Етикет: детска литература

Корица на изданието „Патиланчо“ от Ран Босилек – 1925 г.

Изображението е цветно. В горната лява част на корицата с бели букви е изписано името на автора (Ран Босилек), а в основата с главни букви името на произведението („Патиланчо“). Фонът на корицата е керемидено червен. В центъра е изобразен Патиланчо хванал се за ръце с прасето Свинчо и котаракът Татунчо. Малчуганът е слаб, с големи дяволити очи и пълнички бузки. Косата му е кестенява, с извит бретон. В устата си е захапал клечка, която стърчи от двете страни като мустак . Облечен е с широка светло синя блуза с красива бяла яка и панделка отпред на гърдите. На краката си носи панталони с дължина до под коляното в същия цвят и кафяви обувки.

  Свинчо е едро тлъсто прасе. Той е притворил очи и се е изправил на задните си крака. Излъчва задоволство.

  Изглежда и котаракът Татунчо е щастлив. Козината му е бяла, а очите – големи и жълти.

  В горния десен ъгъл на картинката е изобразена и другата важна основна персона – баба Цоцолана. Тя като че се подава от някъде със смръщен вид и широко зейнала, крещяща уста. Косата и е кестенява, обемна и добре сресана. Облечена е в сини дрехи.

  Видно е, че Патиланчо е обичан от животните, които с радост го следват.       Още от пръв поглед добиваме представа и за характера на баба Цоцолана. Дори преди да сме прочели историите, само на впечатлението от корицата, си съставяме мнение за нея като строга и сприхава, а може би и малко суетна възрастна дама. И в този, както в множество други случаи на талантливо илюстрирана книга, художникът доизгражда образа на героите.

Издателство: „Хемус“, 1925
Издание: „Патиланчо“
художник: Вадим Лазаркевич
Описание:
Ивелина Дамянова

Баба Цоцолана – из „Патиланско царство“ от Ран Босилек

Драги ми Смехурко,

Бързам да ти пиша. Но как да захвана? Ще почна направо с баба Цоцолана. Ех, да знаеш само колко е припряна! Но аз се не стреснах. Прислужник й станах.

Чух край мен да казват: „Горкото момченце! Има да си пати. То не знай, че баба честичко налага!“

Но и те не знаят, че мен Патиланчо ме дигат и слагат. Не знам по-нататък що има да става. Но моята баба страх ми не внушава. Тя лесно се сърди. Ала пък и лесно гневът й минава. Кресливичка пада, но не се преструва. А за мен, Смехурко, това много струва. Що трябва да правя всякога ще зная. Тя самичка вчера си каза каква е.

— Патилане — рече, — ти трябва да знаеш, че аз съм припряна.

— Нищо, бабо, нищо. Затуй пък аз нося сърчице засмяно.

— После, Патилане, моята ръчичка възтежичка пада. Та ако те нявга така поналожа…

— Нищо, бабо, нищо. То без туй не може. Добре се разбрахме.

После мойта баба две стомни донесе и така ми рече:

— Хе там на мегдана, оттук недалече, за вода ще идеш. Чешмата ще видиш. Тъй е обичаят. По вода да тръгне от сега до края.

— Зная, бабо, зная.

И аз се завтекох с шарените стомни. Тичах да се върна. Та бърз и послушен баба да ме помни.

Ала нали има глава да си пати. Без да ме съгледа, колелото блъсна в мен съседа Страти. Той литна, горкият, нагоре с нозете. Ала и аз счупих стомните, и двете. Но стисках им здраво дръжките в ръцете

Ни жив, нито мъртъв, при баба се върнах. Счупените дръжки отдалеч тя зърна. Ех, че като викна баба Цоцолана!

— А бре, Патилане! С това ли захвана? Жив не ще останеш, ако те подхвана!

Но аз й разказах как белята стана. И лесно й мина.

