Тя крадешком наблюдаваше лицето на младото момиче и изпита състрадание при вида на следите от умора и огорчение, разкриващи кризата, от която Елен навярно нямаше да се излекува бързо.
…
Отново сама в стаята си, Елен си помисли, че е вече на двадесет и осем години, че бе мечтала за пътешествия, за открития и че до този ден едва бе изучила своята истинска същност, изненадана, че сега открива в нея толкова неясноти, непоследователност, всичко, което по неконтролирани криволичещи пътища я беше довело до това объркване. Искаше й се бързо да излезе, да се движи без посока.
…
Пред него бе весела, възторжена, с желание да се хареса, да очарова. Тя, която винаги бе толкова несигурна, толкова убедена, че завинаги ще си остане едно несъвършено същество, неспособна да се освободи от невзрачността си, откри сега у себе си едно изкрящо сърце. Никога не бе мислила, че би могла да се почувства толкова цялостна, в хармония със самата себе си.
Из „Зимна Венеция”
Емануел Рублес
Издателство „Христо Г. Данов”, 1983
Описание:
Валерия Вълева