„Полският мишок и градският мишок“ /басня/ Лафонтен

„Един ден градският мишок, който беше много изтънчен и любезен, каза на полският мишок:
-Приятелю, искам да ми дойдеш на обед в града. За да те накарам да дойдеш, ще ти кажа, че ще можеш да си хапнеш от най-вкусните храни, за които един полски мишок може само да си мечтае.
Полският мишок отвърна:
-Благодаря ти за поканата. Утре ще те споходя.
И тъй, на следния ден двамата приятели се намерили в града пред редица чинии, пълни с какви ли не вкусни неща…“
Полското мишле отива на гости на градското. То го посреща с вкусни и изтънчени ястия. Видно е, че градското мишле се радва на богат и охолен живот. Когато решават да опитат така съблазнителните и вкусни ястия, мишлетата чуват шум и се налага да бягат. Скриват се, а щом опасността отминава, градското мишле подканя госта си да продължат с храненето. Полското мишле отказва и споделя, че ще се върне на село, където въпреки скромния си живот и не така богатата трапеза, има най-важното -спокойствие. Мишлето разбира, че богатството на градският представител на вида няма стойност и че неговият простичък живот е много по-истински. Дали и градското мишле осъзнава, че е в плен на луксозното съществуване, което води и че заплаща с цената на истинската си свобода за него? Би ли могло то да свикне с простотата на полския си събрат? Вероятно не. Всяко едно от тях е свикнало със своя начин на живот. Градското мишле не вижда недостатъците на живота си, а полското мишле пък не придава такава важност на богатството на приятеля си.

Изображение:
На графичната рисунка има две мишлета, които разговарят. Мишлето от ляво е по-високо и стройно, с изтънчен вид и елегантно елече на райе, закопчано с две големи кръгли копчета и папионка. Има малка глава с издължена муцунка и носле като маслинка, на което от двете страни стърчат мустачета. Вдигнало е уши и е насочило кръглите си очи към своя събеседник отсреща, през малки очила които се крепят само върху издължената част на муцунката, придавайки му интелигентен и малко професорски вид. Мишлето е подпряло ръце на кръста си и е изпънало гръд, за да подчертае още повече своята важност. Крачетата му са с три пръста, а опашката тънка и извита. То е с гъста козина, съдейки от множеството къси и удебелени щрихи на художника, само лицето, стъпалата и опашката са не така гъсто окосмени. Градското мишле излъчва надменност и сякаш изпитва снизхождение към по-скромното мишле от село. Другото мишле изглежда някак закачливо и добронамерено, в същото време като че и леко се стеснява от приятеля си. То е по-дребно на ръст и по-пълничко. На върха на главата си, между двете му рошави уши има красив каскет. Полското мишле също е с елече, но с по-скромна кройка. В едната си ръка държи кръгъл плод, а другата е изпънало и явно жестикулира, докато обяснява нещо на приятеля си. Градското мишле е стъпило върху красив килим с дълги реси и вълнообразни шарки, докато полското мишле стои върху голата почва. Така художникът навярно е изобразил материалните различия между гризачите.

ИК „ПАН“
Илюстрации: Мирослава Николова

Описание:
Ивелина Дамянова

„Свиня под дъб“ /басня/ от Иван Крилов

„Свинята под вековен дъб зелен,

до ситост яде жълъди цял ден.

Наяде се, наспа се сън блажен,

подир се дигна и сънлива,

започна корените да подрива.“

Изображение:

Картинката е графична в черно-бели цветове. Изобразено е едно красиво, достолепно дърво с широко разклонена корона. Клоните му са дебели и обсипани с гъсти кичести листа. Веднага прави впечатление, че художникът е нарисувал дървото с лице, а от изражението му личи, че страда. Очите на дълголетното растение са присвити, дългият му нос е клюмнал към земята, а устните му са с извити надолу крайчета. Вековният дъб изпитва мъка! Широкият ствол е изобразен с много прави, пресечени и успоредни щрихи. Това е кората-стара, напукана и дебела, а корените които лазят по повърхността на почвата преди да се спуснат към земните дълбини, са дебели и здрави.

  Точно под дъба, близо до корените му се намира и причинителят на неговата тъга. Отляво на дървото, в полулегнала стойка, се е разположила свинята. Животното е с едро и тлъсто тяло, широк стомах(явно ненаситен) и грозна стърчаща права козина. Отстрани на малката свинска глава висят две клепнали широки уши, под които има тесни и присвити очи. Зурлата с която рие и си търси храна е издължена и всъщност представлява челюстта на свинята. Самата челюст завършва с нос, разположен на самия й край. По форма носът прилича на две големи череши, плътно прилепени една до друга(с дръжките нагоре). От вида на свинята е ясно, че е по-бавен и ленив представител на животинския вид. Тялото й е изцяло окосмено с къса козина- твърда и груба. Краката на които едва държи едрото си туловище са тънки и двукопитни.

  Старият дъб се намира сред широко поле с гъсти треви, а край него от дясно растат кичести горски билки. От другата страна на дървото е свинята, а почвата край нея и в близост до корените е силно защрихована? Дали това не е разринатата земя. Колко ли надълбоко може да рови свинята и да вреди на корените на дървото, което я е нахранило до ситост? Една птица е кацнала на най-ниския клон на дъба. Тя е вдигнала единия си крак и сочи с пръст към дебелото четириного, а човката й е широко зейнала. Вероятно е гарга или сврака и сякаш също негодува срещу неблагодарността на едрия бозайник. Птицата е изцяло черна с плътно затворена човка и поглед насочен към другото животно. Небето над полето е безоблачно, но вертикалните щрихи подсказват, че духа вятър.

