От няколко години инспектор Димов изучаваше усилено френски език. Както се следва, учеше го с учителка. Дребничката, едва-едва поувяхнала стара мома, го прие в началото доста скептично. Той доста неугледен, мълчалив и тромав мъж не й приличаше на ония интелектуалци, които възприемат бързо и лесно. Твърдото му българско произношение я отчая съвсем. Такъв човек бе по-пригоден да цепи дърва, отколкото да говори френски. Впрочем, наистина бе така в началото. И не само в началото. Безкрайно трудно бе да свива на кравай устенцата, да произнася отворени и затворени гласни, да смекчава съгласните. Но иначе си го биваше, имаше отлична памет, възприемаше бързо. Скоро учителката с учудване си призна, че надали е имала досега по-схватлив ученик.
След две години усилен труд инспектор Димов смени учителката. В министерството имаше висш курс по езикова подготовка на кадрите, той бе служебно задължен да го премине. Сега им предаваше доста възрастна жена, но изискана и благородна като стара френска графиня. Беше много доволна от своите ученици и от тяхното прилежно поведение. Но не беше никак доволна от присъствието им. Постоянно някой от тях изчезваше за дни или даже за седмици. „Служебно зает” – това беше обяснението, което получаваше от отговорната инстанция. Що се отнася до инспектор Димов, той я затруднявашеглавно със своето произношение. Иначе не можеше да не признае, че е нейният най-добър ученик.
И в това хубаво лятно утро се занимаваше точно с него. Тоя уверен млад човек с кораво, решително лице, кой знае защо, изглеждаше пред нея винаги малко уплашен – точно като гимназиалните ученици. Той я развеселяваше, беше й симпатичен.
Из „Кутия за енфие”
Павел Вежинов
Военно издателство , 1981
Подбор на описанието:
Валерия Вълева