— Кой, Страти ли? — рече. — Зная го аз него! Той три пъти вече как тая година и мене събаря. Не можа ли барем там да се пребие!

— Ох, стига му, бабо! Сега на чешмата раните си мие.

— Така му се пада. Вчера щял да смаже съседката Рада. Но той още днеска стомните ще купи. А ти тичай! Със бялото менче иди на чешмата. С него и да паднеш, няма да се счупи!

Със бялото менче донесох водица. Всичко се заглади. И аз не опитах как лекичко милва на моята баба тежката ръчица.

Чакай второ писмо, драги ми Смехурко.

Поздрав най-сърдечен!

 

Твой приятел вечен:

Весел Патиланчо

 

 

Изображение: На картинката са изобразени група деца и една възрастна жена, които водят оживен разговор. Фона зад тях е светло син. Интересният разговор се води под красиво дюлево дърво. Стъблото му е кафяво а зелената му корона е обсипана с узрели жълти дюли. Жената носи лилава рокля. На главата си има бяла кърпа на жълти и сини точки. На гърдите си има престилка от същият плат. Ръкавите на роклята и са запретнати до лакти. Лявата си ръка е поставила на кръста, а с дясната сочи едно от момчетата. Момчето е високо и слабо с кафява рошава коса. Усмихнато е.  Носи широк светъл панталон на кръпки. Жълта риза на райета и кафяво елече. От дясната му страна стои по дребно момченце с руса коса. Обуто е със сиви къси панталонки и оранжев пуловер. Редом до баба Цоцолана са застанали момче и момиче, които гледат високото рошаво момче. Момичето е с къса кафява коса и носи жълта рокля с дълъг ръкав. Момчето е облечено в кафяви три-четвърти панталонки с тиранти и бяла риза на райета. В средата са седнали още две момчета, също усмихващи се. В дясно русокос и къдрав младеж с бяла риза, а в ляво дребно момченце, което е полегнало под дървото. Вдигнало е ръка в, която държи дюля. На главата си носи син каскет. Облечено е в жълта риза и зелено елече. Компанията изглежда въодушевена и развеселена. Вероятно разговора е доста забавен.

Издание:
Ран Босилек. Патиланци
ИК „Хермес“, София, 2009
Изображение: www.google.bg

Описание:
Малинка Александрова

Патиланчо на село – Ран Босилек

На път за село

Драги ми Смехурко,

Два месеца с баба на село летувах. И там много патих, но весело беше и си от лудувах. Всичко ще ти пиша. Днеска ще захвана и ще ти разкажа, как пренесох в село баба Цоцолана.

Съседът Захари докара колата с сивото магаре и на баба рече:

— Бабо Цоцолано, ето ти колата. Аз работа имам. Но Патилан лесно ще те натовари. Ще стигнете рано. Сивчо бързо ходи. Не е и далече. На теб, Патилане, Сивчо поверявам. Ума си събирай — пакост да не стане!

Зарадвах се много, че чичо Захари на мене остави своето магаре.

— Хайде, давай, бабо! Що ще се товари?

И баба започна товара да носи, пък аз го нареждах. Намествах, нареждах… ала все принася баба Цоцолана.

— Стига, бабо, стига, че за теб в колата място не остана!

— Слагай, Патилане! Баба ти за втора кола ще остане. Ще идеш с нещата, а после ще върнеш за мене колата.

— Бива, бабо, бива. С кола и магаре сто пъти на село Патилан отива.

И баба наслага възглавки, завивки и постелки меки, корита и менци, и тенджери разни — малки и големи. Сложи и сандъка със летни премени. А като добавка тури Дългобрадко. Дебеланко вмъкна в един от котлите. Най-после донесе квачката с пилците и рече засмяно:

— Дръж я, Патилане! И тя няма тука къде да остане. А на село има просо разпиляно, ечемик, пшеница…

Чу се вик юнашки в близката улица. Мойте патиланци вкупом долетяха.

— И ние ще дойдем, бате Патилане!

