Иван Вазов

Иван Вазов е български поет, писател и драматург, който е наричан „патриарх на българската литература“. Неговото творчество е отражение на две исторически епохи – Възраждането и следосвобожденска България. Иван Вазов е академик на БАН и министър на народното  просвещение в периода 1897 – 1899 г.

Пред нас виждаме възрастен човек с осанка на истински патриарх (вероятно на около 60 год.). Погледът му е замечтан и вперен в бъдещето, но  говори и за много опит. Косата му е гъста, също и веждите, които са много изразителни. Носът му е остър и също добре изразен. Характерни мустаци, гъсти и добре оформени. Брадичката му има признаци на двойна. Носи бяла риза, черна папийонка и палто в крак с тогавашната мода. Очевидно позира за тази снимка, която се превръща в характерна за личността му. Наистина фотографията показва човек с голям интелект, който с право се нарича Патриарх на българската литература.

Иван Вазов е роден на 9 юли 1850 г. в Сопот в семейството на средно заможен търговец, Брат е на военните генерали Георги Вазов и Владимир Вазов, както и на общественика Борис Вазов. Негов учител в началното училище в Калофер е Ботьо Петков, който е баща на Христо Ботев. След това учи в Пловдивската гимназия, където овладява гръцки, турски и френски език. Въпреки желанието на баща си той не проявява никакъв интерес към търговията, а се увлича по поезията и литературата. Скоро след завършването на образованието си става политически емигрант в Румъния, където живее с българските хъшове. Активно участва в освободителното движение на България като след Освобождението е част от политическия живот в Пловдив (Източна Румелия), а по-късно и в обединена България. Издава първото литературно списание „Зора“, както и първото научно „Наука“. Пловдивският му авторски период е изключително активен – през него написва „Епопея на забравените“ и много други стихотворения. След провала на проруски преврат през 1886 г. се преселва за кратко в Одеса. Там написва романа „Под игото“. По-късно се установява  в София, където е избран за народен представител, а в последствие и за министър. Много тежко преживява съдбата на България след Първата световна война, но въпреки това не загубва вярата си в бъдещето на Родината. Умира през 1921 г. в София.

Народният театър в София е кръстен на него.  Къщите му в София и Сопот са превърнати в музеи, които се посещават от хиляди гости. Награждаван е с редица ордени и държавни награди.

Източник:
„Уикипедия“, Интернет

Описание:
Стоян Досев

Алеко Константинов

Алеко Константинов (1863 – 1897) е български писател и общественик, основател на организираното туристическо движение в България. Използва иронията по съвършен начин и успява да я превърне в перфектно оръжие срещу аморалния лик на обществото. Създава безсмъртния образ на Бай Ганьо, който и днес над 100 години по-късно остава болезнено актуален.

Алеко Константинов е роден в гр. Свищов на 13.01.1863 г. в семейството на виден български търговец. Учи в известната Априловска гимназия, завършва право в Одеса и се завръща в родината. Много често защитава безплатно свои клиенти, които не могат да си позволят високите адвокатски хонорари. През целия си живот е отдаден на Родината и по време на безбройните си задгранични пътешествия в Европа и Америка винаги търси да възприеме добри примери и да ги приложи у дома.

Неговите творби (пътеписът  „До Чикаго и назад“, книгата „ Бай Ганьо“ и много други) са сред най-известните произведения в българската литература. Творчеството на Алеко е посветено най-вече на не дотам приятните черти на българина, които той осмива доста сполучливо.

През 1895 г. поставя началото на организираното туристическо движение в страната като организира групово изкачване на Черни връх в планината Витоша. В негова чест са кръстени нос Алеко в Антарктика, връх Алеко в Рила, както и хижа „Алеко“ на Витоша.

Алеко Константинов умира на 23.05.1897 г. при неуспешен опит за атентат срещу негови съпартиец  Михаил Такев.

На снимката виждаме човек на средна възраст с очи вперили поглед напред. Лицето е в анфас с добре оформени брада и мустаци. Погледът му е вперен напред, сякаш гледа в бъдещето. Има характерен нос и широко чело. Осанката му напомня на благородник и сякаш се откроява от типичния българин за онова време. Перчемът му издава уклон към модерността и търсене на нови изяви. Облечен в бяла риза и сако според модата на 19ти век. Представям си го как влиза в някое от модерните кафенета от онова време в София и започва дълга беседа по  актуалните за времето теми.

Източник на текста:
„Уикипедия“

Описание:
Стоян Досев

Чернишка

Старата лисица следеше всички движения на своето петмесечно лисиче и се преструваше, че спи. Лисичето стоеше на пътечката, клекнало на задницата си. Ушите му, кадифено-черни и твърде големи за неговата малка глава, се изправяха от време на време да слушат крясъците на сойките долу в дъбовата гора. То стоеше там от обяд, когато слънцето огряваше цялото сечище —ту лягаше, ту ставаше, изплезваше езичето си и пъхтеше като кученце, загубило господаря си.

Лисицата продължаваше да лежи съвсем равнодушна към това. Очите й бяха затворени, но през черните цепнатини прозираха жълто-зелените зеници. Слънчев лъч, промъкнал се между скалите, огряваше белия й корем.

Допреди няколко дни тя беше майка на пет лисичета, които сега скитаха из прохода, прогонени от нея. Само това не искаше да се махне, макар да беше му дала да разбере, че неговото присъствие я дразни. Майчинските инстинкти я напуснаха. Отпадналото й тяло започваше да тлъстее — лятната козина се скубеше, зимната растеше буйно, а отънялата й опашка се покриваше с нови сиво-жълтеникави косми.

По цял ден лисицата лежеше под скалите, из които зеленееше бръшлян, жълтееха се лишеи и преждевременно догаряше в огненочервени багри млада трепетлика. В края на лятото имаше обилна храна и всяка нощ лисицата ядеше до насита загнили и сладки диви круши, глогинки и грозде от дивите лози, чиито лозини оплитаха като въжета клоните на дърветата. Понякога хващаше зайче, птица или мишка и се прибираше сутрин доволна и сита, измокрена от росата и обзета от леност и безразличие.

В тия следобедни часове тя се отдаваше на сладостна дрямка. Слънцето я стопляше, над смълчаните гори лягаше тишина, реката се пенеше в дъното на прохода и нейният равен рев я приспиваше. Ако на пътечката не беше упоритото и глупаво лисиче, тя щеше да потъне в блажен сън.

Като му омръзна да стои на едно място, лисичето се повъртя с желание да се свие на кълбо, но щом обърна глава към майка си, нерешително тръгна към нея. Всичко в него молеше за прошка. Хубавите му очи, жълти като кехлибар, като че казваха: „Защо ме гониш и хапеш? Какво съм ти сторило?“

То се приближи тъй близо, че нейната миризма го изпълни с надежди. Може би тоя път майка му ще го приеме, без да изфучи отгоре му и без да го ухапе? Тогава ще легне до нея, да поиграе с опашката й, както бе правило само преди няколко дни.

Почти уверено в това, то се приготви да близне дългата й муцуна. В тоя миг лисицата скочи като пружина. Лисичето побягна. Козината на гърба му настръхна като четка. То се мъчеше да отбегне озъбената уста на майка си, която го хапеше и злобно фучеше. Гонитбата продължи из сечището и завърши до една голяма плоча, дето лисичето се търкулна безпомощно по гръб. Майка му се надвеси над него и като му показваше зъбите си, бели и тънки като шила, дълго време го гледа с горящи от омраза очи. Това означаваше:

„Да не си посмяло да идваш при мене! Тая гора е моя и никой от вас няма работа тук! Аз вече не съм ви майка и не ви познавам!“

Когато майка му се скри в сечището, лисичето стана и без да се отърси, умилно погледна скалите, дето беше се родило. Там му беше забранено да отива повече и то тръгна съкрушено към дъбовата гора в дъното на дола.

Беше женско и твърде дребно. Цветът на козината му бе сиво-чер с мътен, зеленикав оттенък, а бялата ивица под гушката и корема имаше сив, почти оловен цвят. Върхът на лисичата опашка е бял и заострен, особено у планинските лисици, но у него той беше тъп и лишен от бели косми. Така опашката му изглеждаше незавършена и къса. Но затова пък очите му бяха най-хубавите и изразителни лисичи очи. Те блестяха като седефени, когато светлината падаше право в зениците им, ту изглеждаха като направени от янтар, в чиято искряща бистрота се виждаха многобройни жички. Дори и сега те не бяха загубили своята бодра чистота. Пак изглеждаха хитри и весели, може би защото двете червеникави вежди под широкото изпъкнало чело и тънката, деликатно заострена муцунка засилваха тоя постоянен, присъщ само на лисиците жизнерадостно-лукав израз. То ходеше със ситни безшумни стъпки, слагайки грациозно мъничките си черни лапи в една линия, а през това време цялото му тяло се полюляваше в ритъма на стъпките му, както се полюлява тънка гъвкава пръчка в ръката на вървящ човек.

Щом достигна високата гора, от дола, потънал в сянка, го лъхна хлад и миризма на влага. Гората бе изпълнена със слънчеви капки и сиви сенки. Лисичето чуваше басовото бръмчене на стършели, които излитаха от хралупата на един дъб, лекото чукане на кълвач. От едно дърво изкряка сойка. Лисичето се сниши и легна, но беше късно — птицата го видя.

Тя изкряка още веднъж, тоя път уверено, и вече не млъкна. Крясъците й като че бяха все едни и същи, все: „Кря-я-я! Кря-я-я!“, но за острия слух на лисичето това не бе така. То разбираше езика на сойките не по-зле, отколкото сойките се разбираха помежду си. Тия крясъци означаваха: „Лисица! Пазете се и елате насам!“

То се опита да се скрие и отмина навътре, но птицата прехвръкваше от дърво на дърво и не го изпущаше от погледа си. Кадифено-лъскавата й опашка постоянно трептеше, качулката на главата й беше настръхнала. От насрещния бряг на дола се обади друга сойка. След нея ореховката изпълни мирната тишина с неприятния си глас, напомнящ кречетало.

Лисичето навлизаше все по-навътре из дола, но птиците го следваха от клон на клон, като сваляха от дъбовете желъди, които тупаха край него и го плашеха. Най-сетне то се скри от погледите на своите преследвачи и се потули зад едни дрян.

Изображение: На картинката са изобразени две лисици. Старата лисица гледа сърдито малкото си. Тя е с красива  оранжева козина и бяло коремче. Седнала е на полянка с малки сини цветя и много червени гъбки. Лисичето е с тъмно кафява козина и бяло коремче. Седнало е близо до майка си и гледа уплашено с големите си черни очи. Близо до тях на един камък се е разположило едно охлювче. Зад семейството лисици се вижда скала облечена в зелени листа. На камъните е кацнала горда сойка.

Описание:
Малинка Александрова

Добрият ученик на Веселин Ханчев

Веселин Ханчев
беше нисък на ръст,
с коса като пламък,
червена и права,
с цяло съзвездие лунички
върху двете страни.

Веселин Ханчев
„Добрият ученик”

Цитатът е предложен от:
Александър Велков

Исмаил ага

cani ginchev

Един от тях беше едър, снажен и плещест. Лицето му беше дълголико, носът – голям и правилен, челото – високо, с големи бадемени очи, с черни гъсти вежди, с прошарена брада, засукани каврък като ченгели, мустаци (въси) и малка уста с пресни червени устни. Цялото му лице беше румено, челото – замислено. На главата си имаше бял, мек, дълъг и горе остър багдатски кюляф; около кюляфа завито пъстро шалче, шито на дребни цветя с клаподан. От кюляфа му се спущаше един дебел, до една педя дълъг копринен гайтан; на гайтана висеше като пискюл една дебела, червена кадифена чушка, дълга до една педя, която се търкаляше по рамената му, когато си повиеше главата. Чушката го показваше, че е от бостанджиите. На гърба си имаше едно късо зелено, до пояса дълго фермене, обшито наоколо с три ката клаподанен гайтан, а на ръкавите, на колчаците и на умуза (плещите) – изработено ишлеме със златни цветя. Кръста му обвиваше широк, бял със златни цветя касан (персийски (аджемски) тарабулуз. Върху тарабулуза беше опасан от алена мешина, обшит със злато силяхлък, от който се подаваше една кама с филдишани черени, под която лъщяха тепетата (челата) на два сирмени пищова; под пищовите се подаваше харбия със сребърна дръжка и на дръжката на провезлото червена ремъчка. На ремъчката беше вързано едно писано огнило с две дупки за пръстите, а в средата един петел за развивание и завивание бурмите на чакмаците на пищовите и пушките. Край человека беше изправена една дълга каранфилка пушка, на която кондакът беше обшарен с бял седеф и теллии цветя чак до устата. Долнята страна на кондака – дипчика, беше облечен с червен сукнен калец, обшит с черно битме и клапуданени цветя, а от калеца висеше един копринен червен гайтан, на края на когото се държеше един голям пискюл от червена коприна, присукана със сирмени конци. На цялата цев на пушката бяха съразмерно осем бадемовидни сребърни белезици, а най-долният беше голям кез, позлатен.
На краката си имаше червени, широки, с остри носове, ковани ботуши, на които отгоре висяха две сирмени пискюлчета. Над ботушите му бяха сини сукнени шалвари, обшити със сирмени гайтани и с цветя около крачолите и около джебовете.
Той си бе запретнал ръкавите до лактите и копринената му тънка риза тук се видеше завита около ферменето. Дясната му ръка беше гола от лакътя до края на пръстите и всичката отгоре, чак додето се разделят пръстите, беше описана със сини цветя и турски букви, дупкани с игла и с барут, които никога не избеляваха, нито се измиваха.
Облегнат на пармаклъка на чардака, той често теглеше в устата си дима от голямото си кехлибарено меме (цица) и подир няколко минути го изпущаше из устата и носа си, който се издигаше и се кълбеше в тихия въздух над високия му кюляф. Той беше седнал в кьошето на източната страна на чардака на нова рогозка.

Цани Гинчев
„Зиналата стена”

Цитатът е изпратен от:
Александър Велков

Халил ага

cani ginchev

Той беше дълъг-висок, дълголик, сух, чернозелен с длъг гърбав нос, с черна късо подстрижена брада, с черни мустаци, увиснали надолу от двете страни на брадата му. Очите му бяха черни, лъскави и потънали в главата; веждите – тънки, черни, устата средня големина, с бледозелени тънки устни. Всичкото му лице и навъсеният поглед го показваха, че е афионлия.
На главата си и той имаше дълъг остър кюляф, обвит над ушите му с голяма бяла чалма от бял тънък астар – той беше от Астарджиите. Неговите дрехи малко се отличаваха от първия – отличаваха се с това, че не бяха толкова обкичени със сирма и силяхлъкът му беше зелен. На силяхлъка си той имаше един белочерен сомкабзалия ятаган, два демиртепелии кобура, желязна харбия и едно малко филдишено цариградско белочеренче ножче под тях, за рязание. Над пищовите висеше бяло, с клабодан обшито по краищата джевре. Неговите ботуши бяха жълти. Над главата му на един кукест гвоздей, на един стълб на чардака, беше окачено едно шишане сирмадемири, седефлиено без калец. Белезниците на шишането бяха сребърни-позлатени и обшарени с цветя. Под шишането висеше една паласка, пълна с яалии фишеци и теллии куршуми. И той се беше облегнал на пармаклъка, но не пушеше, а държеше в ръката си сребърна кутия с два капака: под едина – емфие, а под другия – афион. Гърдите му бяха разгърдени и от двете страни около вълната се видеха краищата на цветята, както на първия на ръката – той беше шарен с барут и по гърдите; ръцете му не бяха запретнати и затова не се знае какво е било писано по тях.

Цани Гинчев
„Зиналата стена”

Цитатът е изпратен от:
Александър Велков

Бекир ага

cani ginchev

Той беше млад, с бръсната брада и глава. Лицето му беше кръгло, страните румени, мустаците руси – палабуюклия. Веждите му бяха дебели и гъсти, очите – винени, с дълги клепачи. Носът му среден, с кръгли дупки; уста малки, с румени, доста дебели устни, които го показваха, че трябва да е страстен человек.
На главата си имаше малък кюляф, бяла чалма, която беше гъсто обшита със сирма. Дрехите му бяха от зелено сукно, с бели сирмени гайтани и ишлемета вред по дикишите и по краищата. Тараболузът му беше пъстър, шарен с всякакви бои и не беше много голям.
Силяхлъкът – чер, с бяла сирма обшит, на него беше забоден един възмалък, тънък ятаган с черни колаци, а между колаците се видеха камъни от мержан, в сребро обковани. Капията на ятагана, която се видеше отгоре над силяхлъка до една педя, беше сребърна – ишлеме и отгоре позлатена, около устата й имаше три зелени зюмбюрюдени камъни. Двата му пищова бяха и те възмалки – гюмюштепелии и сирмадемирлии. Желязото на цевите им беше изработено с дълбани цветя; харбията желязна със златни цветя, вбити в желязото на дръжката – тя беше илдъзишлемелия. Елекът на гърдите му беше от зелено кадифе със сирмени плетени петелки, които бяха едри колкото един лешник на големина. От елека се видеха краищата на едно сгънато бяло джевре, вред покрая изработено със златни цветя. На краката му бяха черни меки ботуши от кози лъскав и бръчкав като маракин сафтиян. Край него на рогозката, до коляното му лежеше една лека, хубава дълга пушка, на която желязото беше харе – пъстро като змия. На кондака й дървото се не видеше: то беше обковано със сирма: всичките й белезици бяха златни. Той имаше черничев тънък чибук със зелено меме, но не пушеше. Чибукът му беше изправен край него до един пармак на чардака.

Цани Гинчев
„Зиналата стена”

Цитатът е изпратен от:
Александър Велков