Мелник

До града се стига по път, заобиколен с лозя, който бавно се вие из ниски хълмове. Щом се навлезе в градчето, отправна точка за разходки е малка рекичка, по чийто бряг са разположени къщи в стар стил и множество сергии с местно вино и сувенири. Възрожденските къщите тук са с по два-три ката (етажи изнесени един над друг), много дървени елементи, каменни основи, бели стени, понякога с шарки около прозорците и вратите. Доста от тях обаче са занемарени – прозорците са счупени, вратите – изкривени, праговете – обрасли;  личи си, че не се живее от доста време.

Градчето има чар – старите къщи на по 2-3 етажа са били доста величествени за времето си. Към Кордопуловата къща, най-голямата забележителност, води улица, която е асфалтирана до средата на пътя. Построена е в края на 17. век и е принадлежала на богата търговска фамилия. Отстрани има кръчми, сергии за вино и сувенири, стари къщи със затворени кепенци и ронеща се мазилка. Самата тя е на високо и на края на града – туристите се качват по малък песъчлив баир. Точно в основата му има останки от стара църква. Седят само стените, но в средата е оставена икона.

Кордопуловата къща има четири нива: изба, етаж, на който има малка изложба, етаж със стаи и градина, която е нещо като голяма открита тереса на покрива на къщата. Къщата е огромна дори по днешните схващания. В стаите е запазен автентичен интериор – килими, покривки, миндери за сядане, писалище, сринове. В избата мирише на влага и човек може да се разходи из подземните коридори. До терасата се качва по тесни стълби, а от горе се вижда част от градчето и околните хълмове.

Зад къщата се виждат Мелнишките пирамиди. Те са скални образувания с конусовидна форма. Имат песъчлив, бежовинкав цвят. Отдалеч изглеждат сякаш земята е разчупена на две, като парче мек камък, и частта с  пирамидите е останала да стърчи там, а другото парче го няма. Градът е в подножието им. От делу не се виждат добре, но цялата им красота се открива, когато човек се качи на планинската пътека, която води към Роженския манастир. От нея се виждат пирамидите и покривите на къщичките.

До града се стига по път, заобиколен с лозя, който бавно се вие из ниски хълмове. Щом се навлезе в градчето, отправна точка за разходки е малка рекичка, по чийто бряг са разположени къщи в стар стил и множество сергии с местно вино и сувенири. Възрожденските къщи тук са с по два-три ката (етажи изнесени един над друг), много дървени елементи, каменни основи, бели стени, понякога с шарки около прозорците и вратите. Доста от тях обаче са занемарени – прозорците са счупени, вратите – изкривени, праговете – обрасли;  личи си, че не се живее от доста време.

Градчето има чар – старите къщи на по 2-3 етажа са били доста величествени за времето си. Към Кордопуловата къща, най-голямата забележителност, води улица, която е асфалтирана до средата на пътя. Построена е в края на 17. век и е принадлежала на богата търговска фамилия. Отстрани има кръчми, сергии за вино и сувенири, стари къщи със затворени кепенци и ронеща се мазилка. Самата тя е на високо и на края на града – туристите се качват по малък песъчлив баир. Точно в основата му има останки от стара църква. Седят само стените, но в средата е оставена икона.

Кордопуловата къща има четири нива: изба, етаж, на който има малка изложба, етаж със стаи и градина, която е нещо като голяма открита тераса на покрива на къщата. Къщата е огромна дори по днешните схващания. В стаите е запазен автентичен интериор – килими, покривки, миндери за сядане, писалище, скринове. В избата мирише на влага и човек може да се разходи из подземните коридори. До терасата  може да се стигне по тесни стълби, а от горе  може да се наблюдава част от градчето и околните хълмове.

Зад къщата се виждат Мелнишките пирамиди. Те са скални образувания с конусовидна форма. Цветът им е песъчлив, бежовинкав. Отдалеч изглеждат сякаш земята е разчупена на две, като парче мек камък, и частта с  пирамидите е останала да стърчи там, а другото парче го няма. Градът е в подножието им. От долу не се виждат добре, но цялата им красота се открива, когато човек се качи на планинската пътека,  водеща към Роженския манастир. От нея  се открива гледка към пирамидите и покривите на къщичките.

Описание:
Гергана Кичева

Снимка:
Гергана Кичева

Мраморен плаж на о. Тасос

plaj

На снимката е изобразен един от най-известните плажове в нашата южна съседка Гърция – Мраморният плаж на остров Тасос. Направена от високо , в слънчев ден,може би от дрон , ние виждаме белия пясъчен бряг, който дължи красивия си цвят на хиляди мраморни камъчета.Те остават хладни дори през най-горещите дни през лятото. Виждаме и морето , което заради тези бели камъчета на дъното си има прекрасен тюркоазен цвят , а водата е кристално чиста.Няма вълни , водата помръдва едва-едва. На повърхността й се виждат златисти отблясъци от слънчевите лъчи .На брега върху белия пясък има чадъри , прибрани , очакващи следващия туристически сезон , а до тях има шезлонги,които са в тон с цвета на морето – тюркоазено сини. Плажът е  обграден от смесена гора – иглолистна и широколистна , а дърветата имат наситен зелен цвят. Зад плажната ивица има малка гора от  масивни маслинови дървета, а земята под тях е бяла заради мрамора. Самата гора изглежда като призрачна и е уникално красива.

Описание:
Велина Петрова

Есен

esen

На снимката е заснет красив есенен пейзаж: дърво с тънко и крехко стъбло и пищна корона,чиито клони са обагрени в злато.Под него е застлано килимче от падащи листа. Дървото е огряно от все още топлещите лъчи на слънцето. Отзад се разпростира ясното синьо небе.

Описание:
Петя Мазнокова

Пещерата Алистрати, Гърция

Алистрати

Първите стъпки в един напълно нов, мистичен, скрит от погледа свят- свят, криещ се в недрата на земята, спящ спокойно, оставащ непознат за случайно минаващите над зелената покривка хора, събуждащ се само от стъпките на любопитните посетители. Един свят, потънал в безвремие и все пак продължаващ да диша на пресекулки, все още оформящ нови форми, извивки и вдлъбнатини. Пещерата Алистрати- едно от най- важните и значими за историческото наследство, културата и туризма на южната страна на мрамора и маслините- Гърция.

Линията, отделяща входа на пещерата, бе граница между два свята, между забързаното настояще и потъналото като че ли в дълбок сън минало. Веднага щом прекрачих гостоприемния вход на Алистрати, почувствах влажния и задушен въздух, мокрите стени и под, капещите в точно определени интервали капчици- напомнящи дишането на масивното скално тяло. Гласът ми се изстрелваше напред, обхождащ стените на пещерата, нетърпеливо започващ предварително пътешествие, връщайки се на равни вълни, намаляващ с всяка следваща, разказвайки сам по себе си за вътрешните недра на пещерата.

Нищо от това, обаче, не може да се сравни с изключителността на същинската гледка. Разделена на три главни коридора, пещерата приканваше посетителите да се потопят в магията на тайните, които са били част от нея преди хиляди години. Сталактити и сталагмити в червен цвят, на фона на проблясващ, чист мрамор, подобно на пламъци в тиха бяла нощ, огнени езици на огнедишащ дракон или огнени вадички стичащи се от току-що изригнал вулкан. Всичко това не променяше постоянните ниски температури и кожата ми продължаваше да посинява и настръхва, но топлеше приятно сърцето ми и запечатваше красотата на природното чудо, което съвсем скоро щеше да се превърне в спомен.

Навлизайки навътре в пещерата, червеният и белият цвят непрекъснато играеха, преливаха, изместваха се  един-друг съвсем натурално, правейки обстановката разнообразна, наситена и триумфална.

Скалните форми, издигайки се величествено или надвисващи злокобно, прави и остри като копия, или дисковидни и плоски, тънки, промъкващи се в процепи или масивни, създаващи си път сами – всички те оформяха различни фигури и изображения, които всеки човек, използващ въображението си би видял по различен начин. Дългият тунел водеше през огромна медуза, заплашваща с огромните си сталактични пипала, водопади от хеликтични образования, срещащи се единствено в пещерата Алистрати растящи в различни посоки, създаващи усещането за истинско движение и живост на водата, ангелски крила, които всеки момент биха закръжали, разпънатият Иисус Христос, Отец-пазител, множество замъци, кули, порти, планети – разкриващи тайни за цялата Вселена, част от миналото и бъдещето. Цялата обстановка напомняше царството на Хадес, създаващо усещане за всички герои от гръцката митология, чиито имена ще останат вечно в историята, странстващи из тунелите на пещерата, чиито души са били, а може би и още са част от душния въздух.

Дългата пътека криволичеше, слизайки все по-надълбоко и все по-навътре в недрата на скалното чудовище- напомнящо леговище на всяващата страх и ужас  в митологията, Горгона, вкаменяваща всичко, докоснало се до погледа й. Така й тук, множеството форми, образувания и изображения, напомнящи ни за най- различни неща, може би някога са били жертви на изпепеляващия поглед на змийската жена.

Пред нас се откриха множество други забележителни, изящни и пищни образувания- колони, формирали се от сливането на сталактити и сталагмити, стена, наподобяваща напукани пуканки- забележителност, характерна единствено и само за Алистрати, образувана от кондензацията на капчиците, попаднали в дълбините на пещерата, единственото естествено езеро, на територията на пещерата, чиято история е доста вълнуваща – независимо от количеството валежи и времето, което минава, то поддържа постоянна дълбочина от два сантиметра и половина- факт, който учените все още не могат да изяснят напълно. По време на малкото ни пътешествие, минавахме покрай различни изваяни в скалите човешки фигури- някой път многобройни, като цяло племе, друг път- усамотени мъж и жена, вплетени в любовна прегръдка, трети- единични, самотни, наслаждаващи се на вечната тишина.

Стъпките, които оставяхме върху влажната настилка, гласът, който ехтеше из най- непроходимите и мистериозни участъци на пещерата, въображението, което играеше из скалните образувания – всичко това щеше да избледнее веднага след нашето напускане, но щеше да остане вечен отпечатък в застоялия въздух в пещерата, щяхме да останем запомнени в историята на сякаш остарелия скален град.

Описание:
Патриша Господинова

Далеч от всичко

dalech ot vsichko

Самотна къщичка в гората, заобиколена от високи дървета, обагрени с красиви жълто- оранжеви есенни листа. Между клоните им се прокрадват последните слънчеви лъчи , които огряват дървената къщурка, чийто покрив е покрит с паднали листа, сякаш е завита с шарено одеяло. Къщичката има два големи, бели прозореца, а отвън се виждат два сгъваеми, дървени стола. Картинката вдъхва неописуемо спокойствие.

Описание:
Борислава Стефанова

Пикник

piknik

На поляна със свежа зелена трева, заобиколена от високи дървета, е постлана червена покривка на бели квадратчета. Върху нея е поставена кошница за пикник, от която лекичко се подава вкусен хляб. Кошницата е плетена от слама и има капак. До кошницата небрежно е оставена слънчева сламена шапка. В далечината се вижда синьо небе с бели пухкави облаци.

Описание:
Борислава Стефанова

Една от най-големите загадки – розовото езеро Хилиър

Една от най-големите загадки - розовото езеро Хилиър

Въпросното езеро се намира на територията на най-големия австралийски остров Мидъл. Последният е най-големият от архипелага Решерш. Розовият цвят на езерото и до ден днешен си остава загадка за учените.

През 1950 година специален изследователски екип се заема с идеята да установи откъде идва розовият цвят на езерото. Екипът се надявал да открие в солените му води особен вид водорасли Dunaliella salina, образуващи червен пигмент и виреещи в други подобни езера в Австралия. Но пробите с вода от Хилиър не съдържали такива водорасли и причината за цвета на водите му си остава загадка и до днес.

Езерото се намира в непосредствена близост до брега на индийския океан. Наоколо няма сгради или някаква намеса от човека. Блика усещане за хармония между природните творения, топлина и любопитство какво ли е да докоснеш водите на това необикновено езеро. На снимката се преплитат красиво тъмно синия цвят на океана, зеленината на полуострова, която е гъста и в тъмно зелен цвят, тънката ивица в светло бежов цвят около езерото и то със своя светло розов, но плътен и пастелно мек цвят. Формата му е почти правилен правоъгълник, но със заоблени краища.