Баснята ни кара да се замислим, дали винаги отвръщаме на направеното ни добро по същия начин. Животното заситило глада си не може да промени природата си. То рие в корените на дървото, при все че е охранено и не може да се повдигне от мястото си. Защото е с ненаситна, лакома и неблагодарна същност, отдадена единствено на чревоугодничеството си. Всички знаем старата поговорка, която гласи- „Ти му подадеш пръст, то ти отхапе ръката!“. Е, така се е случило и тук, насред красивото поле…

ИК. „ПАН“
Художник: Мирослава Николова
Описание: Ивелина Дамянова

„Кукувица и петел“ /басня/ от Иван Крилов

„-Как пееш, мили петльо, ясно, сладко!

-А ти пък, моя кукувичице добра,

тъй песните извиваш равно, гладко,

че няма като теб певица в таз гора!

-Ах, кумчо, цял живот съм аз готова

да слушам всяка твоя песен нова.

-Но, хубавице, а пък аз,

кълна се, честно слово,

щом млъкнеш, чакам всеки час,

кога ще почнеш пак отново.

Отгде се взима този глас

тъй чист, висок и плавен?

Та вий не сте от род прославен,

а в песните-какво е славеят пред вас!

-За тез слова- промълви скромната кумица –

от все сърце благодаря,

но, кумчо, аз по съвест ще те уверя,

че пееш по-добре от райска птица-

туй знае цялата гора…

Но чу ги врабчо и им викна:-Разберете,

напразно със хвалби гърла дерете-

и двама ви не бива за пара!“

Аз вярвам, кукувичката че сте разбрали

защо към петля ласките не жали:

защото петльо кукувичката пък хвали…

Изображение:

Картинката е графична в черно-бели цветове. На преден план виждаме един едър и красив петел, кацнал на дървена ограда и гледащ намиращата се срещу него кукувица. Изглеждат като омагьосани един от друг, погълнати от обаянието на ласкателствата, които си разменят взаимно.

Петелът стои изправен на оградата с наперена гръд и леко разтворени крила. Единият си крак е вдигнал нагоре и е свил тънките си пръсти. Само един от четирите му пръста стои изпънат с острия си нокът и наподобява сочещ показалец. Главата си е обърнал настрани в ляво и гледа към кукувицата. Тя пък, като че в очакване, е отворила човка и е извила врат към него. Явно е че се радва на поредната възхвала на изкуството и на певица. Петелът е много красив. На малката си глава има голям килнат гребен започващ от основата на късия му извит клюн. Клюнът стърчи над главата му като корона. От врата към гърдите на птицата се спускат дълги, тънки и красиви пера, падащи едно върху друго. Гърдите и корема му са обсипани с пухкаво оперение, а на крилата и на опашката има дълги красиви пера. Изглежда величав и недостижим…

  Дървената ограда в която петелът е впил здраво нокти е измайсторена от един дълъг ствол на дърво, като преди това то е очистено от страничните си клони. Поставено е да лежи между две къси също дървени колчета, забити в земята. Оградната конструкция е прикрепена със здраво усукани въжета. Под тях има още един ствол на дърво, съставляващ долната част на оградата. Видно е, че това е стволът на бреза- с бяла кора на места изпъстрена с черни къси резки по фината кора. На тази селска ограда е кацнала и кукувицата. Извила врат към петела явно се наслаждава на хвалебствените слова по свой адрес и също му отговаря подобаващо. Тя е в пъти по-дребна по размер. Леко разперила криле, сякаш готова да отлети, но задържана от прекрасния разговор. Птицата е красива, с гъсто тъмно оперение, на места с бели участъци, което подсказва, че не е с изцяло тъмна окраска. Крачетата и са също тъй тънки, с дълги остри пръсти, завършващи с извити нокти.

  В далечината зад двете птици се простира широко поле покрито с гъсти полегати треви, а насред него като змия се извива път. Той води до две къщи, виждащи се на заден план.   Те са с дълги скосени покриви и с комини, кацнали по средата им. По димът излизащ и виещ се като кълбенца е ясно, че е късна есен и огнището вече гори. Небето е изрисувано с множество напречни линии, вероятно изобразяващи посоката на духащия вятър. Един красив купест облак се носи из него, без да се интересува от величественото присъствие на разговарящите птици на оградата.

Баснята ни кара да се замислим над самооценката си, различаваща се доста от реалността, която понякога сме склонни да си поставим. В такъв момент изглеждаме доста нелепо, и дори е възможно да станем обект на присмех. Само можем да си пожелаем, точно тогава около нас да се намира някое  честно и искрено врабче, което да ни спаси от подобна конфузна ситуация, стига да проявим достатъчно разум, за да се вслушаме в думите му… Не бива да приемаме ласкателството и да се възгордяваме от прекомерно хвалебствените думи, а да стоим далеч от лицемерието. Няма нищо по-хубаво от скромността и реалистичността и от простата блага, честна дума. Делата ни определят самите нас и за тях думи не са нужни!

