„Ястребът“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„ Зимата наближаваше, листата на дърветата капеха, почнаха да падат често мъгли, а сутрин виждахме как всичко около нас е покрито с дебела слана. В такива дни повече се скитахме из града, рядко някой от нас ще иде до полето да потърси храна…Избягвахме по това време да излизаме на открито и затуй, че ястребът ставаше много настървен, нападаше ни изневиделица, а ние трудно можехме да се укриваме, защото и листата на трънките бяха опадали…“

Късна есен е! Врабчетата живеят в града, напуснали пустото и оголяло поле, заедно с градския си приятел Гаврош. Те дори не помислят да се завърнат в полето въпреки че често са подтиквани от глада или пък от безсмислието и монотонността на градския живот. Не им се нрави на нашите врабчета ни киното, ни телевизията, ни всичката забързаност и суетност на този град, но са решени да останат там докато настъпи пролетта. Полето е опасно, а над него често лети хищният и безпощаден ястреб, който навремето бе погубил Ю. Тц. Един ден, при тях идва Чир изпълнен с радост и им споделя, че е видял много суха храна в един харман насред полето. Настойчиво убеждава всички, че няма никаква опасност да бъдат нападнати, защото никъде не срещнал ястреба. Всички се колебаели дали да се отправят към полето, но накрая решили да отидат и да заситят гладните си стомаси. И така  врабчетата и Смрадовранката отлитат към полето без да се вслушват в непрекъснатото мърморене и предупреждения на Драги ми господине. Щом стигат полето, разбират колко прав е бил той в настойчивостта си да летят по-ниско и бдително. Изневиделица ястребът ги връхлита. Всички се разлитат в отчаян опит да избегнат безпощадните му, криви нокти и клюн. Докато ястребът кръжи над реката близо до полето и врабчетата се мъчат да избегнат неминуемото нападение изведнъж прозвучава силен гърмеж. Той идва от ловната пушка на един ловец, който се разхожда край полето. Хищната птица пада стремително в плитките води на речния бряг и започва отчаяно да пляска с останалото си здраво крило в опит да полети отново. Това обаче е невъзможно. Всички притихват, осъзнавайки края на ястреба и дори изпитват жал към него. От своя страна птицата, дори предчувстваща гибелта си не престава да гледа със злоба и жестокост към врабчетата. Не минава много време и една сврака, станала жертва на ястреба го вижда. Осъзнала, че това е моментът в който би могла да му отмъсти за погубените си рожби тя го напада с тежки думи, а сетне вика и останалите свраки. Всички се скупчват над ястреба и започват да го кълват ожесточено, докато не го разкъсват. За миг от силния, всяващ ужас и страх ястреб не остава нищо. Наблюдавайки случващото се, врабчетата изпитват съжаление към хищника. Смъртта му не им носи задоволство, въпреки че той убива Ю.Тц, защото имат добри сърца. А доброто сърце никога не би могло да се радва на чуждото нещастие, дори то да сполети най-големият му неприятел. Така врабчетата стават свидетели на края на ястреба и са спасени от неговите набези.

 

Изображение:

Картинката е черно-бяла. Нарисуван е моментът в който ястребът напада врабчетата. Птицата е в пъти по-голяма по размер от тях. Извитото тяло и изпънатите крака подсказват, че хищникът се стреми всеки миг да улови врабчето под него. То от своя страна е извило мъничкото си телце и се спуска право към земята. Ястребът изглежда много силен, с гъсто оперение от дълги здрави пера. Има малка глава и много голям извит и остър клюн. Крилата му са вдигнати високо и приличат на назъбени перки. Насочил е острият си поглед към беззащитните врабци, прелитащи край него. Над тази страховита сцена лети Юнашка фланелка, но дори неговата безстрашна дреха не би могла да го спаси от този жесток нападател. Дебелачко и Запетайчето също ужасени наблюдават седемте врабчета над тях, които размахват учестено и припряно с крилца за да се спасят. Дали врабчетата се чувстват отмъстени, щом виждат грозния и безмилостен край на птицата? А свраките биха ли проявили съчувствие, ако не бе нападал рожбите им? Едно е сигурно-животът е изпълнен с непредсказуеми моменти и нищо което имаш не ти принадлежи завинаги. Затова смисълът на съществуването се крепи на обичта, помощта и приятелството. Така както си помагат врабчетата, откакто нетърпеливо пробиха своите черупчести затвори. Ястребът на свой ред е прекарал живота си като хищник и също става жертва на хищните свраки. Дали, ако бе оцелял ястребът би отхвърлил своята жестока природа? Едва ли, но пък врабчетата разбраха, че ако си лош един ден и ти ще страдаш, защото животът мери всекиго според делата му.

 

Изображение:

Картинката е черно-бяла и пресъздава момента в който всички врабчета се снижават към три големи камъка. Големите камъни са сгушени един до друг и са чудесно прикритие от очите на ястреба. Дали биха се спасили шестте врабчета зад прикритието им няма как да разберем, защото ловецът вече е изстрелял смъртоносният си куршум в ястребовото крило…

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„В гнездото кукувица“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Рано през пролетта птичият свят се разшета-кой подкърпваше старото гнездо, кой правеше ново, само Драги ми господине се колебаеше дълго време, дали да си направи ново гнездо, или да ремонтира старото и да изкара в него още една година…Ку-ку!…Ку-ку!-чухме викове от гората и Пешеходецът който си подсвирква с уста ни съобщи, че видял рано сутринта кукувицата. Тя не била сама, ами водела от Индиите много кукувици със себе си… Ние веднага оставихме своята работа и отидохме в гората да разберем откъде се взеха толкова много кукувици. Там видяхме нашата стара кукувица, която по най-хитър начин миналата година измами свраката и пъхна яйцето си в нейното гнездо. Заедно с нея от Индия бяха надошли много кукувици… Дни наред ние ги шпионирахме, както това сме правили и друг път…Много скоро ние разбрахме, че те искат да снесат яйцата си в чужди гнезда, затова обикалят навсякъде из гората и се мъчат, ако могат, да заблудят някоя сврака. Не се минаваше ден някой от нашето ято да не се прибере привечер и да не каже, че еди-коя си кукувица успяла да снесе яйцето си в еди-кое си свраче гнездо… Кукувиците покукаха и се пръснаха из гората, а свраките съвсем успокоени продължиха да лежат в гнездата си и да мътят. Те мътиха три седмици, в края на третата седмица почнаха да се хвалят една на друга, че чуват как малките им писукат в яйцата, а някои дори бяха успели да пробият твърдите черупки с човки. Щом гарджетата се излюпиха, всичките до едно голи и грозни, от всяко гнездо мъжката и женската сврака тръгнаха да търсят храна…За седмица време се облякоха, почнаха да ядат много, по цял ден писукаха и искаха храна. По това време забелязахме, че във всяко свраче гнездо си показваше човката и разтваряше голяма уста прилично на гардже пиле, само че по-едро от останалите. Разбрахме ние, че тези лакоми пилета са пилетата от кукувичите яйца… Аз наблюдавах гнездото на моята ланска познайница, освен кукувичето в него имаше още пет гарджета. Лакомото кукувиче до такава степен стана нахално, че почна да изяжда цялата храна, ни троха не оставяше за гарджетата… Един ден свраката, като погледна в гнездото, видя, че едно гардже лежи на дъното на полога нагоре с крачката си. Беше умряло…Без много да се двоуми, свраката се наведе, взе го в човката си и го изхвърли от гнездото. Лисицата, която обикаляше под гнездото на свраката, излезе привечер, намери мъртвото гардже и го изяде. Подир два дни мъжката сврака, щом донесе вода, намери също тъй гардже, обърнато по гръб на дъното на гнездото, хвана го с човка и го изхвърли навън…Така ден подир ден едно по едно гладните гарджета измираха и свраките ги изхвърляха от гнездото…“

Настъпва дългоочакваната пролет и птичият свят се изпълва с живот. Настава трескава подготовка за създаването на нови гнезда. Едни ремонтират, други майсторят съвсем нови, а трети като градското врабче се отказват от тази скучна и старовремска работа. Докато врабчетата прехвърчат, носейки сухи сламки и всичко необходимо за новите си гнезда, забелязват, че около тях се навъртат кукувиците. Те са наясно, че подлите и безотговорни птици отново ще се опитат да снесат яйцата си в чуждите гнезда. Врабчетата решават да бъдат изключително бдителни, за разлика от глупавите свраки, и така скоро разбират, че са били прави в предположенията си. Кукувиците дразнят свраките и използват моментите в които разярените птици се впускат в люти спорове с тях, за да имат възможност набързо да снесат яйцата си в оставените без надзор гнезда. Обаче всичко случващо се, не убягва от зорките и бдителни очи на врабчетата. Скоро пилетата се излюпват, а свраките погълнати от грижата за своите рожби дори не забелязват, че във всяко едно от гнездата им има по едно по-различно пиле. Така ден след ден родителите летят неуморно и носят храна на пилетата си без да съзнават, че почти всичко донесено от тях се озовава в човката на едно и също пиле. Това разбира се е кукувичето, което е по-едро от техните родни пилета и вного по-нахално. Ден след ден то поглъща цялата храна, едрее и става още по-жизнено и ненаситно, докато сврачетата започват да умират едно подир друго. Родителите така и не забелязват това, а по-усърдно и неуморно продължават да отлитат и да се връщат в гнездото носейки храна, която отново изяжда кукувичето. Скоро всички сврачета са мъртви от глад и изядени от лисицата, която се навърта под гнездата им. Така с хитрост, кукувиците без да полагат грижи се сдобиват с пилета, а свраките ги отглеждат, погубвайки неосъзнато собствените си рожби. Свраките, непрестанно заети да се карат с всички наоколо или пък да бърборят празни приказки, не успяват да осъзнаят хитрите кукувичи номера, нито пък разбират как отглеждат убиец в гнездата си. Разсъдливите и умни врабчета виждат и осъзнават всичко. Дълго време те се чудят, как глупавите свраки не могат да различат своето пиле от чуждото. А когато порасналите кукувичета чуват старите кукувици да кукат из гората отлитат без да се колебаят и оставят празни и безнадеждни сврачите гнезда. И въпреки че свраките са безпощадни и биха могли да разкъсат дори ястреб, те са безсилни пред хитростта на кукувиците. И така година след година те отглеждат чуждите птичета с много труд, обич и непрекъсната грижа, а техните сврачета загиват, победени от натрапниците.

 

Изображение:

Рисунката е черно-бяла и пресъздава жалкия край на сврачите пилета.От дясно на изображението е лисицата, която е настъпила с предните си лапи мъртвото свраче. Тя е със слабо и издължено тяло,завършващо с дълга и рунтава опашка, вирната нагоре. Две остри уши стърчат, готови да доловят и най-малкият шум. Под нея изпънато и безжизнено лежи сврачето. Разперило е крилца и опашка, и е затворило очи. Вероятно то е мъртво и всеки момент ще се озове в устата на лисицата. Над нея друго свраче като че пада право към хищната лисича муцуна, също загубило крехкия си живот. Отстрани Дебелачко наблюдава с ужасен вид. Други четири врабчета също са свидетели на смъртта на сврачетата. Едно от тях е Юнашка фланелка и изглежда не може да повярва как може глупавите свраки да отредят такъв край на децата си. Дали ако не бяха тъй-свадливи, приказливи и импулсивни, свраките щяха да са по-бдителни и отговорни към гнездата си? Може би тогава наглите кукувици нямаше да успеят да оставят яйцата си в полозите им. Дали са осъзнали, че отглеждат чуждо птиче, или отговорността им на родители дотолкова ги е погълнала, че не виждат очевидното? Глупави ли са, щом не разбират, че погубват живота на собствените си птичета, докато обгрижват чуждото? Но за тях всички излюпени пилета в гнездата им са родни деца…, а във всяко едно от тях, кукувичето писука гладно и настойчиво, докато останалите загиват тихо…

 

Изображение:

Картинката е черно-бяла. В центъра й има едно черно яйце от което се показва новоизлюпеното кукувиче. От всяка страна стоят по три свраки, които го гледат и вероятно му се радват, защото мислят, че то е свраче като тях. Свраките са високи и слаби, с тънки и остри човки. Всички са облечени в гащеризони, а една от тях дори се навежда към малката кукувица. Явно се радват на птичето и са щастливи да го видят и да чуят писукането му след дългото и непрестанно мътене през изминалите седмици. А край тях две врабчета стоят едно срещу друго и е видно, че разговарят развълнувани. Може би мислят как да споделят с тях, че това е птичето на кукувицата или пък се ядосват на глупостта им?

