Патиланчо на село – Ран Босилек

На път за село

Драги ми Смехурко,

Два месеца с баба на село летувах. И там много патих, но весело беше и си от лудувах. Всичко ще ти пиша. Днеска ще захвана и ще ти разкажа, как пренесох в село баба Цоцолана.

Съседът Захари докара колата с сивото магаре и на баба рече:

— Бабо Цоцолано, ето ти колата. Аз работа имам. Но Патилан лесно ще те натовари. Ще стигнете рано. Сивчо бързо ходи. Не е и далече. На теб, Патилане, Сивчо поверявам. Ума си събирай — пакост да не стане!

Зарадвах се много, че чичо Захари на мене остави своето магаре.

— Хайде, давай, бабо! Що ще се товари?

И баба започна товара да носи, пък аз го нареждах. Намествах, нареждах… ала все принася баба Цоцолана.

— Стига, бабо, стига, че за теб в колата място не остана!

— Слагай, Патилане! Баба ти за втора кола ще остане. Ще идеш с нещата, а после ще върнеш за мене колата.

— Бива, бабо, бива. С кола и магаре сто пъти на село Патилан отива.

И баба наслага възглавки, завивки и постелки меки, корита и менци, и тенджери разни — малки и големи. Сложи и сандъка със летни премени. А като добавка тури Дългобрадко. Дебеланко вмъкна в един от котлите. Най-после донесе квачката с пилците и рече засмяно:

— Дръж я, Патилане! И тя няма тука къде да остане. А на село има просо разпиляно, ечемик, пшеница…

Чу се вик юнашки в близката улица. Мойте патиланци вкупом долетяха.

— И ние ще дойдем, бате Патилане!

Аз с ръка посочих и викнах:

— Не може! Колата е пълна!

— Нека си е пълна. Без нея ще стане. Ще дойдем пешаци. На връщане, после, ще се качим всички!

Аз поведох Сивча. Тръгнаха след мене моите юнаци. Татунчо котакът колата подири, патаран след него важно се заклати.

Баба Цоцолана на прага остана. И с поръка строга оттам ме изпрати:

— Гледай, Патилане, по-скоро да стигнеш! Бързай да се върнеш и мене да дигнеш! Навреме да дойдеш! Нещо да не стане. Че аз пеш не ходя! Иначе ще има много да си патиш!

Аз подканих Сивча, а Данчо извика:

— Бате Патилане, дай до го поводя!

— Аз ще си го водя, а вие отзаде тикайте колата!

Те се разпъхтяха отзад зад колата. А пък Гана, Дана и малката Мика дигнаха на рамо по една възглавка, бързат редом с Сивчо, смеят се и викат:

— Тичай, Дългоушко! И ний ти отнехме малко от товара. Ала после ти сам всички ще ни караш!

Вървяхме, вървяхме — облак дъждоносен изведнъж съзряхме. Облакът порасна. Почерня небето. И дъжд се изсипа над нас сред полето.

Постресна се множко моята дружина. А малката Мика взе дори да плаче. Но аз им извиках:

— Дръжте се, юнаци! Не е патиланец, кой от дъжд се плаши! А летният дъжд е също като баба — ей сега те бие, а след миг се смее. Потърпете малко и лятното слънце пак ще ни огрее!

Потърпяхме множко. Ала дъжд се лее, лее, не престава. И нещо по-страшно се случи тогава.

Сивчо насред пътя изведнъж запря се. И не мръдна вече. Ни напред отива, ни назад се връща. Смаяхме се всички, какво да направим. А той глава дигна, погледна небето и гласът му ясен далеч се разнесе. Данчо тогаз рече:

— Няма да останем тука сред полето. Чухте ли тръбача? Той даде знак вече. Дръжте се, другари! Помощ ще пристигне! И ний ще се върнем и живи, и здрави!

Аз тогаз добавих:

— Котлите снемете, връз тях под колата на сухо седнете. Аз ще ви разказвам приказки и смешки. И леко ще минат тез часове тежки!

И ний се събрахме всички под колата. Сгушихме си една до друга главите. И квачката мокра разпери крилата, та край нас на сухо си прибра пилците. И аз заразправях приказки и смешки. И гръмнаха скоро смехове лудешки…

Така ний стояхме ни малко, ни много… Изведнъж колата над нас се разклати. Дългоушко ревна. И наблизо чухме гласове познати. И пред нас застана баба Цоцолана. И бащи, и майки, и чичо Захари, и кола голяма със друго магаре. Баба Цоцолана отдалеч захвана:

— А, бе, Патилане, ти какво направи?

— Нищо, бабо, нищо. Всички сме си тука весели и здрави. Пък и ти богата разходка направи. Няма да се връщам сега да те вземам. Ето кола празна, качи се във нея! А чичо Захари на ум ще научи нашето магаре, дето насред пътя тука ни остави. И после ще върне моята дружина…

Разсмяха се всички — и бащи, и майки, та без бой се мина. После ще ти пиша какво в село стана. Как се настанихме с баба Цоцолана.

Поздрав най-сърдечен!

Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо

Изображение: На картинката се вижда интересна компания. Русокосо момченце с лилави панталони, зелена блуза с дълъг ръкав и син шал на врата. Обуто е с кафяви високи боти. Зад ухото си има красиво червено цвете. С лявата си ръка държи  на  повод  бял козел с  черни окраски, рогата му са вирнати доволно на горе. На врата си има медно звънче.

Пред тях ходи малко жълто пате с червена човка.  Зад тази весела компания се вижда кръгло, ярко жълто слънце. В краката на козлето има красив зелен храст.

