Котаран

Българска народна приказка, преразказана  от Ран Босилек

Една сутрин Зайо Байо срещнал Лиса сред гората

— Кума Лиске — рекъл Зайо, — иска ми се да подойда тия дни при теб на гости.

— Не ти трябва, Зайо Байо! Котаран при мен живее. Какъвто е лош и страшен — къс по-къс ще те раздърпа!

Уплашил се Зайо Байо. Кого видял, кого срещнал — все за котака разказвал.

Чули за тоя звяр страшен Кумчо Вълчо, Баба Меца, дългомуцунест Глиганчо. Заедно със Зая Бая сдумали се една заран да поканят на трапеза котарака с Кума Лиса. По-отблизо да го видят.

— Аз месото ще приготвя за трапезата богата! — обадил се Кумчо Вълчо.

— Аз пък цвекло и картофи ще изровя за софрата! — силно изгрухтял Глиганчо.

— Аз мед сладък ще домъкна! — рекла рунтава Мецана.

— Аз пък моркови и зеле! — най-подир добавил Зайо.

И разтичали се всички. Гозби почнали да готвят. Кога всичко пригласили, пак на съвет се събрали. Питали се един друг кой гостите да покани.

— Аз не мога — рекла Меца. — Каквато съм тежкокрака, ако Котаран ме погне, с бяг не мога се избави!

— И мен за бяг не ме бива! — одумал се и Глиганчо.

— Аз пък стар съм и не видя — рекъл Вълчо и въздъхнал. — Нека иде Зайо Байо!

Престрашил се Зайо Байо. Тръгнал гостите да кани. Стигнал Лисината къща и почукал на вратата. Подала се Кума Лиса.

— Кого търсиш, Зайо Байо?

— Добър ден ти, Кума Лиске! Много здраве от Мецана, от Кум Вълча и Глигана! Днес трапеза нагласихме, та дойдох да ви поканя — теб и твоя Котаранчо…

— Ний на гости рядко ходим — отговорила кумата. — Ала щом сте пригласили, ще ви дойдем. Но послушай! Щом ни видите, че идем, да се скрийте кой де може! Котаран е лош и страшен! Къс по-къс ще ви раздърпа!

Хукнал назад Зайо Байо и отдалеч се провикнал:

— Крийте се кой дето може! Котаран е лош и страшен, къс по къс ще ни раздърпа!

Още Зайо не издумал, Баба Меца се покачва на едно дърво високо. Вълчо в храстите се мушнал. Зайо зад гнил дънер скрил се, а Глигана — под софрата.

Котаран и Кума Лиса до трапезата пристигат. Щом месото помирисал, Котаран очи изблещил. Зафучал и взел да лапа. Лапал, лапал — до насита. Па изтегнал се доволен и замъркал…

През туй време под софрата комар ощипал Глиганча и той, без да ще, помръднал. Котаран веднага скочил. Помислил, че мишка шава. Хвърлил се и стиснал силно за опашката Глигана. Рипва той с всичка сила. Бяга, душа да спасява. Котаран от страх настръхнал. Изфучал назад отскочил и за миг се покатерил на дървото при Мецана. Тя се стресва и цоп — долу: право върху Кумча Вълча…

Хуква Меца, хуква Вълчо, а след тях и Зайо Байо. Стигат Глигана в гората и на бяг ударват всички. Бягали те, без да спират, цели три дни и три нощи. Най-подире се запрели. Зайо дъх поел и рекъл:

— Пред какви не страхотии аз юнашки съм излизал, ала такъв звяр нечуван до ден-днешен не бях срещал. Право казва Кума Лиса. Тоя Котаран ни слиса!

 

Изображение:  На картината е изобразена сцена в която Баба Меца, Вълчо, Зайо Байо и Глигана са спрели на китна полянка под едно дърво и въодушевено си приказват. Ранна  есен е. Тревичката е пожълтяла. Зад тях има горичка, листата на дръвчетата все още са зелени, само тук там има някое жълто. Дървото под което е застанала компанията , също е със жълти и зелени листенца. Слънчево е, дори една пчеличка се е спряла зад гърба на Вълчо и слуша с интерес въодушевения разговор на приятелите. Мецана изглежда сериозна и замислена, облечена е с бяла риза на пъстри сини цветя. Отгоре има червено елече. Полата и е дълга до земята, синя на жълти и червени райета. На голямото си коремче е препасала пъстра жълта престилка. Едната си  лапа е сложила на кръста, а другата  е опряла на корема си. От дясната страна до нея е застанал Глиганчо,  леко прегърбен и подпрян на кафяво дървено бастунче.Той изглежда не по малко заинтересован от разговора. Ризата му е жълта на червени шарки. Сините му потури са препасани с широк червен пояс. Срещу него е Вълчо. Той е със зелени панталони, на дясното му коляно има розова кръпка. Върху бялата си риза има синьо елече, а в червеният пояс на кръста му има голям нож. Повдигнал е дясната си лапа и с широко отворена уста разказва нещо. И най малкия участник в разговора е Зайо. Изглежда и най емоционален. Наведен е леко напред към останалите и е разперил лапички. Блузката му е на сини и лилави квадратчета, а из под червените му панталонки се подава малка бяла опашка.

Описание:
Малинка Александрова

Косе Босе

„Косе Босе” е любима приказка на поколения българи. Винаги ще е актуална и всеки нов поглед към нея ще бъде необходим, интересен. Нима времето може да променя приказките на Ран Босилек – толкова простички и искрени, жизнерадостни, звучни, а всъщност с безброй неочаквани обрати?

Направило си Косенцето Босенцето гнезденце. Снесло си яйчица. Дошла Кума Лиса под гнездото и рекла:

-Косе Босе, дай ми едно яйчице! Дойдоха ми тате и мама на гости, ще им сготвя чорбица. – Косенцето и дало едно яйчице.

На другия ден пак дошла Кума Лиса и рекла:

-Косе Босе, дай ми яйчице! Дойдоха ми бате и кака на гости.

Косенцето пак и дало едно яйчице.

Днес тъй, утре тъй – останало Косенцето само с едно яйчице.

Дошла пак Кума Лиса и рекла:

-Косенце Босенце, дай ми яйчице!

-Нямам, Лиске – отговорило Косенцето.

-Като нямаш, тебе ще изям!

Заплакало Косенцето. Дало си и последното яйчице.

На сутринта минало куче през гората. То видяло Косенцето, че плаче и попитало:

-Защо плачеш, Косе Босе?

-Как да не плача, кученце. Всяка сутрин идва Кума Лиса и ми взима по едно яйчице. Взе ми ги всичките. Не можах да си излюпя пиленца. Тази сутрин пак ще дойде. Нямам какво да и дам. Сега мене ще изяде.

-Не плачи, Косе Босе! Аз ще се скрия ей тук в шумата. Като дойде Кума Лиса да ти иска яйце, ти и речи: “Нямам, Лиске, яйчице. Ей там в шумата има кокошчица. Вземи нея.”

Кучето се скрило в шумата. Дошла Кума Лиса и рекла:

-Косе Босе, дай ми яйчице!

-Нямам, Лиске, яйчице! Имам една кокошчица ей там в шумата. Ако искаш, вземи я.

Кума Лиса се зарадвала и взела да рови из шумата. Кучето изскочило и я подгонило.

Тя бяга, то я гони, тя бяга, то я гони – най-после стигнала до дупката и се скрила. Кучето клекнало пред дупката.

Чакало да се подаде Кума Лиса, да я хване за шията. Кума Лиса на знаела, че кучето варди вън и взела да пита краката си:

-Я кажете краченца, как викахте, когато ви гонеше кучето?

-Беж, Лиске, да бягаме! Беж, Лиске, да бягаме!

-Ох, на кака миличките краченца! Кака ще им купи чехлички!Ами вие, очички, как викахте?

-Беж, Лиске, да бягаме! Беж, Лиске, да бягаме!

-Ами вие, очички, как викахте?

-Беж, Лиске, да бягаме! Беж, Лиске, да бягаме!

-Ох, на кака миличките очички! Кака ще им купи очилца! Ами вие, ушички, как викахте?

-И ние викахме: – Беж, Лиске, да бягаме!

–Ох, на кака миличките ушички! Кака ще им купи обички! А ти, опашчице, как викаше?

-Дръж, куче, Лиса за опашката! Дръж, куче, Лиса за опашката!

-Тъй ли? Чакай да те дам на кучето! – И Кума Лиса си подала навън опашката.

Кучето я хванало и почнало да я тегли.

Лиса де дърпа навътре, кучето тегли навън. Тя навътре, то навън.

Най-после я издърпало и скок – върху нея. Разкъсало и кожухчето.

 

Изображение: На картината ясно е пресъздадена приказката. Лято е, наоколо е зелено и светло. Косенце Босенце е кацнало на своето гнездо опитвайки се да защити яйчицата си. Изглежда притеснено, разперило е крилца над гнездото. Облечено е в сива рокля, на главичката си има червена забрадка на бели точици. В очите на птичето се чете страх и паника, за разлика от хитрата  усмивка изписана на лицето на Лисана. Тя потрива самодоволно ръце. Облечена е с бяла риза, а върху нея светло син сукман. Очите и светят в очакване да вземе поредното яйце от отчаяното Косе Босе. Цветовете в картината са ярки и пъстри. Усеща се аромата на лято.

Описание:
Малинка Александрова

Който не работи не трябва да яде

Българската народна приказка „Който не работи, не трябва да яде“ е записана от именития български автор Ангел Каралийчев. Тя по типичен за българския фолклор начин извежда на преден план трудолюбието като ценност.

Неслучайно от малки израстваме с поговорки като: „Работата краси човека, мързелът го грози.“ или „Няма добро без пот“. Това е, защото трудът заема централна роля в  родната ни култура столетия наред. Считан за незаменима добродетел, той е в основата на сюжета на много български битови приказки. Функцията на приказката „Който не работи, не трябва да яде“ е поучителна, а самата поука е изведена още в заглавието.

В едно село расла хубава мома Богданка. Тя била едничка на баща и майка. Била много галена. Майка й шетала из къщи, чистела, готвела. Богданка само ходела насам-нататък, нищо не похващала.

Почнали да идат оттук-оттам да я искат за снаха. Майка й на всички казвала:

— Наша Богданка не е научена да работи. Тя е галена.

Щом чуели това, всички си отивали.

Веднъж дошъл един старец и казал:

— Чух, че имате хубава мома, дойдох да я взема за снаха.

Майката и нему отговорила:

— Наша Богданка е много галена. Тя нищо не знае да работи.

— Нека — рекъл старецът, — у нас никой никого не кара да работи. Който иска да работи — работи. Който не иска — така си седи.

След седмица-две направили сватбата.

Старецът имал трима синове и още две снахи.

На другия ден след сватбата всички се заловили за работа. Невястата седяла пременена и нищо не похващала.

Събрали се за обед. Седнали на трапезата. Невястата седяла настрана и чакала да я поканят. Другите снахи донесли гозбата. Сложили пред свекъра голяма пита хляб. Той взел питата и я разчупил на толкова парчета, колкото души били на трапезата.

— А на невястата? — рекла свекървата.

— Тя не е гладна — отвърнал старецът. — Когато човек не работи, не огладнява.

Следобед всички пак започнали работа. Невястата седяла и нищо не похващала.

Събрали се да вечерят. Сложили пита пред свекъра. Старецът взел питата и я разчупил пак на толкова парчета, колкото души били на трапезата.

— А на Богданка? — запитала свекървата.

— Тя не е гладна — отговорил старецът. — Който не работи, не огладнява.

Вечеряли, поприказвали кой какво ще работи на другия ден, па легнали и скоро заспали.

Легнала и невястата. Но гладни очи заспиват ли? Едвам дочакала да се съмне. Станала тихичко, измила си очите, издоила кравите, изкарала телците.

Станали и другите. Като видели що е направила невястата, спогледали се и се усмихнали.

На обед невястата сложила трапезата и седнала наред с другите.

Старецът разчупил питата, подал най-голямото парче на невястата и рекъл:

— Ти, невясто, днес работи най-много от всички. Ето и на тебе от питата.

Изминали се седмица-две. Невястата по цял ден шетала.

На третата седмица майка й и татко й дошли на гости. Съгледали ги и излезли всички на двора да ги посрещнат.

Невястата припнала най-напред. Тя отворила портите и бързо извикала:

— Мамо!… Тате!… Слизайте по-скоро от колата и се хващайте на работа. Тука не е като у нас… Тук, който не работи, не му дават да яде!

 

Изображение: От изображението е видно, че е лято. Красива мома е седнала на тучна и зелена поляна. Облегнала е тялото си на стъблото на зелено отрупано със зрели и сочни череши дърво. Тя е притворила очи, вероятно е задрямала под сянката на красивото и плодородно дърво. Цялата полянка е отрупана с разцъфнали червени цветя. Богданка е много красива. Пременена в нови и хубави одежди. По ръкавите на снежно бялата и риза са извезани  цветни шевици. Върху ризата има синя рокля, с избродирани на ръкавите пъстри орнаменти с народни мотиви. На главата си  е завързала снежно бяла забрадка под която е прибрана косата и. Обута е с бели чорапи и кафяви опинци.  Опинците са традиционни български обувки, удобни за танцуване.

Описание:
Малинка Александрова

Житената питка

Житената питка е българска народна приказка, преразказана от Ангел Каралийчев.

Разровила баба огнището скришом, извадила питката и я потулила някъде. Ваню и Кунето претършуваха кътовете, пъхаха главичките си под леглото, ровиха се в долапа, гледаха повторно в пещта — няма я.

— Бабо, дай ни питката, бабо! — замоли се Ваню.

— Бабке, молим ти се, дай ни я! — изправи се пред нея сестричето му.

— Шшшшт! Мирувайте, че видите ли хурката! — сопна се баба им.

— Бабичко, много сме гладни ба! — с нажален глас пееше Кунето.

— Я зяпни да видя!

Пуста баба, все не вярва. Кунето разтвори като рибка малката си устица.

— Пуй, че огладняло момичето ми — рече бабата, — ами сега? Ха почакайте още малко, да се върне от гората тетю ви с шейната.

— Де е питката ба? — дръпна сукмана й Ваню и я погледна с очи, от които се гласяха да паднат две сълзи.

— Де я. Отиде да си обиколи нивката. Не я ли видяхте, кога изскокна? Ей я там, хе, тича по пътя. Подир нея куцука Черню и джафка.

Ваню и Кунето залепиха очи на изпотения прозорец. И видяха широкия, белия път. Нападал от небето сняг — един човешки бой. Затрупал дърветата, затрупал малките къщурки, затрупал гората. Студено и страшно е на полето. Големи постали вълци сноват по пъртината, гледат към село, където пушат комините, точат си зъбите и ръмжат. Никой не смее да ходи там. А тя, нищо и никаква питка, излязла от огъня с гореща глава, отърсила от гърба си въглените и се търкулнала. Хайде-е-е! Отива да си обиколи нивката.

— Бабо… — обърна се умислен Ваню.

— Ей.

— Право ще кажеш, вярно ли е?

— Кое?

— Онуй, дето ни го разправи снощи, че уж питката ходела да си обикаля нивката.

— Вярно е, чедо! Баба никога не лъже.

— Ами далеч ли е нивката?

— Много е далеч.

— Чак до голямата гора, че зад нея? — показа с пръст Кунето.

— Там.

Двете деца пак опряха очи на прозореца. Пада ситен сняг. Сипе, сипе. Затрупва къщите. Те пъшкат под дебелия юрган и дъхът им едвам излиза през комините. Мудно крета по пътя една биволска шейна, накамарена с дърва. Преваля зад моста и чезне зад снега.

— Бабо, хайде пак да ни разправиш за питката — обърнаха се двете замислени руси глави към очилатата бабичка.

— Какво да ви разправям, нали снощи ви разправих.

— Още един път искаме.

— Хубаво. Слушайте! Тя, питката — започна баба им, — като излязла от огъня, озърнала се, смъкнала от гърба си въглените и полека се промъкнала през открехнатата врата. Плюла си на петите и ударила на бяг. Подир нея се втурнал Черню. Гонил я до моста, но не я достигнал, защото летяла напреде му като заек. Щом разбрал, че няма да я стигне, Черню лавнал два-три пъти подир оня, що духа, и се върнал.

Минала питката през равното поле, навлязла в гората. Тъкмо влизала в гората и насреща й, насред пътя, отневиделица изскочил вълк, ей такъв, три дни нищичко не хапнал. Облещил се, тропнал с крак:

— Стой, питке житена! Както съм прегладнял, наведнъж ще те лапна, ама ме е страх да не се задавя.

— Недей, вълчо, брат да си ми! Ще се задавиш, много съм корава. Почакай ме тук, додето се върна! Мене ми е баба заръчала нивката да обиколя, където съм се родила, че да стана мека и сладка. Сега не съм за ядене: много съм гореща.

Излъгал се глупавият вълк. Хванал вяра. Клекнал на пътя. Чака, чака, а студеният вятър брули ушите му.

Питката хукнала. Бре нагоре, бре надоле, между старите дървета — право на нивата. Гледа — голяма, широка нива. Насред нивата — круша-самосянка, стои като самодива в бяла премяна. А под синора — кладенчето замръзнало.

Навела се зачервената от студ питка и попитала:

— Тук ли е житцето?

— Тук съм — рекло то с тъничко гласче като на пчелица.

— Ами будно ли е, или спи?

— Будно е. Трае си на топло, под снега. Завило се презглава с бяла черга. Едвам диша.

В гората било много страшно. Нивата — сред самата гора. Бучел лудият вятър. Дърветата плачели. А житцето се затоплило — нищичко не ще да знае.

— Гладно ли е? — попитала го питката.

— Не е.

— Ха тогаз нека мирува, че напролет, когато се стопи белият снежен юрган и славеите запеят край нивата, стръкчетата му да израснат високо, едър клас да завържат. Ще напълнят житницата догоре. Нека знаят малките стръкчета — всичките ще станат питки.

Засмяло се тихо под снега житцето. Уж го лъжела питката. Как може то да стане питка?

Глупавичко е, защото е много мъничко — само на два месеца.

Тръгнала си питката назад. Свършила си работата, иде си у дома. Не минала през гората, ами заобиколила по долината, през ливадето, поела дълбокия път — иде си.

— Ами вълкът, бабо?

— Вълкът клекнал сред гората, чака и трака със зъби, а студеният вятър брули ушите му.

Пустата питка, колко е хитрушка!

Вратникът скръцна. В двора влязоха шейни.

— Ваньо-о-о, тичай — шейната!

— Иде си тетью, ху-у-у-у! Какъв е побелял!

— Хайде, Куне, налей топла вода в менчето, да си умие баща ти ръцете, защото цял ден е мръзнал. Пък аз ще отида в малката къща, да видя дошла ли си е питката.

На картинката е изобразена тази част от приказката, в която тя се е търкулнала. Пътечката по която се търкаля минава през весела горска  полянка. Отстрани на пътечката има много и различни причудливи цветя бели, жълти, сини. Изпод избуялата зелена трева весело се подават червени гъбки осеяни с бели точици. Житената питка изцяло в жълт цвят, най-отгоре покрита с  червена на бели точки кърпа се търкаля надолу по пътечката весела и безгрижна. Над нея лети прекрасна, цветна  пеперуда. От дясната страна на питката се вижда дървената къщичка от която е избягала. Насреща срещу нея се е задал Зайо Байо, който е много красиво обрисуван в светло син до тъмно син цвят, а на коремчето и муцунката е оцветен в жълто. От лявата страна на пътечката Стария кърт се е подал от  къртичата си дупка и гледа питката през очилата си, а до него и едно змийче наблюдава търкалящата се питка. От цялата картинка струи радост.

Описание:
Малинка Александрова

Грозното патенце

„Грозното патенце“ е приказка от Ханс Кристиан Андерсен, написана през юли 1842.

Когато се излюпва, Грозното патенце е различно от останалите патенца в селото и затова е отхвърлено от всички. Заради подигравките и ударите е принудено да замине и да заживее само. Това продължава до деня, в който се осмелява да се приближи до лебедите и открива, че те не само че не го гонят, но че то самото се е превърнало в прекрасен лебед.

Изображение: На картината ясно е пресъздадена тъгата от отхвърлянето на различните. Патето е грозновато, различно от останалите си братя и сестри, има голяма човка, слабичко и мършаво е, гледа с тъжни  големи очи. Плува до една голяма бяла лилия. Далече от него, около своята майка, доволни и наперени  по водата се носят три жълти и красиви патета. В нейните очи се чете съжаление и разочарование, че другото и дете е различно от братята си. Пред семейството патици горд лебед разхожда своите малки. Четири малки лебедчета плуват щастливи. Колкото и да изглежда странно, малкото грозно патенце повече прилича на тях, отколкото на събратята си.

Това, че си различен от другите, не е причина да тъжиш, а да се радваш, защото когато някой ден  таланта и красотата ти излязат наяве, тогава останалите ще могат единствено да се възхищават.

На брега на езерото е зелено и свежо, а зад тучната поляна се е разлистила буйна зелена гора. Лято е.

Описание:
Малинка Александрова

ПЕПЕЛЯШКА

пепеляшка

Приказка
Автор: Шарл Перо

Имало едно време един благородник, който се оженил повторно за надменна и горделива жена. Тя имала две дъщери. И двете по всичко приличали на нея.

Мъжът, от своя страна, имал едно момиче с безпримерна доброта, която било наследило от майка си.

След сватбата мащехата показала лошия си нрав. Тя не можела да понася малкото момиче, защото неговите добри качества правели дъщерите й още по-омразни . Карала го да върши най-грубата домакинска работа.

         Горкото  девойче страдало търпеливо и не смеело да се оплаче на баща си, за да не му се кара, защото той за всичко слушал жена си. Щом свършело работата си, отивало в ъгъла при огнището и сядало край пепелта, затова всички го наричали Пепеляшка.

Веднъж царският син устроил бал на който поканил всички знатни хора.  Пепеляшка искала  и тя да отиде на бала, но мащехата и  измислила работа, за да го предотврати. Сестрите тръгнали, а Пепеляшка останала и дълго гледала след тях. Когато се изгубили от погледа й, тя заплакала. Дошла кръстницата й и като я видяла цялата обляна в сълзи, попитала я защо плаче, а Пепеляшка й разказала. Кръстницата била вълшебница. Тя превърнала една тиква от градината в прекрасна каляска, цялата позлатена. Мишките от капана превърнала в хубави коне. Така се образувал прекрасен впряг от шест сиви коня на едри петна. В кочияш превърнала един плъх, а в лакеи  шест гущера. Накрая Кръстницата докоснала с пръчицата си Пепеляшка и изведнъж дрехите й станали от злато и сребро, целите обшити със скъпоценни камъни, после й дала и прекрасни стъклени пантофки, втори като тях нямало на света.

Изображение: Картинката изобразява сцената на преобразяване на невзрачната Пепеляшка в красива госпожица от благороден произход. Пред бащината си къща Пепеляшка е хванала с две ръце широкополата си рокля с буфан ръкави и голямо деколте обшито с бяла фина  дантела. Навела скромно глава и се оглежда. Косата й е прибрана, а на нея има малка шапка с пухкаво, бяло перо. Зад нея е добрата фея е облечена в бяла копринена рокля, сребърна до коленете, приличаща на камбанка. От ръкавите и ефирно падат бели дантели. Феята е със снежно бяла коса, хваната със златна диадема, на гърба си има две прозрачни крила. В дясната си ръка държи вълшебна пръчица, чрез която облъчва Пепеляшка с магия. Между Пепеляшка и кръстницата ѝ на полянката обсипана с жълти и сини цветя има черен, любопитен котарак.  Зад тях е прекрасната карета с форма на тиква с впряг от шест сиви коня на едри петна и черни гриви. Отзад на каляската стоят два  лакея с червени дрехи, обшити с лъскави галони, а отпред кочияша държи здраво юздите.

Бележки:

Буфан – Изключително обемен, къс ръкав, при който  наборът  е най-често на горната част на ръкава. Използва се при летни блузи и рокли.

Галон – ширит за украса на униформено облекло)

Описание:
Ирена Янакиева

МЕЧО ПУХ

мечо Пух

Първата книга „Мечо Пух“ излиза на 14 октомври 1926 година.
Едуард е плюшеното мече, което Алън Милн подарява на сина си Кристофър за първия му рожден ден. Мечето, заедно с още няколко плюшени играчки – Прасчо, Йори, Тигъра, Кенга и бебето Ру, стават главните герои в приказките, които Милн разказва на малкия Кристофър. Авторът на детските романи „Мечо Пух“ и „Къщичката в къта на Пух“ добавя още само двама нови герои и те са Бухала и Зайо, истински горски обитатели от гората Ашдаун, в близост до къщата на Милн.

Милият и добър, макар и „не особено умен“  Мечо Пух е плюшеното, жълтото мече  облечено с червена къса блуза, В едната си ръка държи синьо гърненце пълно със сладък, пчелен мед, който се стича по ръката му, а с другата е прегърнал  хитрият и малко завистлив Прасчо. Прасчо е розово прасенце с дълги уши, сравнително по-дребен от мечо, има голямо тумбесто коремче, широка усмивка под кръглата зурла. В средата е Тигър-  златисто-кафяв тигър с тъмни напречни ивици по цялото тяло, само корема му е жълт. Тигър има топчест розов нос и дълги мустаци.  Той е прегърнал с двете си ръце Мечо и  меланхоличният и самоподценяващ се Йори.  Йори е сиво магаренце с черна грива, големи клепнали уши, големи тъжни очи и голяма розова закръглена муцунка. На Рамото на Тигър е седнала умната Кенга. Кенга е малко кенгуро с голямо тумбаче и синя блуза. Има голяма опашка на която се подпира, в лицето прилича на мишле с големи кръгли уши.

Описание:
Ирена Янакиева

Вълшебникът от ОЗ

valshebnikat-ot-oz

Детски роман написан от американския писател Лиман Франк Баум и издаден за първи път от чикагското издателство Джордж M. Хил Къмпани  през 1900 г.

В книгата се разказва за момиче на име Дороти Гейл, живеещо с леля си и вуйчо си във ферма в Канзас,  мечтаещо за по-добър живот. Фермата е връхлетяна от разрушително торнадо, което отнася Дороти с къщата и кучето й Тото във вълшебната страна на Оз. Дороти е посъветвана от Добрата вълшебница от север да тръгне по пътя на жълтите павета, за да достигне до Смарагдовия град при вълшебника от Оз, който да й помогне да се върне обратно в Канзас. По време на пътешествието си тя се запознава с Плашилото, Тенекиения човек и Страхливия лъв, които тръгват с нея към Смарагдовия град с надеждата да получат това, което им липсва (мозък, сърце и смелост).

Изображението: Дороти е облечена в син сукман, бяла риза, червени обувки и бели чорапки. Косата й е червеникава, с дължина до гърдите, хваната на две опашки преметнати отпред.

