„ По петите на насекомото“ из „Ние, врабчетата“ на Йордан Радичков

„Като поживяхме известно време в гнездото, нашите викат:Хайде, време е да се научите да хвърчите и да започнете сами да си изкарвате прехраната. Баща ни беше много строг човек, той рядко приказваше. Помня, че тоя ден дойде много намусен, котка бе отскубнала две пера от опашката му. Той кацна на гнездото, постоя замислено, каза два три пъти: Хъм, хъм!, и започна да ни изхвърля от гнездото. Дотогава никой от нас не беше хвърчал… Тогава при нас дойдоха баща ми и майка ми, баща ми се усмихваше и ни попита наперено: Как е, юнаци?…  Сега момчета- каза баща ми, -вие се научихте да хвърчите, извинявайте, бях малко строг към вас, но наука без строгост не се постига! Мама от своя страна разправя, че ако човек седне да се глези, той никога няма да се научи да хвърчи и да си изкарва сам прехраната… На тоя свят всичко с труд се постига… Трудните уроци са по-мъдри и по-благодарни за човека от лесните…“

И така настава момент в който младите врабци в гнездото, трябва да разберат какво е да си такъв. А това е трудна работа, трябва да се научиш да летиш, да осигуриш прехраната си, да разбереш природата около себе си, от която си част. За да се случи това, първо родителят ти дава своята мъдрост, а сетне те насърчава да опознаеш всичко около себе си. Но как някой да разбере, че има нещо, което трябва да научи, ако той има всичко де му трябва? Дали ще знае, че за да има трябва да положи усилие и ум, че са нужни умения и ред други качества, които идват само от опита, който ще придобие под зоркия и грижовен поглед на своя родител. Така и бащата на врабчетата със строгост, под която се крие безкрайната му обич към рожбите му, ги хвърля едно подир друго от гнездото, не за да пострадат, а за да разберат, че имат криле, които трябва да използват. Бащиното сърце не подминава и Чир- слабичкото и глуповато врабче, което избутва от гнездото по-късно, давайки му възможност да види и разбере смисъла на това му действие. Слабостта на врабеца не е пречка за смелостта му, а напротив той е готов да полети. Щом това се случва, всички са обзети от изненада и недоумение, виждайки Чир да се носи из небесната шир наобратно. Всичко това не отлага решението на грижовният родител да подтикне рожбите си да опознаят полета. Драги ми господине, също като братята си се оказва вън от сигурното гнездо, но инатливата му природа не му позволява да полети и затова пада на твърдата земя. Това бе важна и отговорна задача пред всички тях- родители и деца – едните да узнаят що е да си истинско врабче, другите да подтиснат тревогата си и да проявят твърдост, която бе необходима. Ако не бе се случило тъй, след време живота на младите птици би им се видял изключително труден и несправедлив, ако се случи а се осланят на себе си, та даже би ги преборил. Та тъй, всички те осъзнаха как и защо да летят. Научиха се да улавят храна, чуха ценни съвети-важни и мъдри, а сетне се насладиха на новопридобитите си умения. Докато изпробваха крилата си, за да хванат някое насекомо, съвсем естествено разбраха, че и за тая работа, както и за всички останали неща от живота се иска майсторлък, а той идеше след опита. Така бе при първия излюпен врабец, който нетърпеливо се зае с преследването на една пеперуда. Тя пък летеше в странни и непредсказуеми посоки, затова и бе набедена за глупава от своя преследвач. Доста труд положи той за да я хване и неусетно разбра, че лекокрилата бе доста умна. Чир, пък нали бързаше и не чакаше мисълта си, забрави, че е врабче и се гмурна в реката за да изяде една риба. Кацнал на дъното, той я държеше здраво за опашката и се опитваше да я изкара на сушата. Тази случка едва не завърши с неговото удавяне. Така всички те разбраха, че всеки на тоя свят си има място и някои работи не бива да се смесват- рибата във реката, врабците из небесата… След като врабчетата напуснаха гнездото си, започна откриването на тоя интересен и не лек живот- да се научиш да знаеш, да вярваш, да можеш, да грешиш, да придобиваш умения, да печелиш и да губиш… Чир не успя да извади рибата от реката, но пък похапна от вкусната пеперуда, която неговият брат улови и си подели с него. Интересно приключение бе този първи полет…