ИК. „ПАН“
Художник: Мирослава Николова
Описание: Ивелина Дамянова

Маца в каца /стихотворение/ Асен Разцветников

„Наша маца падна в каца

и към Климе жално мяца:

„Бате Климе с благо име,

моля ти се извади ме,

че е лошо тука зиме,

ще ти хвана на тавана

пет мишлета със гащета,

шест врабченца със звънченца,

седем врани със сукмани!“

Описание:

Изображението е графично и пресъздава комичния момент на изпаднала в беда котка. Пред нас има нарисувана една голяма дървена каца. Тя е от дебели извити като дъга сухи и здрави летви-вероятно дъбови или акациеви, плътно наредени едни до други и пристегнати със здрави и широки метални обръчи. Кацата е кръгла като в горната си отворена част е по-широка и леко се разширява в средата, след което се стеснява към основата. Пълна е с вода, а в средата й пляска с лапи нещастната котка. Главата й е над водата, а с предните си лапи се опитва да намери изход от това положение. Около нея художникът е нарисувал вълнисти линии, което ще рече, че мацата плиска във водата. Гледа с оцъклен поглед, ушите и стърчат, козината й сякаш е сплъстена и сплескана, а мустаците висят безжизнени към водата. До нея над бъчвата наднича момче. То гледа и се смее широко. Косата му е права и добре сресана, с гъст бретон.  Лицето му е пълничко, а нослето – мъничко. Облечено е в риза под яката на която се спуска дълга черна вратовръзка. Носи черни панталони. С дясната си ръка момчето се е хванало за отвора на бъчвата, а лявата е поставило от страни точно под здравия метален обръч. Зад тях има висока колкото малкия зрител дъсчена ограда. Изработена е от широки летви, наредени едни до други. Дъсчената конструкция се държи на две допълнителни греди, през които минава една надлъжна по дължината на цялата ограда. Някои от частите на оградата са по-високи от другите, защото явно не са рязани под размер. По цялата им дължина преминават прави линии-по-дебели и по-тънки, сякаш че дървото е обработено и сковано още докато е било мокро. Затова са се образували и цепнатини по дървените летви щом са изсъхнали. От горе на оградата в дясно има пет мишлета. Видно е, че си умират от радост, виждайки беззащитността на своя враг-котката. Мишлетата са съвсем мънички. Стоят изправени на крачетата си и като че танцуват. Някои от тях са вдигнали радостно ръце и всички са с изправени тънки опашки, приличащи на игли. На крачетата си имат обувки, носят блузки и шорти на райе. От дясно на снимката се вижда един здрав клон на дърво, растящо зад оградата. Там всичко също кипи от забавление. Четири красиви птичета, вероятно врабчета, са надвесени над момчето и котката, а до тях стоят още две свраки. Птичетата са много красиви, с фини перца и изпънати зад тялото крилца. Отворили са човки и чуруликат приповдигнато. До тях и свраките са отворили дълги и остри човки. Те приличат на разтворени ножици. В долната част на човките им виждаме и тънък език. Те са доста по-едри от другите птичета и съвсем черни. Имат по малко бяло оперение на коремчетата си. Три камбанки също са закачени на клона.

Дали момчето ще извади котката, по-скоро, защото всички знаем колко неприятна е водата за представителите на този животински вид? Все пак те поддържат старателно тоалета си и се къпят и решат, докато пригладят всяка частица козина, единствено чрез езика и лапите си. Колко ли са щастливи мишлетата и птичките, ставали обект на нападения от страна на котката? Сега съдбата се е обърнала и техният естествен враг е в беда. И ще трябва да разчита на добротата на своя стопанин…

ИК “ПАН“
Автор: Асен Разцветников
Издание:“Щурчово конче“

Илюстрации:
Вадим Лазаркевич и К. Каменов

Описание:
Ивелина Дамянова

„Ястребът“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

 

„ Зимата наближаваше, листата на дърветата капеха, почнаха да падат често мъгли, а сутрин виждахме как всичко около нас е покрито с дебела слана. В такива дни повече се скитахме из града, рядко някой от нас ще иде до полето да потърси храна…Избягвахме по това време да излизаме на открито и затуй, че ястребът ставаше много настървен, нападаше ни изневиделица, а ние трудно можехме да се укриваме, защото и листата на трънките бяха опадали…“

Късна есен е! Врабчетата живеят в града, напуснали пустото и оголяло поле, заедно с градския си приятел Гаврош. Те дори не помислят да се завърнат в полето въпреки че често са подтиквани от глада или пък от безсмислието и монотонността на градския живот. Не им се нрави на нашите врабчета ни киното, ни телевизията, ни всичката забързаност и суетност на този град, но са решени да останат там докато настъпи пролетта. Полето е опасно, а над него често лети хищният и безпощаден ястреб, който навремето бе погубил Ю. Тц. Един ден, при тях идва Чир изпълнен с радост и им споделя, че е видял много суха храна в един харман насред полето. Настойчиво убеждава всички, че няма никаква опасност да бъдат нападнати, защото никъде не срещнал ястреба. Всички се колебаели дали да се отправят към полето, но накрая решили да отидат и да заситят гладните си стомаси. И така  врабчетата и Смрадовранката отлитат към полето без да се вслушват в непрекъснатото мърморене и предупреждения на Драги ми господине. Щом стигат полето, разбират колко прав е бил той в настойчивостта си да летят по-ниско и бдително. Изневиделица ястребът ги връхлита. Всички се разлитат в отчаян опит да избегнат безпощадните му, криви нокти и клюн. Докато ястребът кръжи над реката близо до полето и врабчетата се мъчат да избегнат неминуемото нападение изведнъж прозвучава силен гърмеж. Той идва от ловната пушка на един ловец, който се разхожда край полето. Хищната птица пада стремително в плитките води на речния бряг и започва отчаяно да пляска с останалото си здраво крило в опит да полети отново. Това обаче е невъзможно. Всички притихват, осъзнавайки края на ястреба и дори изпитват жал към него. От своя страна птицата, дори предчувстваща гибелта си не престава да гледа със злоба и жестокост към врабчетата. Не минава много време и една сврака, станала жертва на ястреба го вижда. Осъзнала, че това е моментът в който би могла да му отмъсти за погубените си рожби тя го напада с тежки думи, а сетне вика и останалите свраки. Всички се скупчват над ястреба и започват да го кълват ожесточено, докато не го разкъсват. За миг от силния, всяващ ужас и страх ястреб не остава нищо. Наблюдавайки случващото се, врабчетата изпитват съжаление към хищника. Смъртта му не им носи задоволство, въпреки че той убива Ю.Тц, защото имат добри сърца. А доброто сърце никога не би могло да се радва на чуждото нещастие, дори то да сполети най-големият му неприятел. Така врабчетата стават свидетели на края на ястреба и са спасени от неговите набези.

 

Изображение:

Картинката е черно-бяла. Нарисуван е моментът в който ястребът напада врабчетата. Птицата е в пъти по-голяма по размер от тях. Извитото тяло и изпънатите крака подсказват, че хищникът се стреми всеки миг да улови врабчето под него. То от своя страна е извило мъничкото си телце и се спуска право към земята. Ястребът изглежда много силен, с гъсто оперение от дълги здрави пера. Има малка глава и много голям извит и остър клюн. Крилата му са вдигнати високо и приличат на назъбени перки. Насочил е острият си поглед към беззащитните врабци, прелитащи край него. Над тази страховита сцена лети Юнашка фланелка, но дори неговата безстрашна дреха не би могла да го спаси от този жесток нападател. Дебелачко и Запетайчето също ужасени наблюдават седемте врабчета над тях, които размахват учестено и припряно с крилца за да се спасят. Дали врабчетата се чувстват отмъстени, щом виждат грозния и безмилостен край на птицата? А свраките биха ли проявили съчувствие, ако не бе нападал рожбите им? Едно е сигурно-животът е изпълнен с непредсказуеми моменти и нищо което имаш не ти принадлежи завинаги. Затова смисълът на съществуването се крепи на обичта, помощта и приятелството. Така както си помагат врабчетата, откакто нетърпеливо пробиха своите черупчести затвори. Ястребът на свой ред е прекарал живота си като хищник и също става жертва на хищните свраки. Дали, ако бе оцелял ястребът би отхвърлил своята жестока природа? Едва ли, но пък врабчетата разбраха, че ако си лош един ден и ти ще страдаш, защото животът мери всекиго според делата му.

 

Изображение:

Картинката е черно-бяла и пресъздава момента в който всички врабчета се снижават към три големи камъка. Големите камъни са сгушени един до друг и са чудесно прикритие от очите на ястреба. Дали биха се спасили шестте врабчета зад прикритието им няма как да разберем, защото ловецът вече е изстрелял смъртоносният си куршум в ястребовото крило…

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„В гнездото кукувица“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

 

„Рано през пролетта птичият свят се разшета-кой подкърпваше старото гнездо, кой правеше ново, само Драги ми господине се колебаеше дълго време, дали да си направи ново гнездо, или да ремонтира старото и да изкара в него още една година…Ку-ку!…Ку-ку!-чухме викове от гората и Пешеходецът който си подсвирква с уста ни съобщи, че видял рано сутринта кукувицата. Тя не била сама, ами водела от Индиите много кукувици със себе си… Ние веднага оставихме своята работа и отидохме в гората да разберем откъде се взеха толкова много кукувици. Там видяхме нашата стара кукувица, която по най-хитър начин миналата година измами свраката и пъхна яйцето си в нейното гнездо. Заедно с нея от Индия бяха надошли много кукувици… Дни наред ние ги шпионирахме, както това сме правили и друг път…Много скоро ние разбрахме, че те искат да снесат яйцата си в чужди гнезда, затова обикалят навсякъде из гората и се мъчат, ако могат, да заблудят някоя сврака. Не се минаваше ден някой от нашето ято да не се прибере привечер и да не каже, че еди-коя си кукувица успяла да снесе яйцето си в еди-кое си свраче гнездо… Кукувиците покукаха и се пръснаха из гората, а свраките съвсем успокоени продължиха да лежат в гнездата си и да мътят. Те мътиха три седмици, в края на третата седмица почнаха да се хвалят една на друга, че чуват как малките им писукат в яйцата, а някои дори бяха успели да пробият твърдите черупки с човки. Щом гарджетата се излюпиха, всичките до едно голи и грозни, от всяко гнездо мъжката и женската сврака тръгнаха да търсят храна…За седмица време се облякоха, почнаха да ядат много, по цял ден писукаха и искаха храна. По това време забелязахме, че във всяко свраче гнездо си показваше човката и разтваряше голяма уста прилично на гардже пиле, само че по-едро от останалите. Разбрахме ние, че тези лакоми пилета са пилетата от кукувичите яйца… Аз наблюдавах гнездото на моята ланска познайница, освен кукувичето в него имаше още пет гарджета. Лакомото кукувиче до такава степен стана нахално, че почна да изяжда цялата храна, ни троха не оставяше за гарджетата… Един ден свраката, като погледна в гнездото, видя, че едно гардже лежи на дъното на полога нагоре с крачката си. Беше умряло…Без много да се двоуми, свраката се наведе, взе го в човката си и го изхвърли от гнездото. Лисицата, която обикаляше под гнездото на свраката, излезе привечер, намери мъртвото гардже и го изяде. Подир два дни мъжката сврака, щом донесе вода, намери също тъй гардже, обърнато по гръб на дъното на гнездото, хвана го с човка и го изхвърли навън…Така ден подир ден едно по едно гладните гарджета измираха и свраките ги изхвърляха от гнездото…“

