До петьогодишната си възраст Николчо, малкият Николчо, кръщелникът на големия Николчо, не изнесъл пред света нищо особено. Единственото негово отличие, което било забележено в продължението на тия пет години, и то не от казанлъчени, а от собственото семейство на бъдещия гражданин, се заключало в това, че госпожа Неновица захванала да посреща своя нижайши повелител неопрана, несресана и неомита. Но и това явление подействувало на Нена успокоително. Когато той срещал жената си с разрошавена глава или с различни белези по дрехите, то се радвал и обяснял сам на себе си:
„Който има наследник, той трябва да пести и да ходи непран и неомит… Майка е!… А какво евангелско виражение се е появило у нея на лицето!… Тя е по-умна от мене. Аз тряба да я слушамм и да изпълнявам волята й. Ако да не би била тя, то аз не би имал толкова пари“.
После тия разумни разсъждения Нено се решил с всичкото си сърце и душа да дебелее и да не обръща внимание на нищо и на никого. Разбира се, че и това решение се случило не без малка борба. Когато един ден Неновица му казала просто и ясно да мълчи, да слуша и да не й противоречи, то у него се появило едно малко и невинно самолюбийце, но то било не твърде дълготрайно. След малко време жената му, без никакви церемонии, захванала да го води за юларчето към неговите домашни обязаности, а той вървял спокойно, не ритал и не хапал, защото неговата душа не желала нищо друго, освен тишина и спокойствие.
Из всичкото това, щото ви казах по-горе, вие сте успели вече да се убедите, че Николчо се е возпитал изключително под ръководството на майка си, която се е стараела да му внуши само една, изключително една идея, че всеки разумен човек е обязан да разбогатее и да има много, защото сиромашията не чини нито калпав грош. Тая идея се насаждала в младата глава и чрез различни приказници, и чрез различни съвети, и чрез различни примери из действителния живот.
Когато Николчу чукнала седмата Коледа, то родителите му го завели в училището и предали го в ръцете на знаменития в онова време казанлъшки педагог, който е знаел не само да учи по панакидата, а и да пее в черкова. Името на тая знаменита личност е било даскал Славе – и нищо повече. Всичкият град го е знаел под това име. Когато веднаж било изпроводено из Пловдив такова едно писмо, което било надписано „Мусекословеснейшему господину кирию Слави“, и когато това писмо било занесено на поп Иван Славеят, то неговото христолюбие се разсърдило и казало: „Аз не съм мусекословеснейше и името ми е Иван. Това писмо е за даскала“. Мнозина разказват, че това произшествие е станало не по погрешка, а със зло намерение. Разносвачът на писмата, който бил дявол човек“, искал да се поприсмее на дяда попа и на неговата музика, която във времето на „Со страхомъ божи“ приличала на хрюкане. И в Казанлък има дяволи хора! Но като и да е, а мусекословеснейши Славе принял чорбаджийското дете с отворени обятия, дал му нова панакида, на която било написано – (кръсти, Боже, помагай) а б в г д и пр., и накарал го да целуне дебелата ръка на баща си и бялата ръчица на майка си, която приличала на захарски симид.
Любен Каравелов
Из „Маминото детенце”
Описание:
Валерия Вълева