„Есенна приказка“ /разказ/ от Ангел каралийчев

-Славенце!- рече болната птичка, като се надигна от гнездото и погледна със светлото си око надолу към пилето, което шумолеше в тревата и миеше с росни капки перцата на крилата си.- Иди, маминото, в лозята да ми намериш едно зрънце от жълт грозд, че ми е изгоряла душицата за сладко нещо!…“

И славейчето хвръкна с трепет и вълнение, обзето от желанието си да изпълни тази проста майчина молба, за да пропъди мъката от обичния й поглед. Стигна то дядовото Радойково лозе и като видя стария стопанин запя тъжна песен с чудното си гласче, която се извиваше и опияняваше с нежността си, носеше се трепетливо и прочувствено и се разливаше из ширналата се лозя. Но нали дядо Радойко не го разбираше, радваше се на омайните му трели, които като балсам галеха душата му и не долавяше болката в тях. Зачурулика славейчето още по-изкусно, възнесе високо клетата си молба… Пя славеят, а сетне щом заглъхна политна измежду лозите да изпълни майчиното желание. Кехлибарените гроздове тежко висяха, жарнати и ароматни от слънцето. Славеят не посмя да ги докосне, въпреки че предчувстваше сладостта им, той кацна в прашните земи да потърси някое отронило се зрънце. Щом видя едно, посегна и го клъвна с човка, но в същия миг над него прозвуча страшен звук. Дядо Радойко бе ударил силно газената тенекия, която държеше близо до себе си и с която плашеше де що види. Сърчицето на птичето се сви от ужас, бързо пусна зрънцето, а сетне хвръкна към майка си. Стигна до гнездото и с печал й разказа за изживяното премеждие. Забрави майка му тогава за своята болка, в очите й плуваше само грижата и безпокойството по едничката й рожба и с мили, гальовни думи успокои разтревожената му душа. Рече му да не страда и че щом гроздоберът премине и лозето опустее ще може да й донесе от вкусния плод. Неутешима бе болката на славея, страданието се впиваше в неговото сърце и го давеше. Изхвръкна пернатото и кацна на една леска, а отчаянието и безпомощността му се заизливаха отново чрез жалните му напеви. Един бял камък безчувствено стоеше на пътя край леската. Щом птицата запя, скръбната мелодия се понесе и стигна до камъка, впи се в неговото скално сърце и то застрада тъй силно, че започна да плаче с едри бели каменни сълзи, които с тътен се удряха и търкаляха по прашния път. В това време, една мравка минаваше покрай камъка, когато я застигна голяма бяла каменна сълза и едва не я погуби. Невярваща при вида на плачещия  скален къс, тя го запита какво се е случило. Тогава той съкрушен й разказа за славея и неговата песен. Работливката отиде при  птичето и му рече, че при чешмата до лозето, където всеки ден старецът ходи за вода има две зрънца грозде, които са се откъснали докато е миел един грозд. Тя го изпрати да ги вземе и отнесе при майка си. Щастие нахлува в сърцето на славея и той бързо се отправя към чешмата. Там открива двете зрънца и ги взема, след което полита високо. Едното пуска пред дома на добродушната мравка, а другото отнася на обичната си майка.

Изображение:

Изображението е графично, в черно-бели цветове. В центъра на рисунката са старата птица и рожбата й славеят. Майката стои в гнездо, намиращо се на тънка лозница, а срещу й е славейчето. Тя е красива и същевременно излъчва отчаяние и безнадеждност, отворила човка и притворила леко очи.Дълбоко в погледа й обаче долавяме и  мъничка светлинка, може би надежда. Много е изящна, с красиви издължени крила, но спуснати и сякаш безсилни от умора, и дълга опашка, а гърдите й са обсипани с фин пух. На главата си има забрадка, изпъстрена в дребни бели точки, привързана под гушката й.Над крилото на птицата има силно защриховани участъци, където финният пух сякаш е настръхнал, а самото крило е изрисувано с множество пера, които като че ли се застъпват, като надиплени, започващи от основата му с по-широки и къси и към края му с по-дълги и тесни. Гърдите на птицата са светли на места с леки щрихи, където явно е останала следа от допира на птицата до сламеното гнездо в което лежи. То има форма на кръг, изрисуван целия по краищата му към основата в множество преплитащи се вълнообразни линии. Това са дребни сухи треви и сламки, майсторски преплетени от птицата  в здраво гнездо. Срещу й е прекрасното славенце, с дълбок черен поглед, може би уловил светлината на деня или пък това е чиста сълза, родена от неговото страдание, готова да се отрони… То стои някак напрегнато и като че готово да литне. На гушката си има привързан тънък конец. Тялото му е финно, с лек пух и дълги пера по опашката и крилата. Стъпило е с тънките си крачета на лозовата пръчка, тънка и вълнообразна, източва се над тях и се спуска надолу, прилична на рамка в която са запечатани образите на майката и рожбата й. От ляво и дясно в горната част на картината от лозницата се спуска по един голям грозд, обсипан с гъсти овални плодчета. Те са в тъмен цвят, там където жаркото слънце е обагрило белите плодове и им е придало златноръждив цвят, а на места са с бели участъци, вероятно блеснали на светлината. Навсякъде покрай тях растат дребни цветя, прилични на лайка и множество треви.

Изображение: Графичното изображение пресъздава момента на срещата между славея и мравката. В центъра на рисунката е славейчето, кацнало на един висок стрък трева, леко наклонил се от тежестта му.Целият е сякаш от въздушна перушина, с изключение на красивите крила и опашка върху които има дълги, гладки пера. Обърнал е глава встрани, но същевременно гледа надясно, към стоящата мравка. Тя е с голяма глава и тяло приличащо на осморка. Две големи очи гледат към птицата, а над устата й стърчат извити мустачета. Мравката е в черни цветове, а на някои места се забелязват по-светли участъци- там, където светлината блести по гладкото й тяло. Има шест тънки и извити като куки крачета, като започват от по- къси към по-дълги- два чифта в горната част на тялото и един в задната част. Сякаш водят разговор. Навсякъде около тях растат широки, високи треви и гъсти по-дребни и нискостеблени. Зад тях има високо дърво, на което виждаме само основата от дебел ствол, покрит с напукани, спиралноизвити кори, напречни пукнатини и неравности, което говори за дълголетието му. Зад работливката върху една от тревите се изкачва бавно един охлюв, носещ на гърба си своя дом. Черупката му е извита като спирала, която сякаш се е напукала. В ляво на рисунката тежко виси един грозд, в тъмни цветове, а в средата на плодчетата има по един светъл участък, където сякаш слънцето преминава през кристално жълтата му сърцевина. Дръжката му е тънка и разклонена, обкичена с едри обли зрънца грозде, а едно от тях се е изтърколило на земята. Две гъбки растат близо до големия грозд, който като че след миг ще се откъсне и падне върху им.

Ако прибавим цветове на рисунката тя ще изглежда по следния начин. Високи тъмно зелени треви, а под тях черна рохка пръст. Две гъбки- едната бяла, а другата червена с бели точки растат скрити сред зелената маса. На един от изкласилите стръкове трева е кацнало славейчето. То не е пъстро, почти цялото е в меки светло кафяви цветове, а гушката и коремчето са много светло кафяво към бяло пух, с цвят на капучино. Човката му е кремаво жълта. Стоящата до него мравка е изцяло черна. Охлюва над тях е с бледо розово месесто тяло на което стои неговата кафеникава черупка, по-бледа на места и изглеждаща стара и захабена, сякаш цветът й се е изгубил. Дървото е с кафяви кори, а едрият грозд е с цвета на старо злато, на места сочните и сладки овални плодчета са с ръждив оттенък. Над тях небето е синьо и безоблачно. Колко ли е прекрасна песента на славея? Колко ли е голяма тъгата му, за да успее да разплаче бездушния камък? За радост мравката му прави огромна добрина, за която то й се отплаща. Колко красота блика от мъничкото сърце на птичето и как прекрасно се лее тя чрез песента му…

Издание: „Безценни камъчета“
ИК. „Фют“
Художник: Димитрина Севова
Описание: Ивелина Дамянова