Аз с ръка посочих и викнах:

— Не може! Колата е пълна!

— Нека си е пълна. Без нея ще стане. Ще дойдем пешаци. На връщане, после, ще се качим всички!

Аз поведох Сивча. Тръгнаха след мене моите юнаци. Татунчо котакът колата подири, патаран след него важно се заклати.

Баба Цоцолана на прага остана. И с поръка строга оттам ме изпрати:

— Гледай, Патилане, по-скоро да стигнеш! Бързай да се върнеш и мене да дигнеш! Навреме да дойдеш! Нещо да не стане. Че аз пеш не ходя! Иначе ще има много да си патиш!

Аз подканих Сивча, а Данчо извика:

— Бате Патилане, дай до го поводя!

— Аз ще си го водя, а вие отзаде тикайте колата!

Те се разпъхтяха отзад зад колата. А пък Гана, Дана и малката Мика дигнаха на рамо по една възглавка, бързат редом с Сивчо, смеят се и викат:

— Тичай, Дългоушко! И ний ти отнехме малко от товара. Ала после ти сам всички ще ни караш!

Вървяхме, вървяхме — облак дъждоносен изведнъж съзряхме. Облакът порасна. Почерня небето. И дъжд се изсипа над нас сред полето.

Постресна се множко моята дружина. А малката Мика взе дори да плаче. Но аз им извиках:

— Дръжте се, юнаци! Не е патиланец, кой от дъжд се плаши! А летният дъжд е също като баба — ей сега те бие, а след миг се смее. Потърпете малко и лятното слънце пак ще ни огрее!

Потърпяхме множко. Ала дъжд се лее, лее, не престава. И нещо по-страшно се случи тогава.

Сивчо насред пътя изведнъж запря се. И не мръдна вече. Ни напред отива, ни назад се връща. Смаяхме се всички, какво да направим. А той глава дигна, погледна небето и гласът му ясен далеч се разнесе. Данчо тогаз рече:

— Няма да останем тука сред полето. Чухте ли тръбача? Той даде знак вече. Дръжте се, другари! Помощ ще пристигне! И ний ще се върнем и живи, и здрави!

Аз тогаз добавих:

— Котлите снемете, връз тях под колата на сухо седнете. Аз ще ви разказвам приказки и смешки. И леко ще минат тез часове тежки!

И ний се събрахме всички под колата. Сгушихме си една до друга главите. И квачката мокра разпери крилата, та край нас на сухо си прибра пилците. И аз заразправях приказки и смешки. И гръмнаха скоро смехове лудешки…

Така ний стояхме ни малко, ни много… Изведнъж колата над нас се разклати. Дългоушко ревна. И наблизо чухме гласове познати. И пред нас застана баба Цоцолана. И бащи, и майки, и чичо Захари, и кола голяма със друго магаре. Баба Цоцолана отдалеч захвана:

— А, бе, Патилане, ти какво направи?

— Нищо, бабо, нищо. Всички сме си тука весели и здрави. Пък и ти богата разходка направи. Няма да се връщам сега да те вземам. Ето кола празна, качи се във нея! А чичо Захари на ум ще научи нашето магаре, дето насред пътя тука ни остави. И после ще върне моята дружина…

Разсмяха се всички — и бащи, и майки, та без бой се мина. После ще ти пиша какво в село стана. Как се настанихме с баба Цоцолана.

Поздрав най-сърдечен!

Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо

Изображение: На картинката се вижда интересна компания. Русокосо момченце с лилави панталони, зелена блуза с дълъг ръкав и син шал на врата. Обуто е с кафяви високи боти. Зад ухото си има красиво червено цвете. С лявата си ръка държи  на  повод  бял козел с  черни окраски, рогата му са вирнати доволно на горе. На врата си има медно звънче.

Пред тях ходи малко жълто пате с червена човка.  Зад тази весела компания се вижда кръгло, ярко жълто слънце. В краката на козлето има красив зелен храст.

