Сам Спейд – герой от романа на Дашил Хамет „Малтийският сокол”

dashil hamet - maltiiskiat sokol

Челюстта на Самюъл Спейд беше издължена и кокалеста, а брадичката му представляваше издадено напред „V“ под по-гъвкавото „V“ на устата му. Жълтеникавосивите очи бяха разположени хоризонтално, „V“-мотивът се подемаше отново от гъстите вежди, чиито косми стърчаха напред от две еднакви гънки над орловия нос, а светлокестенявата коса се спускаше от високи полегати слепоочия към челото и там образуваше още едно „V“. Общо взето, видът му беше приятен — като на русоляв сатана.

Подбор на описанието:
Александър Велков

Дядо Слави

yordan yovkov

На първо място можеше да се тури дядо Слави. Той беше умопобъркан човек, но не буйствуваше и не пакостеше никому. Лудостта му, кротка и безвредна, се проявяваше в някакво надменно величие и грандомания. Ходеше си той в старовремските си и неизменни дрехи – бозави потури и аба, – но спретнат, чист, с важна и горда походка и гърди, окичени с разноцветни тенекийки, железа и дрънкулки, които според него изобразяваха ордени и медали. Усмивка не знаеше това строго и навъсено лице, челото му никога не се разведряше от гъстите бръчки на мисъл и грижа. В някой горещ летен ден дядо Слави влизаше в кафенето на Ачика. Той не поглежда никого, никого не поздравява, сяда настрана и без да проговори, с един само къс и величествен знак си поръчва кафе. След това снема шапката си, отпуща глава на гърдите си, заглежда се прехласнато в пода и тъй силно изпъшква, че обръща вниманието на всички.

Из „Последна радост”
Йордан Йовков

Описанието:
Валерия Вълева

Цветана от „Последна радост”

yordan yovkov

Тя беше дъщеря на един от най-първите чифликчии в околността. По една отколешна традиция, която заможните семейства още пазеха, Цветана се учеше в Роберт колеж в Цариград, но всяка ваканция прекарваше тука. Тя беше хубаво момиче, мургава, с черни и замислени очи на сърна, с една доста едра луничка на едната си буза. В града може би имаше по-хубави момичета от нея. Но туй, което липсваше на тях, а всички виждаха у Цветана, беше тая непринудена грация, това тънко благородство и достойнство, което идеше от цялото й същество. Тя не дружеше почти с никого, намираха я надменна и горда, говореха зле за нея. Но приятел или враг, млад или възрастен, човек не можеше да не се загледа в това момиче, което само като че не виждаше никого, пристъпваше бавно, съсредоточено в себе си, чуждо на всичко околно – гордата и недостъпна самотност на царкиня, доведена от далечна земя.

Из „Последна радост”
Йордан Йовков

Описание:
Валерия Вълева

Кръстан касапинът от „Последна радост”

yordan yovkov

Прочут човек в града беше и Кръстан касапинът, макар неговата слава да беше от по-съмнително естество. Това беше снажен здравеняк с изпъкнали очи и хайдушки мустаци, при това надарен с такава необикновена сила, че сам, без да му помага някой, без да си служи с каквито и да било инструменти, въжа, върлини и други, хващаше бивола за рогата, заваляше го, извиваше шията му и го заколваше като яре. Един или два пъти най-малко в седмицата Кръстан се напиваше и устройваше живописни зрелища из улиците. Може да се помисли, че тоя силен човек, настървен от кървавото си и жестоко занятие, ще върши страшни изстъпления, когато е пиян. Нищо подобно. Кръстан дигаше наистина много шум, ходеше от кръчма на кръчма, предвождан от цигулари, върху челата на които лепеше сребърни левове, провикваше се, носеше застрашително палтото си, наметнато само върху едното рамо, но всичките му буйства се свършваха с много изпотрошени шишета и чаши, или пък някой стол или някоя маса, които той, за да покаже силата си, обичаше да издига със зъби. И ако имаше някой, който редовно да си теглеше от тия оргии на касапина, това беше жена му. Като се върнеше в къщи, имаше или нямаше причини, той я набиваше хубаво, най-вече защото била бездетна, изпъждаше я навън и сам се затваряше и заспиваше кралимарковски сън от цяло денонощие. В това време Кръстаница, изподраскана, чорлава и разплакана, отиваше да се оплаква ту в общината, ту у майкини си, или пък се тръшкаше из бурена в градината, скубеше косата си и виеше като вълчица.