„Игра на врабчета“ из „Ние, врабчетата“/разкази/ от Йордан Радичков

Един ден, както тъй си седим съвсем вкупом и най-вкупом разговаряме за нашите птичи работи, ни хрумна да почнем да играем. Всеки от нас избра по едно врабче и почнахме да играем помежду си. Аз си избрах Ю. Тц., защото и Ю. Тц. ме избра. Докато си играехме, ние си направихме съвсем ново гнездо, чистичко, спретнато. Ю.Тц. го помете и като продължихме да си играем в гнездото, ние лека-полека го напълнихме с яйца… Гледам една сутрин рано-рано всеки от нас стои на ръба на гнездото и се сили да възпее живота си… Подир туй ние пак продължихме да играем на врабчета и по едно време дочувам, че някой започва да почуква вътре в яйцата…“

И така, животът е непрестанен кръговрат от повтарящи се сцени. Сега отново започва борба с черупчестите затвори, които са единствената пречка деляща врабчетата от прекрасния и очакващ ги свят, а нашите врабчета са в ролята на нетърпеливи родители. Да, врабчетата са вече пораснали, свили гнезда, очакващи новия живот и това е прекрасно! Отмина времето на опознаване на света, на учение, на игри и ето, че вече дочуват тънкото писукането на своите чеда. И те се явяват, разполовили яйцата си- мънички, покрити с пух и очароващи. Но идва и отговорната и трудна задача да са родители, а колко внимание и бдителност им бе нужна, за да предпазят птичетата си от дебнещия  котарак… И така новото поколение врабчета расте, докато един ден същите са изхвърлени със строгост от гнездата си, както преди време бе се случило и на техните бащи. Те политат, всяко по своя си начин, защото са горди наследници на всички качества на създателите си. Врабчетата на Джифф, който навремето бе най-нетърпелив да се излюпи, се излюпиха също тъй- припряно, а щом се оказаха хвърлени от сигурното гнездо, веднага хвръкнаха. Тези на У Фу, разбира се полетяха, щом получиха юнашките си фланелки, а Пиуковите се носеха из небето с неспирни песни. Едни от врабчетата все  летяха наобратно, защото бяха деца на Чир, а други прехвърчаха стремглаво забързани да събират какви ли не ценности, защото бяха отговорни последователи на баща си Чику. Сред всичкото това оживление се дочува и едно постоянно и несекващо мърморени, идващо от най-различни посоки, защото Драги ми господине, също бе станал родител и изпитваше трудност да мърмори сред всичките тези оплаквания и забележки идващи от неговите птичета…

Изображение:

Картинката е в черно-бели цветове. Има четиринадесет врабчета. Отляво на изображението стоят две врабчета, сякаш преплели крила, готови да свият своето гнездо, докато срещу тях други две са застанали в гръб едно на друго. Дали това е Драги ми господине и неговата спътница, които са сърдити дори в близостта си? Над тях стоят Дебелачко, който е разперил крила, като че не разбира нещо или пък говори със стоящото срещу му Запетайче. Друга двойка врабчета, също вплели крила изглеждат щастливи, а едното от тях се усмихва широко. Възможно ли е това да е врабчето У Фу ,облечено в своята юнашка фланелка, вдъхваща му оптимизъм и вяра? Над тях вече летят три двойки врабчета, устремени към новият си живот, нетърпеливи да свият гнезда….

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Тананик“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Имахме в нашата група един врабец, викахме му Пиук, защото той по цял ден хвъркаше и съчиняваше песнички, като си тананикаше: Пиук, пиук, песента ми започва оттук!…“

Врабчето Пиук е изкусен певец и оглася с чуруликането си дните на останалите врабци за да минават по-ведро и леко. С радост той дарява песните си на околните за да усетят благотворното им влияние и жизненост. Когато порасналите врабчета започват сами да градят гнездата си, Пиук им предлага да работят пеейки, защото така работата им ще премине неусетно. Гласовитото врабче създава за всички по една мелодия и докато се трудят или летят тя ги следва неотлъчно. И така без да разберат чуруликайки си, всички свиват гнездата си, а песните стават неразделна част от тях, която носи благост и лекота на дните им.

Изображение: Картинката е графична. Нарисуван е един голям, надут балон, нашарен с вертикални линии, вързан с тънък и къс конец, който се носи из въздуха. В горната част на балона от ляво и дясно има по едно врабче. Те са разперили крила, сякаш се издигат заедно с балона. Изглеждат безгрижни, свободни и безтегловни.

Издание: “Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Страшилище за снежните човеци“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„За малко да пропусна да ви разкажа за себе си… Зимно време, щом падне снегът и усетя, че ми е студено, ставам свиреп като тигър, истински фантом и страшилище за снежните човеци… Щом снежният човек се появи на хоризонта, надавам боен вик и се втурвам стремглаво в най-открит бой. Снежният човек, добре въоражен, стои важно и войнствено, но щом ме зърне, го виждам как целият започва да трепери, втриса го и не само сърцето му, ами целият замръзва от ужас. Пък аз само и това чакам- да замръзне от ужас, и като захвана:фрас!, та му отсичам носа. Неговият нос обикновено е от морков, а пък ние, врабчетата, много обичаме морковите през зимата…“

Зимата е много труден период за врабчетата. Няма летящи насекоми, всичко е покрито със снежна пелена, а студът върлува и щипе с ледената си ласка. Но не и за нашите врабчета! Джифф е смел, безстрашен и не се крие около димящите комини, а търси големи снежни човеци с които се изправя в люта битка. Бързо победени, те остават без носове, защото са от морков и извънредно вкусни, особено споделени с приятелите. Така Джифф открива всеки новопоявил се снежен човек и го лишава от оранжевия му нос, а всички са доволни и сити от неговите победи.  Щедър, безстрашен и грижовен към другите е Джифф, затова се радва и на голяма обич.

Изображение:

Изображението е черно-бяло. Нарисувани са три снежни човеци. До тях има една стъпка върху белия сняг, към която наднича Запетайчето. Над него лети Джифф и като че се снижава към снега по който личат множество дребни отпечатъци, приличащи на дребни точици. Те се извиват и образуват пътека продължаваща надалеч. В далечината се вижда силуета на един снежен човек, който сякаш се е сдобил с крака и бяга неистово. Дали е хукнал така стремглаво в опит да спаси морковния си нос? Както се вижда на изображението, Джифф е решен да го настигне и да се нагости. Останалите на мястото си снежни човеци изглеждат ужасени. Единият е вдигнал ръце и сякаш се предава пред заплашителното врабче, а другите са ги скръстили пред себе си в жалък опит да се опазят. Явно и дългата метла, стърчаща пред единия от тях не би сплашила врабчето. Всички снежни човеци имат по две черни очи, дълъг морковен нос, а единият и ред черни копчета с които сякаш е закопчал снежната си дреха. Картинката предизвиква усмивка. Снежните човеци са в пъти по-едри по размер от врабчето, а изглеждат толкова изплашени… Две врабчета летят над тях. Дали искат да разберат накъде отива бягащият снежен човек?

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Птича перушина“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Виждате ли тая птича перушина, която се люлее и се мъчи да се задържи във въздуха? Тя лети самотно, оглежда се с надежда наоколо и пада все по-ниско и по-ниско. Много перушина се лее под небето и едно по едно перата ще притихнат долу на земята. Понякога тих вятър ще премине на пръсти, ще ги повдигне и те пак ще си припомнят, че са летели някога, че са се къпали в синия въздух, гмуркали са се и са шумели весело… Ние, врабчетата, може и да загиваме, но перушината ни остава жива по земята…Няма я вече Ю.Тц., няма с кого да си играем отново на врабчета, с кого да вием гнездо и на кого да нося сутрин рано вода от реката или да пея песничката на Тананик…“

Джифф страда, останал без своята Ю.Тц, която в един слънчев, ослепително син ден е безмилостно отнесена от жестокия и хищен ястреб. В тъжното небе, милостивият вятър тихо донася птичи перца, които летят и се спускат към страдащите врабчета. Всички си вземат по едно перце, което да изпълва самотата на дните им и да направи загубата не тъй непоносима. Врабчетата знаят, че докато живее обичта им към Ю.Тц., тези перца ще се носят леко около тях, ще живеят чрез спомените им, ще се летят заедно с песните им… Джифф отнася едно в опустялото си гнездо, за да му дава от обичта си, а то да му носи изгубената топлина и приятелство, да му вдъхва вяра и упование. Защото птичият полет никога не спира, носен от безмълвната песен на познатия вятър, от безтегловните и свободни птичи пера ….

 

Изображение:

Картинката е черно-бяла. Врабчето Джифф е вдигнало високо крилца и опашка, навело глава към земята, накъдето пада едно перце. А то не прилича съвсем на перце, по-скоро на мъничка, тежка черна сълза, леко извита и готова да се разлее, сякаш уморена от полет или решила да се загуби. Дали мъката по загубата на врабчетата е натежала и на перото? Колко ли страда врабеца, загубил сърцето си, което бе дарил на Ю.Тц. и което ястребът уби жестоко, заедно с нея? Дали небето е все тъй синьо или е захлупило слънцето със тежки сиви облаци, придаващи му мрачен и жален вид? Запетайчето също гледа към перцето и е сигурно, че страда силно. Над тях летят девет врабчета. Дали  лети и Пиук? Може би той пее, решен да сподели страданието си заедно с крилатия вятър или пък всички те летят с надеждата да открият перцата на Ю.Тц., които да им дадат надежда, че тя живее някъде там безплътна, но със свободна и незагасваща душа…?

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Кормилото“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„ Бях ви споменал, че имаше при нас един котарак, дето по цял ден предеше прежда на жена си, защото жена му бе голяма канапчийка и мустаците си дори не искаше да помръдне. Освен преждата котаракът също тъй се грижеше и за прехраната на леневата котка. Тя се припича на слънце, протяга се и мърмори под нос, че много й се яде птиче месо… Драги ми господине го поучава: Ти, драги ми господине, вместо да натупаш жена си и да я пратиш да си изкарва прехраната, се бъхтиш в тая прежда и хвърляш око на врабците… Нашият врабец се разхожда по керемидите, прави забележки на гръмоотвода…“

Денят е слънчев и спокоен. Врабчетата играят безгрижно по покрива, всеки отдаден на любимото си занимание. Мититаки почиства с гордост пръстена си, а Чир се опитва да усъвършенства летенето си наобратно, но по гръб. Това не му се отдава особено, но пък Драги ми господине майсторски се кара с гръмоотвода, защото не улавя достатъчно добре гръмотевиците. През цялото време врабците са наблюдавани от котарака и в първия удобен момент са изневиделично нападнати. Настава истински хаос и всички ужасени се разлитат в различни посоки. След като опасността преминава те разбират, че Драги ми господине не може да лети, защото проклетият котарак е отскубнал опашката му. А кое врабче би летяло без опашка? Все едно да управляваш кораб без рул, което си е невъзможна задача! Китайският им приятел У Фу също липсва, но скоро го виждат изпод една паднала на улицата шапка. Собственикът й е уведомен, че врабчето я е опазило от набезите на котарака и съответно награден с една троха. Навсякъде около крилатите летят ядните забележки на котката, караща се заради неуспеха на мъжа си. Драги ми господине прави опити да полети. Уви, това е невъзможно и той прилича по-скоро на пеперуда с измокрени крила…  Другарите му помагат да се качи на дървото и го успокояват, че ще се сдобие с нова опашка след време. У Фу дава на Драги ми господине трохата си и с този жест предизвиква всеобщото желание на останалите да помагат на мърморкото. Времето минава неусетно и новата опашка на Драги ми господине пораства. Е, новата опашка не е тъй изкусна в летенето, но е опашка!

Изображение:
Рисунката е в черно-бели цветове. В центъра се откроява големият котарак, настъпил отскубнатата опашка на Драги ми господине. Котаракът е много едър, с извито тяло, вдигната рошава опашка и две къси щръкнали уши. Сякаш се усмихва доволно изпод дългите си мустаци. Тялото му е нашарено с ивици. Зад него две врабчета са вдигнали крилца, като че готови на люта кавга. В същото време Драги ми господине и още едно врабче стоят лице в лице с похитителя, явно спорещи. Изглежда че Драги ми господине ще трябва да почака доста за да се сдобие с нова опашка. Четири врабчета са извили телца и се носят в безгрижен полет над тях далеч от хищния нападател. Дали Драги ми господине е разбрал, че мърморенето му пречи на неговата бдителност? Вероятно в бъдеще ще бъде по-внимателен след тази неприятна случка.

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Драги ми господине“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

Драги ми господине беше много интересен врабец. Той седеше по цял ден на дървото и само чака нещо да се зададе, за да почне да му прави забележки. Това нещо няма значение какво е: каруца, човек, куче, жена, кола, снопи-той на всичко вика “драги ми господине“… Смрадовранката пристигна при него с всичките си хиляда и триста фльонги и със своето френско списание от 1903 година, а той, още преди да е казал добър ден, веднага я застъпва… Драги ми господине беше до такава степен бъбрица, че дори когато отиваше на лов за насекоми, тичаше по петите им и се караше с тях непрекъснато…“

И така, Драги ми господине е врабецът, сърдит на всички и всичко. Никой не може да му угоди.  Ако пък му угоди, той пак ще му е недоволен, затова че е успял. Сприхавият му характер и високомерие понякога наранява околните, както се случва със Смрадовранката, когато се отбива при него. Той й се присмива заради множеството й фльонги и заради четеното с гордост френско списание. Драги ми господине не осъзнава че неговото гнездо е за присмех, поради занемарения и неугледен вид. Но този мърморко не вижда по-далеч от носа си! Обект на негодуванието му са всички и всеки. Бягащите насекоми, те разбира се нямат елементарното възпитание да го дочакат за да ги хване, лястовиците, отнасящи плячката изпод носа му, та дори и вихрушката, вдигаща облаци прах и замърсяваща красивите му крила. Често неговата сърдита природа го тласка към беди, както когато ядосан и наперен се изправя сам срещу цяла войска. Тази войска се състои от войници, оръжия, хеликоптери и какво ли не и вероятно изпълнява учение, последвано от гърмежи, летящи снаряди, облаци дим и опасности…Сред цялата тази суматоха, Драги ми господине се изправя важно и започва люта кавга с всичко заобикалящо го. Смрадовранката едва не загива, поради своята кипрост и суета, заета да оправя  разбърканите си фльонги, насред цялата тази неразбория и едва не е отнесена от един снаряд. Кокетката оцелява, но френското й списание е унищожено. Това обаче не пречи на Драги ми господине да продължи да дава излаз на гнева си срещу случващото се. Все пак по някое време, врабецът решава, че трябва да напусне това опасно място, пък и има още стотици, хиляди неща с които да се занимае и същества на които да се кара, без да съзнава, че никой не се интересува особено от неговото сърдито държание. Смрадовранката страда по загубеното си списание, но все пак е успяла да научи от него, че Париж е столицата на Франция и че там се намира Айфеловата кула. Тя му съобщава важно тази информация, тъй като е засегната от неговото отношение.  От своя страна, Драги ми господине изобщо не се впечатлява, а продължава да мърмори за какво ли не, както и до сега.

Изображение: Картинката е в черно-бели цветове и изобразява момента в който Смрадовранката разлиства своето френско списание от 1903 година. Нарисувана е голяма разтворена книга, върху чиято корица се вижда цепнатина. Вероятно е разкъсана от много прелистване. Видно е, че списанието е доста старо и вероятно ценно. На рисунката то е разтворено и под него стърчат две крачета,  сякаш с поставени ботушки с токове, а две крила го държат отстрани здраво. Смрадовранката навярно е седнала, разтворила върху краката си списанието и съсредоточено чете. Тя е толкова малка, а списанието толкова голямо, че тя изобщо не се вижда зад разтворените му страници. Само подаващите се две крачета и две крилца издават кой е читателят и загатват нейното кокетство.  Около нея са врабците, а Запетайчето сякаш се е отправило към списанието с желание да надникне и да види съдържанието му. Драги ми господине наблюдава четящата Смрадовранка коментирайки с друга птица, а над тях безгрижно летят три двойки врабци.

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Да имаш и да нямаш“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Племенникът на Фр. Т. Мититаки замина за птичата ривиера и остана там месец време, ако не и малко повече… Той ходи и се върна, ама важен, важен, целият мирише на водорасло, на единия си крак турил пръстен и с тоя крак, дето е пръстенът, стъпва само на пръсти, та важността му става още по-безпределна…“

Фр. Т. Мититаки се завръща при врабчетата след гостуване при чичо си в Птичата ривиера. Горд, той споделя за преуспелия си роднина и за важните дейности с които се занимава там. Водни велосипеди, кораби, тераси на хотели, летни ресторанти, булеварди и какво ли още не управлявал или поддържал чичото. Врабчето разказва колко хубаво е да се возиш на воден велосипед, за огромния булевард, контролиран и поддържан под вещото наставление на чичото. А той бил строг, взискателен и усърден, и затова спечелил одобрението дори на едно кралско семейство, посетило булеварда. Отговорните задачи не свършвали дотук. Те били множество: почистване, редене на бордюри, изграждане на летни ресторанти, контрол и надзор на вредителите насекоми, както и унищожаването им. Врабецът продължил разказа си и споделил за познанството на роднината си с учени, а сетне с гордост показал лъскавия метален пръстен на крака си. Него получил след посещение на станцията в която те работели. Врабчетата слушали захласнато, недоумяващи как може едно врабче да притежава дори и египетска пирамида. Те попитали Мититаки, защо не им е изпратил подарък от тази богата Ривиера. Той споделил, че за такава работа бил нужен доверен човек, а такъв не намерил. След целия разговор врабците попитали къде е гнездото на чичото и с учудване разбрали, че нямало такова. Всички останали крайно изненадани от факта, че чичото има всичко, но всъщност няма нищо щом му липсва най-важното –дом. След целия разказ на Мититаки, те стигнали до заключението, че нищо не може да замени родното гнездо и че то не е съпоставимо с никакви други блага.

Изображение:
Картинката е черно-бяла. В центъра е нарисуван куфар в правоъгълна форма, но с леко разкривени линии и с голяма дръжка, стоящ на четири колела. Явно съдържанието му е доста обемисто и го изпъва. През средата му преминава дълга лента стигаща до дръжката с която е закопчан допълнително. От външната му страна е изрисуван с още един правоъгълник, а в него два по-малки с изобразено по едно врабче в тях. На куфара са кацнали Фр. Т. Мититаки и друг врабец. Мититаки важно държи една тънка и дълга пръчка, приличаща на показалка, явно за да привлече вниманието на околните, докато врабчето срещу му наднича към куфара и размахва развълнувано опашка. Запетайчето и едно друго врабче стоят от ляво и дясно на куфара и също го гледат с любопитство. Е,не всеки ден врабчетата виждат куфар и то от чужда страна, нито пък знаят за живота по далечните страни, затова е сигурно че всички са насочили вниманието си към Мититаки. Над тях летят четири врабчета, които са загубили интерес към случващото се и летят на воля.

ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Юнашка фланелка“ из „Ние, врабчетата“ /разкази/ от Йордан Радичков

Вече достатъчно пораснали, врабчетата напускат старото си гнездо и заживяват в короната на едно дърво. То ги закриля от вятър, предпазва ги от дъжд и неприятели. В един мрачен и мъглив ден, накацали из клоните му, врабчетата забелязват към тях да приближава едно непознато и немощно врабче, облечено във фланелка. Приет гостоприемно, новодошлият им разказва, че е от далечната страна Китай, а сетне им описва тежките изпитания и трудности, през които преминава за да стигне до тази нова за него земя. У Фу, както се казва врабецът, разказва за миналия си живот из оризовите ниви и за щастливото съжителство между неговото семейство и хората по тия места. Те живели и си помагали взаимно- врабчетата се хранили с насекомите, които вредяли на растенията, а пък хората се сдобивали с богата реколта. С мъка продължава историята си, описвайки спомените си от един изпълнен с жестокости ден. Докато живота си тече в преследване на насекоми из нивите, изневиделично той и всички останали врабци са безмилостно подгонени от местните хора. Това ги принуждава да отлетят, с желанието да открият нов и спокоен дом, но силите им не позволяват да летят на далечни разстояния. Затова те кацат в друго оризище, с надеждата да съберат нови сили и да продължат бягството си, но отново са застигнати от хората и подложени на несекващите им до смърт удари. Много от събратята му загиват, а У Фу успява да се скрие дали заради своята юнашка фланелка, дали заради съдбата отнесла се благосклонно към него през този ден… Останал сам, той преминава през Великата китайска стена и се отправя на дълъг и мъчително неизвестен полет. Така завършва тъжната си история врабчето от Китай, която буди негодувание в смелото сърце на Чир, който предлага да го научи на изкусното летене наобратно. Всички съчувстват и споделят мъката на новия си приятел и го приемат сред тях.

Изображение: Картинката е черно-бяла и пресъздава момента, в който врабчето У Фу от Китай се среща с тукашните врабци. Той е с къса фланелка на райе и тъмно оцветено тяло, с раздалечени крилца, сякаш обзет от вълнение докато споделя нещо с околните. Може би споделя несгодите, които е преживял. Новопристигналото врабче е заобиколено от другите, из които се откроява един по-висок, също облечен във фланелка с райета, която достига до глезените му. Запетайчето също е насочило погледа си към китайския си събрат, а над всички високо в небето кръжат три врабчета. Видно е, че У Фу  се е сдобил с нови приятели, щастлив, загърбил мъката и изпитанията, намерил нов, спокоен дом. Възможно ли е неговата юнашка фланелка да му е дала кураж и надежда, за да успее да премине през дългия път? Колко ли радост изпълва мъничкото му сърце?

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Училищно звънче“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Щом удари училищното звънче и децата тръгнаха на училище, ние се преместихме на едно дърво в училищния двор, да можем да гледаме оттам в класната стая и покрай децата да научим малко история, малко аритметика, а така също и буквите… Няколко седмици учехме, като гледахме все през прозореца, и ученето ни вървеше много добре. Един ден децата излязоха навън, грабнаха прашки и започнаха да ни замерят с камъни…“

Настава момент в който врабчетата трябва да усвоят нови знания, които техните родители не могат да им дадат, а съюзник в тази задача е училището от където се носят мъдрите слова на учителите. Те се настаняват върху клоните на дървото, намиращо се в училищния двор, и оттам прилежно учат наравно с децата. Студът, лошото време, падащите мъгли или ръмящият дъжд не успяват да попречат на желанието на врабчетата да учат- те стоят на дървото и с постоянство и упоритост усвояват още знания. Един ден, щом децата излизат на двора и забелязват врабците, започват да ги замерят с камъни, които хвърчат безмилостно от прашките в ръцете им. Всички си разлитат и огорчени и натъжени търсят съвет при по-възрастните и мъдри от тях врабци в градския парк. След като получават ценни съвети те решават да постъпят по същия начин с малчуганите за да разберат колко груба е била постъпката им. И така, врабчетата изчакват зад един ъгъл и щом децата ги приближават започват да стрелят с прашки, което ги принуждава да избягат. Така децата и врабчетата си сменят ролите- в класната стая пернатите, а из клоните на дървото децата. Цялата зима преминава неусетно за новите ученици, докато малчуганите потракват със зъби от студ, мъчейки се да научат нещо докато надничат през прозорците.

Изображение:

Картинката е черно-бяла и пресъздава момента, в който врабчетата напускат класната стая, завършили успешно учебната година. В центъра на рисунката е кацнало едно врабче, което сякаш има да съобщи нещо изключително важно. То е заобиколено от осем дечица-момичета и момчета, и разбира се Запетайчето. Някои от децата са с шапки, други не, но всички са облечени в блузки с дълги ръкави с различни елементи и шарки по тях-на райе,точици или големи кръгове. Момчетата носят панталони, а момичетата са с поли до коленете. Всички малчугани са насочили поглед към Чир, с изключение на едно, което гледа Запетайчето. Усмихват се. Чир може би им разказва за знанията, които е получил в училище, нескривайки гордостта и радостта си от този факт. Колко ли се срамуват децата от лошата си постъпка към врабчетата? Колко ли е голямо желанието им да бъдат отново в училище? Сигурно е, че децата са разбрали колко важно е да бъдеш добър, да си прилежен и старателен в учението и мил с околните. Над всички тях кръжат седем врабчета, които се радват на свободния полет.

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова