Бременските музиканти /приказка/

Приказките на братя Грим – вълнуващи, завладяващи и вечни, пренасят читателя в различен свят изпълнен с вълшебства, приключения и мечти.

Едно красиво дългоухо магаре… дълги години на служба при своя стопанин – мелничар и един ден, в който старостта заела своето почетно място в живота на отруденото животно. А то, то било вече неспособно да носи тежки товари, както навремето. Но не заслужена почивка, а непознатият и пуст път се ширнал пред него – така го дарувал стопанинът му.

И тъй, магарето решило да дири препитание по света, а в сърцето му се зародила една мечта – да стане музикант и да отиде в град Бремен.

Докато пътувало към новозародената си надежда, съдбата го срещнала с побратим по участ – едно старо ловджийско куче. И неговото сърце страдало, и неговата съдба била ясна, защото не можело вече да дири дивеч за стопанина си. Сприятелили се бързо и продължили по пътя си към града, докато не срещнали един котарак.

  • Голяма беда!- казал котаракът и разказал за своята несполука.

Същият бил ненужен, защото не успявал веч да улови ни една мишка. Разбрали мъката му, магарето и кучето, го поканили да се присъедини към тях. И тъй те продължили към мечтата си въодушевени докато не ги спряло едно раздрано и измъчено кукуригане, идващо от един петел, кацнал на една висока ограда. Запитали го другарите, защо така неистово кукурига и разбрали, че и на него старостта му отредила незаслужен край – щял да загуби живота си на следващото утро.

  • Избягай!- рекло магарето. Ако дойдеш с нас в Бремен, какъвто си гласовит ще станем чуден оркестър!

Така и станало. Тръгнали всички и вървели ли вървели, докато в гората се смрачило и настанало време за сън. Изморени те спрели и видели в далечината светлина от една къща. Приближили се до къщичката и надникнали вътре, където група страшни разбойници пирували. Бързо решили да прогонят тези бандити и да се настанят в дома им на топло. Тогава магарето се изправило срещу прозореца, на предните си копита, върху му се качило кучето, на свой ред скочил котаракът, а на върха на образувалата се кула кацнал петелът, като разперил крила заплашително. И тъй, всички заревали, залаяли, замяукали и закукуригали, с което предизвикали ужас у разбойниците и те хукнали бързо навън. Смелите другари си намерили топъл дом и без колебание се настанили в него, а сетне заспали.

В това време прогонените обитатели на горската къща умували, какво било това страшно чудовище, което така ужасно нахлуло през прозореца и ги прогонило. Един от тях се осмелил да провери и тихо се вмъкнал в тъмната вече къщурка. Не минало много време и той, отново ужасен, хукнал презглава, след като получил ритник, ухапване, кълване и какво ли още не. И нали все разбойнически живот бил водил, чуло му се- „ Дръжте крадеца! Дръжте крадеца!“ Разказал на останалите за страшното чудовище и таласъма, които според него били в къщата и за страшната вещица, която викала подир него. Никой вече не искал да остава там и бързо се разбягали.

Така бедните животни заживели в мир и спокойствие насред гората в малката къщичка, без да чувстват старостта като неотменима и гибелна присъда.

Изображение:

На изображението в преден план има едно прекрасно кафяво магаре, захапало жълто глухарче. На главата на магарето, между дългите му уши има красива червена шапка със синя панделка и лилаво перо. Магарето е повдигнало дясното си предно копито, готово да продължи по пътеката и е обърнало големите си кафяви очи към гърба си. Върху него, на зелено покривало, са се настанили пъстрият петел и котаракът. Една красива дървена китара с метални струни е закрепена чрез тънко въже отстрани на магарето. Върху китарата е поставил задните си лапи, седналият на магарето котарак. Той е с дълги мустаци и червено носле, а меката му козина прелива от златно жълто към червеникаво бежово, целият изписан с тънки черни ивици. С едната си лапа, котаракът е посегнал към китарата, докато в другата държи красив тромпет. Пред котарака на гърба на магарето е седнал и един пъстроцветен петел с голям, килнат на една страна гребен. Той е с жълта глава и красиво разперена зелена опашка и  държи пред себе си син акордеон. До тях върви едно голямо сиво куче, също вперило поглед напред в далечината. Върху гърба на кучето има оранжево покривало на жълто каре, по края на което има пискюли. Върху гърба на кучето е закрепен красив барабан в син цвят. От двете страни на барабана към вътрешността му има розови триъгълници, съединени чрез три златни халки. Към барабана, с помощта на въже са закрепени две дървени палки. Опашката на кучето е вдигната нагоре и изпъната, както и лявото му ухо. Зад всички тях се простира широка зелена поляна, край пътеката има три червени гъбки, а в далечината храсти и високи, зелени борове.

