Карлсон, който живее на покрива

Карлсон е красив, умен и в разцвета на силите си. Той живее в къщичка на покрива, скътана зад голям комин. При това умее да лети и то не със самолет, а със собствена перка на гърба. За Дребосъчето – чипоносо момченце на седем години, е истински късмет да има такъв необикновен приятел в игрите.

На картината се вижда едно дебеличко момченце в полет. Разперил е ръце.  Облечен е със син гащеризон и  червена блузка, ръкавите на която са навити до лактите му. На гърба си има малка перка. Обут е с хубави кафяви обувки с връзки.  Милото му и щастливо личице  е осеяно с лунички. Кафявата му коса е разрошена вероятно от вятъра.

Описание:
Малинка Александрова

Ането

В повестта „Ането“ се разказва за невероятните преживелици на едно малко момиченце, което се изгубва в гората и среща циганина Къдрьо. То се доверява на непознатия и се качва в неговата каручка… Какво се случва след това, ще разберете само от страниците на тази книжка.

Със своята емоционалност и изключително жив език авторът ще ви отведе в един вълшебен, но и много истински свят.

На картинка е изобразена сцена в която малка сладка маймунка и щастливо палаво момиченце си говорят. Маймунката е седнала на прозореца на една спретната къщурка. Тя се почесва по главата и с интерес слуша момичето. Облечена е с жълта блузка с къс ръкав и къси панталонки с презрамки на розови и лилави квадратчета. Момичето е облечено в червен сукман и синя риза с бяла якичка. На кръста е запретнала бяла престилка с изрисувано кученце. Дългата и кафява коса е сплетена на плитки. Вероятно разказва някоя интересна история на маймунката, защото изглежда доста въодушевена. На пръста на дясната си ръка, с която показва нещо на маймунката има красив пръстен със зелен камък. Зад нея се спускат тънки бели пердета.

Описание:
Малинка Александрова

Принцесата и жабокът

В онези далечни времена, когато все още се случвали чудеса, живял един цар. Всичките му дъщери били красиви, ала най-малката от тях била такава ненагледна хубавица, че дори слънцето, което вижда толкова много хубост по света, се удивлявало, щом огреело лицето й. Близо до двореца на царя имало голяма тъмна гора, а в гората под една стара липа се гушел кладенец. Когато денят бил горещ, царската дъщеря отивала в гората и присядала до прохладния кладенец. И за да не й е скучно, тя вземала една златна топка, подхвърляла я нависоко и я улавяла пак. Това била любимата й игра.

Но веднъж се случило така, че златната топка на царкинята не паднала в ръцете й, протегнати нагоре, а тупнала на земята и се търкулнала право във водата. Царкинята я проследила с очи, но топката се изгубила бързо от погледа й, а кладенецът бил дълбок, толкова дълбок, че дъното му не се виждало. Тогава тя заплакала силно и неутешимо. И както ронела сълзи, дочула нечий глас да вика:

— Какво се е случило, царкиньо, плачеш така, че дори и камъните ще трогнеш с плача си.

Тя се огледала наоколо, за да види откъде ли идел този глас, и тогава съзряла един жабок, вирнал голямата си грозна глава от кладенеца.

— Ах, ти ли си, стари познайнико, дето не излизаш от водата — рекла тя, — плача за златната си топка. Тя падна в кладенеца.

— Избърши сълзите и се успокой — отвърнал жабокът. — Аз бих могъл да ти помогна, но какво ще ми дадеш в замяна, ако извадя играчката ти от водата?

— Каквото си пожелаеш, драги жабоко — рекла тя, — дрехите ми, бисерите и скъпоценните камъни, ако искаш — и златната корона, която нося на главата си.

Ала жабокът отвърнал:

— Не искам нито дрехите ти, нито бисерите и скъпоценните камъни, нито пък златната ти корона. Но ако ме обикнеш и ме приемеш за свой другар в игрите, ако ми позволиш да седя до теб на трапезата, да ям от златната ти паничка и да пия от чашката ти, да спя в леглото ти, ако ми обещаеш всичко това, аз ще се гмурна в кладенеца и ще ти донеса златната топка.

— Да, да — побързала да изрече тя, — обещавам ти всичко, което искаш, само ми донеси топката.

В това време си помислила: „Какви ги дърдори глупавият жабок! Та неговото място е във водата. Той никога не може да бъде приятел на човека.“

Жабокът, след като получил обещанието, се гмурнал надълбоко и не след дълго се появил пак на повърхността, като носел топката в уста, и я оставил в тревата. Царската дъщеря се зарадвала много, щом видяла отново хубавата си играчка, вдигнала я от земята и се затичала с нея обратно към двореца.

— Почакай — извикал жабокът след нея, — вземи ме със себе си, аз не мога да тичам като теб.

Напразно квакал колкото му глас държи! Без да чува думите му, тя бързо се прибрала у дома и скоро забравила за бедния жабок. На него не му оставало нищо друго, освен да се върне в кладенеца.

На другия ден, когато принцесата седнала с царя и всички придворни на трапезата и започнала да яде от златната си паничка, се разнесъл странен шум: шляп-шляп, шляп-шляп — някой се изкачвал по мраморните стълбища. Стигнал догоре, почукал на вратата и извикал:

— Най-малка царкиньо, отвори вратата.

Тя скочила бързо от мястото си, за да види кой стои отвън, ала като отворила, видяла насреща си жабока. Затръшнала бързо вратата, седнала пак на трапезата, но треперела като лист от страх. Царят забелязал тревогата й и попитал:

— От какво се изплаши, дете мое, да не би пред вратата да стои някой великан, който иска да те вземе?

— Ах, не — отвърнала тя, — не е великан, а един отвратителен жабок.

— Какво иска жабокът от тебе?

— Ох, мили татко, вчера, докато бях в гората и си играех край кладенеца, златната ми топка падна във водата. Разплаках се и тогава жабокът ми я извади. И тъй като прекалено много искаше, аз му обещах да го направя свой другар в игрите си, но не мислех, че той може да живее извън водата.

В това време на вратата се почукало за втори път и се разнесъл глас:

— Мъничка царкиньо, отвори

и в двореца ме пусни.

Забрави ли какво ми обеща

край кладенеца с хладната вода?

Мъничка царкиньо, отвори

и в двореца ме пусни.

Тогава царят рекъл:

— Трябва да изпълниш това, което си обещала!

Царкинята отворила вратата, жабокът влязъл вътре и скок-подскок, все по петите й, стигнал до нейния стол, спрял се и извикал:

— Сега ме вдигни да седна до тебе.

Тя се колебаела, докато най-накрая царят й заповядал да го стори. Като се намерил на стола, жабокът поискал да се качи на масата, а после рекъл:

— А сега премести по-близо до мен златната си паничка, за да ядем заедно.

Тя изпълнила желанието му, но се виждало, че го прави с неохота. Жабокът се наял до насита, а на царкинята залците й присядали на гърлото.

Накрая той рекъл:

— Заситих се и се уморих. Занеси ме в твоята стая и нагласи копринените завивки, за да си легнем и да поспим.

Царкинята се разплакала, тъй като се гнусяла от студения жабок, когото не смеела дори с пръст да докосне, а сега трябвало да спи с него в хубавото си чистичко легло. Но царят се разгневил и рекъл:

— Не презирай този, който ти е помогнал в беда.

Тогава тя уловила жабока с два пръста, понесла го към стаята си и го оставила в ъгъла. Но като си легнала, той допълзял до леглото и рекъл:

— Уморен съм и искам да спя удобно като теб. Вдигни ме или ще кажа на баща ти.

Тя много се разгневила, хванала го и с все сила го запратила обратно до стената.

— Там ти е мястото, мръсен жабок.

Но като паднал, той се превърнал в прекрасен принц.

След това, по волята на баща й, станал неин другар и съпруг. Тогава й разказал, че бил омагьосан от една зла вещица и никой, освен нея не можел да развали магията и да го избави от злата орисия. На другия ден двамата щели да отидат в неговото царство. После се унесли в сън, а на следващата сутрин, щом слънцето ги разбудило, се появила прекрасна каляска, в която били впрегнати осем бели коня. Главите им били обкичени с щраусови пера, а поводите им били от злато. Отзад стоял слугата на младия цар, това бил верният Хайнрих. Когато господарят му бил превърнат в жабок, верният Хайнрих бил толкова опечален, че поръчал да пристегнат сърцето му с три железни обръча, за да не се пръсне от мъка и жал. Каляската трябвало да отведе младия цар в неговото царство. Верният Хайнрих помогнал на двамата да се качат, настанил се отново отзад на каляската и бил изпълнен с радост.

Били изминали вече част от пътя, когато царският син дочул силен трясък отзад, сякаш нещо се счупило. Обърнал се и извикал:

— Хайнрих, нещо става тука.

Чуй каляската как пука!

— Не е каляската, що пука,

а обръч — стегнал моето сърце,

което вехнеше от мъка, дорде,

изгубил вашето лице,

живяхте в кладенец дълбок,

превърнат на зелен жабок.

Още един път и още един път се разнесъл пукот, докато конете препускали към царския палат, а на царския син все му се струвало, че каляската се пропуква. Ала това били само обръчите, които един подир друг се откъсвали с пукот от сърцето на верния Хайнрих, защото най-сетне господарят му бил избавен и честит.

На картината е изобразена нощна гледка. Небето е синьо, осеяно с хиляди блещукащи звезди. Няма как да не забележим красотата на принцесата, облечена в чудна рокля. На ръцете си има копринени ръкавици, а на главата си –  блестяща тиара. Кафявата и коса е хваната на красив кок. Девойката държи в дясната си ръка един зелен жабок и го гледа в очите. Погледът и е изпълнен с любов. Жабокът  също я гледа. Погледът му е отчаян. вероятно си мисли, колко прекрасно би било да се развали магията и той отново да се превърне в красив принц.

Издание:
Братя Грим. Приказки. Том 3
Художествено оформление на книгата и илюстрации: Борис Стоилов
ИК „Хермес“, Пловдив, 1998

Описание:
Малинка Александрова

Дядо вади ряпа

Чували ли сте за дядото, който почнал да вади ряпа, ама не можал да я извади? Викал бабата, внучката, кучето, мишката… и чак тогава всички със задружни усилия успели да я извадят.

Любимата детска приказка съдържа в себе си много интересна поука. Всички ще се досетите – със задружни усилия се постига всичко. Ако се вгледате малко по-навътре в детайлите ще откриете и друго – мишката, тя е последния помощник.

Виждали сме мишка. Тя е едно малко беззащитно сиво животинче. Ако бяхме на мястото на кучето, дали щяхме да я повикаме? Как при толкова много помагачи, точно пък тази нищо и никаква мишка ще помогне да се извади тази тоооолкова голяма ряпа? Но явно понякога малко не ни достига, за да постигнем желанието си. Точно толкова малко, колкото силица може да има в една мишка. В такъв случай дори и тя може да ни бъде от помощ.

Изводът от руската народна приказка за дядото и ряпата е, че не бива да пренебрегваме малките неща и хора, никого не трябва да пренебрегваме, защото не знаем кога и по какъв начин някой може да влезе в живота ни и да ни бъде полезен.

Дядо белобради ряпа взе да вади.

С две ръце я хваща, силно се напъва, пъшка и опъва, тя не се поклаща.

Дядо баба вика.

Тича баба Мика, тича, дяда хваща. Двамата напъват, ряпата опъват, тя се не поклаща.