 

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Рисувани врабчета“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Щом падне сняг по полето, вече никакво насекомо не се среща, нито пък Сече баба дръвца може да се намери от някъде, затова ние лека-полека се преместваме към селцата…Где с фърчене, где пешком, добрахме се до някакво селце… Пообиколихме тук и там и се настанихме накрая в една плевня…Първата нощ не ни беше много удобно, криво-ляво преспахме и още на съмване бяхме готови за работа. Снегът спря да вали, кога погледнахме навън, всичко бе равно и бяло. Не помня кой пръв се подсети, че е време за рисуване…Тогава всички слязохме от плевнята в двора и един през друг почнахме да рисуваме…Като изрисувахме целия двор, излязохме и на улицата да рисуваме врабчета…“
Зимата настъпва и покрива всичко с красива бяла пелена. Врабчетата търсят подслон. Отсядат в плевнята на едно близко село. С тях е и приятелката им Смрадовранката. В ясното утро снегът блести с нежната си красота, а врабчетата решават да му придадат още по-голяма хубост и да го изрисуват. Скачат, пърхат с крила и творят върху снега, кой както може. Дебелачко рисува дебелачета, Смрадавранката фльонги, другите правят различни по вид фигури. Всички са много щастливи и се впускат в истинско творческо забавление. Но веселата глъчка, която вдигат става причина при тях да дойде една патица. Виждайки рисунките на врабчетата и тя на свой ред решава да направи. Започва да тъпче с големите си и груби плавници и дори не забелязва, че така унищожава красивите рисунки на врабчетата. Всички са много разочаровани, защото цялата красота на творението им е на път да бъде съсипана. Не стига това, ами след мъничко пристига и една огромна крава. И тя започва да рисува, по кравешки. Врабчетата се прибират в плевнята и оставят кравата да гази по белия сняг без да се притесняват повече за рисунките, защото знаят, че снегът отново ще завали. А до тогава има толкова неща които да си разкажат и да си споделят…

Изображение:
Картинката е черно-бяла. Има седем големи стъпки, оставени от патицата стояща в ляво на изображението. Големи са, в триъгълна форма, с три остри и тънки върха- отпечатъци от пръстите на плавниците. До една от тях е кацнало едно врабче и я гледа. Вероятно е разочаровано от грубите и не красиви патешки следи, които заличават фините им рисунки. И Запетайчето оглежда нагазения от новодошлата натрапница сняг. До тях стои и самата патица. Има дълго и слабо тяло, малка глава и дълъг заоблен клюн. Сякаш е облечена в гащеризон с дълги крачоли, завършващ с надиплени къдрици. Отгоре в небето летят Юнашка фланелка и едно друго врабче. Дали с нетърпение очакват патицата да си отиде за да продължат приятното си занимание? Е, дори и да унищожи създадените им картини се знае, че през зимата често вали сняг и те отново ще имат възможност да се забавляват рисувайки.

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Чири“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Едно наше врабче, Чири, отиде да живее на село. През зимата се топлеше в сламената стряха на плевнята, беше си направил дупка в нея и колкото и студено да беше, не му подвяваше отникъде, защото входът бе тъй тесен, че щом влезеше, го запушваше целия. Прехранваше се край кокошките…Всяка година то почиства свинските кожи на Илия, а за сметка на това Илия му позволява да живее безплатно в сламената стряха на плевнята. Врабчето никога не е повдигало въпрос, че кожата е голяма и че много работа има да падне по нея. Ето и сега с ушите си чу, че кожата е три декара, но нито изрази недоволство, ни нищо, ами обиколи да я разгледа от всякъде, да види дали е добре опъната и дали е натъркана равномерно с трици и сол. Като огледа и одобри, Чири се залови за работа… Всяка зима то бързаше да приготви свинската кожа преди още да е цъфнал кукурякът. Щом почисти кожата, Илия изправя сенарската ритла и изважда пироните. Сега ще обуя децата и жената!- вика Илия, отнася кожата, размерва я, реже я на ивици, прави цървули и кога тръгват на гости, врабчето ги вижда всички до един с нови цървули… Врабчето подтичва босо подир тях, къде пешком, къде подхвръкне, и му е кеф, кеф…Защото и врабчето има заслуга да са стегнати всички в нови цървули…“

Студената и наглед безкрайна зима преминава в упорита работа и почти неусетно за врабчето Чири. Докато всичко спи под пухкавата снежна завивка, то се труди упорито и припряно над свинската кожа на стопанина на плевнята. Там прекарва зимните нощи Чири, а денем упорито подготвя за нови цървули кожата. Врабчето е добро и признателно за предоставения му подслон и всяка зима с радост помага на Илия, без да се оплаква, а напротив щастливо и гордо от възможността да бъде полезно. Кожата, която трябва да обработи и почисти е огромна, но това не му пречи да свърши тази трудоемка работа. Напротив, то с още по-голям ентусиазъм се труди, знаейки и очаквайки радостта на илийчовото семейство щом се сдобият с нови цървули. От ранно утро до здрач кълве врабчето по кожата, а накрая тихо споделя радостта на стопаните. Нито за миг то не се плаши от работата, нито пък му се струва твърде трудоемка. Не изпитва и капка съмнение, че ще се справи, а напротив продължава с хъс и желание. И преди зимата да е свършила Илия се сдобива с нова чанта, която му ушиват от тазгодишната кожа. А сърцето на врабчето прелива от радост и гордост, че е успяло да се отплати на стопанина за топлата стряха и през тази зима.

