Снежанка

Снежанка в приказката е единствена дъщеря на краля, останал вдовец скоро след раждането й. Наречена е така, защото въплъщава идеала за красота – лицето ѝ е „бяло като сняг“, устните ѝ са „алени като кръв“, а косите ѝ са „черни като абанос“. Баща ѝ се жени повторно и изключителната красота, с която е надарена  принцесата, разпалва убийствена завист у втората му жена – нейната мащеха магьосница, която също е много красива. Магьосницата има вълшебно огледало, което вижда навсякъде и говори истината, чрез него мащехата прави многократни опити да унищожи Снежанка. Добросърдечна и работна, Снежанка привързва към себе си хора, животни и приказни създания, което ѝ помага в края на краищата да преодолее покушенията на злата мащеха. Кралицата успяла да я приспи завинаги с отровна червена ябълка, и поставената в кристален ковчег на върха на планината Снежанка се съживява и оженва за принца, който я събужда с целувка.

Изображение: От картината е видно, че е лято. Поляната  е зелена и отрупана с цветя  червени и сини. Листата на дърветата също са зелени, стеблата им са в мек кафяв цвят, а небето е синьо и безоблачно. От картината лъха спокойствие.  Снежанка облегната на каменен  кладенец е облечена в жълта пола и синя блуза с висока яка, косата и е черна и захваната с червена панделка, устните и са червени и полуотворени, като че пее, очите и са големи и черни. В дясната си  ръка държи птиче, което чурулика с приятен глас. Заслушана в птичата песен тя е замечтана и малко натъжена. От лявата  и страна е застанало джудже. Облечено е в  костюм – кафяви панталони и дълга червена  риза препасана с колан и е с кафява шапка на главата.    Облегнало се е на своя копач за скъпоценни камъни и злато.  Джуджето е със сърдит поглед, така че е ясно-да това е Сърдитко.

Описание:
Малинка Александрова

Сливи за смет

„Сливи за смет“ е една от най-известните български приказки, съчетала в себе си мъдростта на  народа ни от минали времена до днес. Тя продължава да се разказва на нашите деца, запазвайки своята автентичност, но в същото време напълно отговаряща и на идеалите на съвременното общество. Няма как да не се възхитим на тактиката, към която прибягва умния селянин. И да не се замислим върху  глупостта и желанието за лесна печалба на повечето от момите и жените занесли своя боклук на селянина в стремежа си да получат по–голямо количество сливи. В минали времена добрата домакиня, трудолюбието и честността са били на висока почит. Мъжката сила е била тази, която се е грижела за прехраната на семейството, за топлината и съграждането на дома. Работата на жената не е била по-лека и много повече като количество. Работела е на нивата, отглеждала е децата, грижела се е на трапезата нищо да не липсва, всички да са облечени и дома да е чист и подреден. При тези обстоятелства изобщо не е за учудване защо стареца в стремежа си да намери най-доброто и качествено момиче за своя син и снаха която ще се грижи за самия него е прибягнал до тази стратегия.  Момиче, което не само е активно, здраво, грижовно и добра домакиня, но и отзивчиво, готово да помогне на съседите и близките си с каквото може.

Въпреки, че едва ли има някой, който да не знае тази приказка, нека отново да я прочетем за да си я припомним в детайли. Нейната мъдрост е вечна и непреходна.

„Един селянин намислил да ожени сина си за добро и работно момиче. Натоварил кола със сливи. Тръгнал по селата да ги продава.

— Хайде сливи за смет, сливи за смет! — викал селянинът и карал колата по улиците.

Разбързали се жени, моми, баби да метат къщите. Надпреварвали се коя повече смет да събере, та повече сливи да вземе. Една носи цял чувал, друга — крина, трета — престилка. Носят и се хвалят:

— Я погледнете колко смет събрах из къщи! Добре, че дойде такъв глупав сливар, да му я дадем за сливи!

Селянинът вземал смет, давал сливи. По едно време дошло хубаво момиче. То стискало смет в кърпа.

— Е-е, хубава девойко, много малко си събрала — казал сливарят. — За толкова смет какви сливи ще ти дам!

— Нямаме повече, чичко, никак нямаме. Тая смет не е от нашата къща. Дадоха ми я съседите, задето им помагах да метат.

Сливарят като чул това, много се зарадвал.

— Такова чисто и работливо момиче, което не държи смет в къщи, ще бъде най-добрата къщовница за моя син — рекъл си той и го взел за снаха.“

Преминавайки към картината, прави впечатление невероятно точното пресъздаване на приказката. Лято е. Старецът е спрял на селски път лъкатушещ сред зелено поле. Седнал в своята каруца пълна с чувалчета сини сливи той изглежда развеселен и точно в този момент много доволен.  Наблюдава видимо притесненото момиче, спряло се до каруцата,  което повдига престилката си с малко смет вътре в нея. Облечена е в скромен син сукман и бяла риза. Червена кърпа обгръща косата й. Погледът и е сведен надолу от неудобство, вперен в трите чувала до каруцата пълни със смет. По някакъв начин се усеща желанието и  тя също да получи сливи. Може би само една слива за боклука който носи. А може би не ги иска и за себе си. За разлика от широката усмивка на стареца, нейното лице е загрижено и на него не грее усмивка. Тежък е живота на селянина и на селската жена. Труден за издържане. До тях, малко по-нататък върви жена с голям кожен мех на гърба. Превита е на две от неговата тежест. В близост има кладенец, а водата е нужна за всичко в дома и домакинството. Нужно е да си здрава и силна, да се справяш с всички предизвикателства, да носиш на плещите си целият дом. Багрите в картината са ярки и цветни. Усеща се идването на есента, върховете на зелената трева вече са започнали да пожълтяват. Старецът е облечен в бяла риза, кафяв елек, потури и червен пояс на кръста. Носи шапка която прикрива побелялата коса, но пък бялата брада която се спуска към гърдите му придава достолепен вид. Смее се от сърце, сочейки с пръст престилката с малко смет на красивото и притеснено момиче. Усмивката озарява лицето му, но в очите му прозира учудване и възхита.

Описание:
Пенка Влахова

Пепеляшка

Пепеляшка е популярна народна приказка, позната в множество варианти по цял свят в различни епохи и на различни континенти.

Най-познатите днес варианти на тази приказка принадлежат на Шарл Перо и братя Грим.