Слънцето бавно се спуска над боровете, готово да даде път на нощта, докато рисува небето в жълто лилави цветове. Настъпващата нощ не тревожи никого, защото е видно, че те продължават към своята мечта – Бремен …

Издателство “Златното пате“

Художествено оформление на книгата и илюстрации: Галин Георгиев, Светлана Князева

Описание:
Ивелина Дамянова

Червената шапчица

Червената шапчица е приказка, пресъздадена от Шарл Перо във Франция и братя Грим в Германия

В различни версии тази приказка е позната в устното народно творчество на редица европейски страни.

Имало някога едно малко сладко момиченце. Всеки го обиквал от пръв поглед, но най-много го обичала баба му, която всеки път се чудела какво да даде на детето. Веднъж му подарила шапчица от червено кадифе, която му стояла тъй хубаво, че то не искало да носи друга и затова хората почнали да го наричат Червената шапчица.

Един ден майка му рекла:

— Червена шапчице, ето ти малко козунак и едно шише вино. Занеси ги на баба си, защото тя е болна и немощна и трябва да се подкрепи. Тръгни, докато слънцето не е почнало да прежуря, върви мирно и тихо и не се отбивай от пътя, защото може да паднеш, да строшиш шишето и да оставиш баба си без вино. А щом влезеш в стаята й, недей забравя да поздравиш с „Добро утро“ и не любопитствай  да видиш какво става край тебе.

— Ще направя всичко така, както ми поръча, мамо — рекла Червената шапчица и подала ръчичка на майка си за сбогом.

Бабата живеела чак в гората, на половин час път от селото. И когато Червената шапчица навлязла в гората, срещнал я вълкът. Но Червената шапчица не знаела, че той е свиреп звяр, и затова никак не се изплашила.

— Добър ден, Червена шапчице — рекъл той.

— Добър ден, Кумчо Вълчо.

— Къде си се запътила рано-рано, Червена шапчице?

— У баба.

— Какво носиш в престилката?

— Козунак и вино. Козунака месихме вчера за болната ми и немощна баба — да похапне и да се подкрепи.

— Къде живее баба ти, Червена шапчице?

— Още четвърт час път навътре в гората: къщата й е под трите високи дъба, а малко по-надолу е лещакът, сигурно го знаеш — рекла Червената шапчица.

„Малкото и крехко момиченце е добра хапка, сигурно е по-вкусно от старицата — рекъл си на ума вълкът, — но трябва да подхвана хитро работата, та да излапам и двете.“

Повървял малко редом с Червената шапчица, а после рекъл:

— Червена шапчице, я виж какви хубави цветя има наоколо! Защо не поглеждаш какво става край тебе? Струва ми се дори, че не чуваш как сладко пеят птичките. Вървиш право напред, като че си тръгнала на училище, а тука, в гората, е толкова весело!

Дигнала очи Червената шапчица, видяла как слънчевите лъчи се провират игриво Между листата на дърветата и как земята е осеяна с хубави цветя и си рекла: „Ще зарадвам баба, ако й занеса китка свежи цветя; още е толкова рано, че пак ще стигна навреме“.

Отбила се от пътя и влязла в гората да подири цветя; но щом откъснела някое, зървала по-надалеко друго още по-хубаво, спускала се към него и така навлизала все по-навътре и по-навътре в гората.

А вълкът отишъл право към къщата на бабата и похлопал на вратата.

Кой е там?

— Аз съм, бабо, Червената шапчица, нося ти козунак и вино. Отвори!

— Натисни ръчката! — викнала бабата. — Съвсем без сили съм, не мога да стана от леглото.

Натиснал вълкът ръчката, вратата се отворила и той, без дума да продума, отишъл право към леглото на бабата и я нагълтал цяла. После облякъл нейни дрехи, сложил нейна домашна шапчица на главата си, мушнал се в леглото и дръпнал завесата пред него.

А Червената шапчица все тичала за цветя и когато набрала толкова много, че не могла да носи повече, сетила се за баба си и отново се запътила към нея. Позачудила се, че вратата е отворена, а като влязла в стаята, всичко вътре й се сторило някак странно, та си помислила: „Друг път ми е толкова приятно у баба, а днес, кой знае защо, ми става страшно!“

— Добро утро! — викнала тя, но никой не й отговорил.

Отишла тогава до леглото и дръпнала завесата. Бабата лежала в леглото, но била нахлупила шапчицата ниско над лицето си и имала много чудноват вид.

— Ой, бабо, колко са ти големи ушите!

— Да те чувам по-лесно.

— Ой, бабо, колко са ти големи очите!

— Да те виждам по-лесно.

— Ой, бабо, колко са ти големи ръцете!

— Да те сграбча по-лесно.

— Ой, бабо, колко е голяма устата ти!

— Да те изям по-лесно.

Още не издумал всичко, скочил вълкът изведнъж от леглото и нагълтал клетата Червена шапчица цяла-целеничка.

Уталожил вълкът глада си, мушнал се пак в леглото, заспал и захъркал тъй силно, че се чувало чак навън. Точно по това време край къщата минал един ловец и си рекъл: „Старицата хърка много силно, трябва да видя да не й се е случило нещо лошо“. Влязъл в стаята, спрял се до леглото и видял в него вълка.

— Тук ли трябваше да те намеря, стари злосторнико? — викнал той. — Отдавна те диря.

Дигнал пушката и се прицелил, но му минало през ума, че вълкът може да е нагълтал бабата и едва ли ще му се удаде да я спаси. Не гръмнал, ами взел една ножица и почнал да разпаря търбуха на вълка. Като го поразпорил малко, пред очите му светнала Червената шапчица; рязнал още малко и ето че момиченцето изскочило и рекло:

— Ой, колко бях се изплашила! В корема на вълка беше ужасно тъмно.

После излязла жива и бабата, но едва-едва дишала. Червената шапчица донесла няколко едри камъни и напълнили с тях търбуха на вълка. Събудил се той след малко, рекъл да скочи от леглото и да побегне, но камъните били толкова тежки, че той се строполил на земята, пребил се и умрял.

Зарадвали се тримата много. Ловецът одрал кожата на вълка и си отишъл у дома, бабата изяла козунака и изпила виното, които й била донесла Червената шапчица, и се подкрепила, а Червената шапчица си рекла: „Докато съм жива друг път няма вече да се отбивам от пътеката и да навлизам в гората, щом мама не ми позволява“.

Някои разправят, че веднъж Червената шапчица пак тръгнала да носи нещо печено на старата си баба, заговорил я друг вълк и искал да я отбие от пътя. Но Червената шапчица не го послушала, продължила все напред и казала на баба си, че я срещнал вълк и й рекъл „добър ден“, но в очите му святкала злоба.

— Ако не бяхме на главния път, сигурно щеше да ме изяде.

— Ела да заключим вратата, та да не може да влезе — рекла бабата.

След малко вълкът похлопал и викнал:

— Бабо, отвори! Аз съм, Червената шапчица, нося ти нещо печенко.

Ала двете се спотайвали вътре и не отворили вратата. Повъртял се сивокожият звяр около къщата, повъртял се, па накрая скочил на покрива: решил да почака, докато привечер Червената шапчица тръгне за дома си, та да се примъкне подире й и да я изяде в тъмното. Ала бабата разбрала какво си е наумил.

