„Драги ми господине отива с питане до Цариград“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„ Драги ми господине един ден ни разказа за своето пътуване до Цариград. Дали точно така е станало пътуването, или пък не е така, не зная, затуй аз ще разкажа историята, както е, а читателят нека сам да реши кое е истина и кое не в това забележително пътуване на Драги ми господине. Ето и неговия разказ според както съм го запомнил: Един ден си викам: Я да отскоча аз поне до Цариград…Тогава зрееха слънчогледите, избрах си една хубава слънчогледова пита край пътя, седнах кръстато върху питата като турчин, чопля слънчогледови семки и чакам да се зададе някой, за да го питам къде е пътят за Цариград… Нямате си представа що народ, що нещо мина него ден по пътя и аз никого не пропуснах, без да го питам къде е пътят за Цариград…

Един ден Драги ми господине споделя с приятелите си за своето пътуване до Цариград. Той разказва за желанието си да посети Ориента, Божи гроб и Индия за да се запознае с тамошната култура и вярвания. Така се ражда идеята му да посети града, защото е по-близо, но същевременно също тъй екзотичен и загадъчен като самия Ориент. Историята на Драги ми господине става още по-интересна, след като описва начина по който стига до там. Той решава, че за да се отправи на това пътуване, ще му е нужна достатъчно информация относно посоката по която да поеме. По тази причина, врабчето каца на един слънчоглед, откъдето обсипва с въпроси всеки преминаващ. Много хора се изнизват покрай него, всеки тръгнал по своя път, и никой от тях не остава незапитан за Цариград. Врабчето вижда приближаваща се към него шумна свита и търпеливо чака върху слънчогледовия си цвят да го наближи. Бият тъпани, свирят дейрета, танцьорки танцуват, войници крачат заплашително, а носачи носят носилка върху която седи пищен султан. Всичко това вижда врабчето, щом те го застигат. След като се запознава с всички се оказва, че се намира в самия Цариград. Срещата е вълнуваща. Драги ми господине се представя на султана и на великия везир… Така увлекателният разказ е към края си, а врабчето заявява колко полезно и необходимо е на всеки, решил да пътува, да общува с хората които срещне по своя път за да черпи от тяхната мъдрост. Дали е истина и как точно се озовава в Цариград, докато просто си седи на слънчогледа на никого не става ясно, но определено всички са завладяни от историята. Впечатлени, приятелите на Драги ми господине го съветват да посети и Божи гроб, щом това е все още несбъдната негова мечта, както е направил с Цариград. Смрадовранката е на мнение, че това пътуване не би било тъй леко и може би Божи гроб е много по-далеч. Но това разбира се не е причина да бъде прекършен стремежа на пътешественика към нови далечни и интригуващи страни и градове, които да види в бъдеще.

Изображение:

Картинката е черно-бяла. В центъра има една висока табела, като стрелка, сочеща надясно, прикрепена чрез здрава и дълга тръба. Вероятно е от дърво и доста стара, защото едната й страна е пропукана. Отгоре е кацнало едно врабче и е напълно възможно това да е Драги ми господине. Той е вдигнал наперено опашка и съсредоточено гледа пътя пред себе си. Отляво до знака стоят Запетайчето и Смрадовранката. Тя е разперила крилца и гледа към стоящата крава срещу й. Тревопасното животно е много красиво. Има голяма глава с две дълги, извити като куки рога, чифт вирнати уши, голяма муцуна, едро тяло и дълга опашка. Наблюдава ни с дълбоките си очи. Между рогата на кравата има гъст сноп козина приличащ на бретон и по-обемна козина по края на опашката й. Това явно е необикновена крава, защото на четирите си крайника носи обувки и сякаш им е надянала жартиери, също като румънските врабкини. Дали това значи, че е по-изискана или специална от останалите представители на вида й? Възможно ли е да е от Индия, където е свещенна и на почит? До нея стои едно врабче и явно разговарят. Четири пернати се спускат към мястото, където се намират Драги ми господине и кравата, докато други две са готови вече да кацнат в близост. Колко ли още пътувания предстоят на нашите врабчета? Пред тях е огромният свят, който ги очаква, изпълнен с вълнения, а крилата им трептят от нетърпението да го превземат.