Живял някога един мъж. Жена му рано умряла и той останал сам да се грижи за дъщеря си.

Скоро се оженил повторно и новата му съпруга била най-високомерната и сърдита жена на света. Тя също била вдовица и имала две дъщери от първия си брак. Нейните момичета напълно й приличали. Били също такива надменни и свадливи.

Още от първия ден мащехата започнала да нагрубява заварената девойка. Давала й най-парцаливите дрехи, най-малко храна, а й възлагала най-тежката работа. Момичето спяло на тавана върху сламена постелка, а сестрите й живеели в топлите и светли стаи и спели на чисти, меки легла.

Като свършело възложената му работа, горкото момиче сядало да се стопли при камината, до сандъчето с пепелта и затова всички го наричали Пепеляшка.

Пепеляшка търпеливо ден след ден понасяла всички обиди и не се оплаквала.

Един ден царският син организирал бал и поканил на него девойките от всички богати семейства. В дома на Пепеляшка също донесли покана. Сестрите й много се зарадвали и започнали да се готвят за бала.

А това създало на Пепеляшка още работа. Трябвало от сутрин до вечер да пере и глади тоалетите им. В къщата само това се обсъждало. Какво ще облекат и как ще изглеждат. Сестрите й през цялото време се въртели пред огледалото, избирайки блестящи украшения и рокли.

И ето че денят на бала настъпил.

Двете сестри на Пепеляшка отново започнали да я питат как изглеждат по-добре – с кои рокли и кои бижута. Тя им казвала какво мисли и дори предложила да им направи прическите, което те веднага приели.

Накрая седнали в каретата и заминали.

Пепеляшка дълго гледала след тях, докато се изгубили в далечината, а след това тъжно заплакала.

Тогава при нея дошла нейната кръстница, която била добра вълшебница.

Тя попитала Пепеляшка защо плаче.

– Така ми се искаше… така ми се искаше… – отвърнала Пепеляшка и изведнъж захлипала толкова силно, че не могла да довърши думите си.

– Искаше ти се да идеш на бала ли? – попитала я вълшебницата.

– Да можех да отида наистина! – замечтано отвърнала Пепеляшка.

– Добре! – казала вълшебницата. – Ако се постараеш да направиш каквото ти поръчам, с радост ще изпълня това твое желание. Иди сега в градината и ми донеси една хубава тиква.

Пепеляшка веднага изтичала в градината, откъснала най-голямата тиква и я донесла на вълшебницата.

А тя я издълбала, докоснала я с вълшебната си пръчица и тиквата изведнъж се превърнала в красива позлатена каляска с перденца от червено кадифе.

После кръстницата надникнала в капана и видяла, че в него са се хванали шест мишлета.

Казала на Пепеляшка да открехне вратичката на капана и всяко мишле, което изскачало отвътре, докосвала с пръчицата си. И ето че след минути пред тях стояли шест прекрасни млечно сиви коня.

Липсвал само кочияш.

– Ще изтичам да погледна в капана за плъхове – предложила Пепеляшка. – Ако има някой плъх, от него ще стане чудесен кочияш!

– Добре – съгласила се вълшебницата. – Донеси тук капана!

Скоро Пепеляшка се върнала с капана, а от него надничали не един, а три плъха. Кръстницата избрала този с най-дългите мустаци и с вълшебната си пръчица го превърнала в мустакат кочияш.

След това казала на Пепеляшка:

– Иди в градината, хвани два гущера и ми ги донеси!

Щом Пепеляшка донесла гущерите, кръстницата й ги превърнала в пажове. Те веднага стъпили отзад на каретата и изглеждали така, сякаш цял живот само това са правили.

Като свършила всичко това, вълшебницата казала:

– Да, по-хубава карета досега не бях правила. Доволна ли си момичето ми?

– Много съм щастлива! – отвърнала Пепеляшка. Но виж ме как изглеждам! Не мога да ида с тази закърпена и захабена рокля! Така просто няма да ме пуснат да вляза в двореца!

Вълшебницата само се усмихнала и я докоснала с пръчицата си. В същия миг неугледната дреха се превърнала в разкошна бална рокля, обсипана с бисери. Била ушита от такава фина коприна, каквато нямало в целия град. Според това от къде падала сетлината, тя изглеждала ту алена, ту златиста.

Девойката смаяно се погледнала в огледалото и сама не могла да се познае.

После кръстницата и дала чифт стъклени пантофки. Тя ги обула и седнала в каретата.

Преди да се разделят, вълшебницата много строго й поръчала непременно да си тръгне от бала преди звънът на часовниците да отбележи полунощ:

– Ако се забавиш само една минутка, каретата ти пак ще стане на тиква, конете на мишки, а пажовете и кочияшът ти ще се превърнат в гущери и плъхове. А хубавата ти рокля пред очите на всички отново ще стане захабена и цялата в кръпки, каквато си е наистина.

Пепеляшка обещала да се прибере до полунощ и потеглила, сияеща от радост. Като пристигнала в двореца, съобщили на принца, че на бала е дошла никому неизвестна млада принцеса. Той изтичал да я посрещне, подал й ръка да слезе от каретата и я въвел в залата.

Щом Пепеляшка се появила на вратата, настъпила внезапна тишина. Танците спрели, музикантите престанали да свирят. Гостите гледали онемели неизвестната красавица и от всички страни се чувал приглушен шепот:

– Вижте колко е прекрасна!

– И каква е стройна!

– господи, никога не сме виждали такава красавица!

Присъстващите млади дами внимателно заразглеждали прическата и роклята й, за да могат сами да се издокарат така за някой следващ бал в двореца, стига да намерят толкова изкусни шивачи и фризьори.

Младия принц не бил женен, затова всички девойки в столицата тайно въздишали по него. Те дошли на бала, облечени в най-скъпите си тоалети, отрупани с всичките накити на своите майки.

Всяка от тях си мечтаела принцът да хареса именно нея и тайничко завиждала на красивата

непозната за вниманието, с което я обгръщал.

Принцът настанил Пепеляшка на стола до себе си, а когато започнали танците, веднага я поканил. Тя така хубаво танцувала, че гостите я зяпали с още по-голямо възхищение.

След танците имало богата трапеза, но царският син така и не се докоснал до храната. Той гледал само неизвестната красавица и мислел само за нея.