Из „Последна радост”
Йордан Йовков

Описание:
Валерия Вълева

Айлин Уейд от „Дългото сбогуване”

raymond chandler

Беше стройна, висока, с бял ленен костюм и бяло шалче на черни точки около шията. Косата й бе златисторуса като на приказна фея. На главата си имаше шапчица и златистата й коса се гушеше в нея като птичка в гнездото си. Очите й бяха с цвят на метличина, много необикновен оттенък, а миглите й бяха дълги и малко прекалено светли. Тя се запъти към отсрещната масичка, като си сваляше дългите бели ръкавици, а старият келнер вече бе издърпал масичката, както никой келнер никога няма да я издърпа за мен. Жената седна, пъхна ръкавиците си под каишката на чантичката си и му благодари с такава мила, изумително чиста  усмивка, че той едва не се парализира. После много тихо му каза нещо.

Мечтата на отсрещната маса не спадаше към нито една от изброените категории. Беше ми невъзможно да я класифицирам – неземна и чиста като планински ручей, неуловима като цвета на водата му.

Из „Дългото сбогуване”
Реймънд Чандлър
Анубис, 1992

Описание:
Валерия Вълева

Видовете  блондинки според Реймънд Чандлър

raymond chandler

Има блондинки и блондинки, пък и думата вече много се изтърка. Те всички си имат своите хубави страни освен може би изрусените до бяло, които са толкова блондинки, колкото и населението на Централна Африка, а пък нравът им е кротък и мек като паве. Има дребни, миловидни блондинки, които гукат и чуруликат, и други  – снажни като статуи, които набързо те поставят на мястото ти с леденосиния си поглед. Или да вземем блондинката, която те поглежда морно изпод мигли, мирише на хубаво, увесва ти се на ръката, а като я заведеш у дома, винаги е много, много уморена. Тя вдига длан към челото си с такъв един безпомощен жест, ах, това ужасно главоболие, и на теб ти идва да я фраснеш, но все пак си доволен, че научаваш за главоболието, преди да си вложил в нея излишно много време, пари и надежди. А и номерът с главоболието е класически – оръжие, което никога не се изхабява и е не по-малко смъртоносно от камата на наемен убиец или отровата на Лукреция Борджия.

Или сърдечната, винаги навита и пиеща като смок блондинка, на която не й пука как е облечена, стига да е визон, и къде ще я заведеш, стига да е първокласно заведение с реки от сухо шампанско. Има освен това дребни наперени блондинки, които са ти добро другарче, много държат да платят своята част от сметката, неизменно са лъчезарни и разумни, тренират джудо от деца и могат да метнат през рамо всеки шофьор на камион, без това да попречи на основното им занимание в момента. Има и едни бледи, бледи блондинки, страдащи от анемия – не смъртоносна, но все пак анемия. Те са много вяли, движат се като сенки, едва-едва отварят уста и не можеш ги разбра  какво представляват, първо, защото не изпитваш никакво желание, и, второ, защото все четат я „Опустошената душа”, я Данте, Кафка или Киркегор в оригинал. Такава една блондинка обожава музиката и като отидете на концерт на Нюйоркската филхармония, тя ви държи в течение коя от шестте виоли изостава с четвърт такт. И Тосканини познавал, така че с нея стават двама.

И накрая има разкошни парчета като за изложба, които надживяват трима главатари на гангстерски щайки, женят се за двама-трима милионери, прибират при развода по милион на глава и накрая се оказват притежателки на бледорозова вила на Антилските острови, „Алфа-Ромео” за градско ползване с двама шофьори и цяла свита от поизвехтели аристократи, с които се държат мило и разсеяно, както застарял херцог пожелава лека нощ на иконома си.

Из „Дългото сбогуване”
Реймънд Чандлър
Анубис, 1992

Описание:
Валерия Вълева

Маргьорит от „Дамата с камелиите” – Александър Дюма-син

damata s kameliite

А невъзможно бе да се види по-пленителна красота от красотата на Маргьорит.

Висока и прекалено слаба, тя притежаваше до най-висша степен изкуството да скрива този пропуск на природата просто чрез дрехите, които обличаше…

Главата беше прелестна и бе обект на особено кокетство. Тя бе съвсем малка и майка й, както би казал дьо Мюсе, като че ли я бе направила такава, за да я извае старателно.

На овал с неописуема грация поставете черни очи и над тях такава чиста дъга на веждите, която изглежда като нарисувана; замрежете тези очи с дълги мигли, които, когато се притварят, хвърлят сянка върху розовите бузи, очертайте малък нос, прав, одухотворен, с леко разширени ноздри от пламенен порив към чувственост, нарисувайте правилна уста, чиито устни прелестно се разтварят и показват млечнобели зъби; оцветете кожата й като онзи нежен мъх, който покрива прасковите, недокоснати от ничия ръка и вие ще получите портрета на тази прелестна глава.

Черните като катран коси, естествено или изкуствено къдрави, бяха разделени над челото на прав път и се спускаха назад, като разкриваха крайчеца на ушите, на които блестяха два диаманта на стойност от четири до пет хиляди франка всеки.

Как бе възможно този бурен живот да оставя на лицето на Маргьорит онова девствено, дори детско изражение, с което то се отличаваше?…

Маргьорит присъствуваше на всички приеми и прекарваше вечерите си по спектакли или балове. Всеки път, когато се играеше нова пиеса, човек можеше да я види с три неща, от които никога не се разделяше и които заемаха винаги предната част на ложата й в партера: бинокъла й, кесия с бонбони и букет от камелии. През двадесет и пет дни от месеца камелиите бяха бели, а през пет — червени. Никой никога не разбра причината за тази смяна на цветовете, която отбелязвам, без да мога да я обясня. Редовните посетители на театрите, които Маргьорит най-често посещаваше, и нейните приятели бяха също забелязали това. Никога не бяха виждали Маргьорит с други цветя, освен с камелии. Затова при госпожа Баржон, нейната цветарка, бяха я нарекли Дамата с камелиите. И този прякор й бе останал.

Подбор на цитата:
Станислава Койчева

Менендес от „Дългото сбогуване”  

 

raymond chandler
До прозореца седеше някакъв мъж и прелистваше списание. Беше облечен в синкавосив костюм на почти незабележимо гълъбовосиньо каре. Кръстосаните му крака бяха обути в меки мокасини, удобни като гуменки. От джобчето му стърчеше  сгъната на четири бяла кърпичка, а зад нея бяха пъхнати слънчеви очила. Косата му беше гъста, черна и къдрава. Много тъмен загар. Вдигна към мен лъскави като на птичка очи и се усмихна под тънките мустачки. Тъмнокафявата му връзка бе завързана на предизвикателна фльонга върху изкрящо бяла риза.

Из „Дългото сбогуване”
Реймънд Чандлър
Анубис, 1992

Описание:
Валерия Вълева

Мис Дейвис от „Дългото сбогуване”

raymond chandler

Беше бледа, но някак естествено бледа и изглеждаше съвсем здрава. Меднорусата й като загоряла пшеница коса съвсем не беше грозна, но бе тъй безмилостно опъната назад върху тясното й теме, та чак не приличаше на коса. Веждите й бяха тънки, необикновено прави и по-тъмни от косата, почти кестеняви. Побелелите й ноздри издаваха, че е анемична. Брадичката й беше твърде малка, твърде остра. Нямаше друг грим, освен оранжевото червило, но и то не беше много. Очите й зад очилата бяха огромни, кобалтовосини, с големи ириси и разсеяно изражение. Клепачите й — малко дръпнати, така че очите й придобиваха леко ориенталски вид или пък внушаваха впечатлението, че кожата й е тъй естествено стегната, та чак придърпва ъгълчетата нагоре. Цялото лице излъчваше необяснимо невротично обаяние, на което липсваше само малко изкусен грим, за да стане поразително красиво.

Облечена бе с ленена рокля с къси ръкави и нямаше никакво украшение. Оголените й ръце бяха покрити с лек мъх и тук-там с лунички.

Из „Дългото сбогуване”
Реймънд Чандлър
Анубис, 1992

Описание:
Валерия Вълева

Тери Ленъкс от „Дългото сбогуване”

raymond chandler

Когато видях Тери Ленъкс за първи път, той седеше пиян в един „Ролс Ройс” пред тересата на „Танцьорите”. Пазачът на паркинга беше докарал колата пред входа и все още държеше вратата отворена, защото левият крак на Тери продължаваше да виси отвън, сякаш той беше забравил за него. Имаше младолико лице, но косата му беше бяла като сняг. По очите му личеше, че е мъртво пиян, а иначе изглеждаше като всеки порядъчен млад мъж във вечерно облекло, изхарчил прекалено много пари в заведение, което съществува само за това и за нищо друго.

Прав беше за пластичната операция. Дясната половина на лицето на новия ми приятел беше скована, неестествено бяла и по нея си личаха тънки, фини шевчета. Кожата покрай зарасналите шевове беше лъскава. Пластична операция, при това основна.

Беше пет часът в един дъждовен мартенски ден, когато той влезе в сиромашкия ми мозъчен тръст. Беше доста променен. Поостарял, съвършено трезвен, строг и безметежно спокоен. Имаше вид на светски мъж. Безупречно бял шлифер, ръкавици, но без шапка. Всяко косъмче на бялата му коса беше на мястото си.

Из „Дългото сбогуване”
Реймънд Чандлър
Анубис, 1992

Описание:
Валерия Вълева