Издание:
Ран Босилек. Патиланци
ИК „Хермес“, София, 2009

Описание:
Малинка Александрова

Патиланци – Ран Босилек

В книгата е представен незабравимият герой на Ран Босилек Патиланчо. Чрез неговите изпълнени със заразителен хумор писма до Смехурко писателят рисува неповторимия детски свят, в който забавните игри и смехът, често са последвани от сълзи, а лудориите на малките палавници водят до наказания от страна на възрастните. Веселите приключения на любопитните, находчиви и жизнерадостни патиланци неизбежно са свързани с тяхната строга, но любяща баба Цоцолана

Изображение:  На картинката виждаме дървена  каруца с две колела   дърпана от малко русокосо момче  на около 10 години. Момчето носи син гащеризон, червена блуза с дълъг ръкав и червени обувки. Каруцата в, която се вижда сиво магаренце е наобиколена от още три деца на същата възраст. От ляво момченце  с кестенява  коса носи блуза на сини и бели райета. До него е застанало друго момченце със зелена блуза и кестенява коса. От дясната страна хванало се за едното колело се вижда момиченце с вързана  на опашка коса. Облечено е с оранжева блуза с дълъг ръкав, пъстра пола до коленете и червени обувки. Децата са оживени и радостни от гледката на сивото магаренце. Около децата безгрижно тичат две малки кученца. Едното е черно, а другото кафяво. Пред каруцата е застанала ядосана пълна жена с черна коса на кок. Носи зелена рокля на точки и бяла престилка. Обута е с черни обувки на висок ток. Видимо е много  раздразнена и се кара на децата. Зад тази сцена се вижда малка оранжева къща с червен керемиден покрив. А в далечината тичащо момче със синя блуза се приближава към веселата компания.

Издателска къща „Пан“

Описание:
Малинка Александрова

„През води и гори“ – повест от Емилиян Станев

Емилиян Станев е роден на 28 февруари 1907 г. в град Търново.

Докосвайки се до творчеството на автора, читателят открива трептящата красота на заобикалящия го свят, която е тъй сладкодумно и живо изрисувана, че никак не е трудно да се пренесе в млада дъхава гора, заскрежени върхове и високи житни полета сред хитри лисици, дългоухи зайчета и грациозни, тревожни кошути…

„Всред полето, в една долчинка, обрасла с дребни храсти и тръни, се криеше таралеж-нито много голям, нито много малък. За другар той имаше една костенурка…“

Така започва една история, изпълнена с приключения и опасности през която преминават двамата мънички герои, без колебания или страх, преодолявайки много несгоди и разстояния, сплотени от истинско приятелство, надежда и упоритост.

Неразделни таралежът Бързоходко и костенурката Повлекана живеят спокойно в една долчинка в полето. И въпреки че често са обект на присмех, идващ от високомерните полски птици, заради не дотам бързият си ход, те са истински щастливи, радвайки се на голямото си приятелство. Но един ден слогът, който обитават е изоран от селяните, заради което на другарите се налага да си потърсят нов дом. Така започват вълнуващи и опасни приключения за Бързоходко и Повлекана, които изминават немислими разстояния за скромните си размери и устояват на големи трудности, винаги изпълнени с вяра и отдадени на грижата за своя спътник…

И тъй, таралежът и костенурката си намират нов дом в един слог край полето, където живее една огромна и хищна змия, наречена Червената уста. Змията напада нежеланите заселници, но безстрашният и остроумен Бързоходко я побеждава и с помощта на мравките, които живеят наблизо, змията е убита. На слога настава мир и спокойствие, което е причина за заселването на множество диви патици и един заек. Никой не се вслушва в думите на Бързоходко, който ги моли да бъдат предпазливи, а напротив, всички бързо забравят смелостта му и пренебрегват неговата съобразителна природа. Слогът бързо е забелязан от зоркия орлов поглед…. Един голям орел се спуска над слога, грабва Повлекана и Бързоходко и ги понася стремително из небесните висини, а сетне ги изпуска от здравите си нокти, докато се бие с негов побратим- Брадатия орел.

Така приятелите попадат в едно страшно и гъсто тръстиково блато изпълнено с причудливи, странни птици и риби, далеч от дома. На това недружелюбно и страшно място, Бързоходко и Повлекана, откриват двама нови приятели – костенурката Желтунка и водният плъх Остроноско. Те им помагат да преминат през високите тъмни тръстики из които живеят диви патици, зеленоноги водни кокошки и хищни щуки. Благодарение на хитростта и разсъдливостта на водния плъх, двамата приятели преминават благополучно през блатото и се отправят към своя дом, от който така жестоко ги откъсва грабливият орел. Една нощ, докато търси храна, Повлекана се губи в гъстата гора и е грабната от една прегладняла лисица. След като не успява да я изяде, лисицата я запраща с един силен удар в едно речно корито, където бедната костенурка отчаяно страда за своя приятел. Разбирайки за липсата на костенурката Бързоходко се изправя пред много предизвикателства, трудности и страховити врагове, докато я открие, но и  намира нови приятелства и помощ в осъществяването на тази трудна задача от семейство катерици и сърдечните пойни птички. Таралежът открива Повлекана и заедно преодоляват една висока планина, където срещат красиви кошути и величествени елени, страшна мечка и пъргави диви кози.

Всички изпитания на двамата, преминават благодарение на безкористната подкрепа на много горски обитатели и така те пристигат в родното си поле. Нито една опасност не е в състояние да раздели Бързоходко и Повлекана, поради силното им приятелство и взаимна подкрепа, а тяхната смелост става причина за почит и уважение сред всички обитатели на полето и гората. Така двамата приятели посрещат зимните снегове, отдадени на сладък сън под топлата снежна покривка, за да посрещнат животворящата и тучна пролет, готови за нови приключения.

Изображение:

В центъра на картината са нарисувани таралежът Бързоходко и неговата приятелка Повлекана.

Бързоходко е красив таралеж с гъсти бодли в цветове от черно-кафяво към ръждиво- жълто. Той е изправен на задните си крачета, и е готов да пристъпи с дясното по ширналата се пред него песъчливо жълта пътека, осеяна с дребни бели камъчета. Бързоходко е навел леко меката си бежова муцунка и е докоснал с показалец черното си носле в жест, който подсказва, че вероятно говори на Повлекана, която стои, до него да бъде тиха. Таралежът е отправил прекрасния си син поглед към пътеката, която се вие пред него. До него е застанала Повлекана с изпънати дебели крака и вирната глава. Тялото на костенурката е в жълто-кафяв цвят, а  корубата й е. здраво, в зеленикаво-кафява окраска. Пред тях, встрани на пътеката има зелен сноп от високи, остри папурови листа и едри, кичести цветя в лилаво-розови цветове. Зад двамата другари се простира гъста растителност и високи зелени стебла над които е синкавото небе, осеяно с пухкави бели облаци.

Издателство “Златно перо“

Художествено оформление на книгата и илюстрации: Борис Николов Стоилов

Описание:
Ивелина Дамянова

Използвано изображение:
https://images.search.yahoo.com/

„Ането“ – разказ от Ангел Каралийчев

Една необикновена история за едно мъничко пате с неподозирана сила, за мъничка и спретната къщичка и за двамата й стопани дядо Иван и неговата внучка Ането.  Животът на двамата герои е изпълнен с простота и естественост, с обич и грижа, за които няма граници и които устояват на всички несполуки и трудности за да бъдат отново заедно…

В една спретната мъничка къщурка на брега на речния бряг живее Ането с дядо си Иван.

Ането е добро и чистосърдечно дете, трудолюбиво, обичливо и грижовно. След като взема решение да напусне родния дом, съдбата я подлага на много изпитания и премеждия, попаднала в плен на циганина Къдрьо. Другар на момичето в тези страшни и тежки изпитания е една мъничка маймунка с която Ането има сходна участ- да живее просешкия живот на циганина, докато забавлява с чудното си гласче непознатите хора, които срещат из пътищата по които минават. Такъв е живота на Къдрьо в който съдбата въвлича доброто девойче и от който я спасява едно смело и безстрашно пате.

И така, Ането е отдадена на грижата за мъничката си белосана къща на брега на реката в село Брегаре. Тя шета чевръсто вкъщи и се грижи с обич за своя дядо с който живеят в разбирателство и отдаденост един към друг. В помощ на момичето във всяка работа е мъничкото синьо кученце съшито на красивата бяла престилчица с която тя шета докато чака дядо си да се прибере от зеленчуковата си градина, в която се труди от ранно утро до мрак. Хубаво и спокойно минават дните на двамата, без да се оплакват от простия и беден живот, защото имат всичко което трябва на всеки един човек – обич.

Ането посреща дядо си с топла гозба и запалено огнище, кърпи вехтите му дрехи, а той дава цялото си безкрайно сърце на своята рожбица. С тях живее едно смело пате и едно врабче, което отглежда своите дечица в клоните на ябълковото дърво в градината на дядо Иван.

Един ден, грижовната къщовница, докато върши чевръсто своята работа, е навестена от съседката си баба Танаска. Старата жена моли Ането за няколко въглена с които да разпали огнището си. В бързината си да услужи, Ането по невнимание изпуска от въгленчетата, които прогарят красивия дървен под в дядовата къща.

Изплашено доброто момиче решава да избяга и попада в плен на един лукав и страшен циганин.

С мъка и страх бяга девойчето докъдето й позволят силите. Нощта заварва изплашеното  момиче насред гората, а страшни и непознати звуци разцепват мастилната нощ. Изплашена, Ането се покатерва на едно високо дърво и заспива уморена, а над нея цяла нощ като страж бди синьото кученце, съшито на престилката. Когато идва утрото, огласено от птичи трели, галещо с топлите си слънчеви лъчи Ането разбира колко е сгрешила, а сърцето й се пръска от мъка, защото знае колко тревога е причинила на дядо си. Решава бързо да се прибере и да помоли за прошка стария човек. В това време край гората минава Къдрьо на своята каруца, теглена от едно старо, нещастно магаре. С него пътува една мъничка маймунка, която танцува и прави номера по пътищата из които минават и тъй припечелва хляба на стопанина си, надявайки се на хорската милост. Къдрьо среща девойчето и когато тя го моли за помощ, за да открие пътя към селото, той предлага да я придружи. Скоро  момичето разбира, че е отвлечено и новата й роля е да живее просешкия живот на циганина и да пее, а маймунката да танцува докато обикалят по прашния и непознат свят.

В това време старият й дядо не спира да търси внучката си. Щом се прибира от зеленчуковата си градина и не открива девойчето, страшна мъка стяга сърцето му. Цяла нощ обикаля добрия човек надлъж и нашир, по съседи из полята… Щом слънцето отстъпва място на сияйната луна в небосвода, дядо Иван споделя тревогата си с нея и я моли за помощ, но луната е безсилна, сетне моли за помощ и мъничката светулчица. Всичко живо страда от неутешимата болка на дядото. Уви, той не успява да открие своето бисерче – Ането и решава да продаде единственото си ценно нещо- своята къщичка, а с парите да тръгне по света за да дири своята рожба.

Дядо Иван води кръчмаря Радул до дома си за да се спазарят. Щом чува, че къщичката ще се обитава от пияниците из селото, страшно негодувание се издига в гърдите на патето и то решава да вдигне къщурката на силния си гръб и да се понесе в дълбоките води на реката. За другар в това приключение е и мъничкото врабче с неговите дечица. А дядо Иван е поруган от кръчмаря, който си взема парите, след като вижда само четирите белосани камъка на които е била къщичката. С почуда и тъга, бедният старец се отправя по непознатите пътища за да търси своята внучка, своята надежда…

Много дни пътуват порейки речните води смелото пате и мъничкото врабче. По цели нощи врабчето дава насоки на силното пате, което не знае умора, а прекрасната бяла къщичка леко и грациозно поклаща комина си. Докато плават от място на място често пъти предизвикват удивлението на хората, накацали на палубите на преминаващите край тях параходи, защото никой до тогава не бил виждал корабче- къща.  И тъй плават ли плават, а утрин патето оставя скъпоценния си товар на брега или сред ширнало се плодородно поле, сетне  засища глада си с няколко огромни сома за да има сили да продължи в своето приключение. И докато пътуват в едно утро след като патето си хапва обилно, то дава на врабчето един голям, тежък пръстен с прекрасен скъпоценен камък.  Този пръстен пада един ден от ръката на една прекрасна, богата девойка, която пътува с параходче из реката заедно с баща си. След като тежкия пръстен се изхлузва от финия й пръст, той попада в стомаха на един гладен сом, който пък сом изяжда гладното пате- клате. Ценният пръстен патето дава на врабчето, което го пази в своето ново гнездо в дома на дядо Иван.

Дни наред  пътуват Ането и циганина Къдрьо, който  така злополучно се изправя на пътя на девойката, придружени от нещастната маймунка, пеейки и танцувайки, разчитайки на хорската милост. Често пъти циганина заплашва добродушното момиче и изпълва сърцето му с безнадеждност. Добродушната и наивна природа, недокосната от хитрост и лукавство често страда, виждайки как Къдрьо краде от търговците или лъже хората. Така те пътуват от село на село и от град на град, спят под откритото небе и се хранят с каквото намерят.

Един ден циганинът среща един също тъй хитър измамник, който сладкодумно му предлага примамливо бляскави часовници като награда, ако спечели на игра, играна от него. И така заслепен и предвкусващ удоволствието да се сдобие с такава ценна вещ, Къдрьо губи всичко което има- магарето си, парите си и накрая дори откраднатата яка и галоши,  които краде предния ден от един търговец в съседното село. Така циганина решава да се отправи към град Кози крак, където се готви голям панаир и където пресметливата му и алчна душа предчувства лесна печалба. На панаира обаче е и търговецът от който Къдрьо краде галошите. Ядосан, мъжът вика стражар, но хитрата природа на циганина успява да  прехвърли вината на измамника, който предишния ден му отнема всичко.  Така изплашен, Къдрьо решава бързо да напусне панаира и да отиде до една близка воденица в която живее дядо Пъдьо. На път хитрецът вижда един бостан със зрели и сочни дини и доволно пълни каруцата си. Двамата с Ането пристигат във воденицата, ала там няма никой, защото дядо Пъдьо е на риболов.

След време дядото се връща във воденицата, носейки един плъх, който плъх смята ,че е уловената от него мряна, която пък едни палави момчета подменят с плъха. Виждайки големите зрели и сочни дини и гостенина си, Пъдьо предлага да си направят вкусно угощение. Така те изпращат Ането за вино в близкото ханче. По пътя девойчето губи паричката която му дават за виното и сърцето й се изпълва със страх. Решава да бяга накъдето й сварят очите. Докато се лута из замръкващия ден тя вижда родната си къщичка. Щастлива, Ането влиза и заспива на родното си легълце, а патето изпълнено с радост и невиждани сили, понася къщичката из тъмните речни води.

На сутринта щом отваря очи, девойката открива, че е на непознато пристанище, а когато разтребва къщата открива скъпоценния пръстен. Решава да го продаде и да купи гумени цървули на обичния си дядо, които да му даде, щом го открие. Много пари дава златарят на девойчето в замяна на пръстена, които тя грижливо прибира под стария дюшек. На другия ден, Ането се отправя към града, купува така мечтаните дядови ботуши, а за себе си едни сандалки. Огладняла, тя се спира край едни вкусни кравайчета и чува как продавачът пропъжда един беден и стар човек. Истинска радост и изненада обзема девойката щом разбира, че това е дядо й. Двамата се откриват след много премеждия и неволи благодарение на чистата си обич. Ането и дядо й хапват в близката гостилница, докато си споделят мъката и радостта, а сетне девойката води дядо си в тяхната родна къщичка. Безумна радост изпълва старческите гърди на дядо Иван, който не проумява как е възможно да открие изчезналия си дом. Двамата заспиват блажено в прегръдката на родната стряха, а смелото пате-клате поема по обратния път- към дома.

На следващия ден двамата стопани се събуждат в родното си село Брегаре край красивата зеленчукова градина, изпълнени с мечти и радост. Младото девойче извива глас в чудни песни, които подема вятъра, докато работливия дядо се труди в прекрасната, изобилна градина.

Изображение:

На картината е нарисувана Ането, която се е обърнала и гледа зад себе си, а до нея са врабчето и красивата бяла престилка.

Ането е с големи сини очи, мъничко леко вирнато носле и две розови пълни бузки. Косата й е гъста и кестенява, вързана на две опашки отстрани на главата, а край мъничкото ухо се извива къдрица. Момичето е облечено в нежно синя рокля с голяма бяла яка. Ането е вдигнала дясната си ръка и е докоснала с показалец червените си устни. В ляво на момичето се извисява ствола на старо дърво с кафяви, дебели кори и криви клони. За дървото е привързано въже на което е кацнало красиво птиче, а до него вятърът играе със снежнобялата престилка на девойката. Мъничкото птиче, кацнало на въжето над главата на Ането е с мъничка човка, сиво оперена глава, а гърба и крилата му са в огнено оранжеви цветове. Птичето е с мънички и тънки крачета и бял пух по гушката и коремчето. До него под обилните слънчеви лъчи е простряна престилката на момичето с която шета в обичната дядова къща. В центъра на престилката е съшито едно голямо красиво куче  с големи клепнали, сиви уши с черно носле заобиколено от козина, бяла като сняг, която продължава като ивица между черните му очи. По гърба на кучето има големи петна в черен и кафяв цвят. Кученцето е седнало на задните си лапи и сякаш гледа с очакване към своята стопанка. Зад тях се простират храсти с големи зелени листа и изумрудено синьо небе в което блести жаркото слънце.

Издателство “Златно перо“

Описание:
Ивелина Дамянова

Използвано изображение:
http://www.az-deteto.bg/pic/chetene/book/57.jpg

„Отишла баба за дренки“ – Ран Босилек

Отишла баба за дренки.

Тъкмо баба на дряна, и Мецана под дряна.

— Бабо-о! Слез да те изям!

— Не ме, баба, изядай! Аз съм дърта дъртуша. Ела нощес у дома. Имам внучки хубави. Едната е Мекушка. Другата е Здравушка. Най-малката — Разумка. Ще избереш от трите, която ти хареса.

Отишла си Мецана. Слязла баба от дряна. Като млада хукнала. Чак в къщи се запряла. Прибрала си внучките. Подлостила вратата.

Среднощ дошла Мецана. Захлопала отвънка:

— Бабо-о, дай ми Мекушка!

— Мекушка ме-еко постлала и сладичко си заспала.

— Бабо-о, дай ми Здравушка!

— Здравушка здраво подпряла и при Мекушка заспала.

— Бабо-о, дай ми Разумка!

— Разумка умна, разумна. Тя на ум баба научи да си подлости вратата и да не ходи за дренки сама-самичка в гората.

Изображение:  На снимката е изобразена интересна  сцена. Кафява мечка с  гердан от розови перли  на врата наднича през прозореца на малка подредена къща. Стаята изглежда  уютна.  До прозореца от вътре са застанали баба облечена в с червен сукман, а под него с бяла риза. На кръста си носи синя престилка.  До нея стои малко русокосо момиченце с бяла риза скръстила ръцете пред гърдите си.  Зад гърба на бабата и момичето се виждат още две русокоси момиченца. Едното от тях  носи син сукман, бяла риза и червена престилка. В ръцете си държи горяща свещичка. Третото момиче е заспало сладко в топлото си легло –    завито с шарено одеяло и бяла възглавница под русата главичка.

Описание:
Малинка Александрова

Работна мецана

Леда Милева е родена в София и е дъщеря на Гео Милев. Творчеството на писателката пленява децата с лекота, носи енергия, ведрост и същевременно е изпълнено с огромна обич, насочена към малките читатели.

Забавни, мъдри и поучителни, произведенията на Леда Милева са неизменна част от детството на всяко българче.

„Работна Мецана“ приказка
Леда Милева

В едно ранно утро на една тучна горска поляна на труд се захвана мама Меца-Мецана, та да сготви чорбица за своите три дечица… Магданозец й липсва, обаче на Меца…

И тъй, уж набързо, за кратко запъти се тя към Лисана, че бе  таз Кумица прибрана, подправка да вземе догдето бе време. Но случи се тъй, че по пътеката росна със Зайо се спря, побърбори и после с безброй обитатели горски и още… Денят си замина, а мечетата мили не манджица яли, а само играли пък сетне и тричките гладни заспали.

И тъй мама Меца със Зайо говори, за зеле, за здраве, за работи горски, а после пак тръгна, но спря при Кълвача и взе да му дума: „Чукаш от тъмно в гората, рано ми будиш децата…“

В туй време мечетата три си играли и вече за гозба мечтали. Но где майка Меца остана?

А Меца- Мецана, бърборана голяма, с две сврачета си приказва, че чу ги да  кряскат. А сетне отиде да види и Ежко, защото той боледуваше често. Заръча му чайче да пие, а после се сети за Лиса и как се с всички залиса, и хукна за таз мерудия, че време за обед настана,а гозбица още тя няма.

Но ето, че срещна кумеца си Вълчо да кърпи кожуха пострадал от тежка овчарска тояга. И тъй поприказва и с него/ измина се време и нещо/ и бързо грижовната Меца остави Кумеца. Тогава сред горска пътека тя срещна една Рунтавелка и с нея си малко побъбри, защото учтива, засмяна бе Меца-любезна съседка.

И тъй неусетно как стана, изгря месечина голяма, па сети се мама Мецана за цветната горска поляна, за своите свидни дечица, останали гладни сред тучна зелена тревица. И хукна тя бързо обратно, завива наляво, надясно… Стигна Мецана на тъмната вече поляна, където заспали децата, където извряла чорбата.

Ех, тази Меца- Мецана, нали бе една бърборана, забрави си гладни децата и смях породи в гората!

Изображение:

На изображението в центъра е нарисувана една изправена мечка с кафява козина. Меца има снежна козина около черното си носле и сякаш леко се усмихва. Майка Мецана е облечена в красива синя пола на големи розови цветя, върху която е поставила бяла престилка на червено каре с голям джоб по средата с изрисувано нежно червено цвете върху него. Обута е в меки червени пантофи, върху които има по едно рошаво зелено топче. Работливата майка е приведена над котле, закачено на една дървена стойка в което бълбука вкусната гозбица, докато огънят танцува около котлето. С лявата си лапа, Меца – Мецана разбърква вкусния обяд с една дървена лъжица, докато в другата държи кръгъл капак, с който вероятно ще захлупи котлето. В дясно на Меца на земята има червен леген със сапунена вода, цялата в мехурчета от която се е подала лилава дреха, готова да бъде изпрана. Зад легена измежду едри зелени листа от горски храсти се подава закачливо едно рошаво мече с бяла муцуна и черно носле, което е покрило главата си със зелените листа, докато леко наднича през тях. Близо до мечето зад един простор, направен от тънко въже, вързано за една красива бяло-черна бреза и един стар бук, се с скрило друго мече. То е облечено в бяла ризка на синьо райе и се крие зад една червена рокля с бяла якичка, закачена с жълти щипки на простора. Зад нежната бреза, третото мече е скрило очите си с лапи и вероятно брои, докато братчетата му се скрият, защото е явно, че играят. В ляво зад Меца на едно мъничко пънче е седнала една мишка с червена рокля и бяла ризка, която е поставила красиви мънички очила на нослето си и плете сръчно плетка с две дълги игли.Зад мишката има една синя гладачна маса, върху която има лилава дреха на бели точки, а върху нея е поставена червена ютия, с която майка Меца ще глади и една черна шевна машина. Зад Меца и мечетата се простира красива поляна с полегати възвишения, обкичена с бели, жълти и червени цветя и мънички червени гъбки с бели пънчета. Зад зелената морава в далечината се вижда гъста борова гора и прекрасно, ясно синьо небе.

По всичко личи, че Меца е отдадена изцяло на грижата за своите мечета, докато те се наслаждават на безгрижното си детство сред дъхавата горска поляна.

Издание: Приказки незабравими в рими. Работна Мецана
ИК. „ Златното пате“
Художник: Галин Георгиев

Описание:
Ивелина Дамянова

Бременските музиканти /приказка/

Приказките на братя Грим – вълнуващи, завладяващи и вечни, пренасят читателя в различен свят изпълнен с вълшебства, приключения и мечти.

Едно красиво дългоухо магаре… дълги години на служба при своя стопанин – мелничар и един ден, в който старостта заела своето почетно място в живота на отруденото животно. А то, то било вече неспособно да носи тежки товари, както навремето. Но не заслужена почивка, а непознатият и пуст път се ширнал пред него – така го дарувал стопанинът му.

И тъй, магарето решило да дири препитание по света, а в сърцето му се зародила една мечта – да стане музикант и да отиде в град Бремен.

Докато пътувало към новозародената си надежда, съдбата го срещнала с побратим по участ – едно старо ловджийско куче. И неговото сърце страдало, и неговата съдба била ясна, защото не можело вече да дири дивеч за стопанина си. Сприятелили се бързо и продължили по пътя си към града, докато не срещнали един котарак.

  • Голяма беда!- казал котаракът и разказал за своята несполука.

Същият бил ненужен, защото не успявал веч да улови ни една мишка. Разбрали мъката му, магарето и кучето, го поканили да се присъедини към тях. И тъй те продължили към мечтата си въодушевени докато не ги спряло едно раздрано и измъчено кукуригане, идващо от един петел, кацнал на една висока ограда. Запитали го другарите, защо така неистово кукурига и разбрали, че и на него старостта му отредила незаслужен край – щял да загуби живота си на следващото утро.

  • Избягай!- рекло магарето. Ако дойдеш с нас в Бремен, какъвто си гласовит ще станем чуден оркестър!

Така и станало. Тръгнали всички и вървели ли вървели, докато в гората се смрачило и настанало време за сън. Изморени те спрели и видели в далечината светлина от една къща. Приближили се до къщичката и надникнали вътре, където група страшни разбойници пирували. Бързо решили да прогонят тези бандити и да се настанят в дома им на топло. Тогава магарето се изправило срещу прозореца, на предните си копита, върху му се качило кучето, на свой ред скочил котаракът, а на върха на образувалата се кула кацнал петелът, като разперил крила заплашително. И тъй, всички заревали, залаяли, замяукали и закукуригали, с което предизвикали ужас у разбойниците и те хукнали бързо навън. Смелите другари си намерили топъл дом и без колебание се настанили в него, а сетне заспали.

В това време прогонените обитатели на горската къща умували, какво било това страшно чудовище, което така ужасно нахлуло през прозореца и ги прогонило. Един от тях се осмелил да провери и тихо се вмъкнал в тъмната вече къщурка. Не минало много време и той, отново ужасен, хукнал презглава, след като получил ритник, ухапване, кълване и какво ли още не. И нали все разбойнически живот бил водил, чуло му се- „ Дръжте крадеца! Дръжте крадеца!“ Разказал на останалите за страшното чудовище и таласъма, които според него били в къщата и за страшната вещица, която викала подир него. Никой вече не искал да остава там и бързо се разбягали.

Така бедните животни заживели в мир и спокойствие насред гората в малката къщичка, без да чувстват старостта като неотменима и гибелна присъда.

Изображение:

На изображението в преден план има едно прекрасно кафяво магаре, захапало жълто глухарче. На главата на магарето, между дългите му уши има красива червена шапка със синя панделка и лилаво перо. Магарето е повдигнало дясното си предно копито, готово да продължи по пътеката и е обърнало големите си кафяви очи към гърба си. Върху него, на зелено покривало, са се настанили пъстрият петел и котаракът. Една красива дървена китара с метални струни е закрепена чрез тънко въже отстрани на магарето. Върху китарата е поставил задните си лапи, седналият на магарето котарак. Той е с дълги мустаци и червено носле, а меката му козина прелива от златно жълто към червеникаво бежово, целият изписан с тънки черни ивици. С едната си лапа, котаракът е посегнал към китарата, докато в другата държи красив тромпет. Пред котарака на гърба на магарето е седнал и един пъстроцветен петел с голям, килнат на една страна гребен. Той е с жълта глава и красиво разперена зелена опашка и  държи пред себе си син акордеон. До тях върви едно голямо сиво куче, също вперило поглед напред в далечината. Върху гърба на кучето има оранжево покривало на жълто каре, по края на което има пискюли. Върху гърба на кучето е закрепен красив барабан в син цвят. От двете страни на барабана към вътрешността му има розови триъгълници, съединени чрез три златни халки. Към барабана, с помощта на въже са закрепени две дървени палки. Опашката на кучето е вдигната нагоре и изпъната, както и лявото му ухо. Зад всички тях се простира широка зелена поляна, край пътеката има три червени гъбки, а в далечината храсти и високи, зелени борове.

Слънцето бавно се спуска над боровете, готово да даде път на нощта, докато рисува небето в жълто лилави цветове. Настъпващата нощ не тревожи никого, защото е видно, че те продължават към своята мечта – Бремен …

Издателство “Златното пате“

Художествено оформление на книгата и илюстрации: Галин Георгиев, Светлана Князева

Описание:
Ивелина Дамянова

Щурчово конче

В тази книга са събрани най-хубавите приказки, стихотворения, залъгалки и гатанки от Асен Разцветников.

„Имало едно време една врана – и с това приказката се захвана.“

Така сладкодумният приятел на децата Асен Разцветников повежда малчуганите на среща със щурки и щурчовци, с храбри юнаци и мустакати котараци, с хитри лисани, рунтави мецани и жаби-бърборани. А веднъж попаднали във веселия водовъртеж на неговите приказки, стихове, гатанки и залъгалки, на читателите не им се излиза оттам.

Изображение:  На картинката е изобразена весела сцена. На слънчева и зелена полянка, хора и животни вият кръшно хоро. Начело на хорото е черна мравка с червен пояс на кръста и жълт калпак на главата. До нея червена калинка с големи черни точки.  За калинката се е хванала млада жена с тъмно зелен сукман. Прибраната и на плитка дълга коса е покрита със светло зелена забрадка. До момата, весел момък с големи черни мустаци, облечен в народна носия е вдигнал високо крак. И той, като мравката на кръста си има широк червен пояс и калпак на главата. Над ухото си има бяло цвете. От другата страна на селянина се е хванала Мецана. Тя изглежда весела. Облечена е с бяла риза и синя пола, а на кръста си има шарена  престилка. Редом до мечката хванати за ръце са Лисан, малкото сиво  мишле и накрая напереният  Петльо с червен пояс на кръста. Лиско е облечен с бяла риза, кафяв панталон и зелен пояс.

В далечината, зад тази весела сцена се вижда малко китно селце.

Описание:
Малинка Александрова

Чернишка

Старата лисица следеше всички движения на своето петмесечно лисиче и се преструваше, че спи. Лисичето стоеше на пътечката, клекнало на задницата си. Ушите му, кадифено-черни и твърде големи за неговата малка глава, се изправяха от време на време да слушат крясъците на сойките долу в дъбовата гора. То стоеше там от обяд, когато слънцето огряваше цялото сечище —ту лягаше, ту ставаше, изплезваше езичето си и пъхтеше като кученце, загубило господаря си.

Лисицата продължаваше да лежи съвсем равнодушна към това. Очите й бяха затворени, но през черните цепнатини прозираха жълто-зелените зеници. Слънчев лъч, промъкнал се между скалите, огряваше белия й корем.

Допреди няколко дни тя беше майка на пет лисичета, които сега скитаха из прохода, прогонени от нея. Само това не искаше да се махне, макар да беше му дала да разбере, че неговото присъствие я дразни. Майчинските инстинкти я напуснаха. Отпадналото й тяло започваше да тлъстее — лятната козина се скубеше, зимната растеше буйно, а отънялата й опашка се покриваше с нови сиво-жълтеникави косми.

По цял ден лисицата лежеше под скалите, из които зеленееше бръшлян, жълтееха се лишеи и преждевременно догаряше в огненочервени багри млада трепетлика. В края на лятото имаше обилна храна и всяка нощ лисицата ядеше до насита загнили и сладки диви круши, глогинки и грозде от дивите лози, чиито лозини оплитаха като въжета клоните на дърветата. Понякога хващаше зайче, птица или мишка и се прибираше сутрин доволна и сита, измокрена от росата и обзета от леност и безразличие.

В тия следобедни часове тя се отдаваше на сладостна дрямка. Слънцето я стопляше, над смълчаните гори лягаше тишина, реката се пенеше в дъното на прохода и нейният равен рев я приспиваше. Ако на пътечката не беше упоритото и глупаво лисиче, тя щеше да потъне в блажен сън.

Като му омръзна да стои на едно място, лисичето се повъртя с желание да се свие на кълбо, но щом обърна глава към майка си, нерешително тръгна към нея. Всичко в него молеше за прошка. Хубавите му очи, жълти като кехлибар, като че казваха: „Защо ме гониш и хапеш? Какво съм ти сторило?“

То се приближи тъй близо, че нейната миризма го изпълни с надежди. Може би тоя път майка му ще го приеме, без да изфучи отгоре му и без да го ухапе? Тогава ще легне до нея, да поиграе с опашката й, както бе правило само преди няколко дни.

Почти уверено в това, то се приготви да близне дългата й муцуна. В тоя миг лисицата скочи като пружина. Лисичето побягна. Козината на гърба му настръхна като четка. То се мъчеше да отбегне озъбената уста на майка си, която го хапеше и злобно фучеше. Гонитбата продължи из сечището и завърши до една голяма плоча, дето лисичето се търкулна безпомощно по гръб. Майка му се надвеси над него и като му показваше зъбите си, бели и тънки като шила, дълго време го гледа с горящи от омраза очи. Това означаваше:

„Да не си посмяло да идваш при мене! Тая гора е моя и никой от вас няма работа тук! Аз вече не съм ви майка и не ви познавам!“

Когато майка му се скри в сечището, лисичето стана и без да се отърси, умилно погледна скалите, дето беше се родило. Там му беше забранено да отива повече и то тръгна съкрушено към дъбовата гора в дъното на дола.

Беше женско и твърде дребно. Цветът на козината му бе сиво-чер с мътен, зеленикав оттенък, а бялата ивица под гушката и корема имаше сив, почти оловен цвят. Върхът на лисичата опашка е бял и заострен, особено у планинските лисици, но у него той беше тъп и лишен от бели косми. Така опашката му изглеждаше незавършена и къса. Но затова пък очите му бяха най-хубавите и изразителни лисичи очи. Те блестяха като седефени, когато светлината падаше право в зениците им, ту изглеждаха като направени от янтар, в чиято искряща бистрота се виждаха многобройни жички. Дори и сега те не бяха загубили своята бодра чистота. Пак изглеждаха хитри и весели, може би защото двете червеникави вежди под широкото изпъкнало чело и тънката, деликатно заострена муцунка засилваха тоя постоянен, присъщ само на лисиците жизнерадостно-лукав израз. То ходеше със ситни безшумни стъпки, слагайки грациозно мъничките си черни лапи в една линия, а през това време цялото му тяло се полюляваше в ритъма на стъпките му, както се полюлява тънка гъвкава пръчка в ръката на вървящ човек.

Щом достигна високата гора, от дола, потънал в сянка, го лъхна хлад и миризма на влага. Гората бе изпълнена със слънчеви капки и сиви сенки. Лисичето чуваше басовото бръмчене на стършели, които излитаха от хралупата на един дъб, лекото чукане на кълвач. От едно дърво изкряка сойка. Лисичето се сниши и легна, но беше късно — птицата го видя.

Тя изкряка още веднъж, тоя път уверено, и вече не млъкна. Крясъците й като че бяха все едни и същи, все: „Кря-я-я! Кря-я-я!“, но за острия слух на лисичето това не бе така. То разбираше езика на сойките не по-зле, отколкото сойките се разбираха помежду си. Тия крясъци означаваха: „Лисица! Пазете се и елате насам!“

То се опита да се скрие и отмина навътре, но птицата прехвръкваше от дърво на дърво и не го изпущаше от погледа си. Кадифено-лъскавата й опашка постоянно трептеше, качулката на главата й беше настръхнала. От насрещния бряг на дола се обади друга сойка. След нея ореховката изпълни мирната тишина с неприятния си глас, напомнящ кречетало.

Лисичето навлизаше все по-навътре из дола, но птиците го следваха от клон на клон, като сваляха от дъбовете желъди, които тупаха край него и го плашеха. Най-сетне то се скри от погледите на своите преследвачи и се потули зад едни дрян.

Изображение: На картинката са изобразени две лисици. Старата лисица гледа сърдито малкото си. Тя е с красива  оранжева козина и бяло коремче. Седнала е на полянка с малки сини цветя и много червени гъбки. Лисичето е с тъмно кафява козина и бяло коремче. Седнало е близо до майка си и гледа уплашено с големите си черни очи. Близо до тях на един камък се е разположило едно охлювче. Зад семейството лисици се вижда скала облечена в зелени листа. На камъните е кацнала горда сойка.

Описание:
Малинка Александрова

Тошко Африкански

„Тошко Африкански“ е най-известната маймуна в българската литература за деца. Той е пакостлив, шумен и крадлив, а приключенията му са весели и забавни.

На картинката е изобразена една палава и космата маймунка, която е седнала върху маса. Масата е покрита със снежно бяла покривка. Маймунката се почесва по главата, затворила е очи и е отворила устата си сякаш иска да лапне жабата, която почти е попаднала в устата и. Голямата зелена жабка се опитва да лапне една огромна черна муха. Дрехите с които е облечена маймунката са весели и пъстри. Блузката и с къс ръкав на бели и червени райета, а панталонките са тревисто зелени с червени шарки и тънки презрамки.

Описание:
Малинка Александрова