Тя беше застанала близо до самия кабриолет, гърбом към коня, поизтегляше ту едната, ту другата си ръкавица и се усмихваше. Тъмносиня баретка, силно накривена, закриваше половината й глава, а от другата страна тъмнокестенявата й коса беше бухнала свободно, гъста и разкъдрена. За един месец, откакто беше на чифлика, тя беше изгоряла и почерняла от слънцето като жетварка. Имаше тънки извити вежди и хубави черни очи, обкръжени с дълги черни мигли, светли и засмени. По очите тя най-много приличаше на майка си.
…
Тя имаше един особен, свойствен на нея вървеж: само долу краката й се движеха бързо-бързо, с малки крачки, токовете й полукваха в отсечен равномерен такт, но по-нагоре цялата й снага си оставаше права и стройна, без да се изкриви, без да се наведе, сякаш тя не вървеше, а се носеше на криле, стремителна и жизнерадостна.
Йордан Йовков
Из „Чифликът край границата”
Издателство „Български писател”, 1987
Описание:
Валерия Вълева