Настъпва дългоочакваната пролет и птичият свят се изпълва с живот. Настава трескава подготовка за създаването на нови гнезда. Едни ремонтират, други майсторят съвсем нови, а трети като градското врабче се отказват от тази скучна и старовремска работа. Докато врабчетата прехвърчат, носейки сухи сламки и всичко необходимо за новите си гнезда, забелязват, че около тях се навъртат кукувиците. Те са наясно, че подлите и безотговорни птици отново ще се опитат да снесат яйцата си в чуждите гнезда. Врабчетата решават да бъдат изключително бдителни, за разлика от глупавите свраки, и така скоро разбират, че са били прави в предположенията си. Кукувиците дразнят свраките и използват моментите в които разярените птици се впускат в люти спорове с тях, за да имат възможност набързо да снесат яйцата си в оставените без надзор гнезда. Обаче всичко случващо се, не убягва от зорките и бдителни очи на врабчетата. Скоро пилетата се излюпват, а свраките погълнати от грижата за своите рожби дори не забелязват, че във всяко едно от гнездата им има по едно по-различно пиле. Така ден след ден родителите летят неуморно и носят храна на пилетата си без да съзнават, че почти всичко донесено от тях се озовава в човката на едно и също пиле. Това разбира се е кукувичето, което е по-едро от техните родни пилета и вного по-нахално. Ден след ден то поглъща цялата храна, едрее и става още по-жизнено и ненаситно, докато сврачетата започват да умират едно подир друго. Родителите така и не забелязват това, а по-усърдно и неуморно продължават да отлитат и да се връщат в гнездото носейки храна, която отново изяжда кукувичето. Скоро всички сврачета са мъртви от глад и изядени от лисицата, която се навърта под гнездата им. Така с хитрост, кукувиците без да полагат грижи се сдобиват с пилета, а свраките ги отглеждат, погубвайки неосъзнато собствените си рожби. Свраките, непрестанно заети да се карат с всички наоколо или пък да бърборят празни приказки, не успяват да осъзнаят хитрите кукувичи номера, нито пък разбират как отглеждат убиец в гнездата си. Разсъдливите и умни врабчета виждат и осъзнават всичко. Дълго време те се чудят, как глупавите свраки не могат да различат своето пиле от чуждото. А когато порасналите кукувичета чуват старите кукувици да кукат из гората отлитат без да се колебаят и оставят празни и безнадеждни сврачите гнезда. И въпреки че свраките са безпощадни и биха могли да разкъсат дори ястреб, те са безсилни пред хитростта на кукувиците. И така година след година те отглеждат чуждите птичета с много труд, обич и непрекъсната грижа, а техните сврачета загиват, победени от натрапниците.

 

Изображение:

Рисунката е черно-бяла и пресъздава жалкия край на сврачите пилета.От дясно на изображението е лисицата, която е настъпила с предните си лапи мъртвото свраче. Тя е със слабо и издължено тяло,завършващо с дълга и рунтава опашка, вирната нагоре. Две остри уши стърчат, готови да доловят и най-малкият шум. Под нея изпънато и безжизнено лежи сврачето. Разперило е крилца и опашка, и е затворило очи. Вероятно то е мъртво и всеки момент ще се озове в устата на лисицата. Над нея друго свраче като че пада право към хищната лисича муцуна, също загубило крехкия си живот. Отстрани Дебелачко наблюдава с ужасен вид. Други четири врабчета също са свидетели на смъртта на сврачетата. Едно от тях е Юнашка фланелка и изглежда не може да повярва как може глупавите свраки да отредят такъв край на децата си. Дали ако не бяха тъй-свадливи, приказливи и импулсивни, свраките щяха да са по-бдителни и отговорни към гнездата си? Може би тогава наглите кукувици нямаше да успеят да оставят яйцата си в полозите им. Дали са осъзнали, че отглеждат чуждо птиче, или отговорността им на родители дотолкова ги е погълнала, че не виждат очевидното? Глупави ли са, щом не разбират, че погубват живота на собствените си птичета, докато обгрижват чуждото? Но за тях всички излюпени пилета в гнездата им са родни деца…, а във всяко едно от тях, кукувичето писука гладно и настойчиво, докато останалите загиват тихо…

 

Изображение:

Картинката е черно-бяла. В центъра й има едно черно яйце от което се показва новоизлюпеното кукувиче. От всяка страна стоят по три свраки, които го гледат и вероятно му се радват, защото мислят, че то е свраче като тях. Свраките са високи и слаби, с тънки и остри човки. Всички са облечени в гащеризони, а една от тях дори се навежда към малката кукувица. Явно се радват на птичето и са щастливи да го видят и да чуят писукането му след дългото и непрестанно мътене през изминалите седмици. А край тях две врабчета стоят едно срещу друго и е видно, че разговарят развълнувани. Може би мислят как да споделят с тях, че това е птичето на кукувицата или пък се ядосват на глупостта им?

