Томахавката е хладно оръжие, характерно за северноамериканските индианци, което прилича на къса брадва. Дръжката е с дървен черен обков. В самия й край има дупка, през която преминава връзка за захващане на китка или за окачване. Горната част е метална с гравюра на вдигната ръка, която държи копие брадва. Над гравираната част има три детайла, представляващи дупки под формата на геометрични фигури. В широката част на томахавката – ромб, а след него на равни интервали – два триъгълника.
Речник на българския език: Тежък извит турски боен нож.
Оръжието се
появява в Османската империя в средата на XVI век и се използва до края на XIX
век. На снимката е изобразен масивен представител с дължина на острието около
45 см.. То е извито и постепенно се разширява от основата към върха. Дръжката е
дървена, с три корби нита ( специални крепежни елементи).
Речник на българския език: Старинно бойно хладно оръжие с форма на дълъг, тънък и прав меч, двуостър или само с връх за мушкане и с предпазна ръкохватка, използвано в миналото за ръкопашен бой, при дуели и др. В началото на XVI век споровете между мъжете от типа „ела да се разберем навън“ се решавали само с кръстосване на метал. В едната ръка се държала рапирата, а в другата — кама или малък щит, които служат за париране на ударите.
Рапирата е оръжие
за фехтовка с дължина от 110 см., което се използва за мушкащи удари. На
снимката е изобразена метална рапира с тънко и дълго острие, приличащо на много
голяма игла за шиене с тъп връх. Ръкохватката е дървена с метален щит в горната
част на захвата,. Той прилича на обърната чаша.
Речник на българския език: Специален дълъг нож, който се използва в страните от Латинска Америка за рязане или сечене на тръстика или за проправяне на пътеки в гъстите гори.
Мачетето има
разнообразни форми и размери, дължината му варира между 40 и 65 см. Предимно се
използва за разчистване на буйна растителност и обработка на селскостопански
насаждения, но често се употребява и като оръжие. Особено широко е
разпространението му в страни с тропичен и субтропичен климат.
На снимката се
вижда дърво с бяла кора и зеленолистни клони, което лежи върху пясък. Мачетето
е забито в един от клоните. То е с широко и дълго метално острие с дървена
дръжка, която е захваната с три корби нита, специални крепежни елементи.
Речник на българския език: Хладно оръжие с остър връх, което се поставя на някои бойни пушки за водене на ръкопашен бой.
Терминът
„байонет” е с френски произход, но не е напълно ясно какво точно са наричали с
него – огнестрелни оръжия или просто тип нож.
Има сведения, че
през 1655 г. с термина байонет се е назовавал дълъг нож в района на град Байон.
Съществува също така и легендата, че през средата на 17 век при постоянните
военни конфликти в селските райони на Франция, селяните от южния френски град
Байон, след като свършили амунициите си прикрепили дългите си ловни ножове
върху старите мускети, създавайки нов вид оръжие. Другата теория, е че щиковете
са използвани като ловни оръжия. Тъй като тогавашните огнестрелни оръжия са
били много неточни, тежки и трудно се презареждали, ловците прикрепяли дълъг ловен
нож, за да може да се защитят от диви животни, в случай че пропуснат да ги
убият още с първия изстрел.
Малко по-късно
оръжието е въведено във френската армия от генерал Жан Мартине и е често
използвано в повечето европейски армии през 1660 г. Ползата от такова
многофункционално оръжие била огромна.
Първите байонети
били с кръгла дръжка, която директно се втъквала в цевта на празния мускет.
Следващите вече били снабдени с пръстен, за да може да се стреля с оръжието.
Повечето щикове имали триъгълна форма на върха, за да се подсигури неговата
устойчивост, без да се увеличава дебелината му и съответно теглото му.
Триъгълните байонети, както ги наричали, са имали много по-голяма пробивна мощ,
а в съприкосновение с твърд предмет само се огъвали при върха, без да се чупят.
Смятало се е, че щиковете с такава форма нанасят много по-тежки прорезни рани в
противника.
На снимката върху
дървена повърхност е изобразен байонетът с калъф към него. Представлява
двуостър нож тип кама. Изработен е от черен метал с пластмасова черна дръжка
фиксирана с два корби нита, специални крепежни елементи. Между острието и
ръкохватката има платка за предпазване от нараняване. Под ножа е калъфът, който
е изработен от различни по вид материали. Частта където влиза острието е
метална, като на самия й връх има капсулована дупка, в която има завързани
дълги кожени връзки. Долната част на калъфа е за дръжката на ножа. Тя е
текстилна и прилича на легло, в което ляга дръжката, фиксираща се с каишка с
копче клипс. Двете части, текстилната и металната са съединени с две капси.
Речник на българския език: Старинно оръжие – копие с малка брадва на горния край.
На снимката се
вижда дървено копие, което е със заострени метални детайли и в двата края, а в
горната част има брадва. Тя се състои от два срещуположно поставени полукръга с
различна големина като единият е приблизително двойно по-голям от другия.
Алебардата е оръжие за ръкопашен бой с дължина между 1,5 и 1,8 метра използвано
през XIV и XV век.
Речник на българския език: Двуостър нож с напречна дръжка, предназначен за мушкане.
Тълковен речник:
Двуостър нож, носен главно като хладно оръжие.
На снимката се
вижда масивна здрава кама с частично назъбено острие поставена върху дървена
повърхност. Има късо заострено острие в основата, на което има частично
назъбване с различни размери от двете страни. Също и дървена дръжка с метална
пластина, която предпазва юмрука от острието.
Речник на българския език: Вид дълго и тежко копие от въоръжението на конниците.
В средновековието
освен конниците и пехотата е използвала „пики“. Копията са варирали от 3 до 7,5
м. и са тежали между 2,5 и 6 кг. С тях конниците са поваляли вражески
кавалеристи и са държали на разстояние пехотинците.
На снимката е
изобразена дълга дървена тояга боядисана в черно, която завършва с метален връх
във форма на листо.
Нунчаку произхожда от Окинава, която днес е част от Япония. Съществуват няколко по-правдоподобни версии за това кой предмет е послужил за прототип на оръжието. Най-убедителната от тях, (подкрепяна от множество съвременни майстори на кобудо), е че оригиналът на нунчаку е конски мундщук (металната част на юздата). Първоначално палките са били извити, както е при юздите, но постепенно уредът е еволюирал до познатия ни вид с две прави палки. Има и версии, че нунчаку може да произлиза от инструмент за белене на кората на банановите дървета (от окинавската бананова кора се изработвали отлични тъкани). Според друга, също признавана от авторитети версия, оръжието, послужило за прототип на нунчаку, е донесено в Окинава от китайските емигранти. Косвено потвърждение на последното е фактът, че за обозначението на нунчаку се използва дума, заимствана от китайския език.
Една от най-разпространените версии е, че
нунчаку е селскостопански инструмент за лющене на ориз, но в последствие е бил
трансформиран на оръжие. Той може да се
използва за отблъскване на атаките на няколко зле въоръжени противника, но едва
ли би могъл да бъде ефективен срещу воин с меч.
На снимката са
изобразени две около 30 сантиметрови
дървени палки. Всяка палка има в долния си край 9 релефни детайла,
приличащи на издълбани гривни. В горния край палките са съединени посредством
къса метална верига. Тя е захваната за детайл, който седи като метална шапка
върху палките.
Речник на българския език: Старинно оръжие, представляващо тежка желязна топка, покрита с шипове и поставена на къса дръжка, използвано за нанасяне на удари в бой.[1]
Има
различни изработки като форма и материал. В нашия случай, на снимката
боздуганът е изцяло метален с приблизителна дължина около 50 сантиметрова
тояга. Долният му край където се хваща оръжието завършва с детайл, който
наподобява удебелено острие на нож. Докато
горният му край е с формата и размера на топка с големината на юмрук върху,
която има шипове приличащи на бодли на роза, но по-големи и по-масивни. Както споменахме
в началото всеки детайл е метален.
Боздуганът
е вид нападателно оръжие. Във византийската армия, то се превръща в
предпочитана част от снаряжението на тежковъоръжените конници в периода Х-ХII век. Основната му функция е
нанасянето на удар по бронята на врага. Стремежът е да се улучат също шлема,
ръцете или раменете на противника, за да бъде изваден от бойния строй.
Като
много бойни оръжия и боздуганите се закачали на колана или на седлото на коня,
и са имали предпазни калъфи.