Описание:
Елисавета Ангелова-Димитрова

Витоша през моя прозорец

Vitosha

Живея близо до планината Витоша и всяка сутрин и се любувам от прозореца си. Обичам просто да я съзерцавам с чаша кафе в ръка. Гледам я и не мисля за нищо, а се опитвам да чуя нейните звуци. Обичам я всякаква – и мрачна, и тучно зелена, и гола и пуста. Просто я обичам.

Обичам я през лятото, когато е тъмно зелена и те приканва да я посетиш и да се насладиш на тишината и прохладните ѝсенки. Дапоседнешна някоя поляна и да се оставиш слънчевите лъчи да те галят.

Обичам я през зимата, когато изглежда като поръсена с пудра захар след първите снегове. Или когато е потънала в мъгли и облаци и е обвита от вихрушки и само от време на време показва заснежените си върхове. Тогава те са силни, стройни и могъщи и те карат да се чувстваш някак малък и незначителен.

Обичам я и през есента, когато сякаш за броени дни тъмно зеленото се сменя с топлата палитра на жълтото, червеното, кафявото и охрата. Тя плъзва по склоновете й и уверено си проправя път към самият връх.

Обичам я и през пролетта, когато от тъмна и посивяла започва да се раззеленява и да се обвива с мирис на нов живот и ново начало.

Описание:
Десислава Боева

Връх Мусала

vruh-musala

Най-високият връх в България на тази снимка е сниман през вечер, от разстояние, така че да се вижда сградата, кацнала на върха му вляво на снимката. Това е метеорологична станция. От сградата излизат антени, железа и комини, които на снимката изглеждат като иглички, тъй като е снимано от далеч. Вдясно се виждат по-ниски върхове и долини. 2/3-ти от снимката е заета от планината отдолу нагоре, а останалото пространство  – от небето.

Това е зимен пейзаж. Планината е покрита със сняг, който на места, поради острите, отвесни скали не може да се задържа и е паднал. В откритите пространства на планината – върховете също няма сняг, най-вероятно защото е ветровито. Там където снегът липсва, в средата на снимката и в дясно, скалите са черни и тъмни. Останалата част от планината е бяла.

Сниман от тази точка върхът прилича на човек, завил се с одеяло, полегнал наляво, който се вижда от гърдите нагоре. Главата е върха, с метеорологичната станция най-отгоре – всичко останало е одеялото на полегналия човек.

Прозорците на станцията светят и е огрята от залязващото слънце, обагрено в златно-жълто.

В дясната част, разположени в планината като малки точки, се виждат още 2 светлинки, може би на хижи или други сгради.

Небето е с многообразни цветове. Над планината цветовата гама прелива в лилаво. Залязващото слънце го оцветява в бежаво, розово, кафяво, оранжево червено. Тъй като слънцето залязва зад метеорологичната станция, точно над нея небето е най-тъмно. Колкото по-надясно се вгледаш се появяват още и още цветове.

Описание:
Ренета Богданова

Пусто шосе

Pusto shose

Снимката, която избрах да опиша показва едно пусто шосе.То навява чувство за самота и тъга. Сезонът, през който е направена е студен и мрачен. Ясно осезаема е мъглата, създаваща усещане за объркване и потисничество.

Изображението е показано вертикално и е с правоъгълна форма. Снимката е направена от дясното платно на шосето и поради тази причина то заема по голямата част от изображението от колкото лявото. Платната стигат до средата на снимката, където се губят в светлината от слънцето. По средата между двете платна има две непрекъснати бели линии, които започват от най-долния ляв ъгъл и също така са леко извити в далечината, което подсказва за завой. Около пътя е равно и  леко затрупано със сняг. От лявата страна край шосето, пак в  в далечината има малък пътен знак. Зад знака се прокрадват лъчите на слънцето.  Пада се от дясната страна на изображението. Светлината заема горната половина на снимката и всичко над пътя е в светли тонове. Лъчите на слънцето са светло жълти и колкото по-близо са до пътя с толкова по-наситен цвят стават. Слънчевите лъчи в горния край на снимката завършват с ясно небе в светло синьо. Някъде в далечината има и съвсем леки очертания на планини, избледняващи към центъра на снимката.

 

Описание:
Вяра Танева