 

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Рисувани врабчета“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Щом падне сняг по полето, вече никакво насекомо не се среща, нито пък Сече баба дръвца може да се намери от някъде, затова ние лека-полека се преместваме към селцата…Где с фърчене, где пешком, добрахме се до някакво селце… Пообиколихме тук и там и се настанихме накрая в една плевня…Първата нощ не ни беше много удобно, криво-ляво преспахме и още на съмване бяхме готови за работа. Снегът спря да вали, кога погледнахме навън, всичко бе равно и бяло. Не помня кой пръв се подсети, че е време за рисуване…Тогава всички слязохме от плевнята в двора и един през друг почнахме да рисуваме…Като изрисувахме целия двор, излязохме и на улицата да рисуваме врабчета…“
Зимата настъпва и покрива всичко с красива бяла пелена. Врабчетата търсят подслон. Отсядат в плевнята на едно близко село. С тях е и приятелката им Смрадовранката. В ясното утро снегът блести с нежната си красота, а врабчетата решават да му придадат още по-голяма хубост и да го изрисуват. Скачат, пърхат с крила и творят върху снега, кой както може. Дебелачко рисува дебелачета, Смрадавранката фльонги, другите правят различни по вид фигури. Всички са много щастливи и се впускат в истинско творческо забавление. Но веселата глъчка, която вдигат става причина при тях да дойде една патица. Виждайки рисунките на врабчетата и тя на свой ред решава да направи. Започва да тъпче с големите си и груби плавници и дори не забелязва, че така унищожава красивите рисунки на врабчетата. Всички са много разочаровани, защото цялата красота на творението им е на път да бъде съсипана. Не стига това, ами след мъничко пристига и една огромна крава. И тя започва да рисува, по кравешки. Врабчетата се прибират в плевнята и оставят кравата да гази по белия сняг без да се притесняват повече за рисунките, защото знаят, че снегът отново ще завали. А до тогава има толкова неща които да си разкажат и да си споделят…

Изображение:
Картинката е черно-бяла. Има седем големи стъпки, оставени от патицата стояща в ляво на изображението. Големи са, в триъгълна форма, с три остри и тънки върха- отпечатъци от пръстите на плавниците. До една от тях е кацнало едно врабче и я гледа. Вероятно е разочаровано от грубите и не красиви патешки следи, които заличават фините им рисунки. И Запетайчето оглежда нагазения от новодошлата натрапница сняг. До тях стои и самата патица. Има дълго и слабо тяло, малка глава и дълъг заоблен клюн. Сякаш е облечена в гащеризон с дълги крачоли, завършващ с надиплени къдрици. Отгоре в небето летят Юнашка фланелка и едно друго врабче. Дали с нетърпение очакват патицата да си отиде за да продължат приятното си занимание? Е, дори и да унищожи създадените им картини се знае, че през зимата често вали сняг и те отново ще имат възможност да се забавляват рисувайки.

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Чири“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

 

„Едно наше врабче, Чири, отиде да живее на село. През зимата се топлеше в сламената стряха на плевнята, беше си направил дупка в нея и колкото и студено да беше, не му подвяваше отникъде, защото входът бе тъй тесен, че щом влезеше, го запушваше целия. Прехранваше се край кокошките…Всяка година то почиства свинските кожи на Илия, а за сметка на това Илия му позволява да живее безплатно в сламената стряха на плевнята. Врабчето никога не е повдигало въпрос, че кожата е голяма и че много работа има да падне по нея. Ето и сега с ушите си чу, че кожата е три декара, но нито изрази недоволство, ни нищо, ами обиколи да я разгледа от всякъде, да види дали е добре опъната и дали е натъркана равномерно с трици и сол. Като огледа и одобри, Чири се залови за работа… Всяка зима то бързаше да приготви свинската кожа преди още да е цъфнал кукурякът. Щом почисти кожата, Илия изправя сенарската ритла и изважда пироните. Сега ще обуя децата и жената!- вика Илия, отнася кожата, размерва я, реже я на ивици, прави цървули и кога тръгват на гости, врабчето ги вижда всички до един с нови цървули… Врабчето подтичва босо подир тях, къде пешком, къде подхвръкне, и му е кеф, кеф…Защото и врабчето има заслуга да са стегнати всички в нови цървули…“

Студената и наглед безкрайна зима преминава в упорита работа и почти неусетно за врабчето Чири. Докато всичко спи под пухкавата снежна завивка, то се труди упорито и припряно над свинската кожа на стопанина на плевнята. Там прекарва зимните нощи Чири, а денем упорито подготвя за нови цървули кожата. Врабчето е добро и признателно за предоставения му подслон и всяка зима с радост помага на Илия, без да се оплаква, а напротив щастливо и гордо от възможността да бъде полезно. Кожата, която трябва да обработи и почисти е огромна, но това не му пречи да свърши тази трудоемка работа. Напротив, то с още по-голям ентусиазъм се труди, знаейки и очаквайки радостта на илийчовото семейство щом се сдобият с нови цървули. От ранно утро до здрач кълве врабчето по кожата, а накрая тихо споделя радостта на стопаните. Нито за миг то не се плаши от работата, нито пък му се струва твърде трудоемка. Не изпитва и капка съмнение, че ще се справи, а напротив продължава с хъс и желание. И преди зимата да е свършила Илия се сдобива с нова чанта, която му ушиват от тазгодишната кожа. А сърцето на врабчето прелива от радост и гордост, че е успяло да се отплати на стопанина за топлата стряха и през тази зима.