Изображение:
На черно-бялата рисунка е пресъздаден момента в който Чири започва с почистването на свинската кожа. Тя е много голяма и здраво изпъната, като от всяка страна е закрепена с по два дълги, здрави пирони. В горната част на кожата в дясно е кацнало врабчето и вече кълве по нея. Има малък участък с дребни точици. Дали това са триците и солта, които ще трябва да отстрани? В средата на кожата от долната й част има цепнатина в тъмен цвят. Възможно е кожата да не е изцяло бяла, а на черни петна. Срещу изпънатата кожа стои прав един таралеж. Той не прилича на такъв съвсем, понеже е с много издължена муцуна, която прилича по-скоро на клюн, но пък има множество бодли. Обут е в панталон на ивици и сочи с ръка към кожата. Не става ясно какъв образ е нарисувал художникът, но е сигурно, че наблюдава работата на Чири, заедно със Запетайчето, стоящо до него. До тях У Фу и още един врабец явно си говорят и изглеждат озадачени. Дали смятат, че тази задача е трудна, дори невъзможна за едно врабче? Дебелачко и още едно врабче също са там, а Чири продължава да се труди. Колко ли разсъдливо и сърцато трябва да е врабчето за да иска да се отплати на Илия? Нима не би могло да нощува в сламената стряха, кой би му попречил? Разбира се стопанина не би го прогонил… Но какво по-хубаво от това да дадеш нещо от себе си на някого без да чакаш да ти бъде поискано в името на общото благо… Тогава животът ти добива истински смисъл.

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Автографи“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Човек никога не знае кога ще стане прочут; просто се събужда една сутрин и още докато се протяга в гнездото, разбира, че е станал прочут… Една сутрин Пиук се събуди в гнездото съвсем прочут. Предния ден той доведе една буболечка, наречена Сече баба дръвца. Никой от нас още не беше хващал такава буболечка… А Пиук, както летял край реката, вижда в едно дърво Сече баба дръвца. Хваща я той за шията, почва да вика: Ура!…Пиук си легна обикновен като всички нас, а на сутринта се протегна в гнездото и вече беше прочут заради Сече баба дръвца. Ние, щом станахме, веднага поехме всеки по своята работа, обаче Пиук наникъде не поема, защото е вече прочут… Прочутият човек нищо не бива да работи, освен да раздава автографи… После той тръгна по света и сума време се губи… Едно само не ни харесваше, че откакто стана прочут, Пиук съвсем ни забрави…Един ден той се завърна при нас и ни разказа как навсякъде раздавал автографи и че светът бил много жаден за автографи…“

В един обикновен ден се случва нещо необикновено… Пиук извършва голям и невиждан подвиг, залавяйки мистичната буболечка Сече баба дръвца, за която всички са чували, но никой не бил виждал, камо ли да улови. Врабчето най-случайно съзира буболечката и без да му мигне окото я хваща. Безстрашното пернато я отнася при приятелите си, стискайки я здраво. Така то изумява всички и печели тяхното възхищение и уважение, поради извършеното геройство. Новината за Пиук бързо се разчува и за миг той става най-известното врабче, а това на свой ред предизвиква желание у всеки научил за случилото се да се срещне и запознае с него. Всички единодушно решават, че след улавянето на тази животинка, нещо което никой не помислял за възможно, Пиук е вече известен и ще трябва да живее като такъв. Но как живеят известните хора, определено никой не знае със сигурност. След дълги размишления на помощ идва начетената Смрадовранка. Тя споделя с останалите мнението си, че ако някой е известен, то той трябва да раздава автографи. Така Пиук започва да дава автограф след автограф на всеки който срещне. Влакове, автобуси, църкви и паметници, изобщо всяко посетено място и всеки срещнат човек или животно, Пиук удостоява с подпис. На където и да тръгне врабчето среща зажаднели за автографи хора и поради тази причина напуска приятелите си и родните места. Дълго време пътува и раздава подписи, а приятелите му тъжат, чувствайки се изоставени. Един ден Пиук се завръща и надълго и нашироко разказва за посетените места и срещите с най-различни хора. То споделя колко много пъти е получило искрена радост и възхищение от околните, но и че се е усетило и неприязън от някои. Затова врабчето осъзнало, че да бъдеш известен не винаги те прави щастлив и че най-хубавото място е да си у дома сред приятелите. Всички врабчета, впечатлени от разказа на Пиук, помечтали един ден да бъдат тъй известни, а сетне продължили живота си по старо му. Защото за да бъдат известни и те на свой ред трябвало да направят нещо уникално, а дотогава приятеля им ще бъде най-известното врабче сред тях.

Изображение 1:
Картинката е черно-бяла. В центъра й има едно масивно, необикновено и триглаво същество. Това несъмнено е страховитата буболечка Сече баба дръвца, която Пиук е вързал със здраво въже около шията. Изглежда я управлява и подчинява, защото е кацнал заплашително върху й и не я изпуска и за миг. Буболечката е с голямо правоъгълно тяло с четири крака и дълга тънка опашка. Никак не е красива. Трите й глави са разположени плътно една до друга и всяка гледа в различна посока. Имат форма на патладжан, отскубнат от дръжката си. В долния край на главите, има нарисувана по една дъга в средата, наподобяваща усмивка. У Фу е застанал право срещу буболечката, облечен в своята фланелка и е видно, че изобщо не се страхува. Над тях се спускат пет врабчета, готови да видят от близо уловената животинка, а защо не и да получат по един автограф от Пиук…

Изображение 2:
В центъра на черно-бялото изображение е нарисувано едно кълбо, което мъничко прилича на издуто врабче. От едната му страна има леко заострена и издължена част, прилична на клюн, а от другата има опашка и две реещи се крачета. През средата на кълбото преминава права линия, както и три напречно на него. Дали това са полюсите и екватора, изобразени върху планетата. От горе Пиук се движи и явно е решен да я обходи изцяло и навсякъде за да остави по един автограф. Някъде зад земното кълбо се е скрил и Краката му стърчат на вън. Дали проучва колко необходени места и нетърпеливи хора остават от другата страна на планетата, които Пиук също ще трябва да посети? Едно врабче лети надалеч, а Луната над тях се усмихва. Дали и тя е научила за геройството на врабчето? Възможно ли е Пиук да обходи всяко кътче не знаем, но е ясно, че дълго време ще бъде един неповторим герой за своите приятели.

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„За плашилата“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Една година времето много се засуши, хората не можеха да си гледат работата по полето… Тананик и Пиук викат: Всичко живо ще изгори, я да оставим ние нашата работа и да направим магия за дъжд… На нас не ни е за първи път да правим магии. Ако искаме да завали дъжд, отиваме вкупом в прахта и подвикваме хорово: Чик-чик-тананик!… Така стана и тоя път… Народът плъпна по нивите да оре, щъркелите газят с кокилите из орането, а ние забелязахме, че един човечец доорава нивата и само се оглежда. Другите хора изораха нивите си, почнаха да сеят просо в тях, а човечецът, и той доора, но не почна да сее просо. Чику разправя: Тоя го е страх от нас, затова не сее просо… Човечецът си свали капата, потупа се с нея по коляното, почеса се по врата и повтаря:Да сея ли просо, да не сея ли!…Ако сея врабците ще ми изкълват просото. Ако не сея, няма да има какво да жъна!… Той стана, за да почне да сее, а ние пак пикираме над нивата и бръмчим с все сили:Бжъъъ! Оня се отказа да сее, седна отново в браздите, почеса се по врата и мълчи…“

Нашите врабчета летят над ширналите се ниви и наблюдават кипящата работа и подготовка на хората за предстоящата сеитба. След като правят магия за дъжд, хората успяват да изорат земята си, за да засеят нова реколта. Навред кипи от народ, всеки зает с работа, а врабчетата жизнерадостно прехвърчат на тук и там. Докато си летят тъй безгрижно, те виждат един селянин, които се суети сред изораната си нива и не се захваща да посее просото, както останалите около него. Врабчетата разбират, че човекът се страхува да посее просо, защото мисли, че те ще изкълват семенцата. Чуват го докато си мърмори под мустак и умува, какво да прави. Забавлявайки се от неговото колебание, всички започват да кръжат над нивата му, да кацат и отлитат чикчирикащо. Човекът, виждайки толкова врабчета, потъва в дълбок размисъл и забравя за всякаква работа, погълнат от тревога по още незасятата си нива. Мисли, мисли, а колебанието и страхът не му позволяват да се захване за работа, докато около него всички вече са почти към края. Той дори не обръща внимание на околните, инак би видял че ни едно парче земя не бе нападнато от врабчетата. Уви, той става, сетне поседва, почесва си и умува… Ха да почне да сее и се разколебае, ха да се захване на труд и се откаже… Продължава да размишлява селянина и изведнъж се захваща здраво на труд. Измайсторява страшно плашило, облича го в човешки дрехи- с шапка, риза и панталони, а под тях напъхва слама, за да изглежда едро и страховито. Но все му се струва, че врабците няма да се изплашат. Затова ден след ден, човекът започва да носи на нивата си всякакви работи-колци, кратуни, парцали и слама и измайсторява плашило подир плашило. Така човекът забравя, защо всъщност е на нивата си и докато чуждите посеви зеленеят и растат, предвещавайки богата реколта, той продължава да реди страховити плашила сред пустата си нива. Идва есен и всички прибират реколтата си, а този човек събира плашилата си, готов да посрещне идната сеитба. Всичко това с присмех наблюдават нашите врабчета и не спират да се чудят на глупостта му.

Изображение:
Картинката е черно-бяла. В центъра и стои едно високо плашило, а около него са врабчетата. Изглежда много добро и не е никак страшно, щом погледнеш усмихнатото му лице. Явно и то като врабчетата се забавлява от глупостта на стопанина си. Главата му прилича на кратуна с дълга дръжка, леко пропукана в десния ъгъл. Има две извити вежди, достигащи до основата на дългия му нос. Гледа ни с малките си черни очи. Тялото на плашилото е изработено от дълги пръчки. Краката и ръцете му са тънки, с по три разклонения по края, наподобяващи къси пръстчета. Вероятно това са тънки вършини, прикрепени към тялото на страшилището. То е облечено в блуза с ръкави, единият от които леко прокъсан, нашарена на ивици. Отгоре върху нея носи широк гащеризон с асиметрични крачоли, целият на каре и с пришита голяма кръпка над десния крачол. Върху едната му разперена ръка е кацнало едно врабче. То явно е готово на битка и никак не е притеснено от присъствието на плашилото. Даже напротив! Отляво на тях са кацнали Смрадовранката и друго врабче. Дали това е пешеходецът, който си подсвирква с уста, зает да шпионира, както обикновено? От дясно пък се кипри друг врабец. Той е облечен в дълга дреха и сякаш е метнал пончо на раменете си. Няма съмнение, че това е Юнашка фланелка. Над тях високо лети едно врабче, докато други две се снижават, готови да кацнат при останалите. Колко ли глупав изглежда човекът на врабчетата? Как ли се отглежда реколта от плашила? Дали ще разбере, че страхът му е бил неоснователен? Все пак би било достатъчно да се поогледа за да разсее безпочвените си съмнения. Но, уви, човекът не го направи, затова пък измайстори много и разнообразни плашила и забрави за просото…

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Далечен полет“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„След като се заговори за полет до Луната, от нашите пръв Чир заяви един ден, че ще лети до Луната и че започва да се готви усилено за тая работа. Чир възнамеряваше да извърши целия полет на заден ход и смяташе, че на заден ход много по-лесно ще преодолее лунното притегляне…Нямаше човек между нас, който да не се вълнува от предстоящия полет на Чир, всички гледаха да услужат кой с каквото може, дори Драги ми господине няколко дни наред черта с човка по пясъка, прави изчисления и заяви, че Чир ще трябва да лети по парабола…Чир сам проверяваше по сто пъти всичко за полета, коригираше параболата…Един ден при нас пристигнаха румънските врабци от Турну Магуреле, стари познати още от прехвърчането на Дунава. Те дочули за подготвяния полет, донесоха една мамалигова троха подарък на Чир…“
Нашите врабчета са изцяло погълнати от приготовлението на всичко необходимо за полета на приятеля си Чир. Той е твърдо решен да извърши това чутовно и невиждано до сега пътуване из птичия свят, а всички ентусиазирано го подкрепят и насърчават.Врабчето ще лети до Луната и не как да е, а наобратно. Приели планувания полет като всеобща мисия, всички екипно се подготвят, мислят, разсъждават, анализират, проектират и ред други дейности, чрез които да осигурят позитивното и успешно развитие на тази задача. За тази цел, често врабчетата прехвърчат около железопътната линия и чакат преминаването на влаковете с надеждата пътниците да изхвърлят по някой вестник, както правят обикновено, за да потърсят информация измежду статиите как да осъществят тази отговорна и сложна мисия. Дори Смрадовранката със своите хиляда и триста фльонги също всячески се опитва да помогне в този експеримент, а Драги ми господине се впуска в сложни геометрични изчисления и чертежи за да предвиди полета в детайли. Той съобщава на Чир, че ще трябва да лети по парабола и му дава сложни напътствия, които врабчето се стреми да запамети. Новината за предприетото пътуване бързо се разпростира и достига дори до съседна Румъния. Това дава повод на румънските врабчета да посетят Чир и да му пожелаят успех в новото начинание. Всичко вече е подготвено: конска подкова за късмет, сухи насекоми и трохи, мамалиговата троха подарък и т.н. за такова дълго и неизвестно пътуване. Един ден, обаче настава неочаквана ситуация. Врабчето пешеходец разтревожено споделя с всички, че ще бъдат изпреварени и друг ще полети далеч към необятния космос преди тях, а този друг ще бъде една чучулига. Всички вкупом се отправят към мястото от което се готви да хвръкне птицата. Пристигнали там, те виждат много развълнувани птици, които се суетят около една от тях. Така врабчетата разбират, че тя ще отлети до самото слънце. Така и става. Не след дълго чучулигата се понася скоростно към огнения кръг и изчезва от полезрението им. Врабчетата са разочаровани и смятат, че са се забавили с полета си, което е дало възможност на друг да го стори. Но докато унили те се готвят да си тръгнат, от небето с трясък пада овъглената чучулига, изгорена от огнените слънчеви лъчи. Всички тъгуват, но нейният неуспех не отказва нашето врабче, което смята, че птицата не е била достатъчно подготвена за полета, за разлика от него. И така, те са твърдо решени да постигнат успех и Чир да покори Луната… Всичко е готово, настава мрак и само лунният сърп се носи бавно и блажено по небесния свод. Последни изчисления, препоръки, съвети и на добър час….идва моментът Чир да полети. Всички са в очакване…, но Чир не отлита, защото неговото мъничко телце е неспособно да повдигне големият куп багаж, нужен за пътуването. След няколко опита всички се включват и с взаимни усилия се опитват да му помогнат. Уви, купчината дори не се помръдва, сякаш инатливо отказваща да се отдели от твърдата почва. Много нощи минават така, врабчетата мислят, струват, но не намират начин да повдигнат този обемист товар, а без него полета е обречен на неуспех. И тъй, Чир не успява да полети към Луната, но пък става първото врабче, направило подобен опит…

Изображение:
Картинката е черно-бяла. В центъра има нарисуван разкривен кръг. Това навярно е огромният багаж, струпан на купчина, който ще трябва Чир да вземе със себе си. Има подпряна стълба, състояща се от два равни, дълги пръта, раздалечени един от друг, върху които има напречно наредени шест по-къси, образуващи стъпала. Едното от тях е счупено през средата. Явно врабчетата доста пъти са се изкачвали и спускали по стълбата. Колко ли изчисления е направил Драги ми господине за да визуализира и предвиди всички подробности относно този полет. Явно единственото, което му е убегнало е факта, че обемът е десетки пъти по-голям от размерите на Чир, но пък затова си имат парабола… Отгоре на купа е кацнало едно врабче. Изглежда размишлява сериозно, скръстило крилца на кръста си и вдигнало глава нагоре към синевата, която вече в мастилени цветове,разкрива прелестта на бледната Луна. Това трябва да е Драги ми господине. От дясно на него стърчат две подобни на гъбки неща. Приличат на крака, обути в пантофки. Сякаш някое от врабчетата се е заровило в купчината..
От другата страна на мърморещия математик, две врабчета се спускат към твърдата земя и както е видно полагат усилия за да се задържат по наклонената повърхност на обемния багаж. Под тях Запетайчето вече обхожда по диаметър и може би също умува как да се случи този полет, изпълнен с предизвикателства. Над тях летят шест птици, съвсем мънички, като далечни силуети, докато Луната усмихнато се носи из звездното небе. Дали и тя е тъй нетърпелива да срещне врабчетата? Колко ли време ще отнеме на Чир да отпътува или ще се откаже от тази си мечта?

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Драги ми господине отива с питане до Цариград“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„ Драги ми господине един ден ни разказа за своето пътуване до Цариград. Дали точно така е станало пътуването, или пък не е така, не зная, затуй аз ще разкажа историята, както е, а читателят нека сам да реши кое е истина и кое не в това забележително пътуване на Драги ми господине. Ето и неговия разказ според както съм го запомнил: Един ден си викам: Я да отскоча аз поне до Цариград…Тогава зрееха слънчогледите, избрах си една хубава слънчогледова пита край пътя, седнах кръстато върху питата като турчин, чопля слънчогледови семки и чакам да се зададе някой, за да го питам къде е пътят за Цариград… Нямате си представа що народ, що нещо мина него ден по пътя и аз никого не пропуснах, без да го питам къде е пътят за Цариград…

