„ По петите на насекомото“ из „Ние, врабчетата“ на Йордан Радичков

„Като поживяхме известно време в гнездото, нашите викат:Хайде, време е да се научите да хвърчите и да започнете сами да си изкарвате прехраната. Баща ни беше много строг човек, той рядко приказваше. Помня, че тоя ден дойде много намусен, котка бе отскубнала две пера от опашката му. Той кацна на гнездото, постоя замислено, каза два три пъти: Хъм, хъм!, и започна да ни изхвърля от гнездото. Дотогава никой от нас не беше хвърчал… Тогава при нас дойдоха баща ми и майка ми, баща ми се усмихваше и ни попита наперено: Как е, юнаци?…  Сега момчета- каза баща ми, -вие се научихте да хвърчите, извинявайте, бях малко строг към вас, но наука без строгост не се постига! Мама от своя страна разправя, че ако човек седне да се глези, той никога няма да се научи да хвърчи и да си изкарва сам прехраната… На тоя свят всичко с труд се постига… Трудните уроци са по-мъдри и по-благодарни за човека от лесните…“

И така настава момент в който младите врабци в гнездото, трябва да разберат какво е да си такъв. А това е трудна работа, трябва да се научиш да летиш, да осигуриш прехраната си, да разбереш природата около себе си, от която си част. За да се случи това, първо родителят ти дава своята мъдрост, а сетне те насърчава да опознаеш всичко около себе си. Но как някой да разбере, че има нещо, което трябва да научи, ако той има всичко де му трябва? Дали ще знае, че за да има трябва да положи усилие и ум, че са нужни умения и ред други качества, които идват само от опита, който ще придобие под зоркия и грижовен поглед на своя родител. Така и бащата на врабчетата със строгост, под която се крие безкрайната му обич към рожбите му, ги хвърля едно подир друго от гнездото, не за да пострадат, а за да разберат, че имат криле, които трябва да използват. Бащиното сърце не подминава и Чир- слабичкото и глуповато врабче, което избутва от гнездото по-късно, давайки му възможност да види и разбере смисъла на това му действие. Слабостта на врабеца не е пречка за смелостта му, а напротив той е готов да полети. Щом това се случва, всички са обзети от изненада и недоумение, виждайки Чир да се носи из небесната шир наобратно. Всичко това не отлага решението на грижовният родител да подтикне рожбите си да опознаят полета. Драги ми господине, също като братята си се оказва вън от сигурното гнездо, но инатливата му природа не му позволява да полети и затова пада на твърдата земя. Това бе важна и отговорна задача пред всички тях- родители и деца – едните да узнаят що е да си истинско врабче, другите да подтиснат тревогата си и да проявят твърдост, която бе необходима. Ако не бе се случило тъй, след време живота на младите птици би им се видял изключително труден и несправедлив, ако се случи а се осланят на себе си, та даже би ги преборил. Та тъй, всички те осъзнаха как и защо да летят. Научиха се да улавят храна, чуха ценни съвети-важни и мъдри, а сетне се насладиха на новопридобитите си умения. Докато изпробваха крилата си, за да хванат някое насекомо, съвсем естествено разбраха, че и за тая работа, както и за всички останали неща от живота се иска майсторлък, а той идеше след опита. Така бе при първия излюпен врабец, който нетърпеливо се зае с преследването на една пеперуда. Тя пък летеше в странни и непредсказуеми посоки, затова и бе набедена за глупава от своя преследвач. Доста труд положи той за да я хване и неусетно разбра, че лекокрилата бе доста умна. Чир, пък нали бързаше и не чакаше мисълта си, забрави, че е врабче и се гмурна в реката за да изяде една риба. Кацнал на дъното, той я държеше здраво за опашката и се опитваше да я изкара на сушата. Тази случка едва не завърши с неговото удавяне. Така всички те разбраха, че всеки на тоя свят си има място и някои работи не бива да се смесват- рибата във реката, врабците из небесата… След като врабчетата напуснаха гнездото си, започна откриването на тоя интересен и не лек живот- да се научиш да знаеш, да вярваш, да можеш, да грешиш, да придобиваш умения, да печелиш и да губиш… Чир не успя да извади рибата от реката, но пък похапна от вкусната пеперуда, която неговият брат улови и си подели с него. Интересно приключение бе този първи полет…