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Шпионите дебнат и слушат“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Ние сме постоянно сред птичия свят, мушим се навсякъде, всичко виждаме и от всичко гледаме да вземем поука…Та от много наблюдения окото ни е набито, сетивата ни са изострени и ако е работата до гяволлък, всички птици ще турим в джоба си. Така си мислехме ние, но човек нали докато е жив, все се учи. За съсед ни дойде една сврака, бъбрива като сврака, почна да прави гнездо…Най-после тя завърши обзавеждането на това пусто свраче гнездо, снесе яйца и легна да мъти… Та тя легна да мъти, а ние подфъркаме наоколо и я шпионираме….“

Врабчетата си имат нова съседка сврака, която свива гнездо в близост.Тя е бъбрива и припряна и с усърдие прави и обзавежда гнездото си, а нашите герои през цялото време я наблюдават. Всъщност да си шпионин не е чак толкова забавно, защото не се случва нищо интересно, но все пак всички продължават разузнаването на сврачето ежедневие. Дори Смрадавранката и врабчето пешеходец не спират да бъдат тайни шпиони. Така един ден те стават свидетели на много интересна случка. Докато свраката мъти яйцата си до нея се приближават двойка кукувици. Хитрите птици са решени да оставят своето яйце в гнездото на свраката, тяхна запазена марка, от както свят съществува. Неканените посетители вдигат шум, започват да кукат, а мъжкият се приближава към чуждото гнездо и усърдно дразни свраката. Тя от своя страна решава, че това е женската кукувица и притеснено се опитва да я пропъди, а след като не успява хуква подир нея в опит да я отдалечи. И докато свраката гони мъжката кукувица, женската снася тайно яйцето си и бързо го слага в чуждото гнездо. Зорките и бдителни очи на врабчетата виждат всичко и разбират, че не само те са шпионирали, а също и подлите кукувици. Така без свраката да знае ще измъти кукувичето, а врабчетата осъзнават колко важно е да си разумен, наблюдателен и разсъдлив. Свраката заета с бъбрене и импулсивна в действията си, подхожда прибързано и необмислено. Така оставя гнездото си без надзор и неосъзнато дава възможност на кукувиците да изпълнят хитрия си план. Виждайки всичко случващо се, врабчетата разбират че има още много да се учат из птичия свят. И въпреки знанията усвоени в училище те ще трябва да придобият още много нови, които ще им поднесе самия изживян живот.

Изображение:

На черно-бялото изображение е пресъздаден момента в който кукувицата се готви да остави яйцето си в сврачето гнездо. От ляво на рисунката има четири врабчета. Те са много развълнувани и сякаш притеснено пърхат с крилца в опит да осуетят намерението на нахалната птица. До тях в гръб е седнала кукувицата. Тя е в десетки пъти по-едра и изглежда гледа концентрирано пред себе си. Птицата е облечена в дълга права рокля с ръкави, през кръста й преминава черна лента като коланче, а на краката си носи черни обувки. В скута си придържа току-що снесеното яйце. То също е много голямо, цялото изпръскано с дребни точки. Над тях кръжат три врабчета и е сигурно, че наблюдават тайно развитието на случая. Колко ли ще се разочарова свраката щом види, че е била надхитрена? Дали ще се грижи и за чуждото пиле както за своите? Дали тази случка ще бъде причина тя да стане по-сдържана в думите си и бдителна в действията на околните? Навярно след като врабчетата стават свидетели на случката ще бъдат по-мъдри и готови за изненадите, които им готви бъдещето под птичото небе.

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“

Художник:
Йордан Радичков, Виктор Паунов

Описание:
Ивелина Дамянова

„Пешеходецът който си подсвирква с уста“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Да крачиш пешком по света, като си подсвиркваш небрежно с уста-мигар може да има нещо по-красиво от това! И най нехайно можеш да пъхнеш ръце в джобовете си, и с най-нехаен вид да крачиш по полето. Облак смръщи чело, удари гръм и плисне дъжд, а ти вървиш пешком и си подсвиркваш небрежно с уста, нищо че са ти мокри ушите от дъжда… Трън по пътя някъде клечи, клечи и точи зъби, снишава се и-хоп!-петата ще захапе, пешеходецът обаче, куцук-куцук, върви с убодена пета по пътя и си подсвирква най-небрежно… Върви и все върви пешеходецът по древната земя, върви по своя път предначертан и си подсвирква най-небрежно с уста!… Всичко дотук ни го прочете едно от нашите врабчета и доста гръмогласно заяви, че от днес нататък става пешеходец. Чику се смее: Где се е чуло и видяло врабче пешеходец! Ще се види!-заканва се нашият човек…“