Плашилото е направено от слама с човешка фигура, облечено е  във вехти дрехи-кафяв панталон с кръпки, хванат с въже в старите износени обувки, черна риза с дълги ръкави също завързани с въже. От всеки прорез на дрехите стърчи слама. Под черната шапка с периферия и заострен връх главата му е оформена с помощта на парче плат, също  завързано с въже, на шията, а краищата му приличат на яка.

Тенекиения човек е направен изцяло от лъскава сребриста ламарина. Ламаринените му дрехи приличат на рицарски доспехи. На главата му вместо шапка има тенекиена фуния за наливане на течности,  а дръжката и прилича на допълнителна украса. В ръката си държи брадва.

Страхливия лъв е висок колкото всички останали,има мека кафява козина и дълга опашка, а страха е изписан на лицето му.

Така четиримата приятели хванати за ръце вървят по жълтите павета отивайки към смарагдовия град. В страни от пътеката има поляни обсипани с различни цветя, преобладават оранжевите. В краката им има накъсани цветя. Небето е странно оцветено в жълти, сини, лилави и оранжеви тонове.

Описание:
Ирина Янакиева

ХЕНЗЕЛ И ГРЕТЕЛ

henzel-i-gretel

Автор: Братя Грим

Хензел и неговата сестричка Гретел са деца на беден дървар. Мащехата им убеждава баща им да ги изостави в гората. Хензел и Гретел дочули  разговора между двамата и се подготвят като събират малки бели камъчета, които да пускат по пътя, така че да  го намерят отново и да се приберат у дома. Мащехата втори път изпраща децата в гората, но Този път Хензел и Гретел имали  само къшей хляб, който хвърляли зад себе си. Когато опитали да се върнат, не намерили нищо защото птиците го изяли.

Изображение:

Скитайки из гората, децата намират къщичка, направена от хляб и  покрита с козунак. Прозорците са от чиста захар. Хензел и Гретел дори не подозирали, че това е домът на вещицата, която примамва деца с лакомства, за да ги изяде. Чудната картина, която се откривала пред тях ги заслепявала и те не можели дори да си помислят, че нещо не е наред. Слънцето надничащо зад малките облачета, свежата поляна покрита с бели цветове и пътечка от курабийки водеща към входа на къщичката, всичко това им се струвало като сън.

Една стара, много стара жена, с голям крив нос и брадавица на него се  подпира на тояга, в ръката си държи вафлена фунийка със сладолед и черешка на върха. Преструва се на мила и гостоприемна и предлага вкусотии на гладните дечица. Хензел е хванал за ръка малката си русокоса сестричка. Той се пресяга за лакомството подадено му от възрастната жена. Две уплашени катерички наблюдават мълчаливо, но не смеят да предприемат нищо. Дори птичките свили гнездо в клоните на дървото не проронват звук от страхзащото знаят коя е в действителност тази жена.

Описание:
Ирена Янакиева

РАПУНЦЕЛ

rapuntsel

Автор: Братя Грим

Много висока каменна кула, скрита навътре в недостъпната гора. Кулата няма нито стълба, нито врата, а само едно малко прозорче най-горе. На прозореца на кулата стои чудна красавица с дълги, разкошни коси, същински златни нишки. Тя е развързала плитките си, преметнала ги през една кука на прозореца и те се спуснали надолу. Красивият царски син се хванал здраво за косите на Рапунцел и се  катери нагоре по кулата, за да стигне до любимата си. Бели птици летят волно сред пухкави облачета и стават свидетели на срещата. Принцът е облечен с дрехи предназначени за лов, кафяв панталон, синя риза на черни райета, лилав елек, шапка с перо и кафяви кожени ботуши. На колана му виси нож.

Картината е изобразена в рамка от клонки украсени с розови цветя,  а в горната лява част на тази рамка близо до прозореца виси кафез с птичка, долу в дясно сив котарак дебне две бели гълъбчета.

Описание:
Ирена Янакиева