Изображение: Картинката е в черно-бели цветове и вероятно изобразява момента, в който врабчетата са хвърлени от баща си извън гнездото и се носят стремително из ширналото се пространство около тях. Някои, навярно по-съобразителните, веднага са разперили мъничките си крилца и усърдно ги размахват за да полетят, а други падат надолу като малки пернати късчета. Дванадесет са и представляват интересна гледка-хаотично летящи или падащи. Единият от тях се намира най-високо и се носи стремително нагоре към небето с изпънати крила, докато срещу него лети друг в обратна посока. В средата на рисунката има три врабчета и изглеждат така: първото от тях е сякаш неподвижно във въздуха, до него друго сякаш приветства полета на този над него. Едното от тях е заело поучителна поза- подвило едното си крило и сочещо нагоре. Виждаме и Запетайчето. Три врабчета летят с извити в дъговидна форма телца, вероятно готови да сменят посоката си на движение и да се издигнат. Дребните телца на всички врабчета са слаби и издължени и завършват с тънка черта в края на която има закрепен кръг, пресечен с черти. Вероятно художникът е изобразил движенията на разперените врабчови опашки. Едни са вдигнали високо крила и са със щръкнали опашки, докато някои падат свободно към земята. Врабецът в най-долната част на рисунката сякаш е усвоил изкуството на полета и като че сам е уловил вятъра, за да управлява летежа си на там, накъдето реши. Гледката е много забавна и наподобява нас човеците, изправени пред непозната и нова задача-едни се спускат стремглаво за да я решат преди да са помислили, други се сърдят, някои имат способност бързо да се адаптират към ситуацията и да намират решение, други го намират след като се сблъскат с неуспех, но всеки е воден от мисълта, че е нужно и правилно. Та тъй и при врабците, които падат като от нищото, се носят различни звуци- припряното пърхане на крила, или болезнено писукане, последващо от неприятно падане.

Изображение:

Изображението е черно-бяло и пресъздава комичния момент, в който Чир решава да улови рибата в реката и за момент е първото по рода си водно врабче. Нарисуван е един неправилен елипсовиден кръг, който изобразява реката. Във водата плуват две риби, което е съвсем естествено, а до тях, като че кацнал на дъното стои наперено Чир, вдигнал опашка и готов да се бори с тях. А къде се е чуло и видяло врабче да улавя риби и то в пъти по-големи от него, пък и да ги яде. Но Чир е разбрал от баща си, че трябва сам да търси прехраната си…А ние знаем, че не всяка хапка е за нашата уста, за да не се задавим, в случая да се удавим… Та така и Чир се е заловил за работа присъща например за водните патици. Рибата срещу му сякаш е решила да го изяде и е отворила беззъба уста, докато той продължава да седи важно срещу й. Тялото на рибата е с голяма глава, остри перки и опашка и по цялата си дължина е изрисувано с редове вълнообразни линии. Над тях плува друга риба, абсолютно безразлична към случващото се, докато се наслаждава на водния си дом. Край реката на сушата са застанали другите врабчета. Дебелачко е вдигнал глава към небето, оглеждащ се за помощ, от ляво на него, приведен над водната повърхност стои Запетайчето, а от дясно един врабец размахва тревожно крила и движи бързо малката си опашка. Всички изглеждат смутени и притеснени, заради неразумността на Чир.

Издание:
“Ние, врабчетата“

ИК. „ НИКЕ“

Художник:
Йордан Радичков, Виктор Паунов

Описание:
Ивелина Дамянова

„Майчини тревоги“ – разказ от Емилиян Станев

„Дунка, която за пръв път стана майка тая пролет, лежеше в гъстите сочнозелени листа на дивия чесън… На двадесетина стъпки оттук, в гъстака, където ланшната шума още стоеше по клоните, бе скрита първата й рожба-малкото еленче, нашарено с жълтеникави петна и точки…“

В разказа, авторът обрисува с думи силната обич, жертвоготовност и грижа на майката към своята рожба. Тревогата в майчиното сърце, трепета и несекващата грижа изпълваща съществото й за най- свидното, сърцето което бие и същевременно е готово да се откаже от всеки свой удар в името на едничкия смисъл на майчиното съществуване –чедото й… всичко това усеща и изпитва читателя при прочита на разказа.

Целият свят на кошутата Дунка е нейната рожба- малко и още незаякнало еленче, от което тя не откъсва големия си тъмен поглед изпълнен с тревога и същевременно с блаженство.

Майката пасе близо до детето си, а сетне след като го кърми, ляга до него за да го топли с тялото си докато го милва с влажната си лъскава муцуна. За ужас на кошутата това спокойствие и усамотение е прекъснато от внезапната поява на горския, който открива еленчето. Тя прави неистови опити да отклони този чужд човек и опасността, която вижда в него, дори предлага с готовност своя живот приближавайки се непосредствено близо, в отчаян опит детето й да остане скрито от очите му. Той обаче отнася еленчето със себе си към горската хижа, след което го връща отново при Дунка с поставена марка на ухото. Кратките мигове в които майка и рожба са разделени изпълват с разкъсващ ужас сърцето на кошутата, която тича, блее, а сетне пренебрегвайки отново своята безопасност тръгва по стъпките на горския, търсейки своето еленче. Щастлива, когато отново чува зова на детето си, Дунка го открива там, откъдето за кратко го взима човекът. Майката обсипва с ласки детето си и бързо забравя за страха, изпълнена с радост по своето дете.

Изображение:

Изображението е графично. Нарисувана е гъста гора, която като дъга заобикаля Дунка и еленчето й стоящи на поляната образувана в средата. Кошутата е изправена и в гръб, с леко обърната настрани към еленчето глава. Тялото на Дунка е слабо с тънки и дълги крайници. Кошутата е с красива, с издължена муцуна, големи красиви бадемови очи с дълги клепки и вирнати настрани уши, вероятно готови да уловят и най-лекия шум. Под муцуната на Дункая към врата й, виси къса козина като брада. Около очите, надолу по врата, гърба, хълбоците, стомаха, външната част на предните и задните крайници на кошутата, както и около късата опашка, разположена по средата над задните крайници, има силно защриховани участъци. Вероятно това е посоката по която се стеле гъста и обемна козина, която сякаш се сипе на пластове. Затъмнените линии по крайниците говорят за жилава мускулатура, въпреки тънките и фини кости. В долната част на стомаха, между задните крайници е облото и неголямо виме, от което бозае невръстното еленче. Структурата на кошутата излъчва грациозност и финес. Отляво на нея, опряло глава до сигурното й тяло, и гледащо назад стои изправено чедото й. То достига едва до плешките на майка си. Еленчето е с красива муцуна, големи тъмни бадемови очи с извити клепки и вирнати нагоре уши, от които стърчат влакна и между които има вирнат нагоре сноп козина, приличащ на добре оформена фризура. Леката и обемна козина се сипе по врата, гърба, основата на крайниците и корема му. Защрихованите части по врата над опашката, крайниците и корема му подсказват за гъстота и същевременно лекота на козината, която сякаш е сресана от което по тялото на еленчето са се образували къси ивици в различни посоки, сякаш следи от зъбците на гребена. Вероятно козината на еленчето е пригладена, а следите са от грапавия език на майката с който го мие. Отгоре по цялата дължина на тялото на еленчето стърчи късата и гъста козина, вероятно подухвана от лекия вятър. Видът му излъчва грация, невинност и вродено благородство, примесено с фино изящество. Дункината рожба е с тънки и фини крайници и къса, пухкава опашка. Обичта и нуждата им един от друг е видна, както и неразрушимата връзка помежду им.

В ляво на еленчето стърчат високи борове с дебели стволове по които са се разклонили множество разкривени клони, от които се спускат снопове клончета с дълги борови иглички. В далечината пред кошутата и рожбата й има още много, много гъсто растящи дървета, пред които растат по –дребни, кичести ели. От дясната страна на Дунка се извисява ствола на високо и вероятно старо дърво, пуснало дебели повърхностни корени, които се губят надолу под почвата. Корените на дървото са дълги като въжета, с множество силно защриховани тъмни участъци, вероятно на места са с издутини и грапавини, и сякаш се застъпват преди да се раздалечат и вникнат в земята. Стволът на дървото, което е толкова високо, че на рисунката не успяваме да видим короната му е с напукани кори и цепнатини по цялата си дължина. Гората простираща се пред кошутата и еленчето е смесена-широколистна и иглолистна. Гъстите, шумнати корони на дърветата се смесват с по-голите иглолистни клони, а кората по стволовете им е гладка или напукана- сякаш на люспи на места, в зависимост от вида на дървото. Тази гъста, раззеленена гора е добро убежище от нежелани очи за кошутата и рожбата, а зелената ливада е застлана с питателна трева. Край майката и детето й стърчи самотен един сух, нащърбен пън, навярно прекършен от тежкия, мокър ланшен сняг. В краката на Дунка и рожбата й расте гъста, сочна трева, на места на гъсти снопове, а пред тях от средата на поляната към десния й край, до самите корени на големия ствол на дървото, има скални парчета, приличащи на миниатюрна скална верига. Скалните парчета са различни по големина и форма-от малки към п – големи и нащърбени, а зад тях стърчат листата на дивия чесън. Вероятно по горната част на тези парчета скали е плъзнала слънчевата светлина, а в процепите между тях има неосветлени участъци или може би дълбоки цепнатини. Поляната представлява жив, свеж тревен килим, на който лекият вятър придава душа, минавайки над него, който от своя страна започва да се поклаща плавно, в синхрон с тихото шумолене на нежните вейки на дърветата.

Ако добавим цветове на графичното изображение, вероятно ще видим широка зелена поляна в различни нюанси- от много светло зелено на младите треви, към по-тъмно на по- старите и жилави, до още по –наситено зелено на дивия чесън. Също тъй зелена е гората, която сякаш прегръща и пази поляната. Широколистните дървета са с гладки сиви кори, на места с леко зеленикави оттенъци и свежо зелени корони, а до тях борове с тъмно зелени клони с дълги иглички, по –светли към края, където израстват тазгодишните клони, с кафяви и бежови кори, на места налющени с избила медна на цвят смола по тях. Дунка, вероятно е с мека, не много дълга, но гъста кафява козина преливаща към ръждиво кафяво. Вратът и главата й са оцветени в по светло кафяв към сив къс косъм, а около опашката на задницата на кошутата има светло кафяв към бежово кръг. Очите на кошутата са големи, черни и влажни, а под тях блести черна муцуна. Еленчето също има големи черни и дълбоки очи, черна муцуна, а тялото му е покрито с мека, пухкава и лека кафяво-оранжева козина, обсипана с бели кръгли точки. Врата и предната част на гърдите му са бяло оцветени, а от предната му плешка, през корема към задните крайници има тънка бяла ивица, сякаш изрисувана от фина четка на художник. Майката и рожбата й са красиви и изящни и представляват прекрасна гледка сред изобилието и свежестта на гората.

ИК „Хермес“

Художествено оформление на книгата и илюстрации:
Борис Николов Стоилов

Описание:
Ивелина Дамянова

„Ането“ – разказ от Ангел Каралийчев

Една необикновена история за едно мъничко пате с неподозирана сила, за мъничка и спретната къщичка и за двамата й стопани дядо Иван и неговата внучка Ането.  Животът на двамата герои е изпълнен с простота и естественост, с обич и грижа, за които няма граници и които устояват на всички несполуки и трудности за да бъдат отново заедно…

В една спретната мъничка къщурка на брега на речния бряг живее Ането с дядо си Иван.

Ането е добро и чистосърдечно дете, трудолюбиво, обичливо и грижовно. След като взема решение да напусне родния дом, съдбата я подлага на много изпитания и премеждия, попаднала в плен на циганина Къдрьо. Другар на момичето в тези страшни и тежки изпитания е една мъничка маймунка с която Ането има сходна участ- да живее просешкия живот на циганина, докато забавлява с чудното си гласче непознатите хора, които срещат из пътищата по които минават. Такъв е живота на Къдрьо в който съдбата въвлича доброто девойче и от който я спасява едно смело и безстрашно пате.

И така, Ането е отдадена на грижата за мъничката си белосана къща на брега на реката в село Брегаре. Тя шета чевръсто вкъщи и се грижи с обич за своя дядо с който живеят в разбирателство и отдаденост един към друг. В помощ на момичето във всяка работа е мъничкото синьо кученце съшито на красивата бяла престилчица с която тя шета докато чака дядо си да се прибере от зеленчуковата си градина, в която се труди от ранно утро до мрак. Хубаво и спокойно минават дните на двамата, без да се оплакват от простия и беден живот, защото имат всичко което трябва на всеки един човек – обич.

Ането посреща дядо си с топла гозба и запалено огнище, кърпи вехтите му дрехи, а той дава цялото си безкрайно сърце на своята рожбица. С тях живее едно смело пате и едно врабче, което отглежда своите дечица в клоните на ябълковото дърво в градината на дядо Иван.

Един ден, грижовната къщовница, докато върши чевръсто своята работа, е навестена от съседката си баба Танаска. Старата жена моли Ането за няколко въглена с които да разпали огнището си. В бързината си да услужи, Ането по невнимание изпуска от въгленчетата, които прогарят красивия дървен под в дядовата къща.

Изплашено доброто момиче решава да избяга и попада в плен на един лукав и страшен циганин.

С мъка и страх бяга девойчето докъдето й позволят силите. Нощта заварва изплашеното  момиче насред гората, а страшни и непознати звуци разцепват мастилната нощ. Изплашена, Ането се покатерва на едно високо дърво и заспива уморена, а над нея цяла нощ като страж бди синьото кученце, съшито на престилката. Когато идва утрото, огласено от птичи трели, галещо с топлите си слънчеви лъчи Ането разбира колко е сгрешила, а сърцето й се пръска от мъка, защото знае колко тревога е причинила на дядо си. Решава бързо да се прибере и да помоли за прошка стария човек. В това време край гората минава Къдрьо на своята каруца, теглена от едно старо, нещастно магаре. С него пътува една мъничка маймунка, която танцува и прави номера по пътищата из които минават и тъй припечелва хляба на стопанина си, надявайки се на хорската милост. Къдрьо среща девойчето и когато тя го моли за помощ, за да открие пътя към селото, той предлага да я придружи. Скоро  момичето разбира, че е отвлечено и новата й роля е да живее просешкия живот на циганина и да пее, а маймунката да танцува докато обикалят по прашния и непознат свят.

В това време старият й дядо не спира да търси внучката си. Щом се прибира от зеленчуковата си градина и не открива девойчето, страшна мъка стяга сърцето му. Цяла нощ обикаля добрия човек надлъж и нашир, по съседи из полята… Щом слънцето отстъпва място на сияйната луна в небосвода, дядо Иван споделя тревогата си с нея и я моли за помощ, но луната е безсилна, сетне моли за помощ и мъничката светулчица. Всичко живо страда от неутешимата болка на дядото. Уви, той не успява да открие своето бисерче – Ането и решава да продаде единственото си ценно нещо- своята къщичка, а с парите да тръгне по света за да дири своята рожба.

Дядо Иван води кръчмаря Радул до дома си за да се спазарят. Щом чува, че къщичката ще се обитава от пияниците из селото, страшно негодувание се издига в гърдите на патето и то решава да вдигне къщурката на силния си гръб и да се понесе в дълбоките води на реката. За другар в това приключение е и мъничкото врабче с неговите дечица. А дядо Иван е поруган от кръчмаря, който си взема парите, след като вижда само четирите белосани камъка на които е била къщичката. С почуда и тъга, бедният старец се отправя по непознатите пътища за да търси своята внучка, своята надежда…

Много дни пътуват порейки речните води смелото пате и мъничкото врабче. По цели нощи врабчето дава насоки на силното пате, което не знае умора, а прекрасната бяла къщичка леко и грациозно поклаща комина си. Докато плават от място на място често пъти предизвикват удивлението на хората, накацали на палубите на преминаващите край тях параходи, защото никой до тогава не бил виждал корабче- къща.  И тъй плават ли плават, а утрин патето оставя скъпоценния си товар на брега или сред ширнало се плодородно поле, сетне  засища глада си с няколко огромни сома за да има сили да продължи в своето приключение. И докато пътуват в едно утро след като патето си хапва обилно, то дава на врабчето един голям, тежък пръстен с прекрасен скъпоценен камък.  Този пръстен пада един ден от ръката на една прекрасна, богата девойка, която пътува с параходче из реката заедно с баща си. След като тежкия пръстен се изхлузва от финия й пръст, той попада в стомаха на един гладен сом, който пък сом изяжда гладното пате- клате. Ценният пръстен патето дава на врабчето, което го пази в своето ново гнездо в дома на дядо Иван.

Дни наред  пътуват Ането и циганина Къдрьо, който  така злополучно се изправя на пътя на девойката, придружени от нещастната маймунка, пеейки и танцувайки, разчитайки на хорската милост. Често пъти циганина заплашва добродушното момиче и изпълва сърцето му с безнадеждност. Добродушната и наивна природа, недокосната от хитрост и лукавство често страда, виждайки как Къдрьо краде от търговците или лъже хората. Така те пътуват от село на село и от град на град, спят под откритото небе и се хранят с каквото намерят.

Един ден циганинът среща един също тъй хитър измамник, който сладкодумно му предлага примамливо бляскави часовници като награда, ако спечели на игра, играна от него. И така заслепен и предвкусващ удоволствието да се сдобие с такава ценна вещ, Къдрьо губи всичко което има- магарето си, парите си и накрая дори откраднатата яка и галоши,  които краде предния ден от един търговец в съседното село. Така циганина решава да се отправи към град Кози крак, където се готви голям панаир и където пресметливата му и алчна душа предчувства лесна печалба. На панаира обаче е и търговецът от който Къдрьо краде галошите. Ядосан, мъжът вика стражар, но хитрата природа на циганина успява да  прехвърли вината на измамника, който предишния ден му отнема всичко.  Така изплашен, Къдрьо решава бързо да напусне панаира и да отиде до една близка воденица в която живее дядо Пъдьо. На път хитрецът вижда един бостан със зрели и сочни дини и доволно пълни каруцата си. Двамата с Ането пристигат във воденицата, ала там няма никой, защото дядо Пъдьо е на риболов.

След време дядото се връща във воденицата, носейки един плъх, който плъх смята ,че е уловената от него мряна, която пък едни палави момчета подменят с плъха. Виждайки големите зрели и сочни дини и гостенина си, Пъдьо предлага да си направят вкусно угощение. Така те изпращат Ането за вино в близкото ханче. По пътя девойчето губи паричката която му дават за виното и сърцето й се изпълва със страх. Решава да бяга накъдето й сварят очите. Докато се лута из замръкващия ден тя вижда родната си къщичка. Щастлива, Ането влиза и заспива на родното си легълце, а патето изпълнено с радост и невиждани сили, понася къщичката из тъмните речни води.

На сутринта щом отваря очи, девойката открива, че е на непознато пристанище, а когато разтребва къщата открива скъпоценния пръстен. Решава да го продаде и да купи гумени цървули на обичния си дядо, които да му даде, щом го открие. Много пари дава златарят на девойчето в замяна на пръстена, които тя грижливо прибира под стария дюшек. На другия ден, Ането се отправя към града, купува така мечтаните дядови ботуши, а за себе си едни сандалки. Огладняла, тя се спира край едни вкусни кравайчета и чува как продавачът пропъжда един беден и стар човек. Истинска радост и изненада обзема девойката щом разбира, че това е дядо й. Двамата се откриват след много премеждия и неволи благодарение на чистата си обич. Ането и дядо й хапват в близката гостилница, докато си споделят мъката и радостта, а сетне девойката води дядо си в тяхната родна къщичка. Безумна радост изпълва старческите гърди на дядо Иван, който не проумява как е възможно да открие изчезналия си дом. Двамата заспиват блажено в прегръдката на родната стряха, а смелото пате-клате поема по обратния път- към дома.

На следващия ден двамата стопани се събуждат в родното си село Брегаре край красивата зеленчукова градина, изпълнени с мечти и радост. Младото девойче извива глас в чудни песни, които подема вятъра, докато работливия дядо се труди в прекрасната, изобилна градина.

Изображение:

На картината е нарисувана Ането, която се е обърнала и гледа зад себе си, а до нея са врабчето и красивата бяла престилка.

Ането е с големи сини очи, мъничко леко вирнато носле и две розови пълни бузки. Косата й е гъста и кестенява, вързана на две опашки отстрани на главата, а край мъничкото ухо се извива къдрица. Момичето е облечено в нежно синя рокля с голяма бяла яка. Ането е вдигнала дясната си ръка и е докоснала с показалец червените си устни. В ляво на момичето се извисява ствола на старо дърво с кафяви, дебели кори и криви клони. За дървото е привързано въже на което е кацнало красиво птиче, а до него вятърът играе със снежнобялата престилка на девойката. Мъничкото птиче, кацнало на въжето над главата на Ането е с мъничка човка, сиво оперена глава, а гърба и крилата му са в огнено оранжеви цветове. Птичето е с мънички и тънки крачета и бял пух по гушката и коремчето. До него под обилните слънчеви лъчи е простряна престилката на момичето с която шета в обичната дядова къща. В центъра на престилката е съшито едно голямо красиво куче  с големи клепнали, сиви уши с черно носле заобиколено от козина, бяла като сняг, която продължава като ивица между черните му очи. По гърба на кучето има големи петна в черен и кафяв цвят. Кученцето е седнало на задните си лапи и сякаш гледа с очакване към своята стопанка. Зад тях се простират храсти с големи зелени листа и изумрудено синьо небе в което блести жаркото слънце.

Издателство “Златно перо“

Описание:
Ивелина Дамянова

Използвано изображение:
http://www.az-deteto.bg/pic/chetene/book/57.jpg