Изображение: Картинката е в черно-бели цветове и вероятно изобразява момента, в който врабчетата са хвърлени от баща си извън гнездото и се носят стремително из ширналото се пространство около тях. Някои, навярно по-съобразителните, веднага са разперили мъничките си крилца и усърдно ги размахват за да полетят, а други падат надолу като малки пернати късчета. Дванадесет са и представляват интересна гледка-хаотично летящи или падащи. Единият от тях се намира най-високо и се носи стремително нагоре към небето с изпънати крила, докато срещу него лети друг в обратна посока. В средата на рисунката има три врабчета и изглеждат така: първото от тях е сякаш неподвижно във въздуха, до него друго сякаш приветства полета на този над него. Едното от тях е заело поучителна поза- подвило едното си крило и сочещо нагоре. Виждаме и Запетайчето. Три врабчета летят с извити в дъговидна форма телца, вероятно готови да сменят посоката си на движение и да се издигнат. Дребните телца на всички врабчета са слаби и издължени и завършват с тънка черта в края на която има закрепен кръг, пресечен с черти. Вероятно художникът е изобразил движенията на разперените врабчови опашки. Едни са вдигнали високо крила и са със щръкнали опашки, докато някои падат свободно към земята. Врабецът в най-долната част на рисунката сякаш е усвоил изкуството на полета и като че сам е уловил вятъра, за да управлява летежа си на там, накъдето реши. Гледката е много забавна и наподобява нас човеците, изправени пред непозната и нова задача-едни се спускат стремглаво за да я решат преди да са помислили, други се сърдят, някои имат способност бързо да се адаптират към ситуацията и да намират решение, други го намират след като се сблъскат с неуспех, но всеки е воден от мисълта, че е нужно и правилно. Та тъй и при врабците, които падат като от нищото, се носят различни звуци- припряното пърхане на крила, или болезнено писукане, последващо от неприятно падане.

Изображение:

Изображението е черно-бяло и пресъздава комичния момент, в който Чир решава да улови рибата в реката и за момент е първото по рода си водно врабче. Нарисуван е един неправилен елипсовиден кръг, който изобразява реката. Във водата плуват две риби, което е съвсем естествено, а до тях, като че кацнал на дъното стои наперено Чир, вдигнал опашка и готов да се бори с тях. А къде се е чуло и видяло врабче да улавя риби и то в пъти по-големи от него, пък и да ги яде. Но Чир е разбрал от баща си, че трябва сам да търси прехраната си…А ние знаем, че не всяка хапка е за нашата уста, за да не се задавим, в случая да се удавим… Та така и Чир се е заловил за работа присъща например за водните патици. Рибата срещу му сякаш е решила да го изяде и е отворила беззъба уста, докато той продължава да седи важно срещу й. Тялото на рибата е с голяма глава, остри перки и опашка и по цялата си дължина е изрисувано с редове вълнообразни линии. Над тях плува друга риба, абсолютно безразлична към случващото се, докато се наслаждава на водния си дом. Край реката на сушата са застанали другите врабчета. Дебелачко е вдигнал глава към небето, оглеждащ се за помощ, от ляво на него, приведен над водната повърхност стои Запетайчето, а от дясно един врабец размахва тревожно крила и движи бързо малката си опашка. Всички изглеждат смутени и притеснени, заради неразумността на Чир.

Издание:
“Ние, врабчетата“

ИК. „ НИКЕ“

Художник:
Йордан Радичков, Виктор Паунов

Описание:
Ивелина Дамянова