Емил от Льонеберя – поредица от Астрид Линдгрен

Емил от Льонеберя – така наричаха едно момче, което живееше в село Льонеберя. Той беше палаво и упорито хлапе, далеч не толкова добър като вас. Въпреки че изглеждаше добричък, честна дума. Когато не крещеше. Имаше кръгли сини очи. Всичко заедно изглеждаше някак много добродушно и човек би помислил, че Емил е същинско ангелче. Но това би било най-голямата заблуда. Той беше на пет години и силен като биче и живееше в стопанството Катхулт в село Льонеберя в областта Смоланд. И, разбира се, говореше на смоландско наречие нашият малчуган, но това не беше негова грешка. Така си говорят в Смоланд. Когато искаше шапката си, той не казваше както вие: „Искам си шапката.“ Вместо това казваше: „Искъм я шапкътъ.“ А неговата „шапкъ“ беше нещо като фуражка, с черна козирка и синьо дъно – доста грозна. Беше му я купил татко му, когато отиде веднъж в града. Емил много се зарадва на шапката и вечерта, когато щеше да си легне, каза: — Искъм я шапкътъ! Майка му реши, че Емил не бива да отнесе шапката в леглото и понечи да я сложи върху полицата в преддверието, но Емил се разкрещя, та оглуши цяла Льонеберя: — Искъм я шапкътъ!

И така Емил спа с шапка на главата всяка нощ в продължение на три седмици. То, че можеше – можеше. Макар че доста му убиваше. Но главното беше Емил да наложи своето – той на това държеше. По никакъв начин не биваше майка му да наложи своето. Веднъж, на Коледа, тя се опита да накара Емил да яде задушен зелен фасул, защото зеленчуците са толкова полезни, но Емил каза не.

— Да не смяташ НИКОГА да не ядеш зеленчуци? — попита майка му.

— Как не — рече Емил. — Но ИСТИНСКИ зеленчуци.

След което тихомълком отиде зад елхата и започна да я гризка. Но бързо му омръзна, защото боцкаше в устата.

Такъв инат беше Емил. Искаше той да се разпорежда с мама и татко, с цялото стопанство Катхулт, а най-добре и с цяла Льонеберя, само че жителите на Льонеберя не бяха съгласни с това.

— Горките Свенсонови от Катхулт, какъв пакостник е синът им! — казваха те. — От него нищо няма да излезе.

Така си мислеха жителите на Льонеберя, да! Ако знаеха какво ще излезе от Емил, сигурно нямаше да говорят тъй! Само да знаеха, че като порасне ще стане председател на общинския съвет! Вие сигурно още не знаете какво е това да си председател на общинския съвет, но то е нещо много изискано, уверявам ви и ето това стана Емил с течение на времето.

Но сега нека се придържаме към онова, което се случи когато Емил беше малък и живееше в стопанството Катхулт в село Льонеберя в областта Смоланд заедно със своя татко, който се казваше Антон Свенсон, с майка си, която се казваше Алма Свенсон, и със сестра си Ида. В Катхулт имаха и ратай на име Алфред и слугиня наречена Лина. Защото по онова време, когато Емил беше малък, още имаше слугини и ратаи в Льонеберя и навсякъде. Ратаите оряха, грижеха се за конете и воловете, докарваха сеното и садяха картофи, а слугините дояха кравите и миеха, и търкаха, и пееха на децата.

Сега вече знаете кой живееше в Катхулт — татко Антон, мама Алма, малката Ида, Алфред и Лина. А освен това два коня, чифт волове, осем крави, три прасета, десет овце, петнайсет кокошки, един петел, една котка и едно куче. А най-сетне — и Емил.

Катхулт беше хубаво малко стопанство с червено боядисана къща, която се издигаше на едно хълмче сред ябълкови дървета и люляци. А наоколо се простираха ниви, ливади, пасища и едно езеро и една голяма, голяма гора.

Всичко можеше да е мирно, тихо и спокойно в Катхулт — стига да го нямаше там Емил.

— Това момче само пакости прави — казваше Лина. — Пък ако самият той не прави пакост, вечно нещо ще му се случи. Никога не съм виждала такова хлапе.

Но майката на Емил го защищаваше.

— Не е чак толкова страшен — казваше тя. — Днес само веднъж ощипа Ида и разля сметаната за кафето — това е всичко… а да, вярно — и подгони котката около курника! Но както и да е, струва ми се, че започва да се укротява и да става по-добричък.

И всъщност не може да се каже, че Емил беше лош. Той много обичаше както Ида, така и котката. Но просто беше принуден да ощипе Ида, иначе нямаше да му даде своята филийка със сладко, а котката подгони съвсем приятелски, само за да види дали може да тича толкова бързо като котка. Обаче котката не можеше да разбере това, нали!

Изображение: На картинката е изобразена  интересна сцена. Момченце и момиченце  пристъпват бавно и тихо по тясна пътечка, след една бяла наперена кокошка с червен гребен на главата. Върху лицата  на децата е изписана уплаха. Момчето е облечено със светло син панталон, синя риза, а на русата си главичка  – синя шапка. Той върви една крачка пред момичето, което плахо  пристъпва зад него. Малката русокоса госпожица е облечена с червена рокля, а на кръста  си носи бяла престилка на червени черти. И двамата са обути с кафяви обувки с връзки. От едната страна на пътя  се вижда зелена полянка с храсти дървета. От другата в далечината  – каменна ограда, а зад нея зелена гора. А още по на далече синее ясното небе.

Издание:
Астрид Линдгрен. Емил от Льонеберя

Повести
Издателство „Отечество“, София, 1980

Описание:
Малинка Александрова

Карлсон, който живее на покрива

Карлсон е красив, умен и в разцвета на силите си. Той живее в къщичка на покрива, скътана зад голям комин. При това умее да лети и то не със самолет, а със собствена перка на гърба. За Дребосъчето – чипоносо момченце на седем години, е истински късмет да има такъв необикновен приятел в игрите.

На картината се вижда едно дебеличко момченце в полет. Разперил е ръце.  Облечен е със син гащеризон и  червена блузка, ръкавите на която са навити до лактите му. На гърба си има малка перка. Обут е с хубави кафяви обувки с връзки.  Милото му и щастливо личице  е осеяно с лунички. Кафявата му коса е разрошена вероятно от вятъра.

Описание:
Малинка Александрова