Един ден Драги ми господине споделя с приятелите си за своето пътуване до Цариград. Той разказва за желанието си да посети Ориента, Божи гроб и Индия за да се запознае с тамошната култура и вярвания. Така се ражда идеята му да посети града, защото е по-близо, но същевременно също тъй екзотичен и загадъчен като самия Ориент. Историята на Драги ми господине става още по-интересна, след като описва начина по който стига до там. Той решава, че за да се отправи на това пътуване, ще му е нужна достатъчно информация относно посоката по която да поеме. По тази причина, врабчето каца на един слънчоглед, откъдето обсипва с въпроси всеки преминаващ. Много хора се изнизват покрай него, всеки тръгнал по своя път, и никой от тях не остава незапитан за Цариград. Врабчето вижда приближаваща се към него шумна свита и търпеливо чака върху слънчогледовия си цвят да го наближи. Бият тъпани, свирят дейрета, танцьорки танцуват, войници крачат заплашително, а носачи носят носилка върху която седи пищен султан. Всичко това вижда врабчето, щом те го застигат. След като се запознава с всички се оказва, че се намира в самия Цариград. Срещата е вълнуваща. Драги ми господине се представя на султана и на великия везир… Така увлекателният разказ е към края си, а врабчето заявява колко полезно и необходимо е на всеки, решил да пътува, да общува с хората които срещне по своя път за да черпи от тяхната мъдрост. Дали е истина и как точно се озовава в Цариград, докато просто си седи на слънчогледа на никого не става ясно, но определено всички са завладяни от историята. Впечатлени, приятелите на Драги ми господине го съветват да посети и Божи гроб, щом това е все още несбъдната негова мечта, както е направил с Цариград. Смрадовранката е на мнение, че това пътуване не би било тъй леко и може би Божи гроб е много по-далеч. Но това разбира се не е причина да бъде прекършен стремежа на пътешественика към нови далечни и интригуващи страни и градове, които да види в бъдеще.

Изображение:

Картинката е черно-бяла. В центъра има една висока табела, като стрелка, сочеща надясно, прикрепена чрез здрава и дълга тръба. Вероятно е от дърво и доста стара, защото едната й страна е пропукана. Отгоре е кацнало едно врабче и е напълно възможно това да е Драги ми господине. Той е вдигнал наперено опашка и съсредоточено гледа пътя пред себе си. Отляво до знака стоят Запетайчето и Смрадовранката. Тя е разперила крилца и гледа към стоящата крава срещу й. Тревопасното животно е много красиво. Има голяма глава с две дълги, извити като куки рога, чифт вирнати уши, голяма муцуна, едро тяло и дълга опашка. Наблюдава ни с дълбоките си очи. Между рогата на кравата има гъст сноп козина приличащ на бретон и по-обемна козина по края на опашката й. Това явно е необикновена крава, защото на четирите си крайника носи обувки и сякаш им е надянала жартиери, също като румънските врабкини. Дали това значи, че е по-изискана или специална от останалите представители на вида й? Възможно ли е да е от Индия, където е свещенна и на почит? До нея стои едно врабче и явно разговарят. Четири пернати се спускат към мястото, където се намират Драги ми господине и кравата, докато други две са готови вече да кацнат в близост. Колко ли още пътувания предстоят на нашите врабчета? Пред тях е огромният свят, който ги очаква, изпълнен с вълнения, а крилата им трептят от нетърпението да го превземат.

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Шпионите дебнат и слушат“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Ние сме постоянно сред птичия свят, мушим се навсякъде, всичко виждаме и от всичко гледаме да вземем поука…Та от много наблюдения окото ни е набито, сетивата ни са изострени и ако е работата до гяволлък, всички птици ще турим в джоба си. Така си мислехме ние, но човек нали докато е жив, все се учи. За съсед ни дойде една сврака, бъбрива като сврака, почна да прави гнездо…Най-после тя завърши обзавеждането на това пусто свраче гнездо, снесе яйца и легна да мъти… Та тя легна да мъти, а ние подфъркаме наоколо и я шпионираме….“

Врабчетата си имат нова съседка сврака, която свива гнездо в близост.Тя е бъбрива и припряна и с усърдие прави и обзавежда гнездото си, а нашите герои през цялото време я наблюдават. Всъщност да си шпионин не е чак толкова забавно, защото не се случва нищо интересно, но все пак всички продължават разузнаването на сврачето ежедневие. Дори Смрадавранката и врабчето пешеходец не спират да бъдат тайни шпиони. Така един ден те стават свидетели на много интересна случка. Докато свраката мъти яйцата си до нея се приближават двойка кукувици. Хитрите птици са решени да оставят своето яйце в гнездото на свраката, тяхна запазена марка, от както свят съществува. Неканените посетители вдигат шум, започват да кукат, а мъжкият се приближава към чуждото гнездо и усърдно дразни свраката. Тя от своя страна решава, че това е женската кукувица и притеснено се опитва да я пропъди, а след като не успява хуква подир нея в опит да я отдалечи. И докато свраката гони мъжката кукувица, женската снася тайно яйцето си и бързо го слага в чуждото гнездо. Зорките и бдителни очи на врабчетата виждат всичко и разбират, че не само те са шпионирали, а също и подлите кукувици. Така без свраката да знае ще измъти кукувичето, а врабчетата осъзнават колко важно е да си разумен, наблюдателен и разсъдлив. Свраката заета с бъбрене и импулсивна в действията си, подхожда прибързано и необмислено. Така оставя гнездото си без надзор и неосъзнато дава възможност на кукувиците да изпълнят хитрия си план. Виждайки всичко случващо се, врабчетата разбират че има още много да се учат из птичия свят. И въпреки знанията усвоени в училище те ще трябва да придобият още много нови, които ще им поднесе самия изживян живот.

Изображение:

На черно-бялото изображение е пресъздаден момента в който кукувицата се готви да остави яйцето си в сврачето гнездо. От ляво на рисунката има четири врабчета. Те са много развълнувани и сякаш притеснено пърхат с крилца в опит да осуетят намерението на нахалната птица. До тях в гръб е седнала кукувицата. Тя е в десетки пъти по-едра и изглежда гледа концентрирано пред себе си. Птицата е облечена в дълга права рокля с ръкави, през кръста й преминава черна лента като коланче, а на краката си носи черни обувки. В скута си придържа току-що снесеното яйце. То също е много голямо, цялото изпръскано с дребни точки. Над тях кръжат три врабчета и е сигурно, че наблюдават тайно развитието на случая. Колко ли ще се разочарова свраката щом види, че е била надхитрена? Дали ще се грижи и за чуждото пиле както за своите? Дали тази случка ще бъде причина тя да стане по-сдържана в думите си и бдителна в действията на околните? Навярно след като врабчетата стават свидетели на случката ще бъдат по-мъдри и готови за изненадите, които им готви бъдещето под птичото небе.

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“

Художник:
Йордан Радичков, Виктор Паунов

Описание:
Ивелина Дамянова

„Пешеходецът който си подсвирква с уста“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Да крачиш пешком по света, като си подсвиркваш небрежно с уста-мигар може да има нещо по-красиво от това! И най нехайно можеш да пъхнеш ръце в джобовете си, и с най-нехаен вид да крачиш по полето. Облак смръщи чело, удари гръм и плисне дъжд, а ти вървиш пешком и си подсвиркваш небрежно с уста, нищо че са ти мокри ушите от дъжда… Трън по пътя някъде клечи, клечи и точи зъби, снишава се и-хоп!-петата ще захапе, пешеходецът обаче, куцук-куцук, върви с убодена пета по пътя и си подсвирква най-небрежно… Върви и все върви пешеходецът по древната земя, върви по своя път предначертан и си подсвирква най-небрежно с уста!… Всичко дотук ни го прочете едно от нашите врабчета и доста гръмогласно заяви, че от днес нататък става пешеходец. Чику се смее: Где се е чуло и видяло врабче пешеходец! Ще се види!-заканва се нашият човек…“

Врабчетата слушат в захлас. Думите на четящото врабче се леят като песен и сякаш, че всички за миг изживяват радостта и безгрижието на пешеходеца. И досущ като свободен крачещ човек те се носят леко по света, устремени по своя път, недокоснати от студ, мъка, дъжд, непоколебими, с приповдигнат дух, търсещи… За момент те се потапят в мечтателния и лек живот на пешеходецът, а едно от тях чувства, че вече е такъв. Да, след като привършва увлекателното си четиво, то заявява пред всички, че ще бъде пешеходец. Чувайки това, останалите недоумяват, защо едно врабче би искало да ходи пеш, след като има криле с които да лети? Пиук съветва бъдещия пътешественик да си пее докато изпълнява новото си начинание, Мититаки пък препоръчва да използва велосипед, а Драги ми господине мъдро обяснява, че всеки живее тъй както го съветва сърцето му. И тъй, врабчето слиза от дървото и тръгва по света пристъпвайки, без да хвърчи, осланящо се на двете си нетърпеливи крачета. Нищо не спира неговия ход- ни острите камъни, ни наглед непреодолимите възвишения ширнали се пред него. Докато пътува така, врабчето среща високите щъркели, кацнали на тънките си червени кокили, среща още много животни и хора, които живеят тъй-пешком. След като се завръща от това вълнуващо пътуване, врабчето разказва за чудните неща изобретени от пешеходците, които макар и не истински криле им дават възможност да чувстват че летят. Велосипеди, парни машини, влакове, автомобили, параходи, телефони и всякакви изобретения с които хората да се свързват и общуват помежду си, без разстоянията да са пречка помежду им- всичко това видяло врабчето. Всички били впечатлени от разказаното, а разказвачът им се сторил изключително необикновен и смел. Не минало много време и всички решили да прелетят над река Дунав за да посетят Турну Магуреле в Румъния. И така хвръкнали всички натам заедно със Смрадовранката и Краката му стърчат навън, а врабчето пешеходец крачело бодро подир тях. Стигайки до реката врабчетата пренасят своя пешеходец и стигат до румънския град. Кацайки в чуждата страна, те веднага привличат вниманието на околните. Че как иначе като румънските врабци никога не са виждали летящо на обратно врабче, друго пиещо вода със сламка като Мититаки, певец като Пиук или пък врабче пешеходец. Смрадовранката също привлича интереса към себе си с прекрасните си фльонги и френското си списание от 1903 година. Гостите са посрещнати дружелюбно. Домакините им обаче демонстрират гордо чужди привички като говоренето на френски език и изисканото облекло на тамошните врабкини. След като нашите врабчета отлитат за родината си, румънските им побратими са много впечатлени от тях и остават с топли спомени от случилото се познанство. И така врабчетата се връщат в родината си при своите гнезда и отново заживяват простичкия си и щастлив живот. А пешеходецът споделя с Джифф колко леко е на свободната душа, крачеща по своя път, на която не са нужни крила за да лети…

Изображение:

Картинката е черно-бяла. В центъра е нарисуван един кръстопът. Няколко улици се пресичат и се обединяват в една минаваща през средата. Всяка една от тях се разклонява в още улици на ляво и дясно- едни прави, други криволичещи. В долната част на пътя обединяващ останалите стои Запетайчето. Дали е решило да бъде пешеходец? В горната част на кръстовището в точката където се обединяват две от улиците е кацнало едно врабче. Няма спор че това е пешеходецът, решен да изживее своето приключение. Под кръстовището три врабчета размахват крилца и пърхат с опашки. Изглеждат много развълнувани. Единият от тях навярно е У Фу от Китай, носещ юнашката си фланелка. Може би искат да привлекат вниманието на пешеходеца и да го насочат по обратния на него път. Три врабчета летят и от високо наблюдават случващото се докато се наслаждават на своя летеж.

Изображение:

Картинката е черно-бяла и пресъздава срещата на нашите врабчета с румънските си побратими. В центъра на изображението е нарисуван един висок и елегантен врабец. Той е заобиколен от Дебелачко, Запетайчето и Смрадовранката, а от ляво на тях има една врабкиня. Тя е много красива, закичила голяма панделка, досущ като цвете на главата си и надянала обувки с ток. Срещу нея е седнала Смрадовранката, явно изморена от дългото пътуване. Зад тях в далечината се виждат още трима от домакините, които разговарят с Юнашка фланелка и друго врабче. Дали това е Драги ми господине или пък врабчето което ходи пеш? Всички чужди врабчета са много високи, облечени в красиви блузи с жабо и с дълги ръкави завършващи с къдрици. На краката си носят панталони до коляното също с надиплени краища. Румънските врабчета са много красиви и явно са щастливи от неочакваните си интересни гости. Дали Чир ще ги научи да летят наобратно или Смрадовранката ще им разкаже нещо от прочетеното във френското си списание? Сигурно е, че всички са радостни от новото си познанство и приятелство.

Издание:
“Ние, врабчетата“

ИК. „ НИКЕ“

Художник:
Йордан Радичков, Виктор Паунов

Описание:
Ивелина Дамянова