Врабчетата слушат в захлас. Думите на четящото врабче се леят като песен и сякаш, че всички за миг изживяват радостта и безгрижието на пешеходеца. И досущ като свободен крачещ човек те се носят леко по света, устремени по своя път, недокоснати от студ, мъка, дъжд, непоколебими, с приповдигнат дух, търсещи… За момент те се потапят в мечтателния и лек живот на пешеходецът, а едно от тях чувства, че вече е такъв. Да, след като привършва увлекателното си четиво, то заявява пред всички, че ще бъде пешеходец. Чувайки това, останалите недоумяват, защо едно врабче би искало да ходи пеш, след като има криле с които да лети? Пиук съветва бъдещия пътешественик да си пее докато изпълнява новото си начинание, Мититаки пък препоръчва да използва велосипед, а Драги ми господине мъдро обяснява, че всеки живее тъй както го съветва сърцето му. И тъй, врабчето слиза от дървото и тръгва по света пристъпвайки, без да хвърчи, осланящо се на двете си нетърпеливи крачета. Нищо не спира неговия ход- ни острите камъни, ни наглед непреодолимите възвишения ширнали се пред него. Докато пътува така, врабчето среща високите щъркели, кацнали на тънките си червени кокили, среща още много животни и хора, които живеят тъй-пешком. След като се завръща от това вълнуващо пътуване, врабчето разказва за чудните неща изобретени от пешеходците, които макар и не истински криле им дават възможност да чувстват че летят. Велосипеди, парни машини, влакове, автомобили, параходи, телефони и всякакви изобретения с които хората да се свързват и общуват помежду си, без разстоянията да са пречка помежду им- всичко това видяло врабчето. Всички били впечатлени от разказаното, а разказвачът им се сторил изключително необикновен и смел. Не минало много време и всички решили да прелетят над река Дунав за да посетят Турну Магуреле в Румъния. И така хвръкнали всички натам заедно със Смрадовранката и Краката му стърчат навън, а врабчето пешеходец крачело бодро подир тях. Стигайки до реката врабчетата пренасят своя пешеходец и стигат до румънския град. Кацайки в чуждата страна, те веднага привличат вниманието на околните. Че как иначе като румънските врабци никога не са виждали летящо на обратно врабче, друго пиещо вода със сламка като Мититаки, певец като Пиук или пък врабче пешеходец. Смрадовранката също привлича интереса към себе си с прекрасните си фльонги и френското си списание от 1903 година. Гостите са посрещнати дружелюбно. Домакините им обаче демонстрират гордо чужди привички като говоренето на френски език и изисканото облекло на тамошните врабкини. След като нашите врабчета отлитат за родината си, румънските им побратими са много впечатлени от тях и остават с топли спомени от случилото се познанство. И така врабчетата се връщат в родината си при своите гнезда и отново заживяват простичкия си и щастлив живот. А пешеходецът споделя с Джифф колко леко е на свободната душа, крачеща по своя път, на която не са нужни крила за да лети…

Изображение:

Картинката е черно-бяла. В центъра е нарисуван един кръстопът. Няколко улици се пресичат и се обединяват в една минаваща през средата. Всяка една от тях се разклонява в още улици на ляво и дясно- едни прави, други криволичещи. В долната част на пътя обединяващ останалите стои Запетайчето. Дали е решило да бъде пешеходец? В горната част на кръстовището в точката където се обединяват две от улиците е кацнало едно врабче. Няма спор че това е пешеходецът, решен да изживее своето приключение. Под кръстовището три врабчета размахват крилца и пърхат с опашки. Изглеждат много развълнувани. Единият от тях навярно е У Фу от Китай, носещ юнашката си фланелка. Може би искат да привлекат вниманието на пешеходеца и да го насочат по обратния на него път. Три врабчета летят и от високо наблюдават случващото се докато се наслаждават на своя летеж.

Изображение:

Картинката е черно-бяла и пресъздава срещата на нашите врабчета с румънските си побратими. В центъра на изображението е нарисуван един висок и елегантен врабец. Той е заобиколен от Дебелачко, Запетайчето и Смрадовранката, а от ляво на тях има една врабкиня. Тя е много красива, закичила голяма панделка, досущ като цвете на главата си и надянала обувки с ток. Срещу нея е седнала Смрадовранката, явно изморена от дългото пътуване. Зад тях в далечината се виждат още трима от домакините, които разговарят с Юнашка фланелка и друго врабче. Дали това е Драги ми господине или пък врабчето което ходи пеш? Всички чужди врабчета са много високи, облечени в красиви блузи с жабо и с дълги ръкави завършващи с къдрици. На краката си носят панталони до коляното също с надиплени краища. Румънските врабчета са много красиви и явно са щастливи от неочакваните си интересни гости. Дали Чир ще ги научи да летят наобратно или Смрадовранката ще им разкаже нещо от прочетеното във френското си списание? Сигурно е, че всички са радостни от новото си познанство и приятелство.

Издание:
“Ние, врабчетата“

ИК. „ НИКЕ“

Художник:
Йордан Радичков, Виктор Паунов

Описание:
Ивелина Дамянова

„Мититаки“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Бях ви споменал, че Мититаки имаше свой чичо на Птичата ривиера, някой си Фр. Т. Мититаки, че самият Мититаки ходи там на гости и откакто се върна, пиеше вода само със сламка, а ние все още продължавахме да пием вода по най-старавремския начин-с човките. Що не махнете тия старавремски работи!-ни вика Мититаки и смуче вода със сламката…Беше краят на лятото, всичко наоколо изгоря от жега, приодата се стаи, отпусна се, някаква леност обхвана всички…Една сутрин рано-рано Мититаки получи пратка от чичо си Фр. Т. Мититаки в лъскава опаковка. Ау, ау!-почна да пляска с ръце и да се преструва Смрадовранката. Дори Драги ми господине се оживи, размърда се в своето гнездо, дето е наклонено като турска керемида, бре, вика, какви са тия чудесии, драги ми господине… Най-напред Мититаки отвори една дъвка, каза ни, че тая дъвка е много специална, голямо откритие на цивилизацията, защото не е като старовремските дъвки… Чичото на Мититаки освен балонска дъвка му бе пратил и една троха от птичата ривиера…“

След като врабчето Мититаки получава своя подарък от чичо си сред всички настава радостно оживление и скуката е прогонена надалеч. Всички са заинтригувани от подаръците, а Мититаки важно обяснява колко ценни и уникални са дъвката и трохата. След дълги и важни обяснения за неповторимостта на получената дъвка, Мититаки решава да покаже колко големи балони може да направи с нея. И така врабчето започва да дъвче усилено дъвката, а под човката му се подава един балон. То дъвче, а балонът се надува ли надува, докато в един миг не го подема и понася към небето. Неусетно врабчето се издига все по-високо, но не спира да дъвче за да предизвика всеобщото възхищение на останалите. И така не след дълго врабчето е издигнато на такава височина, че представлява едва забележима точица. Малко след това всички чуват страшен гърмеж. Приятелите на Мититаки разбират, че балонът се е спукал и се надяват врабчето да се появи. Това обаче не се случва, а доста по-късно от небето пада сламката на пернатото. Мититаки така и не се завръща от този неочакван полет, а врабчетата се връщат по гнездата си натъжени и скърбящи.

Изображение:

Рисунката е черно-бяла. На преден план има един елипсовиден кръг заобиколен от висока стена. Явно това е дълбок водоем от който се вижда да стърчи висока и тънка сламка. Долният й край е потопен във водата, а край горната част едно врабче лети и като че е готово да отпие през нея. Навярно това е Мититаки, който не пие вода с човката си, а по този необикновен начин. Запетайчето е кацнало близо до водата, а до него друго врабче наблюдава с интерес майсторското пиене на вода. Още две пернати са източили глави нагоре по дължината на сламката, а над тях едно врабче усилено размахва крилцата си. Над тях лети друго пернато,без особен интерес от случващото се. Всички врабчета са очарователни и явно много се забавляват.

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“

Художник:
Йордан Радичков, Виктор Паунов

Описание:
Ивелина Дамянова

„ Събирач на ценности“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

Чику, както се казва едно от врабчетата е колекционер на ценности и обича да събира всевъзможни неща. Не всичко обаче успява да прибави към колекцията си. За някои от желаните ценности силите му не достигат, както се случва с опита му да се сдобие с едни километрични камъни или пък железопътния мост. Разбира се, това е невъзможно за едно врабче, но пък има много неща, които то да открие и запази. За да си събирач на ценности обаче, трябва да имаш и пространство, където да ги съхраняваш. Затова Чику ремонтира осиротялото гнездо на Фр. Т. Мититаки, който го напуска след като тръгва подир щъркелите към Птичата ривиера. И така новият стопанин на гнездото го изпълва с много ценни и различни по вид крила, които обаче вятърът и дъжда отнасят от гнездото му. Сетне решава да събира всякакви яйца. Улисан в това приятно и важно занятие, той събира и други яйца които са му непознати, но пък будят неговото любопитство. А и е гордост за Чику да притежава нещо толкова различно и загадъчно! Едно от тези яйца се оказва изключително странно, с еластична форма, което никоя птица не може да определи по вид. Не минава много време и идва отговор на загадката с яйцето. От него се излюпва ужасна, студена, съскаща змия, от друго пък стотици паячета, от следващото едно костенурче… Всички са неприятно изненадани от случилото се, а Чику решава в бъдеще да взема само яйца от птици. А и къде се е чуло и видяло, врабче да пази змийско яйце, та и да го обгрижва за да се излюпи? Доста смях предизвика Чику у другите врабчета, станали свидетели на случката… Изключително впечатлен от видяното, Драги ми господине дава ценен и мъдър съвет на врабчето- „…всяка жаба да си знае гьола и всеки колекционер колекцията…“

Изображение:

На рисунката има един огромен куп яйца, струпани едно върху друго , а около тях са врабчетата. Някои от яйцата са големи, други по-малки с точки, хоризонтални или вертикални линии по тях. В основата на тази камара има едно, върху което сякаш е изрисувано животинче. Възможно е да е на костенурчето. На върха на тази изумителна колекция има разполовено яйце от което вероятно се е изнизала змията, а до него стърчат две подобни по форма на черни гъбки неща. Но ние знаем, че това са крачетата на врабец, неуспял да се задържи върху колекцията и се е озовал във конфузно положение, падайки от смях. Върху струпаните черупчести съкровища е кацнал Чику с разтворени крила, размахващ опашка, който е наблюдаван от още едно врабче, Дебелачко и Запетайчето. Над тях летят четири птичета, които явно не се интересуват какво би могло да се появи от събраното съкровище. Как ли са се стреснали Чику и другите при вида на дребните паяци, изнизващи се едни подир други…? Сцената е много забавна. Сякаш чуваме бързото и повтарящо се чик-чирик, идващо от развълнуваните врабчета, както и звука от припряното пърхане на множество крила, докато една тънка съскаща змия се извива и спуска със студеното си тяло по съкровищницата…

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Есенна приказка“ /разказ/ от Ангел каралийчев

-Славенце!- рече болната птичка, като се надигна от гнездото и погледна със светлото си око надолу към пилето, което шумолеше в тревата и миеше с росни капки перцата на крилата си.- Иди, маминото, в лозята да ми намериш едно зрънце от жълт грозд, че ми е изгоряла душицата за сладко нещо!…“

И славейчето хвръкна с трепет и вълнение, обзето от желанието си да изпълни тази проста майчина молба, за да пропъди мъката от обичния й поглед. Стигна то дядовото Радойково лозе и като видя стария стопанин запя тъжна песен с чудното си гласче, която се извиваше и опияняваше с нежността си, носеше се трепетливо и прочувствено и се разливаше из ширналата се лозя. Но нали дядо Радойко не го разбираше, радваше се на омайните му трели, които като балсам галеха душата му и не долавяше болката в тях. Зачурулика славейчето още по-изкусно, възнесе високо клетата си молба… Пя славеят, а сетне щом заглъхна политна измежду лозите да изпълни майчиното желание. Кехлибарените гроздове тежко висяха, жарнати и ароматни от слънцето. Славеят не посмя да ги докосне, въпреки че предчувстваше сладостта им, той кацна в прашните земи да потърси някое отронило се зрънце. Щом видя едно, посегна и го клъвна с човка, но в същия миг над него прозвуча страшен звук. Дядо Радойко бе ударил силно газената тенекия, която държеше близо до себе си и с която плашеше де що види. Сърчицето на птичето се сви от ужас, бързо пусна зрънцето, а сетне хвръкна към майка си. Стигна до гнездото и с печал й разказа за изживяното премеждие. Забрави майка му тогава за своята болка, в очите й плуваше само грижата и безпокойството по едничката й рожба и с мили, гальовни думи успокои разтревожената му душа. Рече му да не страда и че щом гроздоберът премине и лозето опустее ще може да й донесе от вкусния плод. Неутешима бе болката на славея, страданието се впиваше в неговото сърце и го давеше. Изхвръкна пернатото и кацна на една леска, а отчаянието и безпомощността му се заизливаха отново чрез жалните му напеви. Един бял камък безчувствено стоеше на пътя край леската. Щом птицата запя, скръбната мелодия се понесе и стигна до камъка, впи се в неговото скално сърце и то застрада тъй силно, че започна да плаче с едри бели каменни сълзи, които с тътен се удряха и търкаляха по прашния път. В това време, една мравка минаваше покрай камъка, когато я застигна голяма бяла каменна сълза и едва не я погуби. Невярваща при вида на плачещия  скален къс, тя го запита какво се е случило. Тогава той съкрушен й разказа за славея и неговата песен. Работливката отиде при  птичето и му рече, че при чешмата до лозето, където всеки ден старецът ходи за вода има две зрънца грозде, които са се откъснали докато е миел един грозд. Тя го изпрати да ги вземе и отнесе при майка си. Щастие нахлува в сърцето на славея и той бързо се отправя към чешмата. Там открива двете зрънца и ги взема, след което полита високо. Едното пуска пред дома на добродушната мравка, а другото отнася на обичната си майка.

Изображение:

Изображението е графично, в черно-бели цветове. В центъра на рисунката са старата птица и рожбата й славеят. Майката стои в гнездо, намиращо се на тънка лозница, а срещу й е славейчето. Тя е красива и същевременно излъчва отчаяние и безнадеждност, отворила човка и притворила леко очи.Дълбоко в погледа й обаче долавяме и  мъничка светлинка, може би надежда. Много е изящна, с красиви издължени крила, но спуснати и сякаш безсилни от умора, и дълга опашка, а гърдите й са обсипани с фин пух. На главата си има забрадка, изпъстрена в дребни бели точки, привързана под гушката й.Над крилото на птицата има силно защриховани участъци, където финният пух сякаш е настръхнал, а самото крило е изрисувано с множество пера, които като че ли се застъпват, като надиплени, започващи от основата му с по-широки и къси и към края му с по-дълги и тесни. Гърдите на птицата са светли на места с леки щрихи, където явно е останала следа от допира на птицата до сламеното гнездо в което лежи. То има форма на кръг, изрисуван целия по краищата му към основата в множество преплитащи се вълнообразни линии. Това са дребни сухи треви и сламки, майсторски преплетени от птицата  в здраво гнездо. Срещу й е прекрасното славенце, с дълбок черен поглед, може би уловил светлината на деня или пък това е чиста сълза, родена от неговото страдание, готова да се отрони… То стои някак напрегнато и като че готово да литне. На гушката си има привързан тънък конец. Тялото му е финно, с лек пух и дълги пера по опашката и крилата. Стъпило е с тънките си крачета на лозовата пръчка, тънка и вълнообразна, източва се над тях и се спуска надолу, прилична на рамка в която са запечатани образите на майката и рожбата й. От ляво и дясно в горната част на картината от лозницата се спуска по един голям грозд, обсипан с гъсти овални плодчета. Те са в тъмен цвят, там където жаркото слънце е обагрило белите плодове и им е придало златноръждив цвят, а на места са с бели участъци, вероятно блеснали на светлината. Навсякъде покрай тях растат дребни цветя, прилични на лайка и множество треви.

Изображение: Графичното изображение пресъздава момента на срещата между славея и мравката. В центъра на рисунката е славейчето, кацнало на един висок стрък трева, леко наклонил се от тежестта му.Целият е сякаш от въздушна перушина, с изключение на красивите крила и опашка върху които има дълги, гладки пера. Обърнал е глава встрани, но същевременно гледа надясно, към стоящата мравка. Тя е с голяма глава и тяло приличащо на осморка. Две големи очи гледат към птицата, а над устата й стърчат извити мустачета. Мравката е в черни цветове, а на някои места се забелязват по-светли участъци- там, където светлината блести по гладкото й тяло. Има шест тънки и извити като куки крачета, като започват от по- къси към по-дълги- два чифта в горната част на тялото и един в задната част. Сякаш водят разговор. Навсякъде около тях растат широки, високи треви и гъсти по-дребни и нискостеблени. Зад тях има високо дърво, на което виждаме само основата от дебел ствол, покрит с напукани, спиралноизвити кори, напречни пукнатини и неравности, което говори за дълголетието му. Зад работливката върху една от тревите се изкачва бавно един охлюв, носещ на гърба си своя дом. Черупката му е извита като спирала, която сякаш се е напукала. В ляво на рисунката тежко виси един грозд, в тъмни цветове, а в средата на плодчетата има по един светъл участък, където сякаш слънцето преминава през кристално жълтата му сърцевина. Дръжката му е тънка и разклонена, обкичена с едри обли зрънца грозде, а едно от тях се е изтърколило на земята. Две гъбки растат близо до големия грозд, който като че след миг ще се откъсне и падне върху им.

Ако прибавим цветове на рисунката тя ще изглежда по следния начин. Високи тъмно зелени треви, а под тях черна рохка пръст. Две гъбки- едната бяла, а другата червена с бели точки растат скрити сред зелената маса. На един от изкласилите стръкове трева е кацнало славейчето. То не е пъстро, почти цялото е в меки светло кафяви цветове, а гушката и коремчето са много светло кафяво към бяло пух, с цвят на капучино. Човката му е кремаво жълта. Стоящата до него мравка е изцяло черна. Охлюва над тях е с бледо розово месесто тяло на което стои неговата кафеникава черупка, по-бледа на места и изглеждаща стара и захабена, сякаш цветът й се е изгубил. Дървото е с кафяви кори, а едрият грозд е с цвета на старо злато, на места сочните и сладки овални плодчета са с ръждив оттенък. Над тях небето е синьо и безоблачно. Колко ли е прекрасна песента на славея? Колко ли е голяма тъгата му, за да успее да разплаче бездушния камък? За радост мравката му прави огромна добрина, за която то й се отплаща. Колко красота блика от мъничкото сърце на птичето и как прекрасно се лее тя чрез песента му…

Издание: „Безценни камъчета“
ИК. „Фют“
Художник: Димитрина Севова
Описание: Ивелина Дамянова

„Игра на врабчета“ из „Ние, врабчетата“/разкази/ от Йордан Радичков

Един ден, както тъй си седим съвсем вкупом и най-вкупом разговаряме за нашите птичи работи, ни хрумна да почнем да играем. Всеки от нас избра по едно врабче и почнахме да играем помежду си. Аз си избрах Ю. Тц., защото и Ю. Тц. ме избра. Докато си играехме, ние си направихме съвсем ново гнездо, чистичко, спретнато. Ю.Тц. го помете и като продължихме да си играем в гнездото, ние лека-полека го напълнихме с яйца… Гледам една сутрин рано-рано всеки от нас стои на ръба на гнездото и се сили да възпее живота си… Подир туй ние пак продължихме да играем на врабчета и по едно време дочувам, че някой започва да почуква вътре в яйцата…“

И така, животът е непрестанен кръговрат от повтарящи се сцени. Сега отново започва борба с черупчестите затвори, които са единствената пречка деляща врабчетата от прекрасния и очакващ ги свят, а нашите врабчета са в ролята на нетърпеливи родители. Да, врабчетата са вече пораснали, свили гнезда, очакващи новия живот и това е прекрасно! Отмина времето на опознаване на света, на учение, на игри и ето, че вече дочуват тънкото писукането на своите чеда. И те се явяват, разполовили яйцата си- мънички, покрити с пух и очароващи. Но идва и отговорната и трудна задача да са родители, а колко внимание и бдителност им бе нужна, за да предпазят птичетата си от дебнещия  котарак… И така новото поколение врабчета расте, докато един ден същите са изхвърлени със строгост от гнездата си, както преди време бе се случило и на техните бащи. Те политат, всяко по своя си начин, защото са горди наследници на всички качества на създателите си. Врабчетата на Джифф, който навремето бе най-нетърпелив да се излюпи, се излюпиха също тъй- припряно, а щом се оказаха хвърлени от сигурното гнездо, веднага хвръкнаха. Тези на У Фу, разбира се полетяха, щом получиха юнашките си фланелки, а Пиуковите се носеха из небето с неспирни песни. Едни от врабчетата все  летяха наобратно, защото бяха деца на Чир, а други прехвърчаха стремглаво забързани да събират какви ли не ценности, защото бяха отговорни последователи на баща си Чику. Сред всичкото това оживление се дочува и едно постоянно и несекващо мърморени, идващо от най-различни посоки, защото Драги ми господине, също бе станал родител и изпитваше трудност да мърмори сред всичките тези оплаквания и забележки идващи от неговите птичета…

Изображение:

Картинката е в черно-бели цветове. Има четиринадесет врабчета. Отляво на изображението стоят две врабчета, сякаш преплели крила, готови да свият своето гнездо, докато срещу тях други две са застанали в гръб едно на друго. Дали това е Драги ми господине и неговата спътница, които са сърдити дори в близостта си? Над тях стоят Дебелачко, който е разперил крила, като че не разбира нещо или пък говори със стоящото срещу му Запетайче. Друга двойка врабчета, също вплели крила изглеждат щастливи, а едното от тях се усмихва широко. Възможно ли е това да е врабчето У Фу ,облечено в своята юнашка фланелка, вдъхваща му оптимизъм и вяра? Над тях вече летят три двойки врабчета, устремени към новият си живот, нетърпеливи да свият гнезда….

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Тананик“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Имахме в нашата група един врабец, викахме му Пиук, защото той по цял ден хвъркаше и съчиняваше песнички, като си тананикаше: Пиук, пиук, песента ми започва оттук!…“

Врабчето Пиук е изкусен певец и оглася с чуруликането си дните на останалите врабци за да минават по-ведро и леко. С радост той дарява песните си на околните за да усетят благотворното им влияние и жизненост. Когато порасналите врабчета започват сами да градят гнездата си, Пиук им предлага да работят пеейки, защото така работата им ще премине неусетно. Гласовитото врабче създава за всички по една мелодия и докато се трудят или летят тя ги следва неотлъчно. И така без да разберат чуруликайки си, всички свиват гнездата си, а песните стават неразделна част от тях, която носи благост и лекота на дните им.

Изображение: Картинката е графична. Нарисуван е един голям, надут балон, нашарен с вертикални линии, вързан с тънък и къс конец, който се носи из въздуха. В горната част на балона от ляво и дясно има по едно врабче. Те са разперили крила, сякаш се издигат заедно с балона. Изглеждат безгрижни, свободни и безтегловни.

Издание: “Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Страшилище за снежните човеци“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„За малко да пропусна да ви разкажа за себе си… Зимно време, щом падне снегът и усетя, че ми е студено, ставам свиреп като тигър, истински фантом и страшилище за снежните човеци… Щом снежният човек се появи на хоризонта, надавам боен вик и се втурвам стремглаво в най-открит бой. Снежният човек, добре въоражен, стои важно и войнствено, но щом ме зърне, го виждам как целият започва да трепери, втриса го и не само сърцето му, ами целият замръзва от ужас. Пък аз само и това чакам- да замръзне от ужас, и като захвана:фрас!, та му отсичам носа. Неговият нос обикновено е от морков, а пък ние, врабчетата, много обичаме морковите през зимата…“

Зимата е много труден период за врабчетата. Няма летящи насекоми, всичко е покрито със снежна пелена, а студът върлува и щипе с ледената си ласка. Но не и за нашите врабчета! Джифф е смел, безстрашен и не се крие около димящите комини, а търси големи снежни човеци с които се изправя в люта битка. Бързо победени, те остават без носове, защото са от морков и извънредно вкусни, особено споделени с приятелите. Така Джифф открива всеки новопоявил се снежен човек и го лишава от оранжевия му нос, а всички са доволни и сити от неговите победи.  Щедър, безстрашен и грижовен към другите е Джифф, затова се радва и на голяма обич.

Изображение:

Изображението е черно-бяло. Нарисувани са три снежни човеци. До тях има една стъпка върху белия сняг, към която наднича Запетайчето. Над него лети Джифф и като че се снижава към снега по който личат множество дребни отпечатъци, приличащи на дребни точици. Те се извиват и образуват пътека продължаваща надалеч. В далечината се вижда силуета на един снежен човек, който сякаш се е сдобил с крака и бяга неистово. Дали е хукнал така стремглаво в опит да спаси морковния си нос? Както се вижда на изображението, Джифф е решен да го настигне и да се нагости. Останалите на мястото си снежни човеци изглеждат ужасени. Единият е вдигнал ръце и сякаш се предава пред заплашителното врабче, а другите са ги скръстили пред себе си в жалък опит да се опазят. Явно и дългата метла, стърчаща пред единия от тях не би сплашила врабчето. Всички снежни човеци имат по две черни очи, дълъг морковен нос, а единият и ред черни копчета с които сякаш е закопчал снежната си дреха. Картинката предизвиква усмивка. Снежните човеци са в пъти по-едри по размер от врабчето, а изглеждат толкова изплашени… Две врабчета летят над тях. Дали искат да разберат накъде отива бягащият снежен човек?

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Птича перушина“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Виждате ли тая птича перушина, която се люлее и се мъчи да се задържи във въздуха? Тя лети самотно, оглежда се с надежда наоколо и пада все по-ниско и по-ниско. Много перушина се лее под небето и едно по едно перата ще притихнат долу на земята. Понякога тих вятър ще премине на пръсти, ще ги повдигне и те пак ще си припомнят, че са летели някога, че са се къпали в синия въздух, гмуркали са се и са шумели весело… Ние, врабчетата, може и да загиваме, но перушината ни остава жива по земята…Няма я вече Ю.Тц., няма с кого да си играем отново на врабчета, с кого да вием гнездо и на кого да нося сутрин рано вода от реката или да пея песничката на Тананик…“

Джифф страда, останал без своята Ю.Тц, която в един слънчев, ослепително син ден е безмилостно отнесена от жестокия и хищен ястреб. В тъжното небе, милостивият вятър тихо донася птичи перца, които летят и се спускат към страдащите врабчета. Всички си вземат по едно перце, което да изпълва самотата на дните им и да направи загубата не тъй непоносима. Врабчетата знаят, че докато живее обичта им към Ю.Тц., тези перца ще се носят леко около тях, ще живеят чрез спомените им, ще се летят заедно с песните им… Джифф отнася едно в опустялото си гнездо, за да му дава от обичта си, а то да му носи изгубената топлина и приятелство, да му вдъхва вяра и упование. Защото птичият полет никога не спира, носен от безмълвната песен на познатия вятър, от безтегловните и свободни птичи пера ….

 

Изображение:

Картинката е черно-бяла. Врабчето Джифф е вдигнало високо крилца и опашка, навело глава към земята, накъдето пада едно перце. А то не прилича съвсем на перце, по-скоро на мъничка, тежка черна сълза, леко извита и готова да се разлее, сякаш уморена от полет или решила да се загуби. Дали мъката по загубата на врабчетата е натежала и на перото? Колко ли страда врабеца, загубил сърцето си, което бе дарил на Ю.Тц. и което ястребът уби жестоко, заедно с нея? Дали небето е все тъй синьо или е захлупило слънцето със тежки сиви облаци, придаващи му мрачен и жален вид? Запетайчето също гледа към перцето и е сигурно, че страда силно. Над тях летят девет врабчета. Дали  лети и Пиук? Може би той пее, решен да сподели страданието си заедно с крилатия вятър или пък всички те летят с надеждата да открият перцата на Ю.Тц., които да им дадат надежда, че тя живее някъде там безплътна, но със свободна и незагасваща душа…?

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова