Тошко Африкански

„Тошко Африкански“ е най-известната маймуна в българската литература за деца. Той е пакостлив, шумен и крадлив, а приключенията му са весели и забавни.

На картинката е изобразена една палава и космата маймунка, която е седнала върху маса. Масата е покрита със снежно бяла покривка. Маймунката се почесва по главата, затворила е очи и е отворила устата си сякаш иска да лапне жабата, която почти е попаднала в устата и. Голямата зелена жабка се опитва да лапне една огромна черна муха. Дрехите с които е облечена маймунката са весели и пъстри. Блузката и с къс ръкав на бели и червени райета, а панталонките са тревисто зелени с червени шарки и тънки презрамки.

Описание:
Малинка Александрова

Ането

В повестта „Ането“ се разказва за невероятните преживелици на едно малко момиченце, което се изгубва в гората и среща циганина Къдрьо. То се доверява на непознатия и се качва в неговата каручка… Какво се случва след това, ще разберете само от страниците на тази книжка.

Със своята емоционалност и изключително жив език авторът ще ви отведе в един вълшебен, но и много истински свят.

На картинка е изобразена сцена в която малка сладка маймунка и щастливо палаво момиченце си говорят. Маймунката е седнала на прозореца на една спретната къщурка. Тя се почесва по главата и с интерес слуша момичето. Облечена е с жълта блузка с къс ръкав и къси панталонки с презрамки на розови и лилави квадратчета. Момичето е облечено в червен сукман и синя риза с бяла якичка. На кръста е запретнала бяла престилка с изрисувано кученце. Дългата и кафява коса е сплетена на плитки. Вероятно разказва някоя интересна история на маймунката, защото изглежда доста въодушевена. На пръста на дясната си ръка, с която показва нещо на маймунката има красив пръстен със зелен камък. Зад нея се спускат тънки бели пердета.

Описание:
Малинка Александрова

Който не работи не трябва да яде

Българската народна приказка „Който не работи, не трябва да яде“ е записана от именития български автор Ангел Каралийчев. Тя по типичен за българския фолклор начин извежда на преден план трудолюбието като ценност.

Неслучайно от малки израстваме с поговорки като: „Работата краси човека, мързелът го грози.“ или „Няма добро без пот“. Това е, защото трудът заема централна роля в  родната ни култура столетия наред. Считан за незаменима добродетел, той е в основата на сюжета на много български битови приказки. Функцията на приказката „Който не работи, не трябва да яде“ е поучителна, а самата поука е изведена още в заглавието.

В едно село расла хубава мома Богданка. Тя била едничка на баща и майка. Била много галена. Майка й шетала из къщи, чистела, готвела. Богданка само ходела насам-нататък, нищо не похващала.

Почнали да идат оттук-оттам да я искат за снаха. Майка й на всички казвала:

— Наша Богданка не е научена да работи. Тя е галена.

Щом чуели това, всички си отивали.

Веднъж дошъл един старец и казал:

— Чух, че имате хубава мома, дойдох да я взема за снаха.

Майката и нему отговорила:

— Наша Богданка е много галена. Тя нищо не знае да работи.

— Нека — рекъл старецът, — у нас никой никого не кара да работи. Който иска да работи — работи. Който не иска — така си седи.

След седмица-две направили сватбата.

Старецът имал трима синове и още две снахи.

На другия ден след сватбата всички се заловили за работа. Невястата седяла пременена и нищо не похващала.

Събрали се за обед. Седнали на трапезата. Невястата седяла настрана и чакала да я поканят. Другите снахи донесли гозбата. Сложили пред свекъра голяма пита хляб. Той взел питата и я разчупил на толкова парчета, колкото души били на трапезата.

— А на невястата? — рекла свекървата.

— Тя не е гладна — отвърнал старецът. — Когато човек не работи, не огладнява.

Следобед всички пак започнали работа. Невястата седяла и нищо не похващала.

Събрали се да вечерят. Сложили пита пред свекъра. Старецът взел питата и я разчупил пак на толкова парчета, колкото души били на трапезата.

— А на Богданка? — запитала свекървата.

— Тя не е гладна — отговорил старецът. — Който не работи, не огладнява.

Вечеряли, поприказвали кой какво ще работи на другия ден, па легнали и скоро заспали.

Легнала и невястата. Но гладни очи заспиват ли? Едвам дочакала да се съмне. Станала тихичко, измила си очите, издоила кравите, изкарала телците.

Станали и другите. Като видели що е направила невястата, спогледали се и се усмихнали.

На обед невястата сложила трапезата и седнала наред с другите.

Старецът разчупил питата, подал най-голямото парче на невястата и рекъл:

— Ти, невясто, днес работи най-много от всички. Ето и на тебе от питата.

Изминали се седмица-две. Невястата по цял ден шетала.

На третата седмица майка й и татко й дошли на гости. Съгледали ги и излезли всички на двора да ги посрещнат.

Невястата припнала най-напред. Тя отворила портите и бързо извикала:

— Мамо!… Тате!… Слизайте по-скоро от колата и се хващайте на работа. Тука не е като у нас… Тук, който не работи, не му дават да яде!

 

Изображение: От изображението е видно, че е лято. Красива мома е седнала на тучна и зелена поляна. Облегнала е тялото си на стъблото на зелено отрупано със зрели и сочни череши дърво. Тя е притворила очи, вероятно е задрямала под сянката на красивото и плодородно дърво. Цялата полянка е отрупана с разцъфнали червени цветя. Богданка е много красива. Пременена в нови и хубави одежди. По ръкавите на снежно бялата и риза са извезани  цветни шевици. Върху ризата има синя рокля, с избродирани на ръкавите пъстри орнаменти с народни мотиви. На главата си  е завързала снежно бяла забрадка под която е прибрана косата и. Обута е с бели чорапи и кафяви опинци.  Опинците са традиционни български обувки, удобни за танцуване.

Описание:
Малинка Александрова

Житената питка

Житената питка е българска народна приказка, преразказана от Ангел Каралийчев.

Разровила баба огнището скришом, извадила питката и я потулила някъде. Ваню и Кунето претършуваха кътовете, пъхаха главичките си под леглото, ровиха се в долапа, гледаха повторно в пещта — няма я.

— Бабо, дай ни питката, бабо! — замоли се Ваню.

— Бабке, молим ти се, дай ни я! — изправи се пред нея сестричето му.

— Шшшшт! Мирувайте, че видите ли хурката! — сопна се баба им.

— Бабичко, много сме гладни ба! — с нажален глас пееше Кунето.

— Я зяпни да видя!

Пуста баба, все не вярва. Кунето разтвори като рибка малката си устица.

— Пуй, че огладняло момичето ми — рече бабата, — ами сега? Ха почакайте още малко, да се върне от гората тетю ви с шейната.

— Де е питката ба? — дръпна сукмана й Ваню и я погледна с очи, от които се гласяха да паднат две сълзи.

— Де я. Отиде да си обиколи нивката. Не я ли видяхте, кога изскокна? Ей я там, хе, тича по пътя. Подир нея куцука Черню и джафка.

Ваню и Кунето залепиха очи на изпотения прозорец. И видяха широкия, белия път. Нападал от небето сняг — един човешки бой. Затрупал дърветата, затрупал малките къщурки, затрупал гората. Студено и страшно е на полето. Големи постали вълци сноват по пъртината, гледат към село, където пушат комините, точат си зъбите и ръмжат. Никой не смее да ходи там. А тя, нищо и никаква питка, излязла от огъня с гореща глава, отърсила от гърба си въглените и се търкулнала. Хайде-е-е! Отива да си обиколи нивката.

— Бабо… — обърна се умислен Ваню.

— Ей.

— Право ще кажеш, вярно ли е?

— Кое?

— Онуй, дето ни го разправи снощи, че уж питката ходела да си обикаля нивката.

— Вярно е, чедо! Баба никога не лъже.

— Ами далеч ли е нивката?

— Много е далеч.

— Чак до голямата гора, че зад нея? — показа с пръст Кунето.

— Там.

Двете деца пак опряха очи на прозореца. Пада ситен сняг. Сипе, сипе. Затрупва къщите. Те пъшкат под дебелия юрган и дъхът им едвам излиза през комините. Мудно крета по пътя една биволска шейна, накамарена с дърва. Преваля зад моста и чезне зад снега.

— Бабо, хайде пак да ни разправиш за питката — обърнаха се двете замислени руси глави към очилатата бабичка.

— Какво да ви разправям, нали снощи ви разправих.

— Още един път искаме.

— Хубаво. Слушайте! Тя, питката — започна баба им, — като излязла от огъня, озърнала се, смъкнала от гърба си въглените и полека се промъкнала през открехнатата врата. Плюла си на петите и ударила на бяг. Подир нея се втурнал Черню. Гонил я до моста, но не я достигнал, защото летяла напреде му като заек. Щом разбрал, че няма да я стигне, Черню лавнал два-три пъти подир оня, що духа, и се върнал.

Минала питката през равното поле, навлязла в гората. Тъкмо влизала в гората и насреща й, насред пътя, отневиделица изскочил вълк, ей такъв, три дни нищичко не хапнал. Облещил се, тропнал с крак:

— Стой, питке житена! Както съм прегладнял, наведнъж ще те лапна, ама ме е страх да не се задавя.

— Недей, вълчо, брат да си ми! Ще се задавиш, много съм корава. Почакай ме тук, додето се върна! Мене ми е баба заръчала нивката да обиколя, където съм се родила, че да стана мека и сладка. Сега не съм за ядене: много съм гореща.

Излъгал се глупавият вълк. Хванал вяра. Клекнал на пътя. Чака, чака, а студеният вятър брули ушите му.

Питката хукнала. Бре нагоре, бре надоле, между старите дървета — право на нивата. Гледа — голяма, широка нива. Насред нивата — круша-самосянка, стои като самодива в бяла премяна. А под синора — кладенчето замръзнало.

Навела се зачервената от студ питка и попитала:

— Тук ли е житцето?

— Тук съм — рекло то с тъничко гласче като на пчелица.

— Ами будно ли е, или спи?

— Будно е. Трае си на топло, под снега. Завило се презглава с бяла черга. Едвам диша.

В гората било много страшно. Нивата — сред самата гора. Бучел лудият вятър. Дърветата плачели. А житцето се затоплило — нищичко не ще да знае.

— Гладно ли е? — попитала го питката.

— Не е.

— Ха тогаз нека мирува, че напролет, когато се стопи белият снежен юрган и славеите запеят край нивата, стръкчетата му да израснат високо, едър клас да завържат. Ще напълнят житницата догоре. Нека знаят малките стръкчета — всичките ще станат питки.

Засмяло се тихо под снега житцето. Уж го лъжела питката. Как може то да стане питка?

Глупавичко е, защото е много мъничко — само на два месеца.

Тръгнала си питката назад. Свършила си работата, иде си у дома. Не минала през гората, ами заобиколила по долината, през ливадето, поела дълбокия път — иде си.

— Ами вълкът, бабо?

— Вълкът клекнал сред гората, чака и трака със зъби, а студеният вятър брули ушите му.

Пустата питка, колко е хитрушка!

Вратникът скръцна. В двора влязоха шейни.

— Ваньо-о-о, тичай — шейната!

— Иде си тетью, ху-у-у-у! Какъв е побелял!

— Хайде, Куне, налей топла вода в менчето, да си умие баща ти ръцете, защото цял ден е мръзнал. Пък аз ще отида в малката къща, да видя дошла ли си е питката.

На картинката е изобразена тази част от приказката, в която тя се е търкулнала. Пътечката по която се търкаля минава през весела горска  полянка. Отстрани на пътечката има много и различни причудливи цветя бели, жълти, сини. Изпод избуялата зелена трева весело се подават червени гъбки осеяни с бели точици. Житената питка изцяло в жълт цвят, най-отгоре покрита с  червена на бели точки кърпа се търкаля надолу по пътечката весела и безгрижна. Над нея лети прекрасна, цветна  пеперуда. От дясната страна на питката се вижда дървената къщичка от която е избягала. Насреща срещу нея се е задал Зайо Байо, който е много красиво обрисуван в светло син до тъмно син цвят, а на коремчето и муцунката е оцветен в жълто. От лявата страна на пътечката Стария кърт се е подал от  къртичата си дупка и гледа питката през очилата си, а до него и едно змийче наблюдава търкалящата се питка. От цялата картинка струи радост.

Описание:
Малинка Александрова