Издание:
Ран Босилек. Патиланци
ИК „Хермес“, София, 2009

Описание:
Малинка Александрова

Патиланци – Ран Босилек

В книгата е представен незабравимият герой на Ран Босилек Патиланчо. Чрез неговите изпълнени със заразителен хумор писма до Смехурко писателят рисува неповторимия детски свят, в който забавните игри и смехът, често са последвани от сълзи, а лудориите на малките палавници водят до наказания от страна на възрастните. Веселите приключения на любопитните, находчиви и жизнерадостни патиланци неизбежно са свързани с тяхната строга, но любяща баба Цоцолана

Изображение:  На картинката виждаме дървена  каруца с две колела   дърпана от малко русокосо момче  на около 10 години. Момчето носи син гащеризон, червена блуза с дълъг ръкав и червени обувки. Каруцата в, която се вижда сиво магаренце е наобиколена от още три деца на същата възраст. От ляво момченце  с кестенява  коса носи блуза на сини и бели райета. До него е застанало друго момченце със зелена блуза и кестенява коса. От дясната страна хванало се за едното колело се вижда момиченце с вързана  на опашка коса. Облечено е с оранжева блуза с дълъг ръкав, пъстра пола до коленете и червени обувки. Децата са оживени и радостни от гледката на сивото магаренце. Около децата безгрижно тичат две малки кученца. Едното е черно, а другото кафяво. Пред каруцата е застанала ядосана пълна жена с черна коса на кок. Носи зелена рокля на точки и бяла престилка. Обута е с черни обувки на висок ток. Видимо е много  раздразнена и се кара на децата. Зад тази сцена се вижда малка оранжева къща с червен керемиден покрив. А в далечината тичащо момче със синя блуза се приближава към веселата компания.

Издателска къща „Пан“

Описание:
Малинка Александрова

Емил от Льонеберя – поредица от Астрид Линдгрен

Емил от Льонеберя – така наричаха едно момче, което живееше в село Льонеберя. Той беше палаво и упорито хлапе, далеч не толкова добър като вас. Въпреки че изглеждаше добричък, честна дума. Когато не крещеше. Имаше кръгли сини очи. Всичко заедно изглеждаше някак много добродушно и човек би помислил, че Емил е същинско ангелче. Но това би било най-голямата заблуда. Той беше на пет години и силен като биче и живееше в стопанството Катхулт в село Льонеберя в областта Смоланд. И, разбира се, говореше на смоландско наречие нашият малчуган, но това не беше негова грешка. Така си говорят в Смоланд. Когато искаше шапката си, той не казваше както вие: „Искам си шапката.“ Вместо това казваше: „Искъм я шапкътъ.“ А неговата „шапкъ“ беше нещо като фуражка, с черна козирка и синьо дъно – доста грозна. Беше му я купил татко му, когато отиде веднъж в града. Емил много се зарадва на шапката и вечерта, когато щеше да си легне, каза: — Искъм я шапкътъ! Майка му реши, че Емил не бива да отнесе шапката в леглото и понечи да я сложи върху полицата в преддверието, но Емил се разкрещя, та оглуши цяла Льонеберя: — Искъм я шапкътъ!

И така Емил спа с шапка на главата всяка нощ в продължение на три седмици. То, че можеше – можеше. Макар че доста му убиваше. Но главното беше Емил да наложи своето – той на това държеше. По никакъв начин не биваше майка му да наложи своето. Веднъж, на Коледа, тя се опита да накара Емил да яде задушен зелен фасул, защото зеленчуците са толкова полезни, но Емил каза не.

— Да не смяташ НИКОГА да не ядеш зеленчуци? — попита майка му.

— Как не — рече Емил. — Но ИСТИНСКИ зеленчуци.

След което тихомълком отиде зад елхата и започна да я гризка. Но бързо му омръзна, защото боцкаше в устата.

Такъв инат беше Емил. Искаше той да се разпорежда с мама и татко, с цялото стопанство Катхулт, а най-добре и с цяла Льонеберя, само че жителите на Льонеберя не бяха съгласни с това.

— Горките Свенсонови от Катхулт, какъв пакостник е синът им! — казваха те. — От него нищо няма да излезе.

Така си мислеха жителите на Льонеберя, да! Ако знаеха какво ще излезе от Емил, сигурно нямаше да говорят тъй! Само да знаеха, че като порасне ще стане председател на общинския съвет! Вие сигурно още не знаете какво е това да си председател на общинския съвет, но то е нещо много изискано, уверявам ви и ето това стана Емил с течение на времето.

Но сега нека се придържаме към онова, което се случи когато Емил беше малък и живееше в стопанството Катхулт в село Льонеберя в областта Смоланд заедно със своя татко, който се казваше Антон Свенсон, с майка си, която се казваше Алма Свенсон, и със сестра си Ида. В Катхулт имаха и ратай на име Алфред и слугиня наречена Лина. Защото по онова време, когато Емил беше малък, още имаше слугини и ратаи в Льонеберя и навсякъде. Ратаите оряха, грижеха се за конете и воловете, докарваха сеното и садяха картофи, а слугините дояха кравите и миеха, и търкаха, и пееха на децата.

Сега вече знаете кой живееше в Катхулт — татко Антон, мама Алма, малката Ида, Алфред и Лина. А освен това два коня, чифт волове, осем крави, три прасета, десет овце, петнайсет кокошки, един петел, една котка и едно куче. А най-сетне — и Емил.

Катхулт беше хубаво малко стопанство с червено боядисана къща, която се издигаше на едно хълмче сред ябълкови дървета и люляци. А наоколо се простираха ниви, ливади, пасища и едно езеро и една голяма, голяма гора.

Всичко можеше да е мирно, тихо и спокойно в Катхулт — стига да го нямаше там Емил.

— Това момче само пакости прави — казваше Лина. — Пък ако самият той не прави пакост, вечно нещо ще му се случи. Никога не съм виждала такова хлапе.

Но майката на Емил го защищаваше.

— Не е чак толкова страшен — казваше тя. — Днес само веднъж ощипа Ида и разля сметаната за кафето — това е всичко… а да, вярно — и подгони котката около курника! Но както и да е, струва ми се, че започва да се укротява и да става по-добричък.

И всъщност не може да се каже, че Емил беше лош. Той много обичаше както Ида, така и котката. Но просто беше принуден да ощипе Ида, иначе нямаше да му даде своята филийка със сладко, а котката подгони съвсем приятелски, само за да види дали може да тича толкова бързо като котка. Обаче котката не можеше да разбере това, нали!

Изображение: На картинката е изобразена  интересна сцена. Момченце и момиченце  пристъпват бавно и тихо по тясна пътечка, след една бяла наперена кокошка с червен гребен на главата. Върху лицата  на децата е изписана уплаха. Момчето е облечено със светло син панталон, синя риза, а на русата си главичка  – синя шапка. Той върви една крачка пред момичето, което плахо  пристъпва зад него. Малката русокоса госпожица е облечена с червена рокля, а на кръста  си носи бяла престилка на червени черти. И двамата са обути с кафяви обувки с връзки. От едната страна на пътя  се вижда зелена полянка с храсти дървета. От другата в далечината  – каменна ограда, а зад нея зелена гора. А още по на далече синее ясното небе.

Издание:
Астрид Линдгрен. Емил от Льонеберя
Повести
Издателство „Отечество“, София, 1980

Описание:
Малинка Александрова

Щурчово конче

В тази книга са събрани най-хубавите приказки, стихотворения, залъгалки и гатанки от Асен Разцветников.