Баба внучка вика.

Малката Иглика припва, баба хваща. Трима се напъват, ряпата опъват, тя не се поклаща.

Внучка Шарка вика.

Шарко за Иглика се юнашки хваща. Четирима напъват, ряпата опъват, тя се не поклаща.

Шарко Маца вика.

Маца от зимника тича и се хваща. Петима напъват, ряпата опъват, тя се не поклаща.

Най-после Писана вика и Гризана.

Гризана се хваща. Здравата подхваща. Дружно се напъват, пъшкат и опъват, ряпата измъкват, в къщи я замъкват.

И там всички с нея сладко се гостили. Три дни яли, пели и се веселили.

На изображението е  показана една пролетна, цветна и слънчева градина, изпъстрена  с разнообразни цветя. В градината са дядото, бабата, внучката, кучето, котката и мишката. Дядото е с дълга бяла брада, традиционна народна носия  и голяма шапка. Бабата  носи зелена рокля и ярко червена кърпа завързана на главата.  Внучката е много красива, с руса дълга коса, сини очи и бяла блуза на точки. Мишката  е застанала на ръката на дядото. Всички са наобиколили ряпата. Щастливи са защото са успели след дълъг труд и упоритост да извадят огромният и много вкусен зеленчук.

Описание:
Малинка Александрова

Червената шапчица

Червената шапчица е приказка, пресъздадена от Шарл Перо във Франция и братя Грим в Германия

В различни версии тази приказка е позната в устното народно творчество на редица европейски страни.

Имало някога едно малко сладко момиченце. Всеки го обиквал от пръв поглед, но най-много го обичала баба му, която всеки път се чудела какво да даде на детето. Веднъж му подарила шапчица от червено кадифе, която му стояла тъй хубаво, че то не искало да носи друга и затова хората почнали да го наричат Червената шапчица.

Един ден майка му рекла:

— Червена шапчице, ето ти малко козунак и едно шише вино. Занеси ги на баба си, защото тя е болна и немощна и трябва да се подкрепи. Тръгни, докато слънцето не е почнало да прежуря, върви мирно и тихо и не се отбивай от пътя, защото може да паднеш, да строшиш шишето и да оставиш баба си без вино. А щом влезеш в стаята й, недей забравя да поздравиш с „Добро утро“ и не любопитствай  да видиш какво става край тебе.

— Ще направя всичко така, както ми поръча, мамо — рекла Червената шапчица и подала ръчичка на майка си за сбогом.

Бабата живеела чак в гората, на половин час път от селото. И когато Червената шапчица навлязла в гората, срещнал я вълкът. Но Червената шапчица не знаела, че той е свиреп звяр, и затова никак не се изплашила.

— Добър ден, Червена шапчице — рекъл той.

— Добър ден, Кумчо Вълчо.

— Къде си се запътила рано-рано, Червена шапчице?

— У баба.

— Какво носиш в престилката?

— Козунак и вино. Козунака месихме вчера за болната ми и немощна баба — да похапне и да се подкрепи.

— Къде живее баба ти, Червена шапчице?

— Още четвърт час път навътре в гората: къщата й е под трите високи дъба, а малко по-надолу е лещакът, сигурно го знаеш — рекла Червената шапчица.

„Малкото и крехко момиченце е добра хапка, сигурно е по-вкусно от старицата — рекъл си на ума вълкът, — но трябва да подхвана хитро работата, та да излапам и двете.“

Повървял малко редом с Червената шапчица, а после рекъл:

— Червена шапчице, я виж какви хубави цветя има наоколо! Защо не поглеждаш какво става край тебе? Струва ми се дори, че не чуваш как сладко пеят птичките. Вървиш право напред, като че си тръгнала на училище, а тука, в гората, е толкова весело!

Дигнала очи Червената шапчица, видяла как слънчевите лъчи се провират игриво Между листата на дърветата и как земята е осеяна с хубави цветя и си рекла: „Ще зарадвам баба, ако й занеса китка свежи цветя; още е толкова рано, че пак ще стигна навреме“.

Отбила се от пътя и влязла в гората да подири цветя; но щом откъснела някое, зървала по-надалеко друго още по-хубаво, спускала се към него и така навлизала все по-навътре и по-навътре в гората.

А вълкът отишъл право към къщата на бабата и похлопал на вратата.

Кой е там?

— Аз съм, бабо, Червената шапчица, нося ти козунак и вино. Отвори!

— Натисни ръчката! — викнала бабата. — Съвсем без сили съм, не мога да стана от леглото.

Натиснал вълкът ръчката, вратата се отворила и той, без дума да продума, отишъл право към леглото на бабата и я нагълтал цяла. После облякъл нейни дрехи, сложил нейна домашна шапчица на главата си, мушнал се в леглото и дръпнал завесата пред него.

А Червената шапчица все тичала за цветя и когато набрала толкова много, че не могла да носи повече, сетила се за баба си и отново се запътила към нея. Позачудила се, че вратата е отворена, а като влязла в стаята, всичко вътре й се сторило някак странно, та си помислила: „Друг път ми е толкова приятно у баба, а днес, кой знае защо, ми става страшно!“

— Добро утро! — викнала тя, но никой не й отговорил.

Отишла тогава до леглото и дръпнала завесата. Бабата лежала в леглото, но била нахлупила шапчицата ниско над лицето си и имала много чудноват вид.

— Ой, бабо, колко са ти големи ушите!

— Да те чувам по-лесно.

— Ой, бабо, колко са ти големи очите!

— Да те виждам по-лесно.

— Ой, бабо, колко са ти големи ръцете!

— Да те сграбча по-лесно.

— Ой, бабо, колко е голяма устата ти!

— Да те изям по-лесно.

Още не издумал всичко, скочил вълкът изведнъж от леглото и нагълтал клетата Червена шапчица цяла-целеничка.

Уталожил вълкът глада си, мушнал се пак в леглото, заспал и захъркал тъй силно, че се чувало чак навън. Точно по това време край къщата минал един ловец и си рекъл: „Старицата хърка много силно, трябва да видя да не й се е случило нещо лошо“. Влязъл в стаята, спрял се до леглото и видял в него вълка.

— Тук ли трябваше да те намеря, стари злосторнико? — викнал той. — Отдавна те диря.

Дигнал пушката и се прицелил, но му минало през ума, че вълкът може да е нагълтал бабата и едва ли ще му се удаде да я спаси. Не гръмнал, ами взел една ножица и почнал да разпаря търбуха на вълка. Като го поразпорил малко, пред очите му светнала Червената шапчица; рязнал още малко и ето че момиченцето изскочило и рекло:

— Ой, колко бях се изплашила! В корема на вълка беше ужасно тъмно.

После излязла жива и бабата, но едва-едва дишала. Червената шапчица донесла няколко едри камъни и напълнили с тях търбуха на вълка. Събудил се той след малко, рекъл да скочи от леглото и да побегне, но камъните били толкова тежки, че той се строполил на земята, пребил се и умрял.

Зарадвали се тримата много. Ловецът одрал кожата на вълка и си отишъл у дома, бабата изяла козунака и изпила виното, които й била донесла Червената шапчица, и се подкрепила, а Червената шапчица си рекла: „Докато съм жива друг път няма вече да се отбивам от пътеката и да навлизам в гората, щом мама не ми позволява“.

Някои разправят, че веднъж Червената шапчица пак тръгнала да носи нещо печено на старата си баба, заговорил я друг вълк и искал да я отбие от пътя. Но Червената шапчица не го послушала, продължила все напред и казала на баба си, че я срещнал вълк и й рекъл „добър ден“, но в очите му святкала злоба.

— Ако не бяхме на главния път, сигурно щеше да ме изяде.

— Ела да заключим вратата, та да не може да влезе — рекла бабата.

След малко вълкът похлопал и викнал:

— Бабо, отвори! Аз съм, Червената шапчица, нося ти нещо печенко.

Ала двете се спотайвали вътре и не отворили вратата. Повъртял се сивокожият звяр около къщата, повъртял се, па накрая скочил на покрива: решил да почака, докато привечер Червената шапчица тръгне за дома си, та да се примъкне подире й и да я изяде в тъмното. Ала бабата разбрала какво си е наумил.

Пред къщата имало голямо каменно корито и бабата рекла на момиченцето:

— Червена шапчице, вчера варих наденици. Вземи ведрото и излей водата от тях в коритото!

Носила Червената шапчица вода, носила, докато напълнила голямото, много голямо корито чак догоре. Миризмата от надениците блъснала вълка в носа, той почнал да души и да гледа надолу, и накрая вратът му се източил и станал толкова дълъг, че вълкът не можел вече да се задържи и почнал да се пързаля. Плъзнал се от покрива, паднал право в голямото каменно корито и се удавил.

И после Червената шапчица тръгнала весело назад към къщи и никой не й сторил нищо лошо.

Изображение:  Червената шапчица е весело момиченце, което е облечено в червена пола и синя блузка на бели точици. Русата и косичка е скрита под червена шапчица и само бретона и няколко непослушни кичури се показват под нея. Крачейки по горската пътечка обута в бели чорапки и сини обувки,с кошничка пълна с плодове в дясната ръка и букет цветя в лявата, усмихната  и щастлива. Есен е. Дърветата в гората вече са с пожълтели листа. Покрай пътеката има червени, сини, лилави цветя. Малкия поток тече точно пред къщичката, която е в десния горен ъгъл, кокетна с червен керемиден покрив, бели стени и прозорчета с цветни пердета. Зад къщата в далечината се вижда гората. Небето е синьо и тук там има есенни сиви облаци. Червената шапчица се е спряла преди моста и разговаря със Зайо Байо. Той се е изправил на задните си лапички и  с предните я поздравява. Козинката му е пухкава и светлосива, а муцунката и коремчето му са бели, а опашката – черна. Зад дървото в левия долен ъгъл се е скрил Кумчо Вълчо облечен в моряшка фанелка на сини и бели ивици. Дебне с хитър и коварен поглед Червената шапчица.

Описание:
Малинка Александрова

Хитър Петър

Хитър Петър е герой от българския фолклор. Както името му подсказва той притежава хитрост, както и остроумие и дори лукавство. Главен съперник в разказите за него е Настрадин Ходжа, олицетворение на типичния турчин. След Освобождението на България негово място заема по-съвременният му вариант – Бай Ганьо. За разлика от Бай Ганьо, който понякога се смята за вулгарен, прост и притежаващ други негативни качества, Хитър Петър е останал в съзнанието на българина като положителен герой.

Изображение:  Хитър Петър е изобразен на картината възседнал сивото си магаренце крачещо весело. Пътят криволичи между планинско възвишение обагрено в цветовете на есента- жълто кафяво зелено. Зад опашката на магаренцето върви хитрото коте което разглежда пейзажа наоколо. Хитър Петър е облечен в традиционна българска носия, кафяви потури бяла блуза, препасани с широк червен пояс, а отгоре има синьо везано с шевици елече. На главата си носи калпак, вероятно от овча кожа. Яздейки магаренцето, засукал дългия си мустак, той свири на кавал.

Описание:
Малинка Александрова

Спящата красавица

Живели отдавна един цар и една царица, които всеки ден си казвали:

— Ах, защо си нямаме дете!

Но дете все не им се раждало.

Веднъж царицата се къпела в реката и ето, че от водата на брега изскочила една жаба и й рекла:

— Няма да мине година и желанието ти ще се сбъдне; ще родиш дъщеря.

Станало както предрекла жабата. Родила царицата момиче и то било толкова хубаво, че царят от радост не можел да си намери място и дал голяма гощавка. Поканил не само роднини, приятели и познати, а и орисниците, за да бъдат благосклонни и добри към детето.

Тринайсет орисници имало в царството му, а златните блюда, от които щели да ядат, били само дванайсет, така че една от тях трябвало да си остане у дома.

Гощавката била разкошна и шумна, а накрая орисниците дарили детето с чудните си дарове: една с добродетелност, друга с хубост, трета с богатство и тъй нататък — с всичко, каквото човек може да си пожелае на света.

След като единайсетте орисници изрекли пожеланията си, неочаквано влязла тринайсетата. Тя искала да си отмъсти затова, че не я поканили, не поздравила и не погледнала никого, а викнала високо:

— Навърши ли петнайсет години, нека царската дъщеря да се убоде на вретено и да умре!

И без дума повече да каже, врътнала се и напуснала залата.

Всички се изплашили, но тогава напред излязла  дванадесетата орисница, която още не била пожелала нищо на детето. Тя нямала власт да отмени лошата орисия, ала можела да я смекчи и рекла:

— Но нека това не бъде смърт, а стогодишен дълбок сън да обори принцесата.

Царят от все сърце искал да предпази свидното си чедо от тази беда и заповядал да изгорят всички вретена в цялото царство.

А пожеланията на другите орисници се сбъднали и момичето станало толкова хубаво, добродетелно, приветливо и разумно, че всеки го обиквал от пръв поглед.

В деня, в който навършило петнайсет години, случило се царят и царицата да заминат и момичето останало самичко. Тръгнало на воля да обикаля из двореца, надничало във всички стаи и накрая стигнало до една стара кула. Изкачило се по тясна вита стълба и видяло една малка врата. В ключалката имало ръждив ключ; отключило вратата и пред него се разкрила малка стая. Вътре седяла старица с хурка и вретено и предяла усърдно лен.

— Добър ден, стара майчице — казала принцесата. — Какво правиш?

— Преда — отвърнала старицата и кимнала с глава.

— Какво е това, което тъй забавно се върти и подскача? — попитало момичето, взело в ръка вретеното и се опитало да преде.

Но щом докоснало вретеното, думите на лошата орисница се сбъднали: момичето си уболо пръста. И в същия миг паднало на земята — оборил го дълбок сън.

Този сън обхванал целия дворец. Царят и царицата, които току-що били се завърнали и влезли в залата, веднага заспали, а заедно с тях заспала цялата придворна свита. Заспали конете в конюшнята, кучетата на двора, гълъбите на покрива и мухите по стените. Дори огънят, който горял в огнището, почнал да тлее и заспал, месото, което било сложено да се пече, престанало да цвърка. Готвачът, който тъкмо замахвал да удари плесница на чирачето, защото сбъркало нещо, отпуснал ръката си и също заспал. Вятърът утихнал и по дърветата пред двореца не трепвал листец.

Около двореца лък почнал да расте жив плет от тръни, който всяка година ставал все по-висок; накрая оградил целия дворец и израснал тъй високо, че го закрил съвсем, не се виждало дори знамето на покрива.

Преданието за спящата красавица се разнесло из цялата страна и от време на време пристигали царски синове, които се мъчели да си пробият път през трънливия плет и да стигнат до двореца. Но те не успявали, защото преплетените тръни се държали здраво, като че ли имали ръце и не пропускали момците.

Минали много, много години. Един ден в тази страна пристигнал един царски син и чул някакъв старец да разказва за трънливия жив плет, зад който се издигал дворец, където преди сто години била заспала и още спяла прелестна принцеса, а заедно с нея спели царят, царицата и цялата им свита. Старецът пък бил слушал от дядо си, че и по-рано идвали мнозина царски синове и се опитвали да си пробият път през трънливия жив плет, но никой не успял.

Тогава момъкът казал:

— Аз не се страхувам, ще отида да видя спящата красавица.

Добрият старец се помъчил да го отклони от намерението му, но момъкът не го послушал.

Ала стоте години били вече изтекли и дошъл денят, в който спящата красавица трябвало да се събуди. И когато царският син наближил живия плет, не видял тръни, а безброй прекрасни цветя; те сами се отдръпнали, направили му път да мине невредим, а зад него пак се доближили и се превърнали в трънлив плет.

Влязъл царският син и видял на двора конете и ловджийските кучета налягали и заспали на земята, а на покрива спели гълъбите, мушнали главици под крилцата си.

После влязъл в двореца, а там мухите спели по стените, готвачът в кухнята още държал ръката си така, като че ли искал да плесне чирака, а помощницата му седяла с черна кокошка в ръцете, която скубела, но не доскубала.

Продължил царският син пътя си, влязъл в залата и заварил цялата придворна свита налягала и заспала на пода, а царят и царицата спели на троновете си.

Минал през другите стаи и навсякъде било така тихо, че той чувал собственото си дишане; накрая стигнал до кулата и отворил вратата на малката стая, където спяла принцесата. А тя била тъй хубава в съня си, че той се навел и я целунал.

Щом я целунал, принцесата отворила очи, събудила се и го погледнала радостно. После слезли заедно долу и тогава се събудили и царят, и царицата, и цялата свита и почнали да се оглеждат смаяни наоколо си.

Конете в двора се изправили на нозете си и взели да се отърсват, ловджийските кучета скочили и замахали с опашки, гълъбите на покрива извадили главици изпод крилцата си, поогледали се и литнали над полето, мухите запълзели по стените, огънят в огнището лумнал с игриви пламъци и гозбите закъкрили, месото пак зацвъркало и готвачът залепил такава плесница на чирака, че той се разревал, а помощницата започнала пак да скубе кокошката.

После вдигнали голяма сватба и царският син и принцесата живели щастливо чак до смъртта си.

Изображение:  Преминавайки към картината прави силно впечатление точното пресъздаване на кулминационния момент – разваляне на злата орисия и събуждането на спящата красавица от принца. Действието се е развило точно в деня, в който спящата красавица трябвало да се събуди. Картината изобразява спящата красавица и принца в стаята, близо до кулата на двореца. Малка част от картината с изобразените сиви тухли на стената създава усещане за застоя, който е обхванал целия дворец, потънал в стогодишен сън. Красавицата е с дълга руса коса, с корона на главата, с червени алени устни, облечена в синя рокля, върху гърдите си има червена роза, положила ръка върху нея. Момичето лежи безжизнено и неподвижно със затворени очи върху легло покрито със синьо покривало. Багрите и цветовете на картината са наситени, ярки и светли. Принцът е също така красив- с кафява коса, с червено наметало, притворил очи, наведен над принцесата, изпълнен с надежда, че ще спаси момичето.

Описание:
Малинка Александрова

Снежанка

Снежанка в приказката е единствена дъщеря на краля, останал вдовец скоро след раждането й. Наречена е така, защото въплъщава идеала за красота – лицето ѝ е „бяло като сняг“, устните ѝ са „алени като кръв“, а косите ѝ са „черни като абанос“. Баща ѝ се жени повторно и изключителната красота, с която е надарена  принцесата, разпалва убийствена завист у втората му жена – нейната мащеха магьосница, която също е много красива. Магьосницата има вълшебно огледало, което вижда навсякъде и говори истината, чрез него мащехата прави многократни опити да унищожи Снежанка. Добросърдечна и работна, Снежанка привързва към себе си хора, животни и приказни създания, което ѝ помага в края на краищата да преодолее покушенията на злата мащеха. Кралицата успяла да я приспи завинаги с отровна червена ябълка, и поставената в кристален ковчег на върха на планината Снежанка се съживява и оженва за принца, който я събужда с целувка.

Изображение: От картината е видно, че е лято. Поляната  е зелена и отрупана с цветя  червени и сини. Листата на дърветата също са зелени, стеблата им са в мек кафяв цвят, а небето е синьо и безоблачно. От картината лъха спокойствие.  Снежанка облегната на каменен  кладенец е облечена в жълта пола и синя блуза с висока яка, косата и е черна и захваната с червена панделка, устните и са червени и полуотворени, като че пее, очите и са големи и черни. В дясната си  ръка държи птиче, което чурулика с приятен глас. Заслушана в птичата песен тя е замечтана и малко натъжена. От лявата  и страна е застанало джудже. Облечено е в  костюм – кафяви панталони и дълга червена  риза препасана с колан и е с кафява шапка на главата.    Облегнало се е на своя копач за скъпоценни камъни и злато.  Джуджето е със сърдит поглед, така че е ясно-да това е Сърдитко.

Описание:
Малинка Александрова

Сливи за смет

„Сливи за смет“ е една от най-известните български приказки, съчетала в себе си мъдростта на  народа ни от минали времена до днес. Тя продължава да се разказва на нашите деца, запазвайки своята автентичност, но в същото време напълно отговаряща и на идеалите на съвременното общество. Няма как да не се възхитим на тактиката, към която прибягва умния селянин. И да не се замислим върху  глупостта и желанието за лесна печалба на повечето от момите и жените занесли своя боклук на селянина в стремежа си да получат по–голямо количество сливи. В минали времена добрата домакиня, трудолюбието и честността са били на висока почит. Мъжката сила е била тази, която се е грижела за прехраната на семейството, за топлината и съграждането на дома. Работата на жената не е била по-лека и много повече като количество. Работела е на нивата, отглеждала е децата, грижела се е на трапезата нищо да не липсва, всички да са облечени и дома да е чист и подреден. При тези обстоятелства изобщо не е за учудване защо стареца в стремежа си да намери най-доброто и качествено момиче за своя син и снаха която ще се грижи за самия него е прибягнал до тази стратегия.  Момиче, което не само е активно, здраво, грижовно и добра домакиня, но и отзивчиво, готово да помогне на съседите и близките си с каквото може.

Въпреки, че едва ли има някой, който да не знае тази приказка, нека отново да я прочетем за да си я припомним в детайли. Нейната мъдрост е вечна и непреходна.

„Един селянин намислил да ожени сина си за добро и работно момиче. Натоварил кола със сливи. Тръгнал по селата да ги продава.

— Хайде сливи за смет, сливи за смет! — викал селянинът и карал колата по улиците.

Разбързали се жени, моми, баби да метат къщите. Надпреварвали се коя повече смет да събере, та повече сливи да вземе. Една носи цял чувал, друга — крина, трета — престилка. Носят и се хвалят:

— Я погледнете колко смет събрах из къщи! Добре, че дойде такъв глупав сливар, да му я дадем за сливи!

Селянинът вземал смет, давал сливи. По едно време дошло хубаво момиче. То стискало смет в кърпа.

— Е-е, хубава девойко, много малко си събрала — казал сливарят. — За толкова смет какви сливи ще ти дам!

— Нямаме повече, чичко, никак нямаме. Тая смет не е от нашата къща. Дадоха ми я съседите, задето им помагах да метат.

Сливарят като чул това, много се зарадвал.

— Такова чисто и работливо момиче, което не държи смет в къщи, ще бъде най-добрата къщовница за моя син — рекъл си той и го взел за снаха.“

Преминавайки към картината, прави впечатление невероятно точното пресъздаване на приказката. Лято е. Старецът е спрял на селски път лъкатушещ сред зелено поле. Седнал в своята каруца пълна с чувалчета сини сливи той изглежда развеселен и точно в този момент много доволен.  Наблюдава видимо притесненото момиче, спряло се до каруцата,  което повдига престилката си с малко смет вътре в нея. Облечена е в скромен син сукман и бяла риза. Червена кърпа обгръща косата й. Погледът и е сведен надолу от неудобство, вперен в трите чувала до каруцата пълни със смет. По някакъв начин се усеща желанието и  тя също да получи сливи. Може би само една слива за боклука който носи. А може би не ги иска и за себе си. За разлика от широката усмивка на стареца, нейното лице е загрижено и на него не грее усмивка. Тежък е живота на селянина и на селската жена. Труден за издържане. До тях, малко по-нататък върви жена с голям кожен мех на гърба. Превита е на две от неговата тежест. В близост има кладенец, а водата е нужна за всичко в дома и домакинството. Нужно е да си здрава и силна, да се справяш с всички предизвикателства, да носиш на плещите си целият дом. Багрите в картината са ярки и цветни. Усеща се идването на есента, върховете на зелената трева вече са започнали да пожълтяват. Старецът е облечен в бяла риза, кафяв елек, потури и червен пояс на кръста. Носи шапка която прикрива побелялата коса, но пък бялата брада която се спуска към гърдите му придава достолепен вид. Смее се от сърце, сочейки с пръст престилката с малко смет на красивото и притеснено момиче. Усмивката озарява лицето му, но в очите му прозира учудване и възхита.

Описание:
Пенка Влахова

Пепеляшка

Пепеляшка е популярна народна приказка, позната в множество варианти по цял свят в различни епохи и на различни континенти.

Най-познатите днес варианти на тази приказка принадлежат на Шарл Перо и братя Грим.

Живял някога един мъж. Жена му рано умряла и той останал сам да се грижи за дъщеря си.

Скоро се оженил повторно и новата му съпруга била най-високомерната и сърдита жена на света. Тя също била вдовица и имала две дъщери от първия си брак. Нейните момичета напълно й приличали. Били също такива надменни и свадливи.

Още от първия ден мащехата започнала да нагрубява заварената девойка. Давала й най-парцаливите дрехи, най-малко храна, а й възлагала най-тежката работа. Момичето спяло на тавана върху сламена постелка, а сестрите й живеели в топлите и светли стаи и спели на чисти, меки легла.

Като свършело възложената му работа, горкото момиче сядало да се стопли при камината, до сандъчето с пепелта и затова всички го наричали Пепеляшка.

Пепеляшка търпеливо ден след ден понасяла всички обиди и не се оплаквала.

Един ден царският син организирал бал и поканил на него девойките от всички богати семейства. В дома на Пепеляшка също донесли покана. Сестрите й много се зарадвали и започнали да се готвят за бала.

А това създало на Пепеляшка още работа. Трябвало от сутрин до вечер да пере и глади тоалетите им. В къщата само това се обсъждало. Какво ще облекат и как ще изглеждат. Сестрите й през цялото време се въртели пред огледалото, избирайки блестящи украшения и рокли.

И ето че денят на бала настъпил.

Двете сестри на Пепеляшка отново започнали да я питат как изглеждат по-добре – с кои рокли и кои бижута. Тя им казвала какво мисли и дори предложила да им направи прическите, което те веднага приели.

Накрая седнали в каретата и заминали.

Пепеляшка дълго гледала след тях, докато се изгубили в далечината, а след това тъжно заплакала.

Тогава при нея дошла нейната кръстница, която била добра вълшебница.

Тя попитала Пепеляшка защо плаче.

– Така ми се искаше… така ми се искаше… – отвърнала Пепеляшка и изведнъж захлипала толкова силно, че не могла да довърши думите си.

– Искаше ти се да идеш на бала ли? – попитала я вълшебницата.

– Да можех да отида наистина! – замечтано отвърнала Пепеляшка.

– Добре! – казала вълшебницата. – Ако се постараеш да направиш каквото ти поръчам, с радост ще изпълня това твое желание. Иди сега в градината и ми донеси една хубава тиква.

Пепеляшка веднага изтичала в градината, откъснала най-голямата тиква и я донесла на вълшебницата.

А тя я издълбала, докоснала я с вълшебната си пръчица и тиквата изведнъж се превърнала в красива позлатена каляска с перденца от червено кадифе.

После кръстницата надникнала в капана и видяла, че в него са се хванали шест мишлета.

Казала на Пепеляшка да открехне вратичката на капана и всяко мишле, което изскачало отвътре, докосвала с пръчицата си. И ето че след минути пред тях стояли шест прекрасни млечно сиви коня.

Липсвал само кочияш.

– Ще изтичам да погледна в капана за плъхове – предложила Пепеляшка. – Ако има някой плъх, от него ще стане чудесен кочияш!

– Добре – съгласила се вълшебницата. – Донеси тук капана!

Скоро Пепеляшка се върнала с капана, а от него надничали не един, а три плъха. Кръстницата избрала този с най-дългите мустаци и с вълшебната си пръчица го превърнала в мустакат кочияш.

След това казала на Пепеляшка:

– Иди в градината, хвани два гущера и ми ги донеси!

Щом Пепеляшка донесла гущерите, кръстницата й ги превърнала в пажове. Те веднага стъпили отзад на каретата и изглеждали така, сякаш цял живот само това са правили.

Като свършила всичко това, вълшебницата казала:

– Да, по-хубава карета досега не бях правила. Доволна ли си момичето ми?

– Много съм щастлива! – отвърнала Пепеляшка. Но виж ме как изглеждам! Не мога да ида с тази закърпена и захабена рокля! Така просто няма да ме пуснат да вляза в двореца!

Вълшебницата само се усмихнала и я докоснала с пръчицата си. В същия миг неугледната дреха се превърнала в разкошна бална рокля, обсипана с бисери. Била ушита от такава фина коприна, каквато нямало в целия град. Според това от къде падала сетлината, тя изглеждала ту алена, ту златиста.

Девойката смаяно се погледнала в огледалото и сама не могла да се познае.

После кръстницата и дала чифт стъклени пантофки. Тя ги обула и седнала в каретата.

Преди да се разделят, вълшебницата много строго й поръчала непременно да си тръгне от бала преди звънът на часовниците да отбележи полунощ:

– Ако се забавиш само една минутка, каретата ти пак ще стане на тиква, конете на мишки, а пажовете и кочияшът ти ще се превърнат в гущери и плъхове. А хубавата ти рокля пред очите на всички отново ще стане захабена и цялата в кръпки, каквато си е наистина.

Пепеляшка обещала да се прибере до полунощ и потеглила, сияеща от радост. Като пристигнала в двореца, съобщили на принца, че на бала е дошла никому неизвестна млада принцеса. Той изтичал да я посрещне, подал й ръка да слезе от каретата и я въвел в залата.

Щом Пепеляшка се появила на вратата, настъпила внезапна тишина. Танците спрели, музикантите престанали да свирят. Гостите гледали онемели неизвестната красавица и от всички страни се чувал приглушен шепот:

– Вижте колко е прекрасна!

– И каква е стройна!

– господи, никога не сме виждали такава красавица!

Присъстващите млади дами внимателно заразглеждали прическата и роклята й, за да могат сами да се издокарат така за някой следващ бал в двореца, стига да намерят толкова изкусни шивачи и фризьори.

Младия принц не бил женен, затова всички девойки в столицата тайно въздишали по него. Те дошли на бала, облечени в най-скъпите си тоалети, отрупани с всичките накити на своите майки.

Всяка от тях си мечтаела принцът да хареса именно нея и тайничко завиждала на красивата

непозната за вниманието, с което я обгръщал.

Принцът настанил Пепеляшка на стола до себе си, а когато започнали танците, веднага я поканил. Тя така хубаво танцувала, че гостите я зяпали с още по-голямо възхищение.

След танците имало богата трапеза, но царският син така и не се докоснал до храната. Той гледал само неизвестната красавица и мислел само за нея.

А неизвестната хубавица седнала до сестрите си и любезно започнала да разговаря с тях, дори ги почерпила с ябълките и портокалите, които й

донесъл принцът. Те я гледали с възхищение и изобщо не могли да познаят, че това е тяхната Пепеляшка. Принцът дори за миг не я оставил сама и през цялото време само с нея разговарял.

Пепеляшка се забавлявала, танцувала и съвсем забравила заръката на вълшебницата.

Изведнъж чула, че часовникът започва да отброява дванадесет, скочила и побягнала. Докато тичала едната й пантофка паднала по стълбите.

Принцът я вдигнал и побързал да настигне девойката. Но от нея нямало и следа. Той попитал стражите не са ли видели красивата принцеса. А те му отговорили, че покрай тях минало само някакво зле облечено момиче, което повече приличало на слугинче, отколкото на благородна госпожица.

Момъкът огорчен се върнал в залата и се замислил как да намери изчезналата принцеса. А Пепеляшка запъхтяна дотичала у дома без карета, без слуги, в старата си грозна рокля. От целия прекрасен тоалет й останала само една стъклена пантофка.

Когато сестрите й се върнали, тя ги попитала добре ли са прекарали на бала. Те й казали, че там се

появила неизвестна красива принцеса, но в полунощ внезапно избягала, като изтървала стъклената си пантофка.

– Принцът държеше в ръка пантофката й и през цялото време само нея гледаше – разказвали сестрите. – Сигурно се е влюбил в тази хубавица.

Те били съвсем прави. Младият принц наистина бил влюбен в неизвестната красавица.

След няколко дни кралят изпратил глашатаи да обявят, че синът му ще се ожени за тази девойка, на която стъклената пантофка прилепне по мярка, Група царедворци започнали да обикалят от къща на къща. Дошли и при сестрите на Пепеляшка. Всяка от тях се постарала да натъпче крака си в пантофката, но и едната и другата имали твърде големи ходила.

Тогава Пепеляшка неочаквано се обадила:

– Може ли и аз да опитам дали няма да ми стане?

Сестрите й започнали да се смеят, но пантофката прилепнала на крака й съвсем по мярка.

Двете й сестри ахнали от изумление. Но още повече се смаяли, когато Пепеляшка извадила от джоба си втората пантофка. Тогава в стаята влязла вълшебницата, докоснала я с пръчицата и грозната й рокля пак станала прекрасна.

Едва тогава сестрите й разбрали, че тяхната Пепеляшка е непознатата красавица. Те се хвърлили в краката й да молят прошка за униженията, на които я подлагали.

Девойката ги прегърнала и казала, че не им се сърди за нищо. След това я отвели в двореца.

Още на другия ден с голям пир и много гости отпразнували сватбата на принца и Пепеляшка.

 

 

Изображение: От картинката струи красота и блясък. Пепеляшка е щастлива в този момент. Кръстницата и фея се вижда в горния ляв ъгъл, размахваща вълшебната си пръчица. Тя е весела и пълничка старица, облечена с дълго, широко, синкаво наметало, завършващо с островърха шапка. На преден план  изпъква красивата Пепеляшка, облечена в прекрасна рокля, преливаща от бледо синьо до приказно синьо. Русата и дълга коса е прихваната със синя диадема в красив кок, а на ушите и блестят диамантени обеци. Ръцете и са покрити с дълги над лактите небесно сини ръкавици. Каляската е много красива и наподобява тиква. Около нея танцуват семейство мишлета. Мъжкото е облечено в кафеникава  туника, женското в синя дълга рокля, препасана с бяла престилка. В горният ляв ъгъл на картината, точно зад феята в далечината се вижда в цялото си величие замъка на принца, накъдето се е запътила Пепеляшка.

Описание:
Малинка Александрова