А неизвестната хубавица седнала до сестрите си и любезно започнала да разговаря с тях, дори ги почерпила с ябълките и портокалите, които й

донесъл принцът. Те я гледали с възхищение и изобщо не могли да познаят, че това е тяхната Пепеляшка. Принцът дори за миг не я оставил сама и през цялото време само с нея разговарял.

Пепеляшка се забавлявала, танцувала и съвсем забравила заръката на вълшебницата.

Изведнъж чула, че часовникът започва да отброява дванадесет, скочила и побягнала. Докато тичала едната й пантофка паднала по стълбите.

Принцът я вдигнал и побързал да настигне девойката. Но от нея нямало и следа. Той попитал стражите не са ли видели красивата принцеса. А те му отговорили, че покрай тях минало само някакво зле облечено момиче, което повече приличало на слугинче, отколкото на благородна госпожица.

Момъкът огорчен се върнал в залата и се замислил как да намери изчезналата принцеса. А Пепеляшка запъхтяна дотичала у дома без карета, без слуги, в старата си грозна рокля. От целия прекрасен тоалет й останала само една стъклена пантофка.

Когато сестрите й се върнали, тя ги попитала добре ли са прекарали на бала. Те й казали, че там се

появила неизвестна красива принцеса, но в полунощ внезапно избягала, като изтървала стъклената си пантофка.

– Принцът държеше в ръка пантофката й и през цялото време само нея гледаше – разказвали сестрите. – Сигурно се е влюбил в тази хубавица.

Те били съвсем прави. Младият принц наистина бил влюбен в неизвестната красавица.

След няколко дни кралят изпратил глашатаи да обявят, че синът му ще се ожени за тази девойка, на която стъклената пантофка прилепне по мярка, Група царедворци започнали да обикалят от къща на къща. Дошли и при сестрите на Пепеляшка. Всяка от тях се постарала да натъпче крака си в пантофката, но и едната и другата имали твърде големи ходила.

Тогава Пепеляшка неочаквано се обадила:

– Може ли и аз да опитам дали няма да ми стане?

Сестрите й започнали да се смеят, но пантофката прилепнала на крака й съвсем по мярка.

Двете й сестри ахнали от изумление. Но още повече се смаяли, когато Пепеляшка извадила от джоба си втората пантофка. Тогава в стаята влязла вълшебницата, докоснала я с пръчицата и грозната й рокля пак станала прекрасна.

Едва тогава сестрите й разбрали, че тяхната Пепеляшка е непознатата красавица. Те се хвърлили в краката й да молят прошка за униженията, на които я подлагали.

Девойката ги прегърнала и казала, че не им се сърди за нищо. След това я отвели в двореца.

Още на другия ден с голям пир и много гости отпразнували сватбата на принца и Пепеляшка.

 

 

Изображение: От картинката струи красота и блясък. Пепеляшка е щастлива в този момент. Кръстницата и фея се вижда в горния ляв ъгъл, размахваща вълшебната си пръчица. Тя е весела и пълничка старица, облечена с дълго, широко, синкаво наметало, завършващо с островърха шапка. На преден план  изпъква красивата Пепеляшка, облечена в прекрасна рокля, преливаща от бледо синьо до приказно синьо. Русата и дълга коса е прихваната със синя диадема в красив кок, а на ушите и блестят диамантени обеци. Ръцете и са покрити с дълги над лактите небесно сини ръкавици. Каляската е много красива и наподобява тиква. Около нея танцуват семейство мишлета. Мъжкото е облечено в кафеникава  туника, женското в синя дълга рокля, препасана с бяла престилка. В горният ляв ъгъл на картината, точно зад феята в далечината се вижда в цялото си величие замъка на принца, накъдето се е запътила Пепеляшка.

Описание:
Малинка Александрова

Кума Лиса кръстница

Българска народна приказка, преразказана от Ран Босилек

Направили си Кумчо Вълчо и Кума Лиса къщичка. Заживели си заедно.

Донесли си гърненце мед.

— Да го изядем, Лиске! — рекъл Вълчо.

— Не бива, Вълчо! — отговорила Лиска. — Ще го скрием за гости.

— Да го скрием, сестричке.

Речено-сторено. Скрили меда в хралупата до къщичката.

Минало ден. Минали два, прияло се на Кума Лиса медец. Както седели с Вълча в къщичката, скочила Лиска и рекла:

— Хлопат, Кумчо. Ще видя кой иде.

— Виж, Лиске.

Кума Лиса отворила вратата. Постояла вън. Върнала се.

— Кой е, Лиске? — попитал Вълчо.

— Мене търсят, куме.

— Кой те търси?

— Хралупан.

— Защо си му?

— Моли ме да му кръстя детенце. Чудя се да ида ли, да не ида ли.

— Иди, Лиске, иди. Аз ще вардя къщичката.

Кума Лиса излязла вън.

Отишла при хралупата. Хапнала медец. Поразходила се. Върнала се.

— Как кръстихте детенцето? — попитал Вълчо.

— Наченалчо! — отговорила Кума Лиса и се облизала сладичко.

Минало ден. Минало друг. На Кума Лиса пак се дояло медец.

— Куме — рекла, — чукат на вратата.

— Иди, кумице, виж кой е.

Отворила Лиска вратата. Постояла вън. Върнала се.

— Кой е, Лиске? — попитал Вълчо.

— Хралупан. Мене търси.

— Защо си му?

— Брат му имал детенце. Кани ме да го кръстя. Да ида ли?

— Иди, защо да не идеш? Аз ще пазя къщичката.

Пак отишла Лиска при хралупата. Преполовила медеца. Поразходила се. Върнала се.

Запитал я Кумчо Вълчо:

— Как кръстихте детенцето?

— Презполованчо!

— Хубаво име! — рекъл Вълчо.

— Сладко именце! — облизала се Лиска.

На другия ден пак й се дояло мед.

Тя бутнала Вълча и рекла:

— Чукат, куме!

— Иди виж кой е — казал Вълчо.

Излязла пак Кума Лиса. Постояла вън. Върнала се.

— Кой е, Лиске? — попитал Вълчо.

— Пак Хралупан. Мене търси.

— Защо си му?

— Сестра му родила близначета. Моли ме да ги кръстя. И сега ще ида, че вече кола с кокошки да ми докарат, не си оставям къщичката.

