Дълъг и сух, Карло имаше лице, белязано от две отвесни бръчки, гъсти коси и сухи като хартия клепки. Жестовете му на съдия-следовател, неумолим към човешките грешки, бяха още по-подчертани, когато пушеше дебелите си пури, като ги поднасяше към устните си с кръгови движения на ръката и главата, отметната назад. Въпреки тези външни белези това беше най-обикновен човек. Пълномощник в клона на една банка в Торино, той бе срещнал Марта преди тридесет и пет години и от техния брак се бе родил син, който сега беше представител на една автомобилна фирма в Буенос-Айрес.
…
Уморена и леко обезсърчена, Елен трябваше да слуша как вуйчо й говори за покварата, която обхващала като гангрена държавата, за скандалите, които се потушавали, но с течение на времето излизали на бял свят, за милиардите, които изтичали в чужбина, за политическите личности, замесени в съмнителни афери, дори за самия президент на републиката, принуден да си подаде оставката.
Той не се възмущаваше, но в тона му можеше да се долови леко горчива ирония. После разви мисълта, че в Италия червеното насилие, толкова силно, колкото и черното на неофашистите, е породено едновременно от скандалния цинизъм на хората на интереса и от крайното отчаяние на простолюдието.
Из „Зимна Венеция”
Емануел Рублес
Издателство „Христо Г. Данов”, 1983
Подбор на описанието:
Валерия Вълева