Златю Бояджиев е роден на 22 октомври 1903 г. в Брезово, Пловдивско. Завършва живопис в Художествената академия в София при проф. Цено Тодоров (1932 г.) с Васил Бараков, към които се присъединява Давид Перец и образуват легендарната група Бараците. Неговият свят е приказен, изпълнен със симетрия, равновесие, хармония. Художникът изразява на платното крайните състояния на човешката природа – страдание и мъка, вяра и любов, идеализъм и саможертва. В картините си той рисува селския бит и радостта от общуването с природата.
В творбата на художника наречена „Свинарка“, акцентът е образа на една жена. На платното, тя е нарисувана докато седи небрежно насред голо поле. Има руси или бели прави коси стигащи до раменете. Стойката на жената излъчва спокойствие и хармония, но същевременно отпуснатост и умора. Много е красива. Кожата й е бяла, почти порцеланова. Лицето й е слабо с ясно изразени скули. Очите й са затворени, а веждите леко събрани. Носът е месест и леко вирнат, а устните й са плътни и леко отворени, брадичката леко заострена и като че с трапчинка. Жената е със слабо тяло. Отпуснала е дългите си, слаби ръце да почиват върху полите й. Облечена е в бяла риза с къси ръкави, върху която носи елек с цепка на гърдите. Той е в сиво-бежови цветове и изглежда е от плътна и груба материя, сякаш поизносен. Полата на жената е от плътна кафява материя-вероятно вълнена и пада на тежки дипли около краката й. Те са боси и стъпили на земята, което подсказва за по- простичък начин на живот. Между двата крака на жената из диплите на дългата пола лежи отпусната дясната й ръка. Другата е положила върху лявото бедро с леко отворена длан нагоре от която стърчи тънка и изправена дървена тояга. Дрехите й са здрави, но вехти, а стадото свине зад нея подсказва и заниманието й –свинарка, както е озаглавил и авторът картината. Отзад в далечината виждаме множество свине разпръснати из голото поле. Някои от тях са със здрави и жилави тела и с тъмна кафеникава козина. По вратовете им стърчи четина-гъста козина от дебели и остри косми, по което съдим, че са диви. Други са бели, с по-издължено тяло и вероятно питомни. Някои от тях лежат, други пасат, трети тичат из полето, докато тяхната пастирка сякаш се е откъснала от действителността и се е пренесла някъде далеч…Вглеждайки се в жената сякаш сме погълнати от простотата и спокойствието, и като че някак откриваме онази завидно блага умора и същина на живота, в който трудът природата и ние сме едно неделимо цяло в което истински се наслаждаваме на откраднат миг почивка за да продължим отново…
Използвана литература: http://palitrastyle.com/%D0%B8%D0%BD%D1%84%D0%BE%D1%80%D0%BC%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B8/%D0%B7%D0%BB%D0%B0%D1%82%D1%8E-%D0%B1%D0%BE%D1%8F%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%B5%D0%B2-%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B5%D1%86%D1%8A%D1%82-%D0%BE%D1%82-%D0%B1%D1%80%D0%B5%D0%B7%D0%BE%D0%B2%D0%BE
Изображение: http://inlife.bg/wp-content/uploads/2014/10/18063.jpg
Описание:
Ивелина Дамянова