Отишла Лиска до хралупата. Изблизала до капка медеца. Търкулнала гърнето. Поразходила се. Върнала се. Посрещнал я Вълчо. Попитал я:

— Как кръстихте малките близначета?

— Облизанчо и Търкуланчо.

— Хубави имена! — рекъл Вълчо.

— Сладки именца! — облизала се Лисанка и легнала да подремне.

 

Изображение: На картинката е изобразена сцена от приказката, която показва, как хитрата Лисана тайничко си хапва медец от пълното гърне. В едната лапа е хванала капака на гърнето, а с другата е гребнала пълна лъжица с мед. Гърнето е поставено на зелената полянка пред къщата, а Хитрата Лисана се е навела доволно над него. Облечена е в синя рокля с къси ръкави, а под нея бяла риза. На кръста има зелена престилка, а зад гърба и се вижда голяма опашка. На лицето и е изписано задоволство и хитрост. За разлика от хитрото изражение на Лисана, лицето на Вълчо е сериозно и замислено.  Той е седнал близо до къщичката, подпрял глава на лапата си. Обут е в кафяви панталони, бяла риза и червено елече. Наоколо е зелено и светло. Лято е. Дървената къщичка  на Лиса и Вълчо, изглежда много уютна. Има голяма кръгла дървена врата с брава и ключалка. А в малкото кръгло прозорче се отразяват лъчите на греещото слънце. От дясната страна на къщичката са пода стъбла две весели гъбки.

Описание:
Малинка Александрова

Кума Лиса и Ежко Бежко

В приказките Кума Лиса е символ на хитрост и измамничество. „Хитър като лисица“ в разбиранията на народа ни означава по-скоро лукав човек, на когото не бива да се доверяваш. В народните приказки лисицата мами всички животни в гората, преструва се на умряла, за да краде, успява да надвие с хитрост дори човека. Въпреки славата на отмъстително и коварно животно, лисицата понякога носи късмет. Според поверието, ако лисица пресече пътя на човек, той ще успее в работата, за която е тръгнал. Особено, ако някой отива в съда като обвиняем. Ако има щастието да срещне лисица докато пътува, ще го оправдаят – твърди народната вяра. Сред фолклорните истории има и весели случки когато Кума Лиса е надхитрена от някое дребно животно и е получила възмездие за пакостите си.

Някога си, било много отдавна, Кума Лиса и Ежко Бежко се сприятелили много. Те толкова се обикнали, че където отидела лисицата, и таралежът след нея; където е таралежът, там търси и лисицата. Веднъж лисицата рекла:

– Кумче Ежко, хайде да отидем в поповото лозе и да си хапнем грозде.

– Идвам, Кума Лисо, идвам – рекъл Ежко. – Само че, да ти кажа правичката, страх ме е да не попаднем в някой капан, че нощес съм сънувал лош сън.

– Ех, и ти, Ежко! – засмяла се лисицата. – От какво те е страх? Щом си с мен, няма защо да се страхуваш. Лъжи имам, колкото искаш. В кола можем да ги натоварим и да ни избавят от беда. А ти, Кумче Ежче, знаеш ли поне една лъжа?

Ежко Бежко се усмихнал:

– Аз, Кума Лисо, зная само трички и си ги пазя за черни дни.

– Е, хайде тогава, мили Ежко, тръгвай с мен и не се бой. Каквото ни дойде до главата, аз ще се оправям.

Таралежът се съгласил и тръгнали към поповото лозе. Влезли в лозето и започнали да ядат грозде. Като ходели от лоза на лоза, за да търсят по-сладко грозде, изведнъж – щрак – лисицата попаднала в капана.

Като се видяла заключена в капана, тя почнала да вика:

– Ох, горката аз! Ох, Ежко, бързо ми кажи една лъжа, че загивам!

– Как, Кума Лисо? Че ти имаш лъжи с товари и сега от мен да искаш? Аз само трички си знам и ги пазя да черни дни.

Лисицата приплакала:

– Много знаех, Ежко, ама сега всички забравих. Кажи ми ти само едничка, да се спася.

Таралежът въздъхнал:

– Е, сега като дойде попът, ти се престори на умряла. Той ще те извади от капана, ще те удари няколко пъти, ще те хвърли на единия край на лозето, та да те вземе, като си тръгне вечерта за в къщи. Другото е близо до ума.

Като рекъл това, Ежко Бежко избягал в гората и се скрил, а Кума Лиса се престорила на умряла. Дошъл попът. Видял, че лисица се е хванала в капана, и извикал:

– А, падна ли ми най-после, пуста лисицо? Колко се мъчих аз, докато те докарам в капана. Всяка година ми береш гроздето, но сега баба попадия ще има да носи кожух през зимата.

Отворил капан, извадил лисицата, ударил я няколко пъти с една дебела тояга и я захвърлил накрай лозето, та да я вземе вечерта. Лисицата това и чакала. Щом попът я захвърлил и тръгнал из лозето, тя скочила и взела да му се подсмива:

– Ех, дядо попе, ще има да носи баба попадия лисичи кожух!

– Ах, ти пущино! Ще ми паднеш още веднъж на ръцете! – заканил се дядо поп.

Не минало много време, и лисицата пак рекла на таралежа:

– Хайде, Ежко, да отидем на гроздобер в поповото лозе.

– Кума Лисо, мила моя посестримо, ти забрави ли каква беда те сполетя. Не ти ли стига, че едвам се спаси тогава, ами пак искаш да крадем?

– Хайде, хайде, Ежко, забрави миналото. Да отидем да си хапнем грозденце.

Отишли. Тъкмо се промъкнали в лозето, и лисицата – щрак! – право в капана попаднала:

– Ох, кумче ежче, бързо ми кажи една лъжа, че ще загина.

– Е, Кума Лисо, една ти казах и ако сега ти кажа още една, какво ще остане за мен? Нали знаеш, че само три лъжи зная, а ти ги имаш с товари. Какво ще стане с мен, кога изпадна в неволя?

– Моля ти се, Еженце, братченце, помогни ми. Само ти можеш да ме спасиш от тоя железен капан

Не изтърпял таралежът и рекъл на лисицата:

– Е, кумице, като дойде попът, ти пак се престори на умряла. Попът сега ще те върже хубаво, ще те натовари на колата и вечерта ще те отнесе в къщи. Ще те развърже, ще те остави навън – на стълбището или пред вратата – и ще влезе в къщи, да вземе нож да те дере. Ти тогава бягай из стълбите надолу и се оправяй.