Пред къщата имало голямо каменно корито и бабата рекла на момиченцето:

— Червена шапчице, вчера варих наденици. Вземи ведрото и излей водата от тях в коритото!

Носила Червената шапчица вода, носила, докато напълнила голямото, много голямо корито чак догоре. Миризмата от надениците блъснала вълка в носа, той почнал да души и да гледа надолу, и накрая вратът му се източил и станал толкова дълъг, че вълкът не можел вече да се задържи и почнал да се пързаля. Плъзнал се от покрива, паднал право в голямото каменно корито и се удавил.

И после Червената шапчица тръгнала весело назад към къщи и никой не й сторил нищо лошо.

Изображение:  Червената шапчица е весело момиченце, което е облечено в червена пола и синя блузка на бели точици. Русата и косичка е скрита под червена шапчица и само бретона и няколко непослушни кичури се показват под нея. Крачейки по горската пътечка обута в бели чорапки и сини обувки,с кошничка пълна с плодове в дясната ръка и букет цветя в лявата, усмихната  и щастлива. Есен е. Дърветата в гората вече са с пожълтели листа. Покрай пътеката има червени, сини, лилави цветя. Малкия поток тече точно пред къщичката, която е в десния горен ъгъл, кокетна с червен керемиден покрив, бели стени и прозорчета с цветни пердета. Зад къщата в далечината се вижда гората. Небето е синьо и тук там има есенни сиви облаци. Червената шапчица се е спряла преди моста и разговаря със Зайо Байо. Той се е изправил на задните си лапички и  с предните я поздравява. Козинката му е пухкава и светлосива, а муцунката и коремчето му са бели, а опашката – черна. Зад дървото в левия долен ъгъл се е скрил Кумчо Вълчо облечен в моряшка фанелка на сини и бели ивици. Дебне с хитър и коварен поглед Червената шапчица.

Описание:
Малинка Александрова

Пепеляшка

Пепеляшка е популярна народна приказка, позната в множество варианти по цял свят в различни епохи и на различни континенти.

Най-познатите днес варианти на тази приказка принадлежат на Шарл Перо и братя Грим.

Живял някога един мъж. Жена му рано умряла и той останал сам да се грижи за дъщеря си.

Скоро се оженил повторно и новата му съпруга била най-високомерната и сърдита жена на света. Тя също била вдовица и имала две дъщери от първия си брак. Нейните момичета напълно й приличали. Били също такива надменни и свадливи.

Още от първия ден мащехата започнала да нагрубява заварената девойка. Давала й най-парцаливите дрехи, най-малко храна, а й възлагала най-тежката работа. Момичето спяло на тавана върху сламена постелка, а сестрите й живеели в топлите и светли стаи и спели на чисти, меки легла.

Като свършело възложената му работа, горкото момиче сядало да се стопли при камината, до сандъчето с пепелта и затова всички го наричали Пепеляшка.

Пепеляшка търпеливо ден след ден понасяла всички обиди и не се оплаквала.

Един ден царският син организирал бал и поканил на него девойките от всички богати семейства. В дома на Пепеляшка също донесли покана. Сестрите й много се зарадвали и започнали да се готвят за бала.

А това създало на Пепеляшка още работа. Трябвало от сутрин до вечер да пере и глади тоалетите им. В къщата само това се обсъждало. Какво ще облекат и как ще изглеждат. Сестрите й през цялото време се въртели пред огледалото, избирайки блестящи украшения и рокли.

И ето че денят на бала настъпил.

Двете сестри на Пепеляшка отново започнали да я питат как изглеждат по-добре – с кои рокли и кои бижута. Тя им казвала какво мисли и дори предложила да им направи прическите, което те веднага приели.

Накрая седнали в каретата и заминали.

Пепеляшка дълго гледала след тях, докато се изгубили в далечината, а след това тъжно заплакала.

Тогава при нея дошла нейната кръстница, която била добра вълшебница.

Тя попитала Пепеляшка защо плаче.

– Така ми се искаше… така ми се искаше… – отвърнала Пепеляшка и изведнъж захлипала толкова силно, че не могла да довърши думите си.

– Искаше ти се да идеш на бала ли? – попитала я вълшебницата.

– Да можех да отида наистина! – замечтано отвърнала Пепеляшка.

– Добре! – казала вълшебницата. – Ако се постараеш да направиш каквото ти поръчам, с радост ще изпълня това твое желание. Иди сега в градината и ми донеси една хубава тиква.

Пепеляшка веднага изтичала в градината, откъснала най-голямата тиква и я донесла на вълшебницата.

А тя я издълбала, докоснала я с вълшебната си пръчица и тиквата изведнъж се превърнала в красива позлатена каляска с перденца от червено кадифе.

После кръстницата надникнала в капана и видяла, че в него са се хванали шест мишлета.

Казала на Пепеляшка да открехне вратичката на капана и всяко мишле, което изскачало отвътре, докосвала с пръчицата си. И ето че след минути пред тях стояли шест прекрасни млечно сиви коня.

Липсвал само кочияш.

– Ще изтичам да погледна в капана за плъхове – предложила Пепеляшка. – Ако има някой плъх, от него ще стане чудесен кочияш!

– Добре – съгласила се вълшебницата. – Донеси тук капана!

Скоро Пепеляшка се върнала с капана, а от него надничали не един, а три плъха. Кръстницата избрала този с най-дългите мустаци и с вълшебната си пръчица го превърнала в мустакат кочияш.

След това казала на Пепеляшка:

– Иди в градината, хвани два гущера и ми ги донеси!

Щом Пепеляшка донесла гущерите, кръстницата й ги превърнала в пажове. Те веднага стъпили отзад на каретата и изглеждали така, сякаш цял живот само това са правили.

Като свършила всичко това, вълшебницата казала:

– Да, по-хубава карета досега не бях правила. Доволна ли си момичето ми?

– Много съм щастлива! – отвърнала Пепеляшка. Но виж ме как изглеждам! Не мога да ида с тази закърпена и захабена рокля! Така просто няма да ме пуснат да вляза в двореца!

Вълшебницата само се усмихнала и я докоснала с пръчицата си. В същия миг неугледната дреха се превърнала в разкошна бална рокля, обсипана с бисери. Била ушита от такава фина коприна, каквато нямало в целия град. Според това от къде падала сетлината, тя изглеждала ту алена, ту златиста.

Девойката смаяно се погледнала в огледалото и сама не могла да се познае.

После кръстницата и дала чифт стъклени пантофки. Тя ги обула и седнала в каретата.

Преди да се разделят, вълшебницата много строго й поръчала непременно да си тръгне от бала преди звънът на часовниците да отбележи полунощ:

– Ако се забавиш само една минутка, каретата ти пак ще стане на тиква, конете на мишки, а пажовете и кочияшът ти ще се превърнат в гущери и плъхове. А хубавата ти рокля пред очите на всички отново ще стане захабена и цялата в кръпки, каквато си е наистина.

Пепеляшка обещала да се прибере до полунощ и потеглила, сияеща от радост. Като пристигнала в двореца, съобщили на принца, че на бала е дошла никому неизвестна млада принцеса. Той изтичал да я посрещне, подал й ръка да слезе от каретата и я въвел в залата.

Щом Пепеляшка се появила на вратата, настъпила внезапна тишина. Танците спрели, музикантите престанали да свирят. Гостите гледали онемели неизвестната красавица и от всички страни се чувал приглушен шепот:

– Вижте колко е прекрасна!

– И каква е стройна!

– господи, никога не сме виждали такава красавица!

Присъстващите млади дами внимателно заразглеждали прическата и роклята й, за да могат сами да се издокарат така за някой следващ бал в двореца, стига да намерят толкова изкусни шивачи и фризьори.

Младия принц не бил женен, затова всички девойки в столицата тайно въздишали по него. Те дошли на бала, облечени в най-скъпите си тоалети, отрупани с всичките накити на своите майки.

Всяка от тях си мечтаела принцът да хареса именно нея и тайничко завиждала на красивата

непозната за вниманието, с което я обгръщал.