„Имало едно време една врана – и с това приказката се захвана.“

Така сладкодумният приятел на децата Асен Разцветников повежда малчуганите на среща със щурки и щурчовци, с храбри юнаци и мустакати котараци, с хитри лисани, рунтави мецани и жаби-бърборани. А веднъж попаднали във веселия водовъртеж на неговите приказки, стихове, гатанки и залъгалки, на читателите не им се излиза оттам.

Изображение:  На картинката е изобразена весела сцена. На слънчева и зелена полянка, хора и животни вият кръшно хоро. Начело на хорото е черна мравка с червен пояс на кръста и жълт калпак на главата. До нея червена калинка с големи черни точки.  За калинката се е хванала млада жена с тъмно зелен сукман. Прибраната и на плитка дълга коса е покрита със светло зелена забрадка. До момата, весел момък с големи черни мустаци, облечен в народна носия е вдигнал високо крак. И той, като мравката на кръста си има широк червен пояс и калпак на главата. Над ухото си има бяло цвете. От другата страна на селянина се е хванала Мецана. Тя изглежда весела. Облечена е с бяла риза и синя пола, а на кръста си има шарена  престилка. Редом до мечката хванати за ръце са Лисан, малкото сиво  мишле и накрая напереният  Петльо с червен пояс на кръста. Лиско е облечен с бяла риза, кафяв панталон и зелен пояс.

В далечината, зад тази весела сцена се вижда малко китно селце.

Описание:
Малинка Александрова

Тошко Африкански

„Тошко Африкански“ е най-известната маймуна в българската литература за деца. Той е пакостлив, шумен и крадлив, а приключенията му са весели и забавни.

На картинката е изобразена една палава и космата маймунка, която е седнала върху маса. Масата е покрита със снежно бяла покривка. Маймунката се почесва по главата, затворила е очи и е отворила устата си сякаш иска да лапне жабата, която почти е попаднала в устата и. Голямата зелена жабка се опитва да лапне една огромна черна муха. Дрехите с които е облечена маймунката са весели и пъстри. Блузката и с къс ръкав на бели и червени райета, а панталонките са тревисто зелени с червени шарки и тънки презрамки.

Описание:
Малинка Александрова

Карлсон, който живее на покрива

Карлсон е красив, умен и в разцвета на силите си. Той живее в къщичка на покрива, скътана зад голям комин. При това умее да лети и то не със самолет, а със собствена перка на гърба. За Дребосъчето – чипоносо момченце на седем години, е истински късмет да има такъв необикновен приятел в игрите.

На картината се вижда едно дебеличко момченце в полет. Разперил е ръце.  Облечен е със син гащеризон и  червена блузка, ръкавите на която са навити до лактите му. На гърба си има малка перка. Обут е с хубави кафяви обувки с връзки.  Милото му и щастливо личице  е осеяно с лунички. Кафявата му коса е разрошена вероятно от вятъра.

Описание:
Малинка Александрова

Ането

В повестта „Ането“ се разказва за невероятните преживелици на едно малко момиченце, което се изгубва в гората и среща циганина Къдрьо. То се доверява на непознатия и се качва в неговата каручка… Какво се случва след това, ще разберете само от страниците на тази книжка.

Със своята емоционалност и изключително жив език авторът ще ви отведе в един вълшебен, но и много истински свят.

На картинка е изобразена сцена в която малка сладка маймунка и щастливо палаво момиченце си говорят. Маймунката е седнала на прозореца на една спретната къщурка. Тя се почесва по главата и с интерес слуша момичето. Облечена е с жълта блузка с къс ръкав и къси панталонки с презрамки на розови и лилави квадратчета. Момичето е облечено в червен сукман и синя риза с бяла якичка. На кръста е запретнала бяла престилка с изрисувано кученце. Дългата и кафява коса е сплетена на плитки. Вероятно разказва някоя интересна история на маймунката, защото изглежда доста въодушевена. На пръста на дясната си ръка, с която показва нещо на маймунката има красив пръстен със зелен камък. Зад нея се спускат тънки бели пердета.

Описание:
Малинка Александрова