Лисицата направила, както я научил таралежът. Дошъл попът и като видял умрялата лисица, рекъл:

– Сега вече няма да ми избягаш!

Отворил капана, стоварил няколко тояги по гърба на лисицата, вързал я здраво с едно въже и я хвърлили в колата. Вечерта отишъл в къщи, занесъл лисицата пред вратата, развързал я и влязъл в къщи да вземе нож. А дотогава лисицата не трепнала – преструвала се на умряла. Но щом усетила, че въжетата не й стягат краката, скочила и беж да я няма.

Излязъл дядо поп и що да види – от лисицата нямало ни следа.

– Пак ме надхитри пущината! – простенал попът. – Ама тя ще ми падне и друг път! Ще има да си плаща за тия лъжи!

След няколко дни лисицата пак поканила таралежа да ходят за грозде. Таралежът, сиромах, никак не искал да отиде, ама що да прави? Може ли да откаже на добрата си приятелка нещо? Съгласил се със страх и тръгнали. А този път попът обградил лозето с дълбок ров. Лисицата се поизсилила малко и прескочила рова. А какво да прави таралежът! И той си напънал силите и скокнал, ама право в дълбокия ров:

– Хайде сега, мила Кумичке Лисичке, кажи ми една лъжа, че загинах!

– Ех, Ежко, много знаех, ама ги забравих! – рекла лисицата.

– Е щом е така – рекъл Ежко Бежко, – ела поне да се опростим. Ела, кумичке, да се целунем за сбогом, че за мен няма да има вече спасение.

Лисицата се навела да я целуне Ежко, а той я прегърнал силно и я захапал за муцуната. И не щеш ли, точно по това време се задал и попът. Лисицата, като го видяла, спуснала се да бяга и измъкнала със себе си и Ежко Бежко, който здраво се впил за муцуната й. Лисицата бягала, попът след нея, тя бяга, той след нея, най-после успяла да се измъкне и да спаси и таралежа

– Ах, пуста, пуста да останеш, лисичке – викал попът. – Не ти ли стига, дето идваш тук и ядеш най-хубавото ми грозде, ами си взела и торба този път? Но ти ще ми паднеш друг път, ще те убия, да знаеш!

– О, дядо попе, още веднъж ако ме хванеш, тогава да се похвалиш! – извикала лисицата и се скрила в гората.

Оттогава се разделили с таралежа и никога вече не се срещат. Щом я усети таралежът, прави се на кълбо и лисицата го подминава.

 

Изображение: На картината е изобразена сцена в която Кума Лиса и Ежко Бежко хванати приятелски за ръце ходят по слънчева пътека. Залисани са в сладки приказки, най вероятно кроят план, как да откраднат грозде и да се измъкнат невредими. Наоколо е слънчево и светло. Пътечката е тясна а отстрани има зелена и тучна тревичка, издигат се няколко дървета. Кума лиса е облечена с бяла дълга риза а от горе с жълтеникав сукман, на ръкавите са избродирани шевици. Дългата и опашката и се подава из под дрехите и. Ежко Бежко я гледа с леко недоверие. Облечен е в носия. Над кафявите му потури е препасан кариран колан. Ръкавите на бялата му ризка са повдигнати до лакътя. Върху ризката има облечено синьо елече. На краката си има традиционни от народните носии чорапи. На главичката си  на бодлите му е закачено розово цветче.

Описание:
Малинка Александрова

Котаран

Българска народна приказка, преразказана  от Ран Босилек

Една сутрин Зайо Байо срещнал Лиса сред гората

— Кума Лиске — рекъл Зайо, — иска ми се да подойда тия дни при теб на гости.

— Не ти трябва, Зайо Байо! Котаран при мен живее. Какъвто е лош и страшен — къс по-къс ще те раздърпа!

Уплашил се Зайо Байо. Кого видял, кого срещнал — все за котака разказвал.

Чули за тоя звяр страшен Кумчо Вълчо, Баба Меца, дългомуцунест Глиганчо. Заедно със Зая Бая сдумали се една заран да поканят на трапеза котарака с Кума Лиса. По-отблизо да го видят.

— Аз месото ще приготвя за трапезата богата! — обадил се Кумчо Вълчо.

— Аз пък цвекло и картофи ще изровя за софрата! — силно изгрухтял Глиганчо.

— Аз мед сладък ще домъкна! — рекла рунтава Мецана.

— Аз пък моркови и зеле! — най-подир добавил Зайо.

И разтичали се всички. Гозби почнали да готвят. Кога всичко пригласили, пак на съвет се събрали. Питали се един друг кой гостите да покани.

— Аз не мога — рекла Меца. — Каквато съм тежкокрака, ако Котаран ме погне, с бяг не мога се избави!

— И мен за бяг не ме бива! — одумал се и Глиганчо.

— Аз пък стар съм и не видя — рекъл Вълчо и въздъхнал. — Нека иде Зайо Байо!

Престрашил се Зайо Байо. Тръгнал гостите да кани. Стигнал Лисината къща и почукал на вратата. Подала се Кума Лиса.

— Кого търсиш, Зайо Байо?

— Добър ден ти, Кума Лиске! Много здраве от Мецана, от Кум Вълча и Глигана! Днес трапеза нагласихме, та дойдох да ви поканя — теб и твоя Котаранчо…

— Ний на гости рядко ходим — отговорила кумата. — Ала щом сте пригласили, ще ви дойдем. Но послушай! Щом ни видите, че идем, да се скрийте кой де може! Котаран е лош и страшен! Къс по-къс ще ви раздърпа!

Хукнал назад Зайо Байо и отдалеч се провикнал:

— Крийте се кой дето може! Котаран е лош и страшен, къс по къс ще ни раздърпа!

Още Зайо не издумал, Баба Меца се покачва на едно дърво високо. Вълчо в храстите се мушнал. Зайо зад гнил дънер скрил се, а Глигана — под софрата.

Котаран и Кума Лиса до трапезата пристигат. Щом месото помирисал, Котаран очи изблещил. Зафучал и взел да лапа. Лапал, лапал — до насита. Па изтегнал се доволен и замъркал…

През туй време под софрата комар ощипал Глиганча и той, без да ще, помръднал. Котаран веднага скочил. Помислил, че мишка шава. Хвърлил се и стиснал силно за опашката Глигана. Рипва той с всичка сила. Бяга, душа да спасява. Котаран от страх настръхнал. Изфучал назад отскочил и за миг се покатерил на дървото при Мецана. Тя се стресва и цоп — долу: право върху Кумча Вълча…

Хуква Меца, хуква Вълчо, а след тях и Зайо Байо. Стигат Глигана в гората и на бяг ударват всички. Бягали те, без да спират, цели три дни и три нощи. Най-подире се запрели. Зайо дъх поел и рекъл:

— Пред какви не страхотии аз юнашки съм излизал, ала такъв звяр нечуван до ден-днешен не бях срещал. Право казва Кума Лиса. Тоя Котаран ни слиса!

 

Изображение:  На картината е изобразена сцена в която Баба Меца, Вълчо, Зайо Байо и Глигана са спрели на китна полянка под едно дърво и въодушевено си приказват. Ранна  есен е. Тревичката е пожълтяла. Зад тях има горичка, листата на дръвчетата все още са зелени, само тук там има някое жълто. Дървото под което е застанала компанията , също е със жълти и зелени листенца. Слънчево е, дори една пчеличка се е спряла зад гърба на Вълчо и слуша с интерес въодушевения разговор на приятелите. Мецана изглежда сериозна и замислена, облечена е с бяла риза на пъстри сини цветя. Отгоре има червено елече. Полата и е дълга до земята, синя на жълти и червени райета. На голямото си коремче е препасала пъстра жълта престилка. Едната си  лапа е сложила на кръста, а другата  е опряла на корема си. От дясната страна до нея е застанал Глиганчо,  леко прегърбен и подпрян на кафяво дървено бастунче.Той изглежда не по малко заинтересован от разговора. Ризата му е жълта на червени шарки. Сините му потури са препасани с широк червен пояс. Срещу него е Вълчо. Той е със зелени панталони, на дясното му коляно има розова кръпка. Върху бялата си риза има синьо елече, а в червеният пояс на кръста му има голям нож. Повдигнал е дясната си лапа и с широко отворена уста разказва нещо. И най малкия участник в разговора е Зайо. Изглежда и най емоционален. Наведен е леко напред към останалите и е разперил лапички. Блузката му е на сини и лилави квадратчета, а из под червените му панталонки се подава малка бяла опашка.

Описание:
Малинка Александрова

Косе Босе

„Косе Босе” е любима приказка на поколения българи. Винаги ще е актуална и всеки нов поглед към нея ще бъде необходим, интересен. Нима времето може да променя приказките на Ран Босилек – толкова простички и искрени, жизнерадостни, звучни, а всъщност с безброй неочаквани обрати?

Направило си Косенцето Босенцето гнезденце. Снесло си яйчица. Дошла Кума Лиса под гнездото и рекла:

-Косе Босе, дай ми едно яйчице! Дойдоха ми тате и мама на гости, ще им сготвя чорбица. – Косенцето и дало едно яйчице.

На другия ден пак дошла Кума Лиса и рекла:

-Косе Босе, дай ми яйчице! Дойдоха ми бате и кака на гости.

Косенцето пак и дало едно яйчице.

Днес тъй, утре тъй – останало Косенцето само с едно яйчице.

Дошла пак Кума Лиса и рекла:

-Косенце Босенце, дай ми яйчице!

-Нямам, Лиске – отговорило Косенцето.

-Като нямаш, тебе ще изям!

Заплакало Косенцето. Дало си и последното яйчице.

На сутринта минало куче през гората. То видяло Косенцето, че плаче и попитало:

-Защо плачеш, Косе Босе?

-Как да не плача, кученце. Всяка сутрин идва Кума Лиса и ми взима по едно яйчице. Взе ми ги всичките. Не можах да си излюпя пиленца. Тази сутрин пак ще дойде. Нямам какво да и дам. Сега мене ще изяде.

-Не плачи, Косе Босе! Аз ще се скрия ей тук в шумата. Като дойде Кума Лиса да ти иска яйце, ти и речи: “Нямам, Лиске, яйчице. Ей там в шумата има кокошчица. Вземи нея.”

Кучето се скрило в шумата. Дошла Кума Лиса и рекла:

-Косе Босе, дай ми яйчице!

-Нямам, Лиске, яйчице! Имам една кокошчица ей там в шумата. Ако искаш, вземи я.

Кума Лиса се зарадвала и взела да рови из шумата. Кучето изскочило и я подгонило.

Тя бяга, то я гони, тя бяга, то я гони – най-после стигнала до дупката и се скрила. Кучето клекнало пред дупката.

Чакало да се подаде Кума Лиса, да я хване за шията. Кума Лиса на знаела, че кучето варди вън и взела да пита краката си:

-Я кажете краченца, как викахте, когато ви гонеше кучето?

-Беж, Лиске, да бягаме! Беж, Лиске, да бягаме!

-Ох, на кака миличките краченца! Кака ще им купи чехлички!Ами вие, очички, как викахте?

-Беж, Лиске, да бягаме! Беж, Лиске, да бягаме!

-Ами вие, очички, как викахте?

-Беж, Лиске, да бягаме! Беж, Лиске, да бягаме!

-Ох, на кака миличките очички! Кака ще им купи очилца! Ами вие, ушички, как викахте?

-И ние викахме: – Беж, Лиске, да бягаме!

–Ох, на кака миличките ушички! Кака ще им купи обички! А ти, опашчице, как викаше?

-Дръж, куче, Лиса за опашката! Дръж, куче, Лиса за опашката!

-Тъй ли? Чакай да те дам на кучето! – И Кума Лиса си подала навън опашката.

Кучето я хванало и почнало да я тегли.

Лиса де дърпа навътре, кучето тегли навън. Тя навътре, то навън.

Най-после я издърпало и скок – върху нея. Разкъсало и кожухчето.

 

Изображение: На картината ясно е пресъздадена приказката. Лято е, наоколо е зелено и светло. Косенце Босенце е кацнало на своето гнездо опитвайки се да защити яйчицата си. Изглежда притеснено, разперило е крилца над гнездото. Облечено е в сива рокля, на главичката си има червена забрадка на бели точици. В очите на птичето се чете страх и паника, за разлика от хитрата  усмивка изписана на лицето на Лисана. Тя потрива самодоволно ръце. Облечена е с бяла риза, а върху нея светло син сукман. Очите и светят в очакване да вземе поредното яйце от отчаяното Косе Босе. Цветовете в картината са ярки и пъстри. Усеща се аромата на лято.

Описание:
Малинка Александрова

Който не работи не трябва да яде

Българската народна приказка „Който не работи, не трябва да яде“ е записана от именития български автор Ангел Каралийчев. Тя по типичен за българския фолклор начин извежда на преден план трудолюбието като ценност.

Неслучайно от малки израстваме с поговорки като: „Работата краси човека, мързелът го грози.“ или „Няма добро без пот“. Това е, защото трудът заема централна роля в  родната ни култура столетия наред. Считан за незаменима добродетел, той е в основата на сюжета на много български битови приказки. Функцията на приказката „Който не работи, не трябва да яде“ е поучителна, а самата поука е изведена още в заглавието.

В едно село расла хубава мома Богданка. Тя била едничка на баща и майка. Била много галена. Майка й шетала из къщи, чистела, готвела. Богданка само ходела насам-нататък, нищо не похващала.

Почнали да идат оттук-оттам да я искат за снаха. Майка й на всички казвала:

— Наша Богданка не е научена да работи. Тя е галена.

Щом чуели това, всички си отивали.

Веднъж дошъл един старец и казал:

— Чух, че имате хубава мома, дойдох да я взема за снаха.

Майката и нему отговорила:

— Наша Богданка е много галена. Тя нищо не знае да работи.

— Нека — рекъл старецът, — у нас никой никого не кара да работи. Който иска да работи — работи. Който не иска — така си седи.

След седмица-две направили сватбата.

Старецът имал трима синове и още две снахи.

На другия ден след сватбата всички се заловили за работа. Невястата седяла пременена и нищо не похващала.

Събрали се за обед. Седнали на трапезата. Невястата седяла настрана и чакала да я поканят. Другите снахи донесли гозбата. Сложили пред свекъра голяма пита хляб. Той взел питата и я разчупил на толкова парчета, колкото души били на трапезата.

— А на невястата? — рекла свекървата.

— Тя не е гладна — отвърнал старецът. — Когато човек не работи, не огладнява.

Следобед всички пак започнали работа. Невястата седяла и нищо не похващала.

Събрали се да вечерят. Сложили пита пред свекъра. Старецът взел питата и я разчупил пак на толкова парчета, колкото души били на трапезата.

— А на Богданка? — запитала свекървата.

— Тя не е гладна — отговорил старецът. — Който не работи, не огладнява.

Вечеряли, поприказвали кой какво ще работи на другия ден, па легнали и скоро заспали.

Легнала и невястата. Но гладни очи заспиват ли? Едвам дочакала да се съмне. Станала тихичко, измила си очите, издоила кравите, изкарала телците.

Станали и другите. Като видели що е направила невястата, спогледали се и се усмихнали.

На обед невястата сложила трапезата и седнала наред с другите.

Старецът разчупил питата, подал най-голямото парче на невястата и рекъл:

— Ти, невясто, днес работи най-много от всички. Ето и на тебе от питата.

Изминали се седмица-две. Невястата по цял ден шетала.

На третата седмица майка й и татко й дошли на гости. Съгледали ги и излезли всички на двора да ги посрещнат.

Невястата припнала най-напред. Тя отворила портите и бързо извикала:

— Мамо!… Тате!… Слизайте по-скоро от колата и се хващайте на работа. Тука не е като у нас… Тук, който не работи, не му дават да яде!

 

Изображение: От изображението е видно, че е лято. Красива мома е седнала на тучна и зелена поляна. Облегнала е тялото си на стъблото на зелено отрупано със зрели и сочни череши дърво. Тя е притворила очи, вероятно е задрямала под сянката на красивото и плодородно дърво. Цялата полянка е отрупана с разцъфнали червени цветя. Богданка е много красива. Пременена в нови и хубави одежди. По ръкавите на снежно бялата и риза са извезани  цветни шевици. Върху ризата има синя рокля, с избродирани на ръкавите пъстри орнаменти с народни мотиви. На главата си  е завързала снежно бяла забрадка под която е прибрана косата и. Обута е с бели чорапи и кафяви опинци.  Опинците са традиционни български обувки, удобни за танцуване.

Описание:
Малинка Александрова

Житената питка

Житената питка е българска народна приказка, преразказана от Ангел Каралийчев.

Разровила баба огнището скришом, извадила питката и я потулила някъде. Ваню и Кунето претършуваха кътовете, пъхаха главичките си под леглото, ровиха се в долапа, гледаха повторно в пещта — няма я.

— Бабо, дай ни питката, бабо! — замоли се Ваню.

— Бабке, молим ти се, дай ни я! — изправи се пред нея сестричето му.

— Шшшшт! Мирувайте, че видите ли хурката! — сопна се баба им.

— Бабичко, много сме гладни ба! — с нажален глас пееше Кунето.

— Я зяпни да видя!

Пуста баба, все не вярва. Кунето разтвори като рибка малката си устица.

— Пуй, че огладняло момичето ми — рече бабата, — ами сега? Ха почакайте още малко, да се върне от гората тетю ви с шейната.

— Де е питката ба? — дръпна сукмана й Ваню и я погледна с очи, от които се гласяха да паднат две сълзи.

— Де я. Отиде да си обиколи нивката. Не я ли видяхте, кога изскокна? Ей я там, хе, тича по пътя. Подир нея куцука Черню и джафка.

Ваню и Кунето залепиха очи на изпотения прозорец. И видяха широкия, белия път. Нападал от небето сняг — един човешки бой. Затрупал дърветата, затрупал малките къщурки, затрупал гората. Студено и страшно е на полето. Големи постали вълци сноват по пъртината, гледат към село, където пушат комините, точат си зъбите и ръмжат. Никой не смее да ходи там. А тя, нищо и никаква питка, излязла от огъня с гореща глава, отърсила от гърба си въглените и се търкулнала. Хайде-е-е! Отива да си обиколи нивката.

— Бабо… — обърна се умислен Ваню.

— Ей.

— Право ще кажеш, вярно ли е?

— Кое?

— Онуй, дето ни го разправи снощи, че уж питката ходела да си обикаля нивката.

— Вярно е, чедо! Баба никога не лъже.

— Ами далеч ли е нивката?

— Много е далеч.

— Чак до голямата гора, че зад нея? — показа с пръст Кунето.

— Там.

Двете деца пак опряха очи на прозореца. Пада ситен сняг. Сипе, сипе. Затрупва къщите. Те пъшкат под дебелия юрган и дъхът им едвам излиза през комините. Мудно крета по пътя една биволска шейна, накамарена с дърва. Преваля зад моста и чезне зад снега.

— Бабо, хайде пак да ни разправиш за питката — обърнаха се двете замислени руси глави към очилатата бабичка.

— Какво да ви разправям, нали снощи ви разправих.

— Още един път искаме.

— Хубаво. Слушайте! Тя, питката — започна баба им, — като излязла от огъня, озърнала се, смъкнала от гърба си въглените и полека се промъкнала през открехнатата врата. Плюла си на петите и ударила на бяг. Подир нея се втурнал Черню. Гонил я до моста, но не я достигнал, защото летяла напреде му като заек. Щом разбрал, че няма да я стигне, Черню лавнал два-три пъти подир оня, що духа, и се върнал.

Минала питката през равното поле, навлязла в гората. Тъкмо влизала в гората и насреща й, насред пътя, отневиделица изскочил вълк, ей такъв, три дни нищичко не хапнал. Облещил се, тропнал с крак:

— Стой, питке житена! Както съм прегладнял, наведнъж ще те лапна, ама ме е страх да не се задавя.

— Недей, вълчо, брат да си ми! Ще се задавиш, много съм корава. Почакай ме тук, додето се върна! Мене ми е баба заръчала нивката да обиколя, където съм се родила, че да стана мека и сладка. Сега не съм за ядене: много съм гореща.

Излъгал се глупавият вълк. Хванал вяра. Клекнал на пътя. Чака, чака, а студеният вятър брули ушите му.

Питката хукнала. Бре нагоре, бре надоле, между старите дървета — право на нивата. Гледа — голяма, широка нива. Насред нивата — круша-самосянка, стои като самодива в бяла премяна. А под синора — кладенчето замръзнало.

Навела се зачервената от студ питка и попитала:

— Тук ли е житцето?

— Тук съм — рекло то с тъничко гласче като на пчелица.

— Ами будно ли е, или спи?

— Будно е. Трае си на топло, под снега. Завило се презглава с бяла черга. Едвам диша.

В гората било много страшно. Нивата — сред самата гора. Бучел лудият вятър. Дърветата плачели. А житцето се затоплило — нищичко не ще да знае.

— Гладно ли е? — попитала го питката.

— Не е.

— Ха тогаз нека мирува, че напролет, когато се стопи белият снежен юрган и славеите запеят край нивата, стръкчетата му да израснат високо, едър клас да завържат. Ще напълнят житницата догоре. Нека знаят малките стръкчета — всичките ще станат питки.

Засмяло се тихо под снега житцето. Уж го лъжела питката. Как може то да стане питка?

Глупавичко е, защото е много мъничко — само на два месеца.

Тръгнала си питката назад. Свършила си работата, иде си у дома. Не минала през гората, ами заобиколила по долината, през ливадето, поела дълбокия път — иде си.

— Ами вълкът, бабо?

— Вълкът клекнал сред гората, чака и трака със зъби, а студеният вятър брули ушите му.

Пустата питка, колко е хитрушка!

Вратникът скръцна. В двора влязоха шейни.

— Ваньо-о-о, тичай — шейната!

— Иде си тетью, ху-у-у-у! Какъв е побелял!

— Хайде, Куне, налей топла вода в менчето, да си умие баща ти ръцете, защото цял ден е мръзнал. Пък аз ще отида в малката къща, да видя дошла ли си е питката.

На картинката е изобразена тази част от приказката, в която тя се е търкулнала. Пътечката по която се търкаля минава през весела горска  полянка. Отстрани на пътечката има много и различни причудливи цветя бели, жълти, сини. Изпод избуялата зелена трева весело се подават червени гъбки осеяни с бели точици. Житената питка изцяло в жълт цвят, най-отгоре покрита с  червена на бели точки кърпа се търкаля надолу по пътечката весела и безгрижна. Над нея лети прекрасна, цветна  пеперуда. От дясната страна на питката се вижда дървената къщичка от която е избягала. Насреща срещу нея се е задал Зайо Байо, който е много красиво обрисуван в светло син до тъмно син цвят, а на коремчето и муцунката е оцветен в жълто. От лявата страна на пътечката Стария кърт се е подал от  къртичата си дупка и гледа питката през очилата си, а до него и едно змийче наблюдава търкалящата се питка. От цялата картинка струи радост.

Описание:
Малинка Александрова

Грозното патенце

„Грозното патенце“ е приказка от Ханс Кристиан Андерсен, написана през юли 1842.

Когато се излюпва, Грозното патенце е различно от останалите патенца в селото и затова е отхвърлено от всички. Заради подигравките и ударите е принудено да замине и да заживее само. Това продължава до деня, в който се осмелява да се приближи до лебедите и открива, че те не само че не го гонят, но че то самото се е превърнало в прекрасен лебед.

Изображение: На картината ясно е пресъздадена тъгата от отхвърлянето на различните. Патето е грозновато, различно от останалите си братя и сестри, има голяма човка, слабичко и мършаво е, гледа с тъжни  големи очи. Плува до една голяма бяла лилия. Далече от него, около своята майка, доволни и наперени  по водата се носят три жълти и красиви патета. В нейните очи се чете съжаление и разочарование, че другото и дете е различно от братята си. Пред семейството патици горд лебед разхожда своите малки. Четири малки лебедчета плуват щастливи. Колкото и да изглежда странно, малкото грозно патенце повече прилича на тях, отколкото на събратята си.

Това, че си различен от другите, не е причина да тъжиш, а да се радваш, защото когато някой ден  таланта и красотата ти излязат наяве, тогава останалите ще могат единствено да се възхищават.

На брега на езерото е зелено и свежо, а зад тучната поляна се е разлистила буйна зелена гора. Лято е.

Описание:
Малинка Александрова