Принцът настанил Пепеляшка на стола до себе си, а когато започнали танците, веднага я поканил. Тя така хубаво танцувала, че гостите я зяпали с още по-голямо възхищение.

След танците имало богата трапеза, но царският син така и не се докоснал до храната. Той гледал само неизвестната красавица и мислел само за нея.

А неизвестната хубавица седнала до сестрите си и любезно започнала да разговаря с тях, дори ги почерпила с ябълките и портокалите, които й

донесъл принцът. Те я гледали с възхищение и изобщо не могли да познаят, че това е тяхната Пепеляшка. Принцът дори за миг не я оставил сама и през цялото време само с нея разговарял.

Пепеляшка се забавлявала, танцувала и съвсем забравила заръката на вълшебницата.

Изведнъж чула, че часовникът започва да отброява дванадесет, скочила и побягнала. Докато тичала едната й пантофка паднала по стълбите.

Принцът я вдигнал и побързал да настигне девойката. Но от нея нямало и следа. Той попитал стражите не са ли видели красивата принцеса. А те му отговорили, че покрай тях минало само някакво зле облечено момиче, което повече приличало на слугинче, отколкото на благородна госпожица.

Момъкът огорчен се върнал в залата и се замислил как да намери изчезналата принцеса. А Пепеляшка запъхтяна дотичала у дома без карета, без слуги, в старата си грозна рокля. От целия прекрасен тоалет й останала само една стъклена пантофка.

Когато сестрите й се върнали, тя ги попитала добре ли са прекарали на бала. Те й казали, че там се

появила неизвестна красива принцеса, но в полунощ внезапно избягала, като изтървала стъклената си пантофка.

– Принцът държеше в ръка пантофката й и през цялото време само нея гледаше – разказвали сестрите. – Сигурно се е влюбил в тази хубавица.

Те били съвсем прави. Младият принц наистина бил влюбен в неизвестната красавица.

След няколко дни кралят изпратил глашатаи да обявят, че синът му ще се ожени за тази девойка, на която стъклената пантофка прилепне по мярка, Група царедворци започнали да обикалят от къща на къща. Дошли и при сестрите на Пепеляшка. Всяка от тях се постарала да натъпче крака си в пантофката, но и едната и другата имали твърде големи ходила.

Тогава Пепеляшка неочаквано се обадила:

– Може ли и аз да опитам дали няма да ми стане?

Сестрите й започнали да се смеят, но пантофката прилепнала на крака й съвсем по мярка.

Двете й сестри ахнали от изумление. Но още повече се смаяли, когато Пепеляшка извадила от джоба си втората пантофка. Тогава в стаята влязла вълшебницата, докоснала я с пръчицата и грозната й рокля пак станала прекрасна.

Едва тогава сестрите й разбрали, че тяхната Пепеляшка е непознатата красавица. Те се хвърлили в краката й да молят прошка за униженията, на които я подлагали.

Девойката ги прегърнала и казала, че не им се сърди за нищо. След това я отвели в двореца.

Още на другия ден с голям пир и много гости отпразнували сватбата на принца и Пепеляшка.

 

 

Изображение: От картинката струи красота и блясък. Пепеляшка е щастлива в този момент. Кръстницата и фея се вижда в горния ляв ъгъл, размахваща вълшебната си пръчица. Тя е весела и пълничка старица, облечена с дълго, широко, синкаво наметало, завършващо с островърха шапка. На преден план  изпъква красивата Пепеляшка, облечена в прекрасна рокля, преливаща от бледо синьо до приказно синьо. Русата и дълга коса е прихваната със синя диадема в красив кок, а на ушите и блестят диамантени обеци. Ръцете и са покрити с дълги над лактите небесно сини ръкавици. Каляската е много красива и наподобява тиква. Около нея танцуват семейство мишлета. Мъжкото е облечено в кафеникава  туника, женското в синя дълга рокля, препасана с бяла престилка. В горният ляв ъгъл на картината, точно зад феята в далечината се вижда в цялото си величие замъка на принца, накъдето се е запътила Пепеляшка.

Описание:
Малинка Александрова

ХЕНЗЕЛ И ГРЕТЕЛ

henzel-i-gretel

Автор: Братя Грим

Хензел и неговата сестричка Гретел са деца на беден дървар. Мащехата им убеждава баща им да ги изостави в гората. Хензел и Гретел дочули  разговора между двамата и се подготвят като събират малки бели камъчета, които да пускат по пътя, така че да  го намерят отново и да се приберат у дома. Мащехата втори път изпраща децата в гората, но Този път Хензел и Гретел имали  само къшей хляб, който хвърляли зад себе си. Когато опитали да се върнат, не намерили нищо защото птиците го изяли.

Изображение:

Скитайки из гората, децата намират къщичка, направена от хляб и  покрита с козунак. Прозорците са от чиста захар. Хензел и Гретел дори не подозирали, че това е домът на вещицата, която примамва деца с лакомства, за да ги изяде. Чудната картина, която се откривала пред тях ги заслепявала и те не можели дори да си помислят, че нещо не е наред. Слънцето надничащо зад малките облачета, свежата поляна покрита с бели цветове и пътечка от курабийки водеща към входа на къщичката, всичко това им се струвало като сън.

Една стара, много стара жена, с голям крив нос и брадавица на него се  подпира на тояга, в ръката си държи вафлена фунийка със сладолед и черешка на върха. Преструва се на мила и гостоприемна и предлага вкусотии на гладните дечица. Хензел е хванал за ръка малката си русокоса сестричка. Той се пресяга за лакомството подадено му от възрастната жена. Две уплашени катерички наблюдават мълчаливо, но не смеят да предприемат нищо. Дори птичките свили гнездо в клоните на дървото не проронват звук от страхзащото знаят коя е в действителност тази жена.

Описание:
Ирена Янакиева

РАПУНЦЕЛ

rapuntsel

Автор: Братя Грим

Много висока каменна кула, скрита навътре в недостъпната гора. Кулата няма нито стълба, нито врата, а само едно малко прозорче най-горе. На прозореца на кулата стои чудна красавица с дълги, разкошни коси, същински златни нишки. Тя е развързала плитките си, преметнала ги през една кука на прозореца и те се спуснали надолу. Красивият царски син се хванал здраво за косите на Рапунцел и се  катери нагоре по кулата, за да стигне до любимата си. Бели птици летят волно сред пухкави облачета и стават свидетели на срещата. Принцът е облечен с дрехи предназначени за лов, кафяв панталон, синя риза на черни райета, лилав елек, шапка с перо и кафяви кожени ботуши. На колана му виси нож.

Картината е изобразена в рамка от клонки украсени с розови цветя,  а в горната лява част на тази рамка близо до прозореца виси кафез с птичка, долу в дясно сив котарак дебне две бели гълъбчета.

Описание:
Ирена Янакиева

Снежанка и седемте джуджета

7143_big

Изгонена от злата си мащеха и изоставена от ловеца изпратен да я убие, Снежанка намира своя нов дом насред гората, в дома на  седем малки, трудолюбиви джуджета. Добросърдечна и работна, девойката привързва към себе си хора, животни и приказни създания.

Над зелената гора обсипана с пролетни цветя и малки гъбки, наднича копринено синьо небе. Подпряна на бял мраморен кладенец на сред цветната поляна стои  приказната красавица, с кожа бяла като сняг, с бузи алено червени като кръв, с коси черни като абанос.  Облечена е с прекрасна  рокля, нежно галеща зелената трева. Роклята е широкопола – синя в горната си част и жълта в долната.  На ръката на Снежанка е Кацнало птиче. То пее своята вълшебна песен. Две зайчета, катеричка и сърничка ококорили очи, наблюдават тази красота и слушат песента. Две от седемте джуджета, малки белобради човечета, току що са пристигнали от работа. едното  със замислен поглед се подпира на кирката, с която до скоро е копало в мината, а другото усмихнато, крие зад гърба си кошница с лилави цветя и подава срамежливо  едно от тях на младото момиче.

Рисунката е направена по приказка на Братя Грим.

Описание:
Ирена Янакиева