„Градът бе затихнал в късните часове на вечерта. Във въздуха можеше да се усети мириса на дъжд, но него още го нямаше. Небето беше наситено тъмно синьо със сиви петна по себе си. Луната нежно се подаваше зад един черен облак, обвита в своята сребриста пелена. Имаше силна мъгла, типична за котловините като София, но въпреки това светлините на многобройните сгради мъждукаха в тъмнината и бавно, една по една изгасваха. Уличните котки тъкмо се разбуждаха за техния любим нощен лов, но когато подадоха розовите си нослета навън, те усетиха, че се задава буря и се прибраха по мазетата, на топло и сухо. Старицата със сива, дълга коса, която беше учудващо пъргава за възрастта си и живееше в същото малко блокче, което и те, им беше оставила голяма консерва с котешка храна, така че те не се притесняваха за нея и се отдадоха на спане, отново. Много малко след като те заспаха започна да вали. Но не обикновеното леко ръмене, което е типично за есента, а нещо повече. Нещо по-силно. Нещо по-интригуващо. Истинска, красива, епична, завладяваща и леко плашеща Буря. Облаците се скупчиха заедно, сякаш се бяха уговорили предварително и дадоха всичко от себе си градът да подгизне за секунди. Тук таме някоя гръмотевица изтрещяваше, последвана от великолепна светкавица. Валеше неспирно часове и часове, а гърмежите бяха като по часовник, толкова стриктно организирани. Звездите блещукаха както винаги и като че ли не бяха впечатлени от това рядко природно чудо. Беше като светлинно шоу, създадено от най-изкусния от изкусните режисьори. Хората, разбира се, отдавна си бяха легнали да спят, но тези, които бяха останали будни, запомниха това явление. А на сутринта, когато слънцето започна да се подава, бурята утихна отведнъж, сякаш нищо не се беше случило“
Описание:
Вяра Пиперкова
Забележка:
Описанието не е направено по приложената снимка.