Който не работи не трябва да яде

Българската народна приказка „Който не работи, не трябва да яде“ е записана от именития български автор Ангел Каралийчев. Тя по типичен за българския фолклор начин извежда на преден план трудолюбието като ценност.

Неслучайно от малки израстваме с поговорки като: „Работата краси човека, мързелът го грози.“ или „Няма добро без пот“. Това е, защото трудът заема централна роля в  родната ни култура столетия наред. Считан за незаменима добродетел, той е в основата на сюжета на много български битови приказки. Функцията на приказката „Който не работи, не трябва да яде“ е поучителна, а самата поука е изведена още в заглавието.

В едно село расла хубава мома Богданка. Тя била едничка на баща и майка. Била много галена. Майка й шетала из къщи, чистела, готвела. Богданка само ходела насам-нататък, нищо не похващала.

Почнали да идат оттук-оттам да я искат за снаха. Майка й на всички казвала:

— Наша Богданка не е научена да работи. Тя е галена.

Щом чуели това, всички си отивали.

Веднъж дошъл един старец и казал:

— Чух, че имате хубава мома, дойдох да я взема за снаха.

Майката и нему отговорила:

— Наша Богданка е много галена. Тя нищо не знае да работи.

— Нека — рекъл старецът, — у нас никой никого не кара да работи. Който иска да работи — работи. Който не иска — така си седи.

След седмица-две направили сватбата.

Старецът имал трима синове и още две снахи.

На другия ден след сватбата всички се заловили за работа. Невястата седяла пременена и нищо не похващала.

Събрали се за обед. Седнали на трапезата. Невястата седяла настрана и чакала да я поканят. Другите снахи донесли гозбата. Сложили пред свекъра голяма пита хляб. Той взел питата и я разчупил на толкова парчета, колкото души били на трапезата.

— А на невястата? — рекла свекървата.

— Тя не е гладна — отвърнал старецът. — Когато човек не работи, не огладнява.

Следобед всички пак започнали работа. Невястата седяла и нищо не похващала.

Събрали се да вечерят. Сложили пита пред свекъра. Старецът взел питата и я разчупил пак на толкова парчета, колкото души били на трапезата.

— А на Богданка? — запитала свекървата.

— Тя не е гладна — отговорил старецът. — Който не работи, не огладнява.

Вечеряли, поприказвали кой какво ще работи на другия ден, па легнали и скоро заспали.

Легнала и невястата. Но гладни очи заспиват ли? Едвам дочакала да се съмне. Станала тихичко, измила си очите, издоила кравите, изкарала телците.

Станали и другите. Като видели що е направила невястата, спогледали се и се усмихнали.

На обед невястата сложила трапезата и седнала наред с другите.

Старецът разчупил питата, подал най-голямото парче на невястата и рекъл:

— Ти, невясто, днес работи най-много от всички. Ето и на тебе от питата.

Изминали се седмица-две. Невястата по цял ден шетала.

На третата седмица майка й и татко й дошли на гости. Съгледали ги и излезли всички на двора да ги посрещнат.

Невястата припнала най-напред. Тя отворила портите и бързо извикала:

— Мамо!… Тате!… Слизайте по-скоро от колата и се хващайте на работа. Тука не е като у нас… Тук, който не работи, не му дават да яде!

 

Изображение: От изображението е видно, че е лято. Красива мома е седнала на тучна и зелена поляна. Облегнала е тялото си на стъблото на зелено отрупано със зрели и сочни череши дърво. Тя е притворила очи, вероятно е задрямала под сянката на красивото и плодородно дърво. Цялата полянка е отрупана с разцъфнали червени цветя. Богданка е много красива. Пременена в нови и хубави одежди. По ръкавите на снежно бялата и риза са извезани  цветни шевици. Върху ризата има синя рокля, с избродирани на ръкавите пъстри орнаменти с народни мотиви. На главата си  е завързала снежно бяла забрадка под която е прибрана косата и. Обута е с бели чорапи и кафяви опинци.  Опинците са традиционни български обувки, удобни за танцуване.

Описание:
Малинка Александрова

Житената питка

Житената питка е българска народна приказка, преразказана от Ангел Каралийчев.

Разровила баба огнището скришом, извадила питката и я потулила някъде. Ваню и Кунето претършуваха кътовете, пъхаха главичките си под леглото, ровиха се в долапа, гледаха повторно в пещта — няма я.

— Бабо, дай ни питката, бабо! — замоли се Ваню.

— Бабке, молим ти се, дай ни я! — изправи се пред нея сестричето му.

— Шшшшт! Мирувайте, че видите ли хурката! — сопна се баба им.

— Бабичко, много сме гладни ба! — с нажален глас пееше Кунето.

— Я зяпни да видя!

Пуста баба, все не вярва. Кунето разтвори като рибка малката си устица.

— Пуй, че огладняло момичето ми — рече бабата, — ами сега? Ха почакайте още малко, да се върне от гората тетю ви с шейната.

— Де е питката ба? — дръпна сукмана й Ваню и я погледна с очи, от които се гласяха да паднат две сълзи.

— Де я. Отиде да си обиколи нивката. Не я ли видяхте, кога изскокна? Ей я там, хе, тича по пътя. Подир нея куцука Черню и джафка.

Ваню и Кунето залепиха очи на изпотения прозорец. И видяха широкия, белия път. Нападал от небето сняг — един човешки бой. Затрупал дърветата, затрупал малките къщурки, затрупал гората. Студено и страшно е на полето. Големи постали вълци сноват по пъртината, гледат към село, където пушат комините, точат си зъбите и ръмжат. Никой не смее да ходи там. А тя, нищо и никаква питка, излязла от огъня с гореща глава, отърсила от гърба си въглените и се търкулнала. Хайде-е-е! Отива да си обиколи нивката.

— Бабо… — обърна се умислен Ваню.

— Ей.

— Право ще кажеш, вярно ли е?

— Кое?

— Онуй, дето ни го разправи снощи, че уж питката ходела да си обикаля нивката.

— Вярно е, чедо! Баба никога не лъже.

— Ами далеч ли е нивката?

— Много е далеч.

— Чак до голямата гора, че зад нея? — показа с пръст Кунето.

— Там.

Двете деца пак опряха очи на прозореца. Пада ситен сняг. Сипе, сипе. Затрупва къщите. Те пъшкат под дебелия юрган и дъхът им едвам излиза през комините. Мудно крета по пътя една биволска шейна, накамарена с дърва. Преваля зад моста и чезне зад снега.

— Бабо, хайде пак да ни разправиш за питката — обърнаха се двете замислени руси глави към очилатата бабичка.

— Какво да ви разправям, нали снощи ви разправих.

— Още един път искаме.

— Хубаво. Слушайте! Тя, питката — започна баба им, — като излязла от огъня, озърнала се, смъкнала от гърба си въглените и полека се промъкнала през открехнатата врата. Плюла си на петите и ударила на бяг. Подир нея се втурнал Черню. Гонил я до моста, но не я достигнал, защото летяла напреде му като заек. Щом разбрал, че няма да я стигне, Черню лавнал два-три пъти подир оня, що духа, и се върнал.

Минала питката през равното поле, навлязла в гората. Тъкмо влизала в гората и насреща й, насред пътя, отневиделица изскочил вълк, ей такъв, три дни нищичко не хапнал. Облещил се, тропнал с крак:

— Стой, питке житена! Както съм прегладнял, наведнъж ще те лапна, ама ме е страх да не се задавя.

— Недей, вълчо, брат да си ми! Ще се задавиш, много съм корава. Почакай ме тук, додето се върна! Мене ми е баба заръчала нивката да обиколя, където съм се родила, че да стана мека и сладка. Сега не съм за ядене: много съм гореща.

Излъгал се глупавият вълк. Хванал вяра. Клекнал на пътя. Чака, чака, а студеният вятър брули ушите му.

Питката хукнала. Бре нагоре, бре надоле, между старите дървета — право на нивата. Гледа — голяма, широка нива. Насред нивата — круша-самосянка, стои като самодива в бяла премяна. А под синора — кладенчето замръзнало.

Навела се зачервената от студ питка и попитала:

— Тук ли е житцето?

— Тук съм — рекло то с тъничко гласче като на пчелица.

— Ами будно ли е, или спи?

— Будно е. Трае си на топло, под снега. Завило се презглава с бяла черга. Едвам диша.

В гората било много страшно. Нивата — сред самата гора. Бучел лудият вятър. Дърветата плачели. А житцето се затоплило — нищичко не ще да знае.

— Гладно ли е? — попитала го питката.

— Не е.

— Ха тогаз нека мирува, че напролет, когато се стопи белият снежен юрган и славеите запеят край нивата, стръкчетата му да израснат високо, едър клас да завържат. Ще напълнят житницата догоре. Нека знаят малките стръкчета — всичките ще станат питки.

Засмяло се тихо под снега житцето. Уж го лъжела питката. Как може то да стане питка?

Глупавичко е, защото е много мъничко — само на два месеца.

Тръгнала си питката назад. Свършила си работата, иде си у дома. Не минала през гората, ами заобиколила по долината, през ливадето, поела дълбокия път — иде си.

— Ами вълкът, бабо?

— Вълкът клекнал сред гората, чака и трака със зъби, а студеният вятър брули ушите му.

Пустата питка, колко е хитрушка!

Вратникът скръцна. В двора влязоха шейни.

— Ваньо-о-о, тичай — шейната!

— Иде си тетью, ху-у-у-у! Какъв е побелял!

— Хайде, Куне, налей топла вода в менчето, да си умие баща ти ръцете, защото цял ден е мръзнал. Пък аз ще отида в малката къща, да видя дошла ли си е питката.

На картинката е изобразена тази част от приказката, в която тя се е търкулнала. Пътечката по която се търкаля минава през весела горска  полянка. Отстрани на пътечката има много и различни причудливи цветя бели, жълти, сини. Изпод избуялата зелена трева весело се подават червени гъбки осеяни с бели точици. Житената питка изцяло в жълт цвят, най-отгоре покрита с  червена на бели точки кърпа се търкаля надолу по пътечката весела и безгрижна. Над нея лети прекрасна, цветна  пеперуда. От дясната страна на питката се вижда дървената къщичка от която е избягала. Насреща срещу нея се е задал Зайо Байо, който е много красиво обрисуван в светло син до тъмно син цвят, а на коремчето и муцунката е оцветен в жълто. От лявата страна на пътечката Стария кърт се е подал от  къртичата си дупка и гледа питката през очилата си, а до него и едно змийче наблюдава търкалящата се питка. От цялата картинка струи радост.

Описание:
Малинка Александрова

Грозното патенце

„Грозното патенце“ е приказка от Ханс Кристиан Андерсен, написана през юли 1842.

Когато се излюпва, Грозното патенце е различно от останалите патенца в селото и затова е отхвърлено от всички. Заради подигравките и ударите е принудено да замине и да заживее само. Това продължава до деня, в който се осмелява да се приближи до лебедите и открива, че те не само че не го гонят, но че то самото се е превърнало в прекрасен лебед.

Изображение: На картината ясно е пресъздадена тъгата от отхвърлянето на различните. Патето е грозновато, различно от останалите си братя и сестри, има голяма човка, слабичко и мършаво е, гледа с тъжни  големи очи. Плува до една голяма бяла лилия. Далече от него, около своята майка, доволни и наперени  по водата се носят три жълти и красиви патета. В нейните очи се чете съжаление и разочарование, че другото и дете е различно от братята си. Пред семейството патици горд лебед разхожда своите малки. Четири малки лебедчета плуват щастливи. Колкото и да изглежда странно, малкото грозно патенце повече прилича на тях, отколкото на събратята си.

Това, че си различен от другите, не е причина да тъжиш, а да се радваш, защото когато някой ден  таланта и красотата ти излязат наяве, тогава останалите ще могат единствено да се възхищават.

На брега на езерото е зелено и свежо, а зад тучната поляна се е разлистила буйна зелена гора. Лято е.

Описание:
Малинка Александрова

ПЕПЕЛЯШКА

пепеляшка

Приказка
Автор: Шарл Перо

Имало едно време един благородник, който се оженил повторно за надменна и горделива жена. Тя имала две дъщери. И двете по всичко приличали на нея.

Мъжът, от своя страна, имал едно момиче с безпримерна доброта, която било наследило от майка си.

След сватбата мащехата показала лошия си нрав. Тя не можела да понася малкото момиче, защото неговите добри качества правели дъщерите й още по-омразни . Карала го да върши най-грубата домакинска работа.

         Горкото  девойче страдало търпеливо и не смеело да се оплаче на баща си, за да не му се кара, защото той за всичко слушал жена си. Щом свършело работата си, отивало в ъгъла при огнището и сядало край пепелта, затова всички го наричали Пепеляшка.

Веднъж царският син устроил бал на който поканил всички знатни хора.  Пепеляшка искала  и тя да отиде на бала, но мащехата и  измислила работа, за да го предотврати. Сестрите тръгнали, а Пепеляшка останала и дълго гледала след тях. Когато се изгубили от погледа й, тя заплакала. Дошла кръстницата й и като я видяла цялата обляна в сълзи, попитала я защо плаче, а Пепеляшка й разказала. Кръстницата била вълшебница. Тя превърнала една тиква от градината в прекрасна каляска, цялата позлатена. Мишките от капана превърнала в хубави коне. Така се образувал прекрасен впряг от шест сиви коня на едри петна. В кочияш превърнала един плъх, а в лакеи  шест гущера. Накрая Кръстницата докоснала с пръчицата си Пепеляшка и изведнъж дрехите й станали от злато и сребро, целите обшити със скъпоценни камъни, после й дала и прекрасни стъклени пантофки, втори като тях нямало на света.

Изображение: Картинката изобразява сцената на преобразяване на невзрачната Пепеляшка в красива госпожица от благороден произход. Пред бащината си къща Пепеляшка е хванала с две ръце широкополата си рокля с буфан ръкави и голямо деколте обшито с бяла фина  дантела. Навела скромно глава и се оглежда. Косата й е прибрана, а на нея има малка шапка с пухкаво, бяло перо. Зад нея е добрата фея е облечена в бяла копринена рокля, сребърна до коленете, приличаща на камбанка. От ръкавите и ефирно падат бели дантели. Феята е със снежно бяла коса, хваната със златна диадема, на гърба си има две прозрачни крила. В дясната си ръка държи вълшебна пръчица, чрез която облъчва Пепеляшка с магия. Между Пепеляшка и кръстницата ѝ на полянката обсипана с жълти и сини цветя има черен, любопитен котарак.  Зад тях е прекрасната карета с форма на тиква с впряг от шест сиви коня на едри петна и черни гриви. Отзад на каляската стоят два  лакея с червени дрехи, обшити с лъскави галони, а отпред кочияша държи здраво юздите.

Бележки:

Буфан – Изключително обемен, къс ръкав, при който  наборът  е най-често на горната част на ръкава. Използва се при летни блузи и рокли.

Галон – ширит за украса на униформено облекло)

Описание:
Ирена Янакиева

МЕЧО ПУХ

мечо Пух

Първата книга „Мечо Пух“ излиза на 14 октомври 1926 година.
Едуард е плюшеното мече, което Алън Милн подарява на сина си Кристофър за първия му рожден ден. Мечето, заедно с още няколко плюшени играчки – Прасчо, Йори, Тигъра, Кенга и бебето Ру, стават главните герои в приказките, които Милн разказва на малкия Кристофър. Авторът на детските романи „Мечо Пух“ и „Къщичката в къта на Пух“ добавя още само двама нови герои и те са Бухала и Зайо, истински горски обитатели от гората Ашдаун, в близост до къщата на Милн.

Милият и добър, макар и „не особено умен“  Мечо Пух е плюшеното, жълтото мече  облечено с червена къса блуза, В едната си ръка държи синьо гърненце пълно със сладък, пчелен мед, който се стича по ръката му, а с другата е прегърнал  хитрият и малко завистлив Прасчо. Прасчо е розово прасенце с дълги уши, сравнително по-дребен от мечо, има голямо тумбесто коремче, широка усмивка под кръглата зурла. В средата е Тигър-  златисто-кафяв тигър с тъмни напречни ивици по цялото тяло, само корема му е жълт. Тигър има топчест розов нос и дълги мустаци.  Той е прегърнал с двете си ръце Мечо и  меланхоличният и самоподценяващ се Йори.  Йори е сиво магаренце с черна грива, големи клепнали уши, големи тъжни очи и голяма розова закръглена муцунка. На Рамото на Тигър е седнала умната Кенга. Кенга е малко кенгуро с голямо тумбаче и синя блуза. Има голяма опашка на която се подпира, в лицето прилича на мишле с големи кръгли уши.

Описание:
Ирена Янакиева

Вълшебникът от ОЗ

valshebnikat-ot-oz

Детски роман написан от американския писател Лиман Франк Баум и издаден за първи път от чикагското издателство Джордж M. Хил Къмпани  през 1900 г.

В книгата се разказва за момиче на име Дороти Гейл, живеещо с леля си и вуйчо си във ферма в Канзас,  мечтаещо за по-добър живот. Фермата е връхлетяна от разрушително торнадо, което отнася Дороти с къщата и кучето й Тото във вълшебната страна на Оз. Дороти е посъветвана от Добрата вълшебница от север да тръгне по пътя на жълтите павета, за да достигне до Смарагдовия град при вълшебника от Оз, който да й помогне да се върне обратно в Канзас. По време на пътешествието си тя се запознава с Плашилото, Тенекиения човек и Страхливия лъв, които тръгват с нея към Смарагдовия град с надеждата да получат това, което им липсва (мозък, сърце и смелост).

Изображението: Дороти е облечена в син сукман, бяла риза, червени обувки и бели чорапки. Косата й е червеникава, с дължина до гърдите, хваната на две опашки преметнати отпред.

Плашилото е направено от слама с човешка фигура, облечено е  във вехти дрехи-кафяв панталон с кръпки, хванат с въже в старите износени обувки, черна риза с дълги ръкави също завързани с въже. От всеки прорез на дрехите стърчи слама. Под черната шапка с периферия и заострен връх главата му е оформена с помощта на парче плат, също  завързано с въже, на шията, а краищата му приличат на яка.

Тенекиения човек е направен изцяло от лъскава сребриста ламарина. Ламаринените му дрехи приличат на рицарски доспехи. На главата му вместо шапка има тенекиена фуния за наливане на течности,  а дръжката и прилича на допълнителна украса. В ръката си държи брадва.

Страхливия лъв е висок колкото всички останали,има мека кафява козина и дълга опашка, а страха е изписан на лицето му.

Така четиримата приятели хванати за ръце вървят по жълтите павета отивайки към смарагдовия град. В страни от пътеката има поляни обсипани с различни цветя, преобладават оранжевите. В краката им има накъсани цветя. Небето е странно оцветено в жълти, сини, лилави и оранжеви тонове.

Описание:
Ирина Янакиева

ХЕНЗЕЛ И ГРЕТЕЛ

henzel-i-gretel

Автор: Братя Грим

Хензел и неговата сестричка Гретел са деца на беден дървар. Мащехата им убеждава баща им да ги изостави в гората. Хензел и Гретел дочули  разговора между двамата и се подготвят като събират малки бели камъчета, които да пускат по пътя, така че да  го намерят отново и да се приберат у дома. Мащехата втори път изпраща децата в гората, но Този път Хензел и Гретел имали  само къшей хляб, който хвърляли зад себе си. Когато опитали да се върнат, не намерили нищо защото птиците го изяли.

Изображение:

Скитайки из гората, децата намират къщичка, направена от хляб и  покрита с козунак. Прозорците са от чиста захар. Хензел и Гретел дори не подозирали, че това е домът на вещицата, която примамва деца с лакомства, за да ги изяде. Чудната картина, която се откривала пред тях ги заслепявала и те не можели дори да си помислят, че нещо не е наред. Слънцето надничащо зад малките облачета, свежата поляна покрита с бели цветове и пътечка от курабийки водеща към входа на къщичката, всичко това им се струвало като сън.

Една стара, много стара жена, с голям крив нос и брадавица на него се  подпира на тояга, в ръката си държи вафлена фунийка със сладолед и черешка на върха. Преструва се на мила и гостоприемна и предлага вкусотии на гладните дечица. Хензел е хванал за ръка малката си русокоса сестричка. Той се пресяга за лакомството подадено му от възрастната жена. Две уплашени катерички наблюдават мълчаливо, но не смеят да предприемат нищо. Дори птичките свили гнездо в клоните на дървото не проронват звук от страхзащото знаят коя е в действителност тази жена.

Описание:
Ирена Янакиева

РАПУНЦЕЛ

rapuntsel

Автор: Братя Грим

Много висока каменна кула, скрита навътре в недостъпната гора. Кулата няма нито стълба, нито врата, а само едно малко прозорче най-горе. На прозореца на кулата стои чудна красавица с дълги, разкошни коси, същински златни нишки. Тя е развързала плитките си, преметнала ги през една кука на прозореца и те се спуснали надолу. Красивият царски син се хванал здраво за косите на Рапунцел и се  катери нагоре по кулата, за да стигне до любимата си. Бели птици летят волно сред пухкави облачета и стават свидетели на срещата. Принцът е облечен с дрехи предназначени за лов, кафяв панталон, синя риза на черни райета, лилав елек, шапка с перо и кафяви кожени ботуши. На колана му виси нож.

Картината е изобразена в рамка от клонки украсени с розови цветя,  а в горната лява част на тази рамка близо до прозореца виси кафез с птичка, долу в дясно сив котарак дебне две бели гълъбчета.

Описание:
Ирена Янакиева

МАЛКИЯТ ПРИНЦ

malkiya-prints         Автор: Антоан дьо Сент-Екзюпери

Книгата е публикувана за първи път през 1943 година. Тя е поетичен и философски разказ, написан под формата на приказка за деца. В същото време съдържа дълбоки и идеалистични мисли за живота, любовта и смъртта.

Малкият принц живее на  астероид, който е голям колкото къща, обвит от кълбета дим излизащи от трите вулкана. Астероида се казва B612. На него освен вулканите има и една роза. Върху планетата на малкия принц имаше страшни семена, семената на баобабите. Почвата на планетата бе поразена от тях. Баобаб задръства цялата планета. Той я продупчва с корените си. И ако планетата е много малка, а баобабите – многобройни,те я пръсват.

Малкия принц, едно русокосо момче, прекарва дните си, грижейки се за астероида и най-вече за розата. Това не е обикновена роза,  а символ на любовта – единствената, истинската, така както розата е единствена на планетата на Малкия принц. Тя е красива, деликатна, трогателна, но в същото време със своите недостатъци – капризна и взискателна.  Розата е червена, красива, очарователна, но с бодли. И когато за последен път поля цветчето и се готвеше да го покрие със стъкления похлупак, принцът усети, че ще заплаче. Стоеше така, объркан, с похлупака в ръце. Той не проумяваше тая кротка нежност.

Цитат от книгата:

„Най-хубавото се вижда само със сърцето.  Най-същественото е невидимо а очите.“

Описание:
Ирена Янакиева

БАРБАРОНИТЕ

barbaronite

През 1970 година, Анет Тизон и Талас Тейлър създават Татко Барба.

Барбароните са девет анимационни герои с различна форма, цвят… и настроение.Те имат причудливи гладки и заоблени тела, които могат да заемат различни форми. В повечето случаи приличат на кегли за боулинг.

Изображение:

На рисунката героите са се подредили за семеен портрет на фона на прекрасна паркова градина. Отзад са татко Барба, изключително дружелюбен, розов и пълничък, който не се страхува да помага на другите, в каквато и беда да са изпаднали. До него от дясната му страна е черната мама Барба, с букет от червени цветя и с венче на главата си от същите цветя. Пред тях се усмихват зелената Барбалала с венче от розови цветя. Тя се отличава с това, че обича музиката и често заема формата на арфа на която свири. От лявата й страна е червения  Барбадан –  спортиста в семейството, а от дясно жълтия Барбарири. Той обича животните и познава времето. Пред тях са по-малките, в ляво оранжевата Барбалена любителка на книгите, тя носи очила, а на главата си венче от сини цветчета, до нея  синия  Барбадей. Той обича науката: химия, астрономия, физика, Барбарела е лилава и обича да се гизди, тя има венче от жълти цветя и бяла перлена огърлица. Барбалячо е черен и рошав. Негова отличителна черта е, че обича да рисува. Всички барбарони са с широки усмивки и дълги мигли, а нослетата им са нарисувани като две точици.

Описание:
Ирена Янакиева