята. Две гъбки растат близо до големия грозд, който като че след миг ще се откъсне и падне върху им.

Ако прибавим цветове на рисунката тя ще изглежда по следния начин. Високи тъмно зелени треви, а под тях черна рохка пръст. Две гъбки- едната бяла, а другата червена с бели точки растат скрити сред зелената маса. На един от изкласилите стръкове трева е кацнало славейчето. То не е пъстро, почти цялото е в меки светло кафяви цветове, а гушката и коремчето са много светло кафяво към бяло пух, с цвят на капучино. Човката му е кремаво жълта. Стоящата до него мравка е изцяло черна. Охлюва над тях е с бледо розово месесто тяло на което стои неговата кафеникава черупка, по-бледа на места и изглеждаща стара и захабена, сякаш цветът й се е изгубил. Дървото е с кафяви кори, а едрият грозд е с цвета на старо злато, на места сочните и сладки овални плодчета са с ръждив оттенък. Над тях небето е синьо и безоблачно. Колко ли е прекрасна песента на славея? Колко ли е голяма тъгата му, за да успее да разплаче бездушния камък? За радост мравката му прави огромна добрина, за която то й се отплаща. Колко красота блика от мъничкото сърце на птичето и как прекрасно се лее тя чрез песента му…

Издание: „Безценни камъчета“
ИК. „Фют“
Художник: Димитрина Севова
Описание: Ивелина Дамянова

„Юнашка фланелка“ из „Ние, врабчетата“ /разкази/ от Йордан Радичков

Вече достатъчно пораснали, врабчетата напускат старото си гнездо и заживяват в короната на едно дърво. То ги закриля от вятър, предпазва ги от дъжд и неприятели. В един мрачен и мъглив ден, накацали из клоните му, врабчетата забелязват към тях да приближава едно непознато и немощно врабче, облечено във фланелка. Приет гостоприемно, новодошлият им разказва, че е от далечната страна Китай, а сетне им описва тежките изпитания и трудности, през които преминава за да стигне до тази нова за него земя. У Фу, както се казва врабецът, разказва за миналия си живот из оризовите ниви и за щастливото съжителство между неговото семейство и хората по тия места. Те живели и си помагали взаимно- врабчетата се хранили с насекомите, които вредяли на растенията, а пък хората се сдобивали с богата реколта. С мъка продължава историята си, описвайки спомените си от един изпълнен с жестокости ден. Докато живота си тече в преследване на насекоми из нивите, изневиделично той и всички останали врабци са безмилостно подгонени от местните хора. Това ги принуждава да отлетят, с желанието да открият нов и спокоен дом, но силите им не позволяват да летят на далечни разстояния. Затова те кацат в друго оризище, с надеждата да съберат нови сили и да продължат бягството си, но отново са застигнати от хората и подложени на несекващите им до смърт удари. Много от събратята му загиват, а У Фу успява да се скрие дали заради своята юнашка фланелка, дали заради съдбата отнесла се благосклонно към него през този ден… Останал сам, той преминава през Великата китайска стена и се отправя на дълъг и мъчително неизвестен полет. Така завършва тъжната си история врабчето от Китай, която буди негодувание в смелото сърце на Чир, който предлага да го научи на изкусното летене наобратно. Всички съчувстват и споделят мъката на новия си приятел и го приемат сред тях.

Изображение: Картинката е черно-бяла и пресъздава момента, в който врабчето У Фу от Китай се среща с тукашните врабци. Той е с къса фланелка на райе и тъмно оцветено тяло, с раздалечени крилца, сякаш обзет от вълнение докато споделя нещо с околните. Може би споделя несгодите, които е преживял. Новопристигналото врабче е заобиколено от другите, из които се откроява един по-висок, също облечен във фланелка с райета, която достига до глезените му. Запетайчето също е насочило погледа си към китайския си събрат, а над всички високо в небето кръжат три врабчета. Видно е, че У Фу  се е сдобил с нови приятели, щастлив, загърбил мъката и изпитанията, намерил нов, спокоен дом. Възможно ли е неговата юнашка фланелка да му е дала кураж и надежда, за да успее да премине през дългия път? Колко ли радост изпълва мъничкото му сърце?

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„ По петите на насекомото“ из „Ние, врабчетата“ на Йордан Радичков

„Като поживяхме известно време в гнездото, нашите викат:Хайде, време е да се научите да хвърчите и да започнете сами да си изкарвате прехраната. Баща ни беше много строг човек, той рядко приказваше. Помня, че тоя ден дойде много намусен, котка бе отскубнала две пера от опашката му. Той кацна на гнездото, постоя замислено, каза два три пъти: Хъм, хъм!, и започна да ни изхвърля от гнездото. Дотогава никой от нас не беше хвърчал… Тогава при нас дойдоха баща ми и майка ми, баща ми се усмихваше и ни попита наперено: Как е, юнаци?…  Сега момчета- каза баща ми, -вие се научихте да хвърчите, извинявайте, бях малко строг към вас, но наука без строгост не се постига! Мама от своя страна разправя, че ако човек седне да се глези, той никога няма да се научи да хвърчи и да си изкарва сам прехраната… На тоя свят всичко с труд се постига… Трудните уроци са по-мъдри и по-благодарни за човека от лесните…“

И така настава момент в който младите врабци в гнездото, трябва да разберат какво е да си такъв. А това е трудна работа, трябва да се научиш да летиш, да осигуриш прехраната си, да разбереш природата около себе си, от която си част. За да се случи това, първо родителят ти дава своята мъдрост, а сетне те насърчава да опознаеш всичко около себе си. Но как някой да разбере, че има нещо, което трябва да научи, ако той има всичко де му трябва? Дали ще знае, че за да има трябва да положи усилие и ум, че са нужни умения и ред други качества, които идват само от опита, който ще придобие под зоркия и грижовен поглед на своя родител. Така и бащата на врабчетата със строгост, под която се крие безкрайната му обич към рожбите му, ги хвърля едно подир друго от гнездото, не за да пострадат, а за да разберат, че имат криле, които трябва да използват. Бащиното сърце не подминава и Чир- слабичкото и глуповато врабче, което избутва от гнездото по-късно, давайки му възможност да види и разбере смисъла на това му действие. Слабостта на врабеца не е пречка за смелостта му, а напротив той е готов да полети. Щом това се случва, всички са обзети от изненада и недоумение, виждайки Чир да се носи из небесната шир наобратно. Всичко това не отлага решението на грижовният родител да подтикне рожбите си да опознаят полета. Драги ми господине, също като братята си се оказва вън от сигурното гнездо, но инатливата му природа не му позволява да полети и затова пада на твърдата земя. Това бе важна и отговорна задача пред всички тях- родители и деца – едните да узнаят що е да си истинско врабче, другите да подтиснат тревогата си и да проявят твърдост, която бе необходима. Ако не бе се случило тъй, след време живота на младите птици би им се видял изключително труден и несправедлив, ако се случи а се осланят на себе си, та даже би ги преборил. Та тъй, всички те осъзнаха как и защо да летят. Научиха се да улавят храна, чуха ценни съвети-важни и мъдри, а сетне се насладиха на новопридобитите си умения. Докато изпробваха крилата си, за да хванат някое насекомо, съвсем естествено разбраха, че и за тая работа, както и за всички останали неща от живота се иска майсторлък, а той идеше след опита. Така бе при първия излюпен врабец, който нетърпеливо се зае с преследването на една пеперуда. Тя пък летеше в странни и непредсказуеми посоки, затова и бе набедена за глупава от своя преследвач. Доста труд положи той за да я хване и неусетно разбра, че лекокрилата бе доста умна. Чир, пък нали бързаше и не чакаше мисълта си, забрави, че е врабче и се гмурна в реката за да изяде една риба. Кацнал на дъното, той я държеше здраво за опашката и се опитваше да я изкара на сушата. Тази случка едва не завърши с неговото удавяне. Така всички те разбраха, че всеки на тоя свят си има място и някои работи не бива да се смесват- рибата във реката, врабците из небесата… След като врабчетата напуснаха гнездото си, започна откриването на тоя интересен и не лек живот- да се научиш да знаеш, да вярваш, да можеш, да грешиш, да придобиваш умения, да печелиш и да губиш… Чир не успя да извади рибата от реката, но пък похапна от вкусната пеперуда, която неговият брат улови и си подели с него. Интересно приключение бе този първи полет…

Изображение: Картинката е в черно-бели цветове и вероятно изобразява момента, в който врабчетата са хвърлени от баща си извън гнездото и се носят стремително из ширналото се пространство около тях. Някои, навярно по-съобразителните, веднага са разперили мъничките си крилца и усърдно ги размахват за да полетят, а други падат надолу като малки пернати късчета. Дванадесет са и представляват интересна гледка-хаотично летящи или падащи. Единият от тях се намира най-високо и се носи стремително нагоре към небето с изпънати крила, докато срещу него лети друг в обратна посока. В средата на рисунката има три врабчета и изглеждат така: първото от тях е сякаш неподвижно във въздуха, до него друго сякаш приветства полета на този над него. Едното от тях е заело поучителна поза- подвило едното си крило и сочещо нагоре. Виждаме и Запетайчето. Три врабчета летят с извити в дъговидна форма телца, вероятно готови да сменят посоката си на движение и да се издигнат. Дребните телца на всички врабчета са слаби и издължени и завършват с тънка черта в края на която има закрепен кръг, пресечен с черти. Вероятно художникът е изобразил движенията на разперените врабчови опашки. Едни са вдигнали високо крила и са със щръкнали опашки, докато някои падат свободно към земята. Врабецът в най-долната част на рисунката сякаш е усвоил изкуството на полета и като че сам е уловил вятъра, за да управлява летежа си на там, накъдето реши. Гледката е много забавна и наподобява нас човеците, изправени пред непозната и нова задача-едни се спускат стремглаво за да я решат преди да са помислили, други се сърдят, някои имат способност бързо да се адаптират към ситуацията и да намират решение, други го намират след като се сблъскат с неуспех, но всеки е воден от мисълта, че е нужно и правилно. Та тъй и при врабците, които падат като от нищото, се носят различни звуци- припряното пърхане на крила, или болезнено писукане, последващо от неприятно падане.

Изображение:

Изображението е черно-бяло и пресъздава комичния момент, в който Чир решава да улови рибата в реката и за момент е първото по рода си водно врабче. Нарисуван е един неправилен елипсовиден кръг, който изобразява реката. Във водата плуват две риби, което е съвсем естествено, а до тях, като че кацнал на дъното стои наперено Чир, вдигнал опашка и готов да се бори с тях. А къде се е чуло и видяло врабче да улавя риби и то в пъти по-големи от него, пък и да ги яде. Но Чир е разбрал от баща си, че трябва сам да търси прехраната си…А ние знаем, че не всяка хапка е за нашата уста, за да не се задавим, в случая да се удавим… Та така и Чир се е заловил за работа присъща например за водните патици. Рибата срещу му сякаш е решила да го изяде и е отворила беззъба уста, докато той продължава да седи важно срещу й. Тялото на рибата е с голяма глава, остри перки и опашка и по цялата си дължина е изрисувано с редове вълнообразни линии. Над тях плува друга риба, абсолютно безразлична към случващото се, докато се наслаждава на водния си дом. Край реката на сушата са застанали другите врабчета. Дебелачко е вдигнал глава към небето, оглеждащ се за помощ, от ляво на него, приведен над водната повърхност стои Запетайчето, а от дясно един врабец размахва тревожно крила и движи бързо малката си опашка. Всички изглеждат смутени и притеснени, заради неразумността на Чир.

Издание:
“Ние, врабчетата“

ИК. „ НИКЕ“

Художник:
Йордан Радичков, Виктор Паунов

Описание:
Ивелина Дамянова

„Пролетна тревога“ – разказ от Емилиян Станев

„Какво ли прави в тия тежки времена моята леля, желвата? Тя е стара, болнава, може да се е простудила. Щом се стопли ще отида да я видя…“

Студът обхваща старата гора, а леденият вятър върлува из голите клони и препуска над заскрежените земи. Всичко живо спотаено чака настъпването на топлия пролетен вятър, само един тревожен кълвач не спира да мисли за своята леля. Скрит от студените ласки на вятъра, в хралупата на стария дъб, в гората, той е обхванат от безпокойство. Ден из ден той пита стария дъб свършва ли зимата, а сетне прелита край дряна в очакване на неговите цветове-първите вестители на пролетта…

И пролетта идва, отпращайки студа, което изпълва с радост сърцето на кълвача и с мисли за очакваната среща. Тревогата за леля му не остава скрита и за останалите горски птици, които с радост му помагат да открие дома й. Кълвачът намира лелиния дом  в хралупата на една стара черница. Тогава разбира от един таралеж, който пази пустите домове на обитателите докато ги няма , че безпокойството му е било неоснователно. Таралежът разказва на кълвача, че желвата е отлетяла на юг още когато короните на дърветата са се обагрили с есенните цветове и, че скоро ще се завърне. Дните на тревога отминават и кълвачът се прибира в своята хралупа успокоен, с олекнало сърце, очакващ срещата с леля си, щом тя се прибере от  непознатите,топли страни.

Изображение:

Изображението е графично в черно-бели цветове. Нарисувана е хралупата на дъба във формата на купол. Дългите, къси, вълнообразни и пресечени черти по стените пресъздават части от възрастовите вътрешни кръгове на дървото. Светлината е променлива в хралупата, частите на стените които остават в сянка са по-тъмни, а грапавите стени на дървото пресъздават допълнителни съчетания на светлите и тъмните тонове. В средата на хралупата, със загрижен поглед насочен към малката дупка през която навлиза, и светлината, и леденият полъх на студения вятър стои кълвача. Той е с дълга и здрава човка с която успява да кълве под дебелите кори на дърветата. Главата на птицата е в черен цвят, а от двете й страни има по един елипсовиден бял кръг. Красив е. Очите му са кръгли и мънички, като зрънце от пипер. Гушката, корема и гърдите му са в бяло оперение, меки и нежни мънички перца, които стигат чак до самата му опашка. Крилата му са прибрани плътно към тялото опитвайки се да съхранят топлината, а дългите му красиви и пъстри пера на гърба достигат чак до самата му опашка. Над нежния светъл пух в основата на крилата стоят здрави, силни и лъскави големи пера, създавайки пъстро съчетание от малки бели точици върху черния му като цяло гръб. Колко ли са прекрасни, когато кълвача ги разпери и полети? Опашката на птицата е с прави, дълги пера, също в тъмен цвят, а краката са тънки и фини, леко свити с четири дълги пръста-три дълги пръста с остри, изкривени нокти в предната му част и един отзад, по-къс, също с извит нокът. Това разположение на пръстите на кълвача, му дава възможност да стои здраво хванат за дънера на дървото, като със предните пръсти се захваща, а задният, заедно със подпряната опашка му дават здрава опора на тялото. Под кълвача графичното изображение е с множество гъсти тъмни черти, което вероятно е сянката на птицата, получена от светлината идваща през прозорчето. Ако изображението бе цветно, вероятно хралупата щеше да е в кафяви цветове с по-тъмни кафяви оттенъци, там където има неравности и пукнатини, а кълвачът ще е в мастилено черно оперение, рязко контрастиращо с искрящо бялата му нежна и фина лека перушина. Клюнът му ще е черен и лъскав. Мастилените му очи ще отразяват блясъка от уловената слънчева светлина проникваща през прозореца.

Издание:
Безценни камъчета. Къщичка под снега.

ИК. „ФЮТ“

Художник:
Антонина Бабукчиева.

Описание:
Ивелина Дамянова