Изображение:
На черно-бялата рисунка е пресъздаден момента в който Чири започва с почистването на свинската кожа. Тя е много голяма и здраво изпъната, като от всяка страна е закрепена с по два дълги, здрави пирони. В горната част на кожата в дясно е кацнало врабчето и вече кълве по нея. Има малък участък с дребни точици. Дали това са триците и солта, които ще трябва да отстрани? В средата на кожата от долната й част има цепнатина в тъмен цвят. Възможно е кожата да не е изцяло бяла, а на черни петна. Срещу изпънатата кожа стои прав един таралеж. Той не прилича на такъв съвсем, понеже е с много издължена муцуна, която прилича по-скоро на клюн, но пък има множество бодли. Обут е в панталон на ивици и сочи с ръка към кожата. Не става ясно какъв образ е нарисувал художникът, но е сигурно, че наблюдава работата на Чири, заедно със Запетайчето, стоящо до него. До тях У Фу и още един врабец явно си говорят и изглеждат озадачени. Дали смятат, че тази задача е трудна, дори невъзможна за едно врабче? Дебелачко и още едно врабче също са там, а Чири продължава да се труди. Колко ли разсъдливо и сърцато трябва да е врабчето за да иска да се отплати на Илия? Нима не би могло да нощува в сламената стряха, кой би му попречил? Разбира се стопанина не би го прогонил… Но какво по-хубаво от това да дадеш нещо от себе си на някого без да чакаш да ти бъде поискано в името на общото благо… Тогава животът ти добива истински смисъл.

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Автографи“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Човек никога не знае кога ще стане прочут; просто се събужда една сутрин и още докато се протяга в гнездото, разбира, че е станал прочут… Една сутрин Пиук се събуди в гнездото съвсем прочут. Предния ден той доведе една буболечка, наречена Сече баба дръвца. Никой от нас още не беше хващал такава буболечка… А Пиук, както летял край реката, вижда в едно дърво Сече баба дръвца. Хваща я той за шията, почва да вика: Ура!…Пиук си легна обикновен като всички нас, а на сутринта се протегна в гнездото и вече беше прочут заради Сече баба дръвца. Ние, щом станахме, веднага поехме всеки по своята работа, обаче Пиук наникъде не поема, защото е вече прочут… Прочутият човек нищо не бива да работи, освен да раздава автографи… После той тръгна по света и сума време се губи… Едно само не ни харесваше, че откакто стана прочут, Пиук съвсем ни забрави…Един ден той се завърна при нас и ни разказа как навсякъде раздавал автографи и че светът бил много жаден за автографи…“

В един обикновен ден се случва нещо необикновено… Пиук извършва голям и невиждан подвиг, залавяйки мистичната буболечка Сече баба дръвца, за която всички са чували, но никой не бил виждал, камо ли да улови. Врабчето най-случайно съзира буболечката и без да му мигне окото я хваща. Безстрашното пернато я отнася при приятелите си, стискайки я здраво. Така то изумява всички и печели тяхното възхищение и уважение, поради извършеното геройство. Новината за Пиук бързо се разчува и за миг той става най-известното врабче, а това на свой ред предизвиква желание у всеки научил за случилото се да се срещне и запознае с него. Всички единодушно решават, че след улавянето на тази животинка, нещо което никой не помислял за възможно, Пиук е вече известен и ще трябва да живее като такъв. Но как живеят известните хора, определено никой не знае със сигурност. След дълги размишления на помощ идва начетената Смрадовранка. Тя споделя с останалите мнението си, че ако някой е известен, то той трябва да раздава автографи. Така Пиук започва да дава автограф след автограф на всеки който срещне. Влакове, автобуси, църкви и паметници, изобщо всяко посетено място и всеки срещнат човек или животно, Пиук удостоява с подпис. На където и да тръгне врабчето среща зажаднели за автографи хора и поради тази причина напуска приятелите си и родните места. Дълго време пътува и раздава подписи, а приятелите му тъжат, чувствайки се изоставени. Един ден Пиук се завръща и надълго и нашироко разказва за посетените места и срещите с най-различни хора. То споделя колко много пъти е получило искрена радост и възхищение от околните, но и че се е усетило и неприязън от някои. Затова врабчето осъзнало, че да бъдеш известен не винаги те прави щастлив и че най-хубавото място е да си у дома сред приятелите. Всички врабчета, впечатлени от разказа на Пиук, помечтали един ден да бъдат тъй известни, а сетне продължили живота си по старо му. Защото за да бъдат известни и те на свой ред трябвало да направят нещо уникално, а дотогава приятеля им ще бъде най-известното врабче сред тях.

Изображение 1:
Картинката е черно-бяла. В центъра й има едно масивно, необикновено и триглаво същество. Това несъмнено е страховитата буболечка Сече баба дръвца, която Пиук е вързал със здраво въже около шията. Изглежда я управлява и подчинява, защото е кацнал заплашително върху й и не я изпуска и за миг. Буболечката е с голямо правоъгълно тяло с четири крака и дълга тънка опашка. Никак не е красива. Трите й глави са разположени плътно една до друга и всяка гледа в различна посока. Имат форма на патладжан, отскубнат от дръжката си. В долния край на главите, има нарисувана по една дъга в средата, наподобяваща усмивка. У Фу е застанал право срещу буболечката, облечен в своята фланелка и е видно, че изобщо не се страхува. Над тях се спускат пет врабчета, готови да видят от близо уловената животинка, а защо не и да получат по един автограф от Пиук…

Изображение 2:
В центъра на черно-бялото изображение е нарисувано едно кълбо, което мъничко прилича на издуто врабче. От едната му страна има леко заострена и издължена част, прилична на клюн, а от другата има опашка и две реещи се крачета. През средата на кълбото преминава права линия, както и три напречно на него. Дали това са полюсите и екватора, изобразени върху планетата. От горе Пиук се движи и явно е решен да я обходи изцяло и навсякъде за да остави по един автограф. Някъде зад земното кълбо се е скрил и Краката му стърчат на вън. Дали проучва колко необходени места и нетърпеливи хора остават от другата страна на планетата, които Пиук също ще трябва да посети? Едно врабче лети надалеч, а Луната над тях се усмихва. Дали и тя е научила за геройството на врабчето? Възможно ли е Пиук да обходи всяко кътче не знаем, но е ясно, че дълго време ще бъде един неповторим герой за своите приятели.

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„За плашилата“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

 

„Една година времето много се засуши, хората не можеха да си гледат работата по полето… Тананик и Пиук викат: Всичко живо ще изгори, я да оставим ние нашата работа и да направим магия за дъжд… На нас не ни е за първи път да правим магии. Ако искаме да завали дъжд, отиваме вкупом в прахта и подвикваме хорово: Чик-чик-тананик!… Така стана и тоя път… Народът плъпна по нивите да оре, щъркелите газят с кокилите из орането, а ние забелязахме, че един човечец доорава нивата и само се оглежда. Другите хора изораха нивите си, почнаха да сеят просо в тях, а човечецът, и той доора, но не почна да сее просо. Чику разправя: Тоя го е страх от нас, затова не сее просо… Човечецът си свали капата, потупа се с нея по коляното, почеса се по врата и повтаря:Да сея ли просо, да не сея ли!…Ако сея врабците ще ми изкълват просото. Ако не сея, няма да има какво да жъна!… Той стана, за да почне да сее, а ние пак пикираме над нивата и бръмчим с все сили:Бжъъъ! Оня се отказа да сее, седна отново в браздите, почеса се по врата и мълчи…“

Нашите врабчета летят над ширналите се ниви и наблюдават кипящата работа и подготовка на хората за предстоящата сеитба. След като правят магия за дъжд, хората успяват да изорат земята си, за да засеят нова реколта. Навред кипи от народ, всеки зает с работа, а врабчетата жизнерадостно прехвърчат на тук и там. Докато си летят тъй безгрижно, те виждат един селянин, които се суети сред изораната си нива и не се захваща да посее просото, както останалите около него. Врабчетата разбират, че човекът се страхува да посее просо, защото мисли, че те ще изкълват семенцата. Чуват го докато си мърмори под мустак и умува, какво да прави. Забавлявайки се от неговото колебание, всички започват да кръжат над нивата му, да кацат и отлитат чикчирикащо. Човекът, виждайки толкова врабчета, потъва в дълбок размисъл и забравя за всякаква работа, погълнат от тревога по още незасятата си нива. Мисли, мисли, а колебанието и страхът не му позволяват да се захване за работа, докато около него всички вече са почти към края. Той дори не обръща внимание на околните, инак би видял че ни едно парче земя не бе нападнато от врабчетата. Уви, той става, сетне поседва, почесва си и умува… Ха да почне да сее и се разколебае, ха да се захване на труд и се откаже… Продължава да размишлява селянина и изведнъж се захваща здраво на труд. Измайсторява страшно плашило, облича го в човешки дрехи- с шапка, риза и панталони, а под тях напъхва слама, за да изглежда едро и страховито. Но все му се струва, че врабците няма да се изплашат. Затова ден след ден, човекът започва да носи на нивата си всякакви работи-колци, кратуни, парцали и слама и измайсторява плашило подир плашило. Така човекът забравя, защо всъщност е на нивата си и докато чуждите посеви зеленеят и растат, предвещавайки богата реколта, той продължава да реди страховити плашила сред пустата си нива. Идва есен и всички прибират реколтата си, а този човек събира плашилата си, готов да посрещне идната сеитба. Всичко това с присмех наблюдават нашите врабчета и не спират да се чудят на глупостта му.

Изображение:
Картинката е черно-бяла. В центъра и стои едно високо плашило, а около него са врабчетата. Изглежда много добро и не е никак страшно, щом погледнеш усмихнатото му лице. Явно и то като врабчетата се забавлява от глупостта на стопанина си. Главата му прилича на кратуна с дълга дръжка, леко пропукана в десния ъгъл. Има две извити вежди, достигащи до основата на дългия му нос. Гледа ни с малките си черни очи. Тялото на плашилото е изработено от дълги пръчки. Краката и ръцете му са тънки, с по три разклонения по края, наподобяващи къси пръстчета. Вероятно това са тънки вършини, прикрепени към тялото на страшилището. То е облечено в блуза с ръкави, единият от които леко прокъсан, нашарена на ивици. Отгоре върху нея носи широк гащеризон с асиметрични крачоли, целият на каре и с пришита голяма кръпка над десния крачол. Върху едната му разперена ръка е кацнало едно врабче. То явно е готово на битка и никак не е притеснено от присъствието на плашилото. Даже напротив! Отляво на тях са кацнали Смрадовранката и друго врабче. Дали това е пешеходецът, който си подсвирква с уста, зает да шпионира, както обикновено? От дясно пък се кипри друг врабец. Той е облечен в дълга дреха и сякаш е метнал пончо на раменете си. Няма съмнение, че това е Юнашка фланелка. Над тях високо лети едно врабче, докато други две се снижават, готови да кацнат при останалите. Колко ли глупав изглежда човекът на врабчетата? Как ли се отглежда реколта от плашила? Дали ще разбере, че страхът му е бил неоснователен? Все пак би било достатъчно да се поогледа за да разсее безпочвените си съмнения. Но, уви, човекът не го направи, затова пък измайстори много и разнообразни